Христо Силянов за екзекуцията на двама души от четата на Марко Лерински, 5 февруари 1902 г.

 […]

Между селяните настана смущение. Погледите неволно се приковаха върху осъдените.

- Тия двама комитетски хора, които виждате тук, са сторили големи грехове. Те са събирали за народната работа от селяните пари, а са ги задържали за себе си; продавали са комитетски пушки и са си туряли парите в джоба, когато народните хора продават и воловете си, за да купят пушки. Началството им поиска сметка, те не искаха да чуят. Началството ги кани да се опомнят, а те му отговарят с псувни и се хвалят пред селяните, че никой нищо не може да им направи. Вярно ли е това или не, кажете! — обърна се Марко към осъдените.

- Верно е! — прошепна даскалът. Бардака кимна с глава.

Селяните зашумяха. Едни зацъкаха, други извикаха с негодувание:

- Тю бре!...

- Не е само това, братя.

Селяните изпулиха очи.

- Някои от вас познаваха Ването от Неокази. За какъв човек го имате вие него?

- Чудо човек беше, бог да го прости.

- Да, той беше най-честният ни, най-народният ни човек в Неокази. Знаете ли кой го е убил?

Селяните неволно погледнаха пак осъдените.

- Ето – тези... Вие ли убихте Ването?

- Ние...

- И знаете ли защо го убиха? Защото им е казвал, че са тръгнали по лош път, че народната пара изгаря ръката на тоя, който я краде, че организацията кога да е ще им дойде дохаки. – И като се обърна към осъдените, попита: - Така ли беше?

- Така.

Ужас и погнуса се изписаха по лицата на селяните.

- Тю... Язък да ви е – обади се един. Друг направи крачка към осъдените и плю. Марко продължи:

- Ние всички, когато се клехме, казахме: ако не работим честно, ако издадем нещо или ако напакостим с нещо на организацията, или се покажем непокорни към началството, да бъдем убити с оръжието, което целуваме. Тия хора не само че са грабили народни пари, лъгали са началството и не му се покорявали, ами още са убили и най-народния човек. Кажете сами, какво наказание са заслужили те?

- Както съм убил, нека бъда убит... Който нож вади, от нож умира...

- Така, братя. Те още тази вечер ще бъдат наказани със смърт: нали знаете, че нямаме затвори. Това чака всекиго от нас, който престъпи клетвата си. Със смъртта си те ще изкупят своите грехове. Затова хайде прощавайте се с тях.

Ужасът и погнусата от извършените престъпления отстъпиха сега място на безпомощна жалост. Целувайки се с осъдените, селяните сега възклицаваха:

- Оти бе, бракя, го напр`аихте?... Како не ви беше грех бе, бракя?

Попадийци препоръчаха за лобно място някаква Овчарова дупка, подземна яма без изход, с отвор, широк колкото да се впусне вътре човек. Макар и в недрата на балкана, Марко реши екзекуцията да стане не с куршум, а с нож - да не се дига никакъв шум.

Неколцина охотници за подобни подвизи поведоха Бардака. Аз останах с групата, която обгради даскала. Току-що потеглихме, помоли ни да вървим полека:

- Изпълнете ми тази предсмъртна молба. Нищо не ще изгубите, ако поживея неколко минути повече...

Никой не посмя да му се възпротиви.

Групата с Бардака се изгуби: тя бързаше... Па и Бардака не държеше за няколко минути живот повече.

По-нататък даскалът ни помоли за малка почивка. Седна само той и се загледа в новата луна, току-що надникнала иззад срещния връх. После прошепна на Славко:

- Това е божи съд...

Когато стигнахме при Овчаровата дупка, Бардака вече не беше жив.

- Къде се бавите? – попитаха ни нетърпеливо.

- Е, сега даскал даскала ще коли! – обърна се Марко към мене.

- Не, Марко, моля ти се, освободи ме от тая задача.

- Как тъй?

- Не настоявай, моля те. Виждаш, че охотници има доста.

Сам даскалът помоли да се натовари друг някой по-опитен, за да се не измъчи много.

- Тогава другият даскал! — обърна се Марко към Славко.

Славко запретна ръкавите на червения си джамадан, сякаш му предстоеше да заколи кокошка, и се въоръжи с Кицевия нож, винаги наточен като бръснач и оцапан вече с кръвта на Бардака.

- Поне с куршум ме убийте! – простена плачливо даскалът. После се наведе към Кице и шепнешком се примоли:

- На ти часовника ми!... Вземи го за един куршум!...

- За такъв като тебе ние не си хабим куршумите – отвърна някой на тия последни Даскалови думи.

Заставиха го да седне над самата дупка. Славко, дръпнал с лявата си ръка косата му отзад, поднесе с другата ножа към гръцмуля. Чу се смътен, прекъснал вик и с един неестествен скок на цялото тяло даскалът, недоклан, се сгромоляса с главата надолу в дупката. Славко едва успя да му нанесе още един два удара по черепа.

На мястото, гдето преди миг седеше изчезналият човек, задими прясна струя кръв.

Връщайки се безредно към колибата, седнахме да причакаме Кице, Дине и Темелко: те бяха слезли на реката, за да умият от кръвта ръцете и ножовете си. Те идеха шумно, препирайки се и разправяйки подробности по екзекутирането на Бардака. (Несполучливото клане на даскала беше ги някак... разочаровало.) Потресни бяха тези подробности. В последния момент Бардака турил ръка връз рамото на Марко и му казал:

- Не ме убивайте вие. Кажи ми да отида да убия каймакамина в Лерин, валията в Битоля! И да го убия и да загина от турски куршум. Аз заслужих смърт. И така, и така ще се мре.

- Късно е вече.

Щом чул тия думи на Марко, Кице моментално замахнал с ножа си и почти откъснал главата от трупа. Така поне той настоява и счита Бардака за свой, изключително свой. Но трупът се преметнал, повалил със себе си Динето и взел да подскача по урвата. Затичали се по него неколцина с ножовете си. Трупът бил домъкнат до дупката и пуснат вътре. После – главата.

Ужасно бе, Маня, да слушаш препирнята около това, кой е нанесъл първия смъртен удар. В тая препирня моите другари не влагаха нищо друго освен едно съревнование на джелати. Нито нотка от жалост на човешко сърце при това проливане на човешка кръв.

Източник: Силянов, Х. Писма и изповеди на един четник. Спомени от Странджа. От Витоша до Грамос. Съст. М. Неделчев. София: Български писател, 1984, 87-90.