Венцислав Мучинов. ДЕМОГРАФСКО РАЗВИТИЕ НА КАРЛОВО, СОПОТ, КАЛОФЕР И АДЖАР ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

ДЕМОГРАФСКО РАЗВИТИЕ НА КАРЛОВО, СОПОТ, КАЛОФЕР И АДЖАР ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

 

Венцислав Мучинов,

 

Проучването на миналото на градовете в българските земи отдавна привлича интереса на родните изследователи – както на местните краеведи и общественици, така и на представителите на академичната наука. В резултат на това през десетилетията от края на XIX до началото на XXI в. редица български градове се сдобиват със свои истории, в които на възрожденската епоха е отделено подобаващо внимание. Трябва обаче да се отчете, че в голяма част от публикуваните проучвания авторите акцентират основно върху настъпващите през Възраждането обществено-икономически промени в градовете и участието на местното българско население в просветното, църковното и освободителното движение, докато изясняването на проблемите, свързани с демографското развитие, остава на второстепенен план или въобще не засяга. Именно поради това е необходимо активизиране на усилията за проучване на демографското минало на българските градове през възрожденската епоха, тъй като изследванията в тази област биха допринесли за по-детайлно разкриване както на общите насоки, така и на спецификите в социално-икономическото и културно-духовното развитие на населението, обитаващо градските средища в българските земи под османска власт през XVIII–XIX в.

Принос в тази насока представлява настоящата статия, в която се проследява демографското развитие на четири значими за българското национално развитие през Възраждането градски средища – Карлово, Сопот, Калофер и Аджар (дн. с. Свежен), разположени в североизточната част на обширната Пловдивска каза (вж. Карта 1)[1]. Анализират се основните фактори за икономическото и демографското развитие на посочените селища през XIX в. и се очертават последствията, които нанася върху този процес Руско-турската освободителна война от 1877–1878 г. За целите на изследването се използват извори от разнообразен произход – материали от тогавашната българска и гръцка книжнина и периодичен печат; спомени на български възрожденски дейци; сведения от чуждестранни дипломати, пътешественици и изследователи; статистически данни от първите български следосвобожденски преброявания; и др. Ценни сведения по темата се извличат и от досегашните проучвания за миналото на четирите селища, сред които трябва да се отбележат публикациите на Н. Начов за Калофер, на Хр. Фъргов, В. Александров и Ив. Унджиев за Карлово, на И. Пенков, Ц. Петров и Цв. Павловска за Сопот, на Хр. Николов за Аджар (Свежен), и др.[2]

 

На първо място в статията ще се разгледа историко-демографското развитие на гр. Карлово – център на пловдивската нахия Гьопса, обхващаща едноименната историко-географска покрайнина по горното поречие на р. Стряма[3]. Градът е разположен в северната част на Стремската котловина, в подножието на Стара планина. Османският град възниква през XV в. в близост до средновековното българско селище Сушица[4]. От ключово значение за по-нататъшното развитие на Карлово е превръщането на малкото селище във вакъф, основан през 1496 г. от видния османски сановник Карлъоглу Али бей, чието име впоследствие се пренася и върху самия град[5]. Вакъфският статут благоприятства постепенното разрастване на Карлово през следващото XVI-то столетие и утвърждаването му като административен, икономически и пазарен център на селищата в Стремската котловина, включени в състава на новосформираната нахия Гьопса[6]. Възходящото стопанско развитие на Карлово през XVI–XVIII в. стимулира концентрирането в града на население от разнороден етнически и религиозен произход (предимно турци и българи, а впоследствие и евреи)[7]. За нарастване на числеността на карловското население в края на XVIII и началото на XIX в. допринася и фактът, че градът успява да се съхрани по време на кърджалийските размирици. Нещо повече – в него търсят спасение жителите на Калофер и на селата от цялата Стремска котловина, чиито селища са опустошени и опожарени. Затова и голяма част от тях остават за постоянно в Карлово[8]. Въпреки че през този период са засвидетелствани и някои изселвания на българи по посока на Бесарабия[9], безспорно обемът на заселванията надвишава значително този на изселванията.

