Анри Маиров. ПОСЛЕДНИТЕ ЕВРЕИ НА НИКОПОЛ

 

 

Анри Маиров

 

Името му е Ашер Самуил Ашеров. В края на месец април 1949 г. напуска завинаги родния си град Никопол на път за новооснованата държава Израел и с това полага край на една от най-древните еврейски общини на територията на България.

Днес град Никопол след преживените векове на упадък мъждука кротко на дунавския бряг. Случайният пътник трудно ще забележи следите от минало величие.

 

Кратки бележки по историята на Никопол през Средновековието

 

Първата история на Никопол е публикувана през 1937 г. от Александър Бахачек[2]. От тогава миналото на града е обект на сравнително многобройни изследвания. Следващите бегли бележки се основават най-вече на издадения през 2004 г. от Историческия музей в Плевен сборник „История на Никопол“[3].

Историците не са единни в мнението си кога точно е възникнал град Никопол (да не се бърка с основаният от император Траян (53-117) Никополис ад Иструм). Някои твърдят, че е дело на император Ираклий (610-640). Според други, е създаден от Никифор ІІ Фока (963-969). Напоследък, за най-вероятен основател на града се приема Никифор ІІІ Вотаниат (1078-1081). Не е ясно също, дали името на града (Никополис – град на победата) е свързано с войните на този император срещу печенегите или просто носи неговото име (Никефорос – победоносен). Селища на това място е имало още по времето на палеолита (200,000-100,000 г. пр. н. е.). Намерени са също свидетелства за съществуването там на тракийско селище на одрисите.

Погледнато географски Никопол е разположен до устието на река Осъм, там където долният Дунав е най-тесен и най-лесно може да бъде прекосен.  Така че, в мирно време, е идеално място за търговско пристанище, а в дни на война –  един уязвим подстъп към Мизия (днешна северна България). Най-голям възход градът има в периода на Второто българско царство. Династията на Асеневци го съоръжава с голямо пристанище и мощна крепост върху стръмните хълмове над брега. За защита на брода на Дунав е построено предкрепостно укрепление на отсрещния, левия бряг на реката. Нарича се Холъвник или Малък Никопол – там днес се намира румънският град Турну Мъгуреле. Така Никопол се превръща във втора резиденция на българските царе. Съществуват сведения, че там Иван Александър (1331-1371) е посрещнал адмирала на Венецианската флота за преговори по продължаване на договора с републиката. В края на царуването си Иван Шишман (1371-1395) го превръща в своя основна резиденция – през това време Никопол е де факто столица на Търновска България. Никопол пада под османска власт през 1395 г. Смята се, че тогава там е убит и последният Търновски цар – Иван Шишман. Стратегическото значение на тази най-мощна българска крепост е било ясно на завоевателите. Те я превръщат във фортпост за експанзията към княжество Влахия и кралство Унгария. През 1396 г. унгарският крал Сигизмунд повежда кръстоносен поход срещу османците. В решителната битка под стените на Никопол армията на султан Баязид и съюзните православни владетели, водена от Доган бей, печели бляскава победа над обединените католически сили. Цветът на западното рицарство погива в този решителен сблъсък.

Никопол и по-късно Видин заемат основно място в турската военно-административна система като центрове на области (санджак). Никополският санджак обхваща значителна част от днешна Северна България – на север от Дунав до Стара Планина на юг и от Враца-Белоградчик на запад до Шумен-Силистра на изток, като включвал също крепостта Холъвник и земите около днешно Гюргево, на левия бряг на Дунав. На няколко пъти Никопол пада под християнска власт. Влашкият воевода Дан ІІ и Пипо Спано (Филипо Сколари, познат във фолклора като Филип Маджарин) го превземат за кратко време през 1426 г. Владислав ІІІ Ягело, обаче, не прави опит да атакува крепостта в трагично завършилия при Варна поход от 1444 г. Влад III Цепеш (Дракул) успява да завземе, плячкоса и опожари града, като преминава по замръзналия Дунав през зимата на 1461-1462 г. През 1500 г. унгарска войска нахлува във Видин и Никопол и ги разграбва и опожарява. През 1526 г. турците разбиват унгарската армия и завладяват столицата на кралството Буда. Следва период на мир и икономически възход, но от края на ХVІ век градът, загубил от стратегическото си значение, започва бавно да запада.  През 1598 г. част от българските земи са обхванати от въстание. Един от главните организатори и ръководители на бунта е никополският благородник Тодор Балина. Въстаниците получават ограничена помощ от западните сили. Влашкият княз Михай Витязул напада Никопол. Той не успява да превземе здравата крепост, но разрушава и опожарява града като избива много турци и евреи.

През 1647 г. е създадена никополската католическа епархия. За неин пръв епископ е утвърден Филип Станиславов. Там през 1651 г. той написва първата печатна книга на новобългарски език „Абагар“.

ХVІІІ век в Османската империя е век на военни поражения и вътрешна анархия. За начало на упадъка на империята се смята поражението при Виена (1683 г.), последвалото падане на Белград в ръцете на Хабсбургите (1688 г.) и наложеният й мирен договор от Карловац (1699 г.).

