Калоян Чобанов. ПО ВЪПРОСА ЗА БЪЛГАРИТЕ ОТ ЕДНА ДОБАВКА КЪМ МАНАСИЕВАТА ХРОНИКА

 ПО ВЪПРОСА ЗА БЪЛГАРИТЕ

ОТ ЕДНА ДОБАВКА КЪМ МАНАСИЕВАТА ХРОНИКА

Калоян Чобанов

През XIV в. по поръчение на българския цар Йоан Александър (1331–1371) е направен среднобългарският превод на „Хрониката” на Константин Манасий. Неизвестният преводач е нанесъл добавки към текста, които сами по себе си представляват един съществен източник за миналото, отразявайки българското самосъзнание от епохата.

Интерес представлява добавката, която съдържа сведение за времето на император Анастасий (491–518). Тя е следната: „При цар Анастасий българите започнаха да завземат тази земя, като преминаха при Бъдин. А преди това започнаха да завземат долната Охридска земя и след това цялата тази земя. От тръгването на българите досега са изминали 870 години.”[1]

Първите коментари на текста са на М. Дринов и К. Иречек. Възрожденският ни историк го свързва с ранните славянски преселвания[2], а Иречек само отбелязва, че в него не става въпрос за старобългарско предание, а за заемка от хрониката на Йоан Зонара, който пък на свой ред е използвал тази на Теофан Изповедник[3]. Ю. Трифонов[4], а след него и Ив. Дуйчев[5] споделят донякъде второто становище, но изказват мнение, че старобългарският преводач ще да е добавил нещо и от себе си, използвайки неизвестен за нас извор. От своя страна В. Вълов като че ли приема и двете виждания. Според него добавката е заемка от Зонара и Теофан, примесена с недостигнал до нас източник, но отразяваща последователността на овладяване на българската средновековна територия – първо от славяните[6]. В последните години М. Каймакамова прави едно ново и интересно тълкуване. Тя разделя сведението на две: нападенията при Анастасий и преминаването на Бдин – завземането на Охрид. Второто свърза с движението на Куберовите българи от Панония към Македония[7]. Друг, също по-нов поглед, различаващ се от досегашните, е на П. Добрев. Изследователят приема, че тръгването на българите (т.е. 870-те години) отговаря на 499 г. и победоносното сражение при р. Цурта, респективно, че и първите завземания са започнали тогава[8].

            Цитираната добавка към среднобългарския превод на Манасиевата хроника ще бъде анализирана и коментирана в светлината на посочените историографски изследвания и познатите данни в изворите, като целта на изложението е да се постави въпросът за нахлуванията при император Анастасий I Дикор – най-вече тяхната локация – и да се установи кои са всъщност тези българи от края на V – началото на VI в., за които се пише през първата половина на XIV в.

На първо място е добре да се уточнят в един кратък обзор българските действия на ромейска територия за целия период от началото на управлението на император Зенон (474 г.) до края на това на император Анастасий I (518 г.). Известно е, че в последната четвърт на V в., те са действали само в диоцез Тракия в следните  години – 480/481 г.[9]; 486/487 г.[10]; 491 г.[11]; 493 г. (?)[12]; 499 г.[13] Твърде прецизният в хрониката си Марцелин Комес съобщава за ново нахлуване в Тракия през 502 г. Това сведение се потвърждава и от по-късните византийски автори –  Теофан (IX в.), Скилица-Кедрин (XI–XII в.) и Зонара (XII в.). Различното е, че те прибавят и Илирик към нападнатите територии[14]. През 505 г. българите действали в