В Таблица 1 са обобщени наличните данни, отнасящи се до числеността на обитаващото Карлово население през периода 1819–1884 г., чиито стойности варират между 5 000 и 10 000 души.

 

Таблица 1*

Обща численост на населението, обитаващо Карлово в периода 1819–1884 г.

 

години	1819	1835	1841	1843	1856	1871	1877	1884
брой	5 000	8 000	5 000	6 000	10 000	9 000	9 500	7 545

 

* Източник: Априлов, В. Денница ново-болгарскаго образования. Часть первая. Одесса, 1841, 110–111; Фотинов, К. Общое землеописание вкратце за сичката земля преведено от греческий на славеноболгарский язик. Смирна, 1843, 90–91; Икономов, Г. Кратко землеописание. Естественно-матиматическо и гражданско. Букурещ, 1856, с. 31; Списък на населените места в Царство България от Освобождението (1879) до 1910 година (сравнителен историко-етнографски преглед). София, 1921, с. 240; Константин Иконом. Наръчник за Пловдивската епархия или нейното описание. // Известия на Българското географско дружество, 1935, III, с. 197; Михов, Н. Населението на Турция и България през XVIII и XIX век. Библиографски издирвания със статистически и етнографски данни. Т. II. София, 1924, с. 151; Т. IV. София, 1935, с. 270; Унджиев, Ив. Карлово. История на града до Освобождението. София, 1962, 37–38; Чужди пътеписи за Балканите. Т. II: Маджарски пътеписи за Балканите XVI–XIX в. Подбор, превод и коментар П. Миятев. София, 1976, с. 68; Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът. Историко-географско-етнографски пътеписни проучвания от 1860 до 1879 г. Т. II. София, 1997, с. 154.

 

Изнесените данни очертават няколко етапа в динамиката на числеността на карловското население през XIX в. В периода от второто десетилетие на XIX в. до средата на 30-те години на века се очертава една ясно изразена възходяща тенденция, благодарение на която броят на жителите на града нараства 1,6 пъти и от 5 000 достига до 8 000 души. Впоследствие се наблюдава определен спад, в резултат на който числеността на карловското население се връща до първоначалната си стойност от 5 000 души. Причина за констатирания спад е чумната епидемия от 1837–1838 г., която увеличава значително смъртността и принуждава карловци да се разпръснат към близките планински местности[10]. След преодоляването на последиците от тази епидемия и завръщането на част от забягналите жители, населението на Карлово отново започва да нараства с бързи темпове. В периода от началото на 40-те до средата на 50-те години на XIX в. броят на местните жители се увеличава два пъти – от 5 000 на 10 000 души.

Върху очертаната през тези две десетилетия възходяща тенденция най-силно въздействие оказва значителното издигане на Карлово в стопанско отношение[11]. Създаването на по-добри условия за стопански напредък в Османската империя след издаването на Гюлханския хатишериф през 1839 г. се отразява благотворно и на карловската икономика. Предприемчивите местни жители, на чийто „промишлен дух” се възхищава д-р Ив. Богоров в средата на века, бързо успяват да превърнат Карлово в „един от най-ръкоделните градове в турско”[12]. В Карлово се развиват редица занаяти, но като основен поминък на населението до Освобождението се оформя гайтанджийството (по производство на гайтан градът заема водещо място в Империята). Голямо значение в икономическия живот има и производството на розово масло, като по този показател Карловско дори изпреварва Казанлъшко в годините преди Освобождението. Чрез розовото масло Карлово и карловци поддържат търговски връзки с почти цяла Европа[13].

Именно бурното за стандартите на Османската империя икономическо развитие съдейства за значителното увеличаване на населението на града към средата на XIX в. най-вече посредством притока на хора от селата в нахията, а и от други региони на Империята. Същевременно някои от забогателите търговци и предприемачи се изселват по посока на Дунавските княжества, Русия и други страни, където намират по-широко поле за стопанска изява[14]. Изселванията се провокират и от разпространеното разбойничество, с което местните власти не могат или не искат да се справят.