През периода 1798-1807 г. санджакбеят на Видин – Пазвантоглу се отцепва от централната власт и води успешни битки срещу войските на султана. За известно време Никопол също попада под неговото управление.

Никопол е в центъра на разразилата се през 1806-1812 г. Руско-турска война. Руснаците завладяват крепостта през 1810 г. Преди края на войната по заповед на генерал Кутузов крепостта и голяма част от града били разрушени.

За втори път руски войски окупират Никопол във войната от 1828-1829 г. На 3/15 юли 1877 г. още в началото на Руско-турската oсвободителна война пада Никополската крепост – този път окончателно.

Градът не успява да се съвземе и в периода след Освобождението. Плевен се превръща в основен град на района, а като дунавско пристанище е засенчен от Видин и най-вече от Русе. Железопътната линия, която по проект е трябвало да го свърже със Свищов, така и не се изгражда. В най-новата си история Никопол преживява още една военна окупация. В края на Втората балканска (Междусъюзническа) война, на 7 юли 1913 г. румънската армия нахлува в града и го заема в продължение на повече от месец – до 19 август.

В годините след 9 септември 1944 г. властта прави опити да съживи икономиката на района – изграждат се завод за картон, завод за галванични елементи (батерии) и завод за електромери. Но отдалечеността от главните индустриални центрове и липсата на квалифицирана работна ръка не позволяват на тези производства да се развият. След политическите промени през 1989 г. пазарната икономика унищожава и този мизерен поминък. През последните няколко години бяха вложени средства и пътят Плевен – Никопол (около 50 километра) бе основно поправен. Построи се терминал за ферибота Никопол – Турну Мъгуреле.

 

Еврейското население на Никопол

 

Най-пълна картина за живота на никополските еврейски общини може да се намери в изследването на д-р Цви Керен[4]. Краткият обзор по-долу се основава главно на този труд.

Не е известно кога за пръв път евреи се заселват в Никопол. Но се знае, че евреи са живели по тези места още по време на Римската империя. При разкопките на древния град Улпия Ескус, до днешното село Гиген, на около 40-45 километра западно от Никопол, е намерен надгробен камък на Йосес Архисинагогус и съпругата му Кира. Датировката на паметника е от ІІ век от н. е. Предполага се, че покойният е бил един вид председател на пръснатите в района малки еврейски общини. Евреите, населяващи Източната римска империя (погрешно наричана „Византия“), се обозначават в историята с обобщаващото име „романиоти“.

 

 

Надгробен паметник на Йосес Архисинагогус, Улпия Ескус (с. Гиген), ІІ в. от н. е.

 

Първи сведения за броя на еврейското население в Никопол има в един османски регистър от 1516 г.[5] По-надолу съм направил опит да съставя таблица на числеността на евреите в града от ХVІ до средата на ХХ век. Трябва да отбележим, че данните за броя на евреи в града през Средновековието са откъслечни и неточни. Не се знае количеството им през периода на Второто българско царство. Малкото данни от Османския период са най-вече от данъчни регистри за джизие и по-рядко от сведения на пътешественици. Тук искам да изкажа особена благодарност на историка-османист д-р Григор Бойков, чиито критични забележки ме подтикнаха да се задълбоча в изследването на въпроса и така да получа една що-годе достоверна представа за големината на еврейската общност в града през този период.

Като начало бих искал да дам някои бегли бележки за данъка джизие. Според ислямския закон (шария) това е поголовен данък с който се облагат всички поданици немюсюлмани. На практика в Османската империя от началото на прилагането му (средата на ХVІ в.) до реформата от 1691 г. джизие се изплаща според домакинства (хане). Данъчните описи на Никопол до 1580 г. включително са тапу тахрир дефтери[6], които също са на базата на хане. След това изплащането на данъка става индивидуално от всеки мъж на възраст от 15 до 75 години[7]. Известно е, че има случаи на освобождаване от данък – за духовници, за крайно бедни или бежанци, за родители на еничари, за новозаселили се в обезлюдени територии и др. Поради това, джизие описите не се приемат от историческата наука като достатъчен извор за демографски изследвания. Допълнителна трудност представлява определянето на броя на членовете в едно домакинство. Обикновено историците приемат, че едно хане се състои от средно 5 души. Едно такова усредняване може да доведе до значителни грешки, особено ако се прилага за сравнително малки общности. За данъкоплатците е бил естествен стремежът да представят няколко роднински семейства като едно домакинство, за да намалят величината на изплащания данък. Именно това явление е довело и до данъчната реформа от 1691 г.[8]

В съставянето на приложената по-долу таблица съм приел, че в периода ХVІ-ХVІІ в. почти всички еврейски домакинства в Никопол са изплащали джизие. Предположението ми се основава на разбирането, че градът е бил желано място за живеене – център на санджак, намиращ се в плодороден район, важен търговски кръстопът с доходно пристанище и, за разлика например от Видин – сравнително отдалечен от главния театър на военни действия. Поради това, властите не би трябвало да са имали сериозни мотиви за даване на данъчни облекчения на раята[9]. Също така, приемам, че средното еврейско домакинство е петчленно. Тази методика, както бе вече казано, може да доведе до погрешна абсолютна бройка за състава на общността, но тъй като е последователна, поне дава представа за увеличаването и намаляването на населението в различните периоди.

