Иван Тепавичаров*

статията в PDF

Без съмнение футболът се е доказал като най-популярната и влиятелна игра по света. Поради това няма да е изненада ако кажем, че това е играта с най-много фенове у нас, а и по целия свят изобщо. Но нека се вгледаме по-детайлно и си зададем въпроса защо именно футболът е играта, която буди такъв голям интерес у хората. Даже и най-големите фенове едва ли могат да си обяснят, защо толкова харесват този спорт. Едни биха казали заради самата игра, други заради непредсказуемостта и т.н. Тук може би обаче най-точния отговор на този въпрос е емоцията от играта. Точно тя е тази сила, която кара хората да ходят на стадионите без значение млади или стари и да „дерат гърло” за любимия отбор. Разбира се, някои биха оспорили това твърдение, но благодарение на тези хора, които изразяват подобна емоция, футболът продължава да съществува и до ден днешен. В контекста на темата е редно да споменем, че тези хора се наричат запалянковци или фенове. Именно те ще са обект и на опита ми за етнографско изследване. * * * Проблематиката относно българските футболните запалянковци в етнографията е малко известна, тъй като за нея съществуват оскъдни сведения, с изключение на статиите в спортните ежедневници след някоя футболна среща. Затова ще се опитам да направя опит да представя футболните запалянковци от гледната точка на етнологията, още повече, че аз самият съм такъв и разполагам с достатъчно етнографска информация, за да се осмеля да представя това съчинение. Преди да започна да правя анализ на темата е редно и да се споменат причините поради, които хората ходят на футболни срещи. Бронислав Малиновски е автор на теорията за културата като функция на биологичните потребности на човека. В този аспект се споменава като биологична потребност нуждата от активна почивка, т.е. нуждата от развлечения. Още от историята на Древния Рим познаваме правилото за „хляба и зрелищата”, чрез които мнозина императори са манипулирали и направлявали поведението на много римски граждани и на римския плебс /народ/ като цяло. Разбира се, аз не смятам, че футболът е средство за отвличане на вниманието от по-болезнени проблеми на деня. В този смисъл можем да кажем, че футболът е естественото състояние на човешкия дух за много хора по света или ако се позовем на Малиновски, то е потребност от активна и емоционална почивка. В този смисъл футболните запалянковци трябва да бъдат обект на етнографско изследване. В контекст на това може да се твърди, че футболът се приема като елемент на модерната култура, на градската култура. Наистина в редица исторически документи съществуват данни, за игра наподобяваща футбола /при ацтеките и в средновековна Англия/ , но в Мексико е била по-скоро елемент от религиозен ритуал, както и в Англия най-вероятно. Ако продължим да разсъждаваме от гледна точка на функционализма на Малиновски, сред потребностите на човека трябва да откроим също състезателният дух, а в тази връзка и стремежа към победа. Във всяка надпревара е заложено състезателното начало и стремежа към победа – било то от спортен, военен, религиозен или друг характер. Културата на състезателния дух е имала и има различни проявления. Познати са например от близкото и далечно минало много войни за територии, войни за чест и надмощие, ритуални войни олицетворяващи победата само символно,