Тези активни миграционни процеси продължават и през третата четвърт на XIX в., стимулирани от настъпващите промени в икономическата обстановка в региона. Известно е, че силната конкуренция на по-евтините европейски индустриални стоки след Кримската война довежда до разоряване на част от дребните и средните занаятчии в подбалканските селища, включително и в Карлово, което принуждава засегнатите лица да потърсят препитание в други региони на Османската империя^[15]. Изселванията допринасят за констатираните колебания в числеността на карловското население през 50-те–70-те години на XIX в., но като цяло чак до навечерието на Освобождението градът запазва един стабилен брой жители от порядъка на 9 000–10 000 души[16].

Освен динамиката в броя на населението, обитаващо Карлово през XIX в., от важно значение е и настъпващата през този период сериозна промяна в неговата етническа и религиозна структура. В началото на XIX в. българите християни представляват едва ¼ от общия брой жители на града, а турският елемент е преобладаващ в Карлово[17]. Само няколко десетилетия по-късно това съотношение е коренно променено. В навечерието на Освобождението българите вече съставляват над ¾ от карловското население, а останалите жители се състоят от турци и малка еврейска общност[18]. По този начин Карлово се превръща в един от нагледните примери за протичащото през възрожденската епоха побългаряване на редица от османските градски средища в Тракия, Македония и Дунавската равнина[19]. Този процес позволява Карлово да се превърне в един от водещите центрове на българското национално движение през Възраждането – както в просветно-културната област, така и по отношение на борбите за църковна и политическа независимост[20].

Причините за постепенното намаляване на дела на турското население за сметка на жителите от български произход могат да се търсят в няколко основни посоки. От една страна, през изследвания период протича процес на изселване на турското население от Карлово, тласък на който дава Руско-турската война от 1828–1829 г. По време на войната през района на Карлово преминават мюсюлмански бежанци от североизточните български земи[21], които увличат в своето бягство на юг и представители на местното турско население. Създаденият демографски вакуум се запълва посредством притока на българи от околните села в Стремската котловина и заобикалящите я планински масиви на Стара планина и Средна гора, които намират препитание в развиващото се в Карлово занаятчийско производство[22].

Друг значим фактор за настъпващите етно-религиозни промени представляват наблюдаваните специфики в развитието на двата основни демографски процеса, свързани с естествено движение на населението, обитаващо Карлово и района през XIX в. – раждаемостта и смъртността. Именно по-високото ниво на раждаемост сред българите християни в сравнение с това при мюсюлманското население, съчетано с по-високото ниво на смъртност сред мюсюлманите (особено по време на чумните епидемии от първата половина на века), водят до констатираната значителна промяна в етно-религиозната структура на карловското население[23].

В самия край на проучваната епоха числеността на населението на гр. Карлово бележи определен спад, причина за което са трагичните събития, които се разиграват в града през Освободителната война от 1877–1878 г. По време на „Страшното“ (окупацията на Карлово от османската армия през периода юли–декември 1877 г.) в града са избити повече от 800 души от най-видните карловски българи – първенци, учители, свещеници, търговци и пр.[24] Окончателното освобождаване на Карлово от руските войски от своя страна води до масово бягство на местните турци и евреи по посока на Пловдив. След края на войната по-голямата част от турското население се завръща, но не така стои въпросът с евреите. Те са изгонени обратно от карловските вдовици заради обвинението, че по време на войната са предавали бащите, мъжете и синовете им на турците и са търгували със заграбеното им имущество. По този начин се слага край на констатираното през XIX в. еврейско присъствие в етно-религиозната палитра на града[25].

Настъпилите промени намират отражение в данните от преброяването в Източна Румелия от 1884 г., което регистрира 7 545 жители в Карлово, от които 5 826 българи, 1 609 турци, 100 цигани и др.[26] След Освобождението настъпва продължителна стагнация по отношение на броя на карловското население[27], причините за която не могат да бъдат търсени само в събитията от 1877–1878 г.[28] В действителност Руско-турската война и последвалото Освобождение само засилват започналия след Кримската война процес на икономически упадък на подбалканските занаятчийски центрове като Карлово, който намира израз в активизиране на изселванията по посока както на по-големите градски центрове в страната (най-вече Пловдив и София), така и към близките турски села, напуснати от жителите им по време на войната[29].