Данните за 1524 г. са от опис на 80 домакинства на постоянно живеещи в града и 18 домакинства на извършващи търговия с Истанбул[10]. Броят на домакинствата на евреи – данъкоплатци в периода 1520-1535 в целия Никополски санджак е 206[11]. Тук ни се предоставя рядката възможност да сравним броя на еврейските домакинства в Никопол и общо в санджака. Оказва се, че в първата половина на ХVІ век почти половината евреи на санджака (47.6%) обитават главния град. Според прилаганата тук методика, общият брой на евреите се изчислява на 1030, като 540 от тях живеят в по-малките градове (Търново, Враца, Ловеч, Оряхово, Малък Никопол, Гюргево и др.).

Сведенията от описа за 1555 г. са за 125 домакинства и 44 неженени мъже[12]. За 1580 година имаме сведение за общо 186 еврейски домакинства и 87 неженени мъже населяващи санджака[13]. Ако приемем, че съотношението на еврейските обитатели в Никопол и санджака не се е променило, то броят им в Никопол би трябвало да е към 483.

За 1640 г. имаме сведението на католическия архиепископ Петър Багдан Бакшев за около 40 еврейски къщи с приблизително 200 души[14]. В джизие опис от 1649 г. са записани 52 еврейски домакинства т.е. към 260 души[15]. Виждаме едно доста точно съвпадение на данните от описа и сведенията на пътешественика, което донякъде потвърждава изказаното по-горе предположение, че в периода ХVІ – ХVІІ в. почти всички никополски евреи са плащали поголовен данък.

Джизие описът от 1693 г. е индивидуален. В него са записани 41 пълнолетни данъкоплатци – евреи[16]. Приел съм, че общият брой на жителите е трикратно по-голям.

За населението на града през ХVІІІ век липсват количествени данни.

Данните за 1868 г. и 1878 г. са според руски публикации[17]. Всички данни за периода след Освобождението са взети от официални статистически справочници на руското губернаторство и Царство България.

И една последна забележка – в преброяването на еврейски имена в джизие описа на Видин от началото на ХVІІІ в.[18], което привърших наскоро, открих с изненада, че почти половината евреи – данъкоплатци са записани в дефтера на жителите на християнския квартал – варош, без да имат там недвижим имот[19]. Ако същата практика е съществувала и в Никопол, то един по-систематичен и детайлен анализ на описите може да установи почти два пъти по-многобройно еврейско население в града през османския период от изложеното тук. Така или иначе, едва ли градът е обитаван някога от над 1,000 евреи.

След всички тия уговорки, тук давам и самата таблица.

 

 

Фиг. 1. Еврейското население на гр. Никопол ХVІ – ХХ век

 

 

Фиг. 2. Графично представени данните изглеждат така:

 

Въпреки липсата на документални свидетелства, може да се предположи, че романиотска община в Никопол е съществувала още по време на Второто Българско Царство (1185-1396). Знае се със сигурност за многобройно еврейско население в столицата Търнов, така че, вероятно и вторият по значение град на царството е бил притегателна точка за българските евреи. Известно е също, че галяма част от изгонените от унгарския крал Лайош І през 1376 г. евреи намират убежище в България. В изследването си върху еврейската общност на гр. Видин[20] д-р Керен цитира източник от 1377 г. от който се вижда, че романиотската община на града е приела известо количество бежанци от Унгария[21]. Можем да предположим, че част от бежанците се е заселила в другия голям град на Дунав – Никопол. Семейството ми пази доста избледнял и неясен спомен за някакви унгарски корени, но 600 години са твърде дълго изпитание за достоверността на една семейна легенда... В същия труд Цви Керен посочва, че малък брой от изгонените през 1470 г. баварски евреи достигат Видин, но тамошната еврейска община не успява да ги устрои в града и те се разпиляват из други български градове, между които и Никопол[22]. Вероятно там те са се присъединили към вече съществуваща ашкеназийска община на унгарски евреи. Най-мощната вълна на еврейска имиграция по българските земи, идва от Иберийския полуостров и Италия. Изгонените от Испания през 1492 г. и Португалия през 1496-1497 г., както и експулсираните през 1568 г. италиански евреи намират убежище в Османската империя. Тези, които достигат европейската й част, се заселват първоначално в големите центрове – Солун и Одрин. Твърде скоро, обаче, са принудени да търсят препитание в по-отдалечените райони на държавата. Така се създава и никополската сефарадска община.

Нека се спрем за малко на горната графика. Вижда се рязко нарастване на броя на евреите в града след първата четвърт на ХVІ век. Със сигурност се знае, че през 1570 г. в Никопол е имало поне две синагоги – едната е принадлежала на по-бедната, романиотска общност, другата – наречена „горна“, е била на заможните сефаради[23]. Въз основа на изложените по-горе съображения, смея да предположа, че вероятно е съществувала и трета, ашкеназка община – на бежанци от Унгария и Бавария.