религиозни войни, рицарски битки, дуели за защита на честта и т.н. Във всяко едно от тези начинания е заложено състезателното начало и стремежа към победа. Проявленията на човешката култура са и футболните състезания. Футболът е част от онази страна в човешкото развитие, която се е опитала да придаде хуманен порядък на състезателния дух у човека, т.е.състезанията да не завършват с човешки жертви и кръвопролития, а победата да се превърне в символ на мира и приятелството между хората. Това е изконното начало на Олимпийските игри, сред които е и футбола. При футболната игра, както и при спортовете въобще обикновено има изпълнители, но има и публика, която придава допълнителен колорит на състезанието и отразява неговата широка социална основа. Говорейки за публика, и най-вече за футболните запалянковци трябва да споменем и причните, поради които те подкрепят даден отбор. Едни обосновават своите футболни пристрастия на териториалния принцип, т.е. местоположението на града, в който живеят, като това важи в по-голям % за хората от провинцията в България. Освен по териториален принцип съществуват и хора, които подкрепят даден футболен отбор заради своята политическа принадлежност. Като пример за това, до известна степен могат да бъдат посочени привържениците на Левски и ЦСКА. Публиката на Левски се състои главно от хора, които малко или много са противници на комунизма от времето на началото на 50-те и до началото на 60-те години, период в който ЦСКА печели рекордните и до момента за България 9 поредни титли, като голяма роля затова играе и помощта на комунистическия режим в страната, тъй като не е тайна, че ЦСКА е отбор на българската армия, създаден по политическа линия през 1948 г. Същото може да се каже и за привържениците на ЦСКА, които са подръжници на комунистическата партия и подкрепят този режим по това време – това са най-вече хора от военните среди, генерали и т.н. Друг принцип, по който се определя пристрастието към някой отбор това са успехите на международно ниво – световно, клубно, европейско и т.н. Примери можем да посочим с отбори като Реал Мадрид, безспорния лидер по титли на европейско клубно ниво, а също така до него могат да се наредят и отбори като Ливърпул, Милан, Байерн Мюнхен, Барселона и други. Друг вид пристрастие към даден отбор, макар и много рядко срещан във футбола, това е пристрастието на религиозна основа. Пристрастия от този тип съществуват във вечното дерби на Шотландия, което се смята от футболните специалисти и за дерби №1 на Великобритания, между Селтик и Рейнджърс. В него обаче историята и статистиката показват, че много от тези мачове са съпътствани с фатален за човешкия живот край. Феновете на Селтик са католици, а на Рейнджърс протестанти. Като тук интересното е да споменем, че омразата идва изключително от страна на Рейнджърс. От създаването на клуба през 1873г. до началото на 90-те години на 20 век , отборът на Глазгоу Рейнджърс се обосновава изцяло и само на протестантството, като клубната му политика се базира на религиозна нетърпимост. В подкрепа на това твърдение ще спомена един факт от 1989 г. Тогава Рейнджърс купуват католика Морис Джонстън, една от най-големите звезди на шотландския футбол и бивш играч на вечния враг Селтик. В резултат на този акт от страна на ръководството на Рейнджърс, мнозина от феновете демонстративно изгарят абонаментните си карти за Айброкс /стадиона на Рейнджърс/ и запалват своите синьо-бели шалчета. На другия полюс е отбора на Селтик създаден през 1888 г. в Източен Глазгоу. Мисията на клуба е да обединява, а не да разделя. Въпреки своя религиозен характер цветовете на Селтик са защитавали и много протестанти, като любопитен е факта, че в историята на клуба най-голямата легенда е протестант. Това е треньорът Джон Стейн под чието ръководство Селтик печели 9 поредни титли и купата на европейските шампиони през 1967 г.

Съобразно емоционалното изживяване по време на футболни срещи бихме могли да разделим футболните запалянковци на две субгрупи: на умерени и на крайни-като крайните, това са т.нар. „ултраси” в България, „тифози” в Италия и „фенове” в Англия. Това разделение разбира се важи не само за България, но и за всички други страни където футболът се приема като най-популярната игра. Конкретно за нашата страна обаче степента на емоция разделя умерените от крайните. Какво означава това и как преценяваме кои са умерените и кои крайните фенове? Умерените фенове у нас са тези, които изразяват емоция на стадиона, която обаче включва просто зрителско отношение към футболната среща. Разбира се, често пъти от те употребяват нецензурни реплики и обиди, водят спорове, коментират разгорещено и т.н., но никога не прекрачват закона, т.е. всичко е в рамките на допустимото и нормалното поведение по време на мач. Обикновено към този тип субгрупа принадлежат по-улегналите, по-възрастните и по-образовани хора, които гледат на футбола просто като на игра и нищо повече. По-сложна и трудна за определяне е ситуацията с т.нар. крайни запалянковци или както ги нарекох по-горе „ултраси”. Споменавайки „ултрасите” трябва да подчертая, че това са група от хора, които най-често принадлежат към по-млада възрастова група, които са антисоциални, или казано на по-прост език това са вандали, хулигани, наричани понякога от хората „утайката на обществото”. При тях отношението към футболната среща е с много по-висок емоционален заряд отколкото при останалите запалянковци на отбора. Особено това важи за дерби мачовете, като тук можем да дадем пример с вечното дерби на българския футбол – Левски срещу ЦСКА. Не един или два са случаите, когато се е стигало до ексцесии преди, по време или след края на мача. За „ултрасите” това не е просто обикновенна футболна среща. В тези мачове, както на зеления килим, така и на трибуните се предава стремежа към победа. Емоцията при съревнованието между тези два отбора преобладава в повече, тъй като между тях се води отдавнашен спор кой е по-велик като отбор, като публика, а и като традиции. Това е начинът на „ултраса” да покаже своята съпричастност и любов към отбора. В основата на тези желания стои преди всичко превъзходството над противниковата агитка - в конкретния случай тази на ЦСКА и Левски. Това превъзходство се състои в надвикванията, песните за любимия отбор, и същевременно песните срещу чуждия отбор, като в по-голямата си част тези песни съдържат нецензурни и дори обидни думи и изрази. Тук интересен би бил въпросът дали любовта към отбора или омразата към противника са по-силни. В този аспект и аргументирайки се с някои песни от двете агитки, може да се каже , че има фенове, при които омразата над противниковия отбор надделява над любовта към собствения. Тук ще си позволя с цитати от песни да подкрепя своята теза, като тя в никакъв случай не е миродавна, а се отнася най-вече за привържениците на ЦСКА и Левски. Ето и една от тези песни, адресирана срещу тима и феновете на Левски: „Вечно да си втори, вечно да си втори, ах колко жалко е да си левскар, смърт на говедата, смърт на прасетата, унищожили футбола у нас”. От обратната страна разбира се също има такива песни като една от тях има следното съдържание : ”А до Хасково с рейс, а на връщане пеша, ЦСКА скрибуца дайте им каруца, има болница една, Пирогов се казва тя, ще напълни всичките легла с агитката на ЦСКА”. Именно емоцията, която споменах в по-горните редове, кара запалянковците да пишат такива песни. Интересното е при т.нар. „ултраси”, че те винаги действат в група, и тогава показват своите безспорно хулигански и нецивилизовани прояви. Може би в случая е редно да се позовем на бихевиористката теория на Джордж Мийд, според която дори нормалният човек, попаднал в група от съмишленици престава да бъде „нормален” и се асоциира към групата без да разсъждава за ценностите, които тя проповядва и лансира. Позовавайк