 

Само на пет километра западно от Карлово, също в подножието на Стара планина, се намира Сопот (Акче клисе, Бяла черква) – друго прочуто селище от епохата на Българското възраждане. През изследвания период (от началото на XIX в. до Освобождението) селището има чисто български характер, като единствено в крайните махали се срещат малък брой цигани[30].

Сопот търпи значителни поражения по време на кърджалийските нападения, поради което част от населението му търси спасение в Северна България или в земите отвъд р. Дунав[31]. Селището обаче бързо възстановява значението си, тъй като през второто десетилетие на XIX в. вече се отбелязва като паланка (градче), в което се намират работилници за различни стъклени съдове[32].

В Таблица 2 са обобщени наличните данни, отнасящи се до числеността на обитаващото Сопот население през периода 1819–1884 г.

 

Таблица 2*

Обща численост на населението, обитаващо Сопот в периода 1819–1884 г.

 

години	1819	1841	1843	1851	1856	1858	1872	1884
брой	2 500	4 000	3 000	4 000	5 000	4 000	4 200	3 775

 

*Източник: Летоструй, г. IV, 1872, с. 85; Априлов, В. Денница ново-болгарскаго образования, с. 110; Фотинов, К. Общое землеописание, с. 90; Андреев, И. (Ив. Богоров). Кратка география математическа, физическа и политическа. Букурещ, 1851, с. 187; Икономов, Г. Кратко землеописание, 31–32; Гранитски, А. П. Търговско ръководство за тръгувание, промишленост, мореплавание и за търговски делания. Цариград, 1858, 496–497; Списък на населените места в Царство България, с. 442; Константин Иконом. Наръчник за Пловдивската епархия, 197–198.

 

Посочените сведения очертават една постъпателно-възходяща тенденция в динамиката на сопотското население, която, въпреки известни колебания, продължава чак до края на изследвания период (и по-точно – до Освободителната война от 1877–1878 г.). Най-силно сопотското население нараства през периода от второто десетилетие на XIX в. до средата на 50-те години на века – период, през който неговият брой се увеличава два пъти и от 2 500 достига до 5 000 души. След средата на века последва известен спад, след преодоляването на който населението на Сопот поддържа една постоянна численост от порядъка на 4 000–4 200 жители[33].

За значителното нарастване на сопотското население през периода от началото на XIX в. до средата на 50-те години на века допринасят различни фактори, сред които най-голямо значение имат тези от икономическо естество. Подобно на Карлово, и тук голямо развитие получават занаятите и търговията, най-вече гайтанджийството и добивът на розово масло[34]. Стопанският възход съдейства за притока на българско население както от селата в нахията, така и от съседните региони. За избирането на Сопот като подходящо място за заселване от преселниците-българи влияние оказва и чисто българският характер на селището[35].

Увеличаването на сопотското население през XIX в. се извършва при наличието на редица неблагоприятни фактори от обществено-политически, епидемиологичен и природо-географски характер. Чумните епидемии и турските репресии по време и след руско-турските войни от първата половина на XIX в. предизвикват изселване на част от сопотските жители по посока на по-големите градски средища в Северна България, Тракия, Дунавските княжества, Бесарабия и Южна Русия. Други се изселват от Сопот поради търговски съображения или поради липсата на достатъчно възможности за стопанска и обществена изява[36].

Този процес придобива по-големи размери след Кримската война от 1853–1856 г. и довежда до известен спад в числеността на сопотското население. Изселванията през третата четвърт на века се провокират както от започналия след Кримската война упадък на някои традиционни за Сопот занаяти, изложени на ударите на фабричната конкуренция, така и от неуспешните опити на властите да се справят с ширещото се разбойничество[37]. Въпреки констатираните колебания в демографското развитие на Сопот през третата четвърт на XIX в. именно през този период селището получава официален градски статут от страна на османската власт[38].