В годините 1523-1536 равин на сефарадската община е Йосеф Каро – един от най-големите авторитети в съвременния юдаизъм. В Никопол той се оженва за дъщерята на местния романиотски равин Хаим Ал-Балгар. Основаната от него равинска школа (йешива) продължава да служи за синагога до средата на ХХ век под името „маран бейт Йосеф“. Както се вижда от таблицата, това е периодът, в който еврейското население на Никопол е най-многобройно.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Последната синагога на Никопол „маран бейт Йосеф“ основана от Йосеф Каро през ХVІ век., Никопол снимката е направена в средата на ХХ в от Еврейския научен институт - София

 

Интересно е да се отбележи, че някъде по това време (края на ХV – началото на ХVІ век) в града се заселва алевитския светия Али Коч Баба[24]  (алевитите или алауи, наричани още „казълбаши“ са членове на мистична мюсюлманска секта).

Въпреки, че както казах вече, графиката е неточна, тя все пак показва връзка между икономическото състояние на града и броя на населяващите го евреи. Вижда се един сравнително разък спад към първата трета на ХVІІ век, когато турците присъединяват голяма част от Унгария и значението на Никопол като главна станция на пътя за вътрешността намалява.

Данните от 1693 г. са въз основа на публикувания от Стефка Първева списък на 41 пълнолетни мъже-евреи, подлежащи на данъчно облагане[25]. Тук искам да направя някои уговорки. През септември 1688 г. Хабсбургите завземат Белград, а през октомври 1689 г. – Видин. Евреи и от двата дунавски града заливат Никопол. Твърде е възможно горната бройка да не включва бежанците. Най-вероятно те още не са се числили към никополската община и затова не фигурират в данъчните й регистри. От еврейски документ се знае също, че в края на ХVІІ век 61 евреи от Никопол са преселени в Истанбул[26]. Такива преселения – сюргюн, с цел съживяване на обезлюдени от войни или стихийни бедствия райони, са били сравнително честа практика в империята. За това, въпреки документалните данни, аз предполагам, че в края на ХVІІ век еврейското население на града не е намаляло, а напротив – временно се е увеличило.

В началото на 1877 г. мнозинството никополски евреи напускат града, бягайки от предстоящата война, но се завръщат година или две след Освобождението – това явление също се вижда много отчетливо.

Друго едно рязко спадане на броя на евреите, което се забелязва на графиката, е след Балканските и Първата световна война (1912-1918 г.) – период на засилване на Русе за сметка на Видин и най-вече на Никопол.

 

Евреите в Никопол през последното столетие на общността, 1850-1949 г.

 

И така, след едно доста обширно въведение, стигаме до основната тема на това изследване. Далеч съм от амбицията за всеобхватно историческо проучване. Не притежавам нито образованието, нито опита необходими за подобна задълбочена работа. Поставих си задачата просто да запиша данните за една изчезнала вече общност – данни, събирани упорито и с постоянство в продължение на близо 5 години. Надявам се, че натрупаната и систематизирана тук информация ще послужи на историците някой ден.

Започнах да събирам сведения за никополските евреи вдъхновен от ученическия проект „корени“ (שורשים) на децата ми Джуди и Ариел. Тогава всъщност разбрах, колко малко знам по въпроса и се заех да попълня празнотите. Като начало систематизирах и допълних родословните скици оставени от покойния ми баща Леон Маиров. Започнах да разпитвам по-възрастните роднини. Трябва да отбележа, че най-обширна и подробна информация получих от лелята на баща ми – вече покойната Сузана Грасиани (Басат). Тя е родена в Провадия, но често и за дълго е гостувала на двете си сестри, женени за никополчани. Тръгнах да търся информация и в Интернет. Така открих дисертацията на Цви Керен[27] по историята на еврейските общности във Видин и Никопол. След време узнах, че д-р Керен завежда българския отдел на Централния архив за история на еврейския народ към Университета в Ерусалим. Чрез него се запознах и с управителя на сайта Кулану булгарим (Всички сме българи) – Изи Алмог. Изи и сътрудничката му Бети Леон ми помагаха постоянно с информация за потомци на никополски евреи в Израел.

Преди да се гмурнем в морето от данни, бих искал да нахвърля някои бележки върху личните имена на евреите през разглеждания период. От опит знам, че неразбиране на вариантите на личните имена може да доведе до сериозни обърквания и грешки.

Сред българските евреи са приети прости правила за даване на име на новородено. Тази методика се е прилагала с много редки изключения допреди едно-две поколения.

Правило 1 Първото момче получава името на дядо си по бащина линия.

Правило 2 Второто момче получава името на дядо си по майчина линия.

Правило 3 Първото момиче получава името на баба си по бащина линия.

Правило 4 Второто момиче получава името на баба си по майчина линия.

Правило 5 Реда на горните 4 основни правила може да се промени, като предимство имат имената на починалите баба или дядо.

Правило 6 Имената на починали, без да оставят поколение, брат или сестра на родителите на детето понякога се дават с предимство пред имената на живите баба и дядо.