се на Мийд ще се опитам да защитя становището си, че емоцията на другите над останалите от агитката въздейства в същата насока и по отношение на „разумния” и „нормалния”индивид. А сред феновете въздействието на мнозинството е една от движещите сили за поведение. Ако вземем един от тези „ултраси” и го отделим от групата му, той едва ли ще прибегне да направи нещо непозволено, но поставяйки го в група, в която моментното състояние е приповдигнато, той се поддава на емоцията, която в такива случаи взема връх над разума. Желанието за победа твърде често излиза извън рамките на „зеления терен” и се изразява в колективен стремеж съревнованието да се пренесе на база „агитки”, като футболът като игра в този случай остава на заден план. Това особено се забелязва при агитките на отборите, усещащи предстоящата загуба, а дори и при очаквана победа, когато емоцията предизвиква „ултрасите” да търсят съперничество срещу противника, но вече в чисто агресивен план, от което следват побоища, чупене на материални ценности и какви ли не „диващини”. Тук само ще посоча някои изстъпления, които са прецеденти във футбола и сред футболните запалянковци - като например запалването на един от секторите на стадион „Георги Аспарухов” по време на мач именно между Левски и ЦСКА, от страна на червените привърженици. Едно от най-потресаващите изпълнения обаче още се помни, случило се отново на столичното дерби. Тогава агитката на Левски разярена от това, че до момента губи в резултата хвърля жива змия по играч на ЦСКА. За ескалацията на футболното хулиганство след 1989 г. много спомогна и обстоятелството, че повечето от футболните отбори станаха собственост на т.нар. „мутри”, сред които се открояват собственика на ЦСКА Васил Божков-Черепа, собственика на Литекс – Гриша Ганчев, собственика на Локомотив ПД и бивш бос на ВИС 2 - покойният вече Георги Илиев. Списъкът е по-дълъг. Тук трябва да прибавим и това, че някои български отбори бяха закупени от руски „бизнесмени”, които по нищо не се отличават от родните мутри и в тази връзка се открояват имената на Майкъл Чорни /бивш собственик на Левски/ и Денис Ершов – собственик на бургаския Нафтекс. Тези собственици реално въздействат на привържениците на техните отбори със собственото си поведение и не в един или два случая самите те са инициаторите на различните изстъпления на агитките. В последно време се наблюдава и едно друго негативно явление: намесата на политиката във футбола, като това в най-голяма степен се отнася до отбора на Левски. Не е тайна, че в редица европейски страни руски бизнесмени харчат огромни суми за издръжка на футболни отбори не защото са привърженици на тези отбори, а за да купуват „влияние” /това са думи на Александър Литвиненко - бивш руски разузнавач/. В това отношение Майкъл Чорни е един типичен пример. Самият той стана печално известен със своята намеса в българската политика. След като беше изгонен от България, на няколко пъти неговия личен адвокат Тодор Батков използва „синята” агитка, за да прави подписки, настояващи Майкъл Чорни да бъде върнат в България. За намесата на политиката във футбола и по конкретно сред запалянковците на Левски, особено назидателен стана случай от миналото лято по време на мача между Левски и ЦСКА за Суперкупата на България, когато от „синия” сектор бяха издигнати лозунгите със следните надписи: „Чуйте вие западни търгаши”, „Чуйте вие турски педерасти”, „България не се продава, че България е слава”. Едва ли е нужно да напомням, че тези лозунги бяха в пълно противоречие с поетия от България път на добросъседство, и интеграция в Европейския съюз. Разбира се, тук не бих искал да обвинявам само запалянковците, но факта, че те приемат, макар и несъзнателно да се превърнат в „маша” на хора, свързани с руското влияние в България, е най-красноречивият пример