Нов спад в числеността на населението на Сопот настъпва в самия край на изследвания период. Както и в случая с Карлово, така и тук, причина за този спад са събитията по време на Освободителната война. През юли 1877 г. Сопот е опожарен и разграбен от редовната турска войска и от башибозука[39], но заради организираната отбрана и изтегляне на населението към Балкана жертвите не са толкова големи, както в съседното Карлово, като не са повече от 60–70 души[40]. Част от избягалите на север от Балкана сопотчани обаче след края на войната не се завръщат в родното си място, а се установяват за постоянно в различните селища в Северна България и Румъния[41].

Тези събития естествено водят до намаляване на числеността на жителите на Сопот, които наброяват 3 775 души според преброяването в Източна Румелия от 1884 г.[42] Но това е процес, който е характерен за жителите на повечето тракийски селища, попаднали в епицентъра на бойните действия по време на Освободителната война и да се говори за „демографска трагедия” в случая е твърде пресилено[43]. По-скоро войната и последвалото Освобождение задълбочават започналите след Кримската война значителни стопански и обществени промени, водещи до разоряването на занаятите и до оформянето на един силен изселнически процес, който достига още по-големи размери в последвалата историческа епоха.

 

Друго значително селище в пловдивската нахия Гьопса е Калофер, намиращо се в нейната най-източна част, в непосредствена близост до границата с Казанлъшката каза[44]. Селището е основано след османското завоевание, като жителите му са разполагали с известни привилегии като дервентджии, които отговаряли за безопасността на подбалканския път, свързващ Казанлък с Карлово и София[45]. Счита се, че въпросните привилегии са една от основните причини селището да остане изцяло християнско през османската епоха[46].

През Възраждането Калофер се оформя като значителен занаятчийски и търговски център, който играе и важна културно-просветна роля за българското население от околните райони. Богатствата на „Алтън Калофер“ обаче предизвикват неколкократното му разграбване и опожаряване от кърджалиите в края на XVIII и началото на XIX в. Според К. Иречек такива нападения стават през 1799 и 1804 г.[47] Те естествено довеждат до определен спад в числеността на калоферското население[48], част от което се насочва към други части на Османската империя или към земите на север от Дунава[49].

Благодарение на предприемчивостта и на търговския нюх на своите жители обаче селището сравнително бързо се съвзема от удара. През XIX в., след преодоляването на размириците, Калофер достига забележително за стандартите на Османската империя стопанско развитие. В Таблица 3 са обобщени наличните данни за числеността на калоферското население през изследвания период.

 

 

 

 

 

 

Таблица 3*

Обща численост на населението, обитаващо Калофер в периода 1819–1884 г.

 

години	1819	1841	1843	1851	1854	1856	1858	1861
брой	3 000	6 000	5 000	6 000	5 000	5 000	6 000	7 500

 

години	1871	1875	1884
брой	7 000	7 000	3 928

 

*Източник: Цариградски вестник, г. III, бр. 100, 13 септ. 1852; Източно време, г. II, бр. 33, 27 септ. 1875; Летоструй, г. IV, 1872, с. 85; Априлов, В. Денница ново-болгарскаго образования, 114–116; Фотинов, К. Общое землеописание, 89–90; Андреев, И. (Ив. Богоров). Кратка география, с. 186; Икономов, Г. Кратко землеописание, с. 32; Гранитски, А. П. Търговско ръководство, с. 495; Списък на населените места в Царство България, с. 223; Начов, Н. Калофер в миналото, 69–79; Константин Иконом. Наръчник за Пловдивската епархия, с. 197; Михов, Н. Населението на Турция и България през XVIII и XIX век, II, с. 151; Т. IV, с. 141, 143, 227; Каниц, Ф. Дунавска България и Балканът, II, с. 144;  Американски пътеписи за България през XIX век. Състав. Ф. Шашко, Б. Гринберг, Р. Генов. София, 2001, с. 43.