Правило 7 Първородното момче понякога получава като второ името „Бохор“ (Буко).

Правило 8 Първородното момиче понякога получава като второ името „Бохора“ (Бука).

Правило 9 Момче, родено след смъртта на баща си или след смъртта на друго дете в семейството, понякога получава като второ името „Челеби“.

Тук давам някои от най-често срещаните сред българските евреи синоними (аналози) на мъжки и женски имена.

 

 

 

По-долу съм приложил списък на 184-ма евреи обитавали Никопол през разглеждания период (1850-1949 г.) – Приложение ІV. За съставянето му съм използвал следните източници:

• Спомени и разкази на никополски евреи и техни наследници
• Документи от българските Държавни архиви по микрофилми, съхранявани в The Central Archives for the History of the Jewish People, Jerusalem.
• Списък на гробовете в еврейското гробище в Русе, транслитериран с квадратен ивритски шрифт и систематизиран от д-р Цви Керен – любезно предоставен ми от съставителя.
• Фамилна възпоменателна карта и генеалогично дърво на Семейство Ели, предоставени ми любезно от г-жа Рахел Бехар от Бейт а-Леви
• Копие от ръкописен надпис върху молитвеник на семейство Телико, любезно предоставен от Батия и Давид Папо.
• Актове по гражданското състояние от архива на община Никопол
• Родословни скици, останали от баща ми – Леон Маиров
• Книги и очерци за Никопол и неговата еврейска общност

Списъкът е разделен по родове и семейства.

В началото съм поставил първия главен равин на Княжество България и депутат в Учредителното събрание Гавриел Алмознино. Според Бениамин Ардити[28] Алмознино е роден в Никопол и дори е учителствувал в града. По-късно се преселва в София, където заема поста на главен равин. Там го заварва Освобождението.

За рода Хазан (№ 2 до № 15) знам твърде малко. От данните се вижда, че са живели в Никопол в края на ХІХ и началото на ХХ век. Вижда се също, че поне част от семейството се преселва в Русе преди края на Първата Световна война. Според Ардити[29] Аврам Хазан (№ 12) е бил един от първенците на града през 1855 г. В един списък на нуждаещи се от еврейската община от 28 декември 1912 г.[30] семейството на Исак Леви Хазан (№ 4) се състои от жена, три деца и майка, а самият Исак е войник (Първа Балканска война).

За рода Овадия (№ 16 до № 34) разполагаме с повече данни. Вижда се, че те също са обитавали Никопол през втората половина на ХІХ и началото на ХХ век и също се заселват в Русе, като миграцията им започва още преди Балканските войни. Първи, изглежда, се преселва Леви Овадия (№ 17) със семейството си. За него Ардити[31] твърди също, че е бил един от нотабилите на общността в средата на ХІХ век. Синът му, д-р Барух Овадия (№ 19) е изтъкнат ционистически деец. Той започва лекарската си кариера като санитарен подпоручик от 67-ми пехотен полк на 14 февруари 1915, малко преди страната да влезе в Първата Световна война и е произведен в чин поручик на 27 февруари 1917 с длъжност старши лекар[32]. Подробна биография на д-р Барух Овадия може да се намери в книгата на Бениамин Ардити[33]. За Моисей Овадия (№ 30) се знае, че в началото на ХХ век и поне до 1912 г. е бил собственик на една от никополските печатници[34].

Даниел (№ 35 до № 47) е може би най-богатият и уважаван еврейски род в Никопол през ХІХ век. От данните в списъка се вижда, че членове на семейството са започнали да се преселват в Русе още преди Освобождението – Моше Даниел (№ 38) е починал в Русе през 1859 г. Знае се, че неговият внук Моис Даниел (№ 41) е жител на Русе по време на женитбата си през 1893 година. Много известни личности принадлежат към този стар никополски род. Един от тях е политикът и ционистически лидер Нисим Даниел (№ 43) – подробна негова биография има в книгата на Ардити[35]. Към това семейство се числи и роденият в Русе преводач и книгоиздател Исак Арон Даниел – биографията му също е в книгата на Ардити[36]. Възможно е, роденият във Варна театрален режисьор Исак Моше Даниел да е първороден син на Моис Исак Даниел (№ 41). Ако е така, то театралната дарба явно е наследствена в семейството, тъй като режисьорът Леон Даниел е внук на Леон Аврам Даниел (№ 45).

Семейството на Бенсион и Дуда Пизанти (№ 48 до № 64) наброява 7 души. Не знам името на последното дете (№ 54), но знам, че е момиче. Бенсион (№ 48) е бил собственик на кръчма в долната част на града. Смята се, че семейство Пизанти е със стари романиотски корени. Вероятно фамилията произлиза от Бизантион – така се е наричал Константинопол (Истанбул) до 330 г. от н.е. По-голямата част от рода Пизанти е обитавала Видин – в брошурата си по случай освещаването на видинската синагога през 1894 г.[37] главният равин Макс (Мордехай) Грюнвалд изброява 9 глави на семейства с това име в града. Пизанти също се изселват в Русе, вероятно в самото начало на ХХ век – преди Балканските войни.