как интереси, нямащи нищо общо с футбола, го опорочават и превръщат в пародия. А цитираният по-горе случай е поредното доказателство, че агитките в качеството си на колективни тела могат да бъдат манипулирани твърде лесно. За съжаление изстъпленията на българските футболни запалянковци най-вече след 1989 г., нараснаха значително и се превърнаха в обществен проблем. В последните години може да се каже, че в България се намират едни от най-ексцентричните и невъздържани фенове на футболната игра. Логичните въпроси, които следват в този случай, са защо се получава така и кои са причините? Много са обясненията и мотивите, поради които някои фенове показват своята невъздържаност. Някои биха казали лошо възпитание от страна на родителите. Друга причина, която не е маловажна е и отношението на футболните ръководства. Разбира се, макар и несъзнателно понякога ръководствата на отборите също правят така, че нажежат обстановката по трибуните. Примери за това могат да се посочат много. Това най-вече се случва преди някой важен европейски или мач от вътрешното първенство, когато, водени от желанието на всяка цена да се победи, ръководителите на дадени отбори „нахъсват” публиката с цел да се упражни психологическо въздействие върху „противника”. Проблемът с футболните хулигани не трябва да бъде подценяван и да остава на заден план, защото утвърдил се веднъж, той може да придобие още по мащабни измерения, особено в малка страна като България. Не трябва да се забравя, че агресивните действия на феновете оставят след себе си редица последствия не само от материален аспект, а понякога и до отнемане на най-ценното – човешки живот. Достатъчно е да си припомним за нелепата смърт на Младен Младенов, 30 годишен зъболекар от София – женен, с малко дете, който пострада в резултат на улична схватка между фенове на Левски и ЦСКА, след поредното им дерби. Именно този трагичен случай трябва да напомня на т.нар. „ултраси”, че футболът е просто една игра, един спорт обосноваващ се на съперничество, но преди всичко на спортменство. Същото трябва да важи и за футболните привърженици. В заключение може да се каже, че футболната запалянковщина в България в някаква степен отразява случващото се в страната през последните 15 години. Обществената криза у нас, породена от прехода към демокрация и свободна пазарна икономика, не можеше да не даде своето отражение и в такава сфера като футболния живот. От една страна българските запалянковци получиха свободата да демонстрират по своя воля футболната си култура и в известно отношение ставащото по стадионите е един реален израз на това какво представлява част от българското общество. Тук има значение обстоятелството, че в България особено популярни от години са английските отбори и тяхната публика, добре известна по света със своите вандалски изяви. Не е тайна, че българските „ултраси” обичат да подражават на своите британски събратя и без съмнение това е една от причините за хулиганството по нашите стадиони. Друга важна причина трябва да се търси в обстоятелството, че спортът и особено футболът се превърнаха в системи за престъпност и корупция, а това естествено не можеше да не повлияе и на футболната запалянковщина. Като трети важен фактор може да се посочи и това, че през последните 15 години истинските привърженици на футболната игра се разочароваха от своите любими отбори и вече не присъстват на футболните мачове. Сред запалянковците надмощие взе едно ново поколение – предимно слабо образовани и лесно манипулируеми младежи със склонност към престъпни действия и насилие . Така че причините за това нерадостно състояние са комплексни, и в един общ план отразяват обществената криза у нас. В етнографски аспект т.нар. „ултраси”, както и умерените футболни запалянковци са едни типични субгрупи от българското общество, които заслужават вниманието на българската етнология. Със сигурност тези обществени язви могат да се лекуват по-успешно ако бъдат детайлно изучени, а

етнологията е известна с това, че е приложна наука. Това именно бе един от основните ми мотиви да представя настоящата разработка и в бъдеще да продължа да се занимавам със субкултурата на българските запалянковци.

BULGARIAN FOOTBALL FANS (AN ATTEMPT TO CREATE AN ETHNOLOGICAL “RECORD”)
Ivan Tepavicharov