 

Изнесените данни очертават една трайна постъпателно-възходяща тенденция, която, въпреки някои колебания, характеризира целия изследван период (от началото на XIX в. до Освободителната война от 1877–1878 г.). Особено изразена е тази тенденция в периода от второто десетилетие на XIX в. до началото на 50-те години на века – период, през който населението на Калофер увеличава два пъти своя брой и от 3 000 достига 6 000 души. Впоследствие, през 50-те години на века, настъпва известен спад в числеността на местните жители, който обаче е сравнително бързо преодолян и временно нарушената възходяща тенденция в динамиката на калоферското население е възстановена. Така в навечерието на Освобождението числеността на местните жители достига стойност от около 7 000 души.

Както в ситуацията при другите подбалкански и средногорски градчета, така и в калоферския случай, изключително важна роля за нарастването на броя на населението през изследвания период изиграва икономическото развитие на селището. Калофер изживява истински стопански разцвет през XIX в., когато предприемчивите му жители го превръщат в гайтанджийско и абаджийско средище и в един от центровете на розопроизводството в Карловския регион. С изработваните висококачествени шаяци и гайтани, както и с произвежданото розово масло, калоферци въртят успешна търговия из цялата Османска империя (от Босна до Анадола), както и с Влахия, Молдова, Русия и Австрия[50].

Същевременно бързото увеличаване на жителите през първата половина на XIX в. довежда до проблеми с осигуряването на прехраната на нарастващото население – проблем, пред който се изправят и други бързо развиващи се планински селища в региона на Пловдивския санджак, като Копривщица, Клисура, Брацигово и др. Този проблем предизвиква мигриране на част от населението по посока най-вече на столицата Цариград, където се оформя голяма калоферска колония. Според Н. Начов около 1840 г. в османската столица има над 800 калоферски чираци, калфи и майстори (главно абаджии). Някои от по-състоятелните калоферски търговски и стопански дейци освен в Цариград се установяват и в по-големите градски центрове в Централна Европа, Дунавските княжества и Южна Русия[51]. Тази силна миграционна активност довежда до констатираните колебания в числеността на калоферското население, но като цяло чак до навечерието на Освобождението по отношение на този показател се запазва очертаната възходяща тенденция. Запазването на тази тенденция е възможно най-вече благодарение на продължаващия приток към Калофер на български селяни както от селата в Гьопса, така и от населените места в съседните административни единици (предимно от Казанлъшката и Чирпанската каза). Възходящото икономическо и демографско развитие на Калофер през XIX в. намира признание в официалното предоставяне на градски статут на селището от страна на османската власт към края на 60-те и началото на 70-те години на столетието[52].

По време на Априлското въстание от 1876 г. Калофер и неговите жители са заплашени от репресиите на османската власт, която потушава бунтовното движение в съседните райони на Тракия и Северна България^[53]. В градчето търсят спасение част от жителите на разорения от башибозука и черкезите район на Ново село (дн. гр. Априлци), намиращ се на север от билото на Стара планина. Съдбата на потърсилите убежище в Калофер бежанци (предимно жени и деца) обаче е твърде печална, като част от тях са отвлечени и впоследствие убити от башибозука от околните турски села^[54].

Още по-драматична е съдбата на Калофер по време на Освободителната война от 1877–1878 г. Подобно на останалите подбалкански градчета и тук войната довежда до сериозни промени в динамиката на числеността на местните жители. През юли 1877 г. Калофер е изцяло опожарен от турските войски и башибозука[55], а жителите му са принудени масово да търсят спасение на север от Балкана. Около 500 души старци, болни и деца, които не успяват да избягат, са избити, а много други загиват през следващите месеци от студ, глад и епидемии. Част от забягналите фамилии, особено по-заможните, не се завръщат след края на войната в изпепеленото градче, а се заселват за постоянно в различни градове из България[56]. През 1879 г. в развалините на Калофер в схлупени временни колиби продължават да живеят едва около 300 души, които се опитват да възстановят местното гайтанджийско производство[57]. Въпреки последвалото завръщане на част от предишните обитатели на градчето, то не успява да възстанови предвоенната численост на своето население. Този факт се констатира от преброяването в Източна Румелия от 1884 г., което отчита 3 928 жители в Калофер[58]. По този начин събитията от 1877–1878 г. и тук довеждат до един значителен спад в числеността на населението – процес, който се задълбочава от настъпилите стопански и обществено-политически промени[59].