И родът Грасияни (№ 55 до №59) не е коренен никополски. Повечето семейства с това име са обитавали Шумен и Русе. За това, дали роденият през 1872 г. в Шумен полковник Аврам (Морено) Моше Грасияни е роднина на никополския Морено Грасияни (№ 55) можем само да гадаем. Вижда се, че и това семейство мигрира към Русе някъде в началото на ХХ век.

Интересно е да се отбележи, че едно семейство от големия и известен русенски род Ардити (№ 60 до № 62) е живяло в Никопол в началото на ХХ век.

За никополското семейство Бениеш (№ 63 до № 65) не знам почти нищо освен, че са живели в града в началото на ХХ век.

Семейство Алмалех (№ 68 до № 73) имигрира от Одрин, вероятно около Освобождението. За С. Алмалех (№ 68) се знае, че през 1893 г. е бил равин (енорияшки хахамин) на града. Виржиния Алмалех е членувала в никополския клон на ВИЦО (Всесветската женска ционистическа организация) от основаването му през 1929 г. [Приложение ІІ].  Нисим Алмалех емигрира за Израел, вероятно през 1948 г. и се заселва в Кфар а-Нагид.

Доколкото ми е известно, семейство Валаджи (№ 74 до № 75) не са имали деца. Съпругът (№ 74), чието име не знам, е бил аптекар. Ана Валаджи (№ 75) е от съоснователките на местния клон на ВИЦО [Приложение ІІ]. Преселници от Кърджали.

Минимална е информацията с която разполагам и за семейство Леви (№ 76 до № 80). Докато Буко Леви (№ 77) е воювал в Балканската война, семейството му е получавало помощ за социално слаби[38].

Такава помощ е получавало и семейство Медрано (№ 83 до № 88). Главата на семейството – Бито (№ 83) е записан като „липсващ“[39].

Ели (№ 89 до № 103) е едно от най-уважаваните еврейски семейства в Никопол. Голяма част от изложените за него в Приложение ІV данни са от фамилна възпоменателна карта (пергамент) и генеалогично дърво предоставени ми от г-жа Рахел Бехар от Бейт а-Леви. Рубен Даниел Ели (№ 93) се преселва със семейството си в близкото село Турски Тръстеник (днес гр. Славяново), но продължава да се числи към никополската еврейска общност и дори е споменат като един от ръководителите й в дописка на Централната консистория до общността в Русе от февруари 1924 година[40]. Един син на рода – Елиезер Даниел Ели (№ 103) пада убит в Първата Световна война. Името му е записано в сборника „Изпълнен отечествен дълг“[41].

Друго едно семейство, дало жертви във войната е Бен Майер (№105 до № 109). Исак Яхаел Бен Майер (№ 107), редник от 33-ти пехотен полк, пада убит край село Негочани, Битолско през ноември 1915 г. Брат му Соломон (№ 108), младши подофицер в същия полк, умира от болест във френски плен една година след това. Имената и на двамата фигурират във въпросния възпоменателен сборник[42]. Материалното им положение явно не е било добро, тъй като са получавали социални помощи докато Исак е бил мобилизиран в Балканските войни (1912/1913 г.)[43]. Името на същия Исак Бен Майер е увековечено върху паметна плоча в русенската синагога. Това вероятно означава, че се е преселил там някъде между 1913 и 1915 г.

Във възпоменателния сборник[44] и в История на Никопол[45] са отбелязани още двама евреи, загинали във войните – Елиезер Ени(?) Морено (№ 110 ), редник от 33-ти пехотен полк, 4-та рота и Яко Йосиф Майеров (№ 111), също от 33-ти пехотен полк. До сега не успях да ги причисля към някой от никополските родове. Има известна вероятност Яко Йосиф Майеров да е в същност Йосиф Маир Яков. В такъв случай, той ще да е брат на дядо ми – син на Маир Яков (№ 128). От разкази на роднини знам, че един от братята на дядо ми е загинал във войните, но нито знам името му, нито в коя война е паднал.

Имам бегли данни за още няколко никополски евреи, които не успях да причисля към известни ми семейства. Йосиф Пардов (№ 66) е роден през втората половина на ХІХ век. Бил е общински съветник през 1902 г.[46]. Живял е в града поне до 1920 г. За Йосеф Коен (№ 67) и Хаим Бони (№ 81) знам единствено, че са жители на Никопол в края на ХІХ и началото на ХХ век. Шимон Н. Барух (№ 82) е бил равин на града през 1919 г. Бенсион Кадмон (№ 112) е споменат в едно брачно свидетелство от 1893 г. Имената на Ребека Аврам (№ 113), Аврам син на Йосеф (№ 114), който е може би неин съпруг и Яков син на Маир (№ 115) намерих в списъка на погребаните в Русе. Там изрично се посочва, че и тримата са от Никопол.