 

На юг от Калофер е разположено друго значимо селище от епохата на Българското възраждане – Аджар (Хаджар, дн. с. Свежен) – селище, значението на което често е пренебрегвано в българската историография поради факта, че след Освобождението то губи градския си статут и голяма част от своя стопански и демографски потенциал. През Възраждането обаче Аджар е едно от най-значимите български средища в Пловдивска Тракия, център на обширната нахия Караджа даг (Сърнена гора), заемаща североизточните райони на Пловдивската каза, заключени между р. Стряма, р. Марица и билото на Сърнена Средна гора[60].

Селището е разположено високо в Сърнена Средна гора, като на север неговото обширно землище граничи с това на Калофер[61]. Още през XVII–XVIII в. Аджар е известен като селище с високо икономическо и културно развитие, център на Караджадагската нахия[62].

Аджар се запазва като значително селище и през XIX в., въпреки разграбването му от кърджалиите по време на размириците в края на XVIII и началото на XIX в.[63] В Таблица 4 е обобщена информацията за числеността на аджарското население през XIX в.

 

 

Таблица 4*

Обща численост на населението, обитаващо Аджар в периода 1819–1884 г.

 

година	1819	1851	1856	1858	1872	1884
брой	1 500	3 000	3 000	3 000	3 360	1 246

 

*Източник: Андреев, И. (Ив. Богоров). Кратка география, с. 188; Икономов, Г. Кратко землеописание, с. 32; Гранитски, А. П. Търговско ръководство, с. 497; Летоструй, г. IV, 1872, с. 85; Списък на населените места в Царство България, с. 2; Константин Иконом. Наръчник за Пловдивската епархия, с. 197.

 

Анализът на данните показва, че през изследвания период (от началото на XIX в. до навечерието на Освобождението) е характерна една възходяща тенденция в динамиката на числеността на аджарските жители. През този период населението на Аджар се увеличава над два пъти.

Особено силна е тази тенденция през периода от второто десетилетие на XIX в. до средата на века. Тя се стимулира от икономическото издигане на селището и преди всичко от бързото развитие на занаятите. Докато през второто десетилетие на XIX в. по-голямата част от аджарските жители се занимават със скотовъдство (овчарство), а останалите – със земеделие[64], то към средата на века те се препитават преимуществено със занаяти и най-вече с абаджийство. Именно абаджийството се превръща в основен поминък на аджарци чак до Освобождението[65]. Като втори основен стопански отрасъл на аджарската икономика се оформя розопроизводството[66]. Стопанският подем на Аджар през първата половина на XIX в. задържа местното население и привлича жители от околните селища.

През периода от средата на XIX в. до началото на Освободителната война нарастването на населението, обитаващо Аджар, е незначително. Това е обяснимо предвид силната миграция на аджарци към други части на Османската империя и преди всичко към Цариград и Анадола, където те намират добро препитание като абаджии. Тази миграция в началото е временна, но впоследствие доста от аджарските абаджии остават за постоянно в османската столица и други по-големи градове на Империята. Този процес се засилва около средата и третата четвърт на XIX в., когато абаджийството в Аджар като масова професия започва да запада. Това принуждава част от занимаващите се с този занаят да потърсят реализация далеч от своето родно място – както по посока на Цариград и Анадола, така и извън пределите на Османската империя – в Русия, Румъния и др.[67]

За изселванията допринасят и някои други фактори, сред които е ширещото се разбойничество в региона[68]. Въпреки посочената негативна тенденция, чак до навечерието на Освобождението Аджар остава едно от най-значителните селища в Пловдивската каза[69]. Неслучайно през 1871 г. османската власт определя окончателно статута на селището, като го признава за „касаба“ (градец)[70], център на нахията Караджа даг, включваща по това време 64 населени места[71].