Моят род е най-многоброен в Никопол през последните сто години от съществуването на общността. За него имам и най-обширни данни. Ще го наричам Адали (№ 116 до № 177). В Никопол всички са ги наричали така по името на дунавския остров Ада Кале от където са се преселили. За това, че отделни еврейски семейства са обитавали Ада Кале през втората половина на ХVІІ век има неоспоримо доказателство – сребърна плочка за свитък на Петокнижието (сефер тора), която поне до 1947 г. се е пазела като реликва във видинската синагога. От тогава е тази фотография, направена от Еврейският научен институт – София[47].

 

 

	"הקדישו לק"ק וידין יע"א יחידי אדה קאלסי ה"י שנת גאלם מיד צר לפ"ק" ק"ק - קהילה קדושה יע"א – יכוננה עליון אמן ה"י – השם ישמרם לפ"ק – לפקודתו גאלם מיד צר (תהילים ק"ז) –(1658) [5]418

 

 

 

 

 

 

 

 

Преводът на текста е: Дариха на видинската синагога евреите на Ада Калеси в година [5]418 (1658). От текста е ясно, че по това време в Ада Кале е имало няколко отделни еврейски семейства – по мое мнение не повече от две или три. Самият остров няма голяма площ - около 1,500 на 500 метра. Рядко е бил населяван от над 1,000 жители. Очевидно е също, че евреите от Ада Кале са се числили към видинската общност и за това са дарили на синагогата пергаментов свитък на Петокнижието с посвещение. Според Самуел Аврам Розанес[48] евреите напускат Ада Кале след като Белград пада в ръцете на Хабсбургите през 1688 г. Това става в края на септември – месец тишрей според еврейския календар, по време на есенните празници рош а-шана и йом кипур. Предполагам, че предците ми са слезли до Видин за празниците и вестта за падането на Белград, а с него и на Ада Кале под австрийска власт ги е достигнала там и те не са се завърнали по домовете си. Една година след това евреите забягват от Видин преди завземането му от войската на Хабсбургите. Част от тях достига Никопол. Между бежанците са били и моите прадеди. Така че, най-вероятното време на заселване на Адалийския род в Никопол е октомври 1689 г.

Най-старият представител на рода, чието име знам е Ашер (№ 116). Трябва да е бил роден някъде в края на ХVІІІ век – годината 1780 съм поставил съвсем условно. Искам да споделя тук как открих името му. Както отбелязах по-горе Батия Папо (родена Телико) ми изпрати копие на ръкописни надписи върху стар молитвеник (сидур тфила). Всички те бяха на езика ладино, написани с ивритски букви в шрифт солитрео. Това са буквите, които нашите прадеди са учили в мелдара (мелдар е еврейския аналог на българското килийно училище). Имаше общо 3 надписа. Първият е дело на Шалом Нафтали (№ 104). В него се съобщава за смъртта на Яков Леон (№ 124) през 1906 г. Другите два надписа са от Израил Леон Телико (№ 119). Първият от тях отбелязва кончината на майка му Йохевед (№ 118) през 1945 г. Последният надпис е показан тук.

 

Преводът на този надпис гласи: Днес записано баща ми Леон (Юда) Ашер бе погребан на 11-ти кислев [това е] денят на помена. На фигурата съм поставил транслитерация на всяка дума с използвания днес квадратен печатен ивритски шрифт.

Както читателят може сам да се убеди, превеждането не беше лесна задача поради не особено четливия почерк и изобилието от правописни грешки. Сигурно за 74-годишния Израил Леон е било по-лесно да напише текста на български, но е решил да спази традицията, като използва почти забравената стара писменост.

Трябва да отбележим, че до първата четвърт на ХХ век всички мъже от Адалийския род са се назовавали само с две имена – лично и бащино. Това ми даде основание да реша, че името на бащата на Леон (Юда) (№ 117) е Ашер. Синът му Израил Леон записва прякора си – Телико като трето име в личната си карта, издадена в Русе през 1947 г. Въобще, мъжете от целия клон на рода, водещ началото си от  Леон Ашер (№ 117 до № 129) нямат единно фамилно име. Всички, с изключение на семейство Телико, използват дядовото си име като трето. Израил Леон Телико (№ 119) е бил председател на никополската еврейска община в началото на ХХ век – за 1912/1913 г. се знае със сигурност[49]. Целият този клон преминава постепенно към Русе до края на 30-те години на ХХ век. През 1948/1949 г. всички емигрират за Израел.

Освен Леон (Юда), Ашер (№ 116) е имал още един син – Яков (№ 130), роден вероятно в началото на ХІХ век. Яков има поне четирима синове. Най-големият, Ашер (№ 157), който носи името на дядо си, е родоначалник на клона Ашерови. От Маир Яков (№ 132) започва Маировия клон на рода.  Аврам Яков (№184) е участник в Сръбско-Българската война (1885 г.). Доколкото знам той не се е женил и не е оставил поколение. Най-малък е Исак Яков Ашер (№ 176). Той се жени за никополчанка от семейство Юда/Гершон (№ 178 до № 183), но се преселва в Русе още преди края на ХІХ век. От там следите на това семейство се губят. За семейство Юда/Гершон също не знам повече от това, което е дадено в списъка [Приложение ІV].

И така, всички потомци на Маир Яков (№ 132) носят името Маиров. Аз също се числя към този клон на рода. Семейството на Маир и Джамила Яков има 6 или 7 деца, само едно от които е момиче. Главата на семейството е бил абаджия – рядкост сред никополските евреи, повече от които са се прехранвали с търговия. През 1877 г., малко преди началото на Руско-турската освободителна война, Маир и Джамила, които все още не са имали деца, натоварват на каруци колкото имущество успяват да вземат и потеглят към София. По-голяма част от рода ни напуска Никопол преди войната. Пресен е бил още споменът от предишната руска окупация през 1828-1829 г. Войната, обаче достига София и младото семейство продължава бягството си до Истанбул. Там, през 1879 г. се ражда и първият им син Самуил Маиров (№ 134). Година или две след това те се завръщат в Никопол заедно с другите избягали от града евреи. Роднините ми твърдят, че Маир и Джамила са имали поне още един син на име Ашер, който е умрял млад. Някои даже настояват, че той е загинал в една от войните. Казват още, че дядо ми – Арон Маиров (№ 136) е дал името му на най-малкия си син Ашер (№ 152). За съжаление, все още не съм открил документ, потвърждаващ тези твърдения. За четиримата братя – Самуил (№ 134), Арон (№ 136), Яков (№ 140) и Леон (№ 142) знам със сигурност, че са участвали в Балканските и Първата световна война. Яков е бил ранен в Първата световна война, а Леон, въпреки че е служил в интендантство, успява да плени френски войник. И двамата получават ордени. Маирови остават в Никопол до 1944 г., след което повечето се преместват в София. Голяма част от тях емигрират за Израел през 1948-1949 г.

От Ашер Яков (№ 157) води началото си клонът Ашерови. Както повечето от никополските евреи, Ашерови са се занимавали най-вече с търговия. Самуил Ашеров (№ 171) е един от ръководителите на вече малката еврейска общност през 1924 г.[50] Той е бил собственик на печатница от средата на 20-те години на ХХ век до към 1941 г. Към 1939 г. съдружник в това предприятие е и брат му – Овадия Ашеров (№ 166). Голяма част от периодиката на Никопол се печата там. Интересно е да се спомене, че измежду редакторите на вестника на местната гимназия – „Ботев лист“,  издаван в същата печатница, е Ашер Ашеров (№ 174) - син на Самуил Ашеров. Той е и последният от евреите на Никопол – с неговото изселване за Израел започнах този разказ.

 

Епилог

 

През 1971 г. завършва строителството на баража и хидро-електроцентралата при Железни врата – съвместен Югославско-румънски проект. Заедно с ниската част на румънския град Оршова, водите на Дунав поглъщат и острова Ада Кале. Следите на сребърната плака от Видин – единствено свидетелство за пребиваването на рода ни на този живописен остров, се губят някъде след голямото изселване за Израел през 1949 г. Самата видинска синагога, смятана някога за най-красивата на Балканите и гордост за града е днес развалина.

Никополската синагога, основана като йешива (еврейска семинария) още от раби Йосеф Каро през ХVІ век бе разрушена в края на 50-те години на ХХ в. Гробището, в което са намирали вечен покой евреите на града през последните два или три века от съществуването на общността, бе засипано с пръст при строежа на пътя Никопол – Свищов през 1980 г. В по-ново време, предприемчиви граждани засадиха лозя на насипа. До скоро само една каменна плоча, поставена от религиозната организация „Оалей Цадиким“, напомняше за светостта на мястото – вж. http://www.zadikim.org/36862.html. По последни сведения и този скромен паметник е разрушен и превърнат в строителен материал от представители на друга една малцинствена група.

 

THE LAST JEWS OF NIKOPOL

Anri Mairov

 

The article studies the history of Jewish community in Bulgarian town of Nikopol situated on the Danube River. The text enlightens the process of rise and decline experienced by the Jews of Nikopol.

 

 

 

Приложение І

Семейства Ашер, Яков и Телико (№ 117 до № 129) фотографирани преди заминаването на част от тях в Палестина, април 1944 г., Русе.

 

Никополчани са номерирани според списъка в Приложение ІV

(1)   Шели Ашер – дъщеря на Ашер Яков (№ 127) и Белина Телико (№ 123)

(2)  раби Даниел – предполагам от никополския род Даниел (№ 35 до № 47). Вероятно Леон Аврам Даниел (№ 45).

(3)  Клара (?)

(4)  неизвестен

(5)  Яков бен Яков

(6)  Рина Бераха

(7)  неизвестен

(8) Яков Ашер – син на Ашер Яков (№ 127) и Белина Телико (№ 123)

(9)  неизвестна

 

 

Приложение ІІ

 

Основателките на ВИЦО – Никопол, 1929 г. Номерирани са според списъка в Приложение ІV. (1) до (6) са неизвестни.

 

 

Приложение ІІІ

 

 

 

Еврейската общност – Никопол, 1926 г. Номерата са според списъка в Приложение ІV. Номерираните в скоби са неизвестни. Общо на двете фотографии от Никопол фигурират 16 души, които не успях да разпозная.

 

---