Освободителната война обаче донася пълна катастрофа за Аджар, тъй като през лятото на 1877 г. селището е опожарено и разграбено от турските войски и башибозука. По време на тези кървави събития около 700 аджарци са избити, а много други са принудени да се спасяват на север от Балкана при руските войски; една част от тях остават в района на Габрово, а други стигат чак до Свищов. През зимата опожареното селище е доразграбено от жителите на близките турски села Саръ демирджии (дн. Златосел), Кочмаларе (дн. Отец Паисиево), Кирекчии (Кирикчии, дн. Отец Кирилово), Салалии (дн. Борец) и др.[72]

В резултат на тези събития Аджар е напълно разорено: остават неопожарени едва около стотина къщи, които обаче също са напълно разграбени. Във всяка от тях се подслоняват по няколко фамилии след завръщането си в края на войната. Мнозина от завърналите се обаче напускат завинаги родното си селище и се настаняват в изоставените къщи на избягалите турци от съседните села Саръ демирджии и Окчилар (дн. с. Александрово, Казанлъшко). Други аджарци се насочват към по-големите градове[73]. Преброяването в Източна Румелия от 1884 г. регистрира едва 1 246 жители в Аджар[74] – по-малко отколкото в началото на XIX в. Селището дори губи градския си статут в следосвобожденска България. Така Аджар, за разлика от други сериозно пострадали по време на войната селища, никога не се възстановява от катастрофата от 1877 г. и в пределите на свободна България остава едно малко и откъснато от основните пътни и стопански артерии планинско село.

 

***

Изложената в настоящата статия информация позволява да се откроят няколко основни насоки в демографското развитие на Карлово, Сопот, Калофер и Аджар през Възраждането. През периода от началото на XIX в. до към средата на 50-те години на века се наблюдава една ясно изразена възходяща тенденция в динамиката на числеността на населението на разглежданите селища, благодарение на която броят на техните жители се увеличава два пъти. За осъществяването на тази възходяща тенденция най-силно въздействие оказват факторите от икономическо естество, тъй като значителното развитие на занаятите и търговията в подбалканските и средногорските градчета не само създава поминък за местното население, но и съдейства за притока към тях на жители от селата в региона и от други краища на Османската империя. Променената икономическа обстановка след Кримската война обаче не само задържа процеса на нарастване на числеността на местното население през третата четвърт на XIX в., но е и предпоставка за настъпилия след Освобождението упадък в развитието на разглежданите подбалкански и средногорски селища – процес, за активизирането на който значителна роля изиграват и драматичните събития в Стремската котловина и Средногорието по време на Освободителната война от 1877–1878 г.

 

Карта 1. Пловдивска каза със съставните й нахии през XIX в.

 

 

Ил. 1: Град Карлово и околностите – акварел от Феликс Каниц (Научен архив на БАН).

 

 

Ил. 2: Град Карлово – чаршията.

 

 

 

 

 

 

 

Ил. 3: Изглед от Сопот (НБКМ–БИА)

 

 

Ил. 4: Женски манастир при Калофер – акварел от Феликс Каниц (Научен архив на БАН).

 

 

Ил. 5: Къща в Аджар (Свежен) (НБКМ–БИА)

 

 

 

DEMOGRAPHIC DEVELOPMENT OF KARLOVO, SOPOT, KALOFER AND ADZHAR DURING THE BULGARIAN REVIVAL

(Abstract)

 

Ventsislav Muchinov

 

The article reviews the demographic development of four important urban centers during the Bulgarian National Revival – Karlovo, Sopot, Kalofer and Adzhar (today village of Svezhen). The main factors for the upward trend in the population dynamics of these settlements in the period from the beginning of the 19th century to the mid-1850s, are analyzed. The consequences of the changes in the economic situation in the third quarter of the 19th century, as well as and the dramatic events in the region during the Russo-Turkish War of 1877-1878 for the development of these cities, are established in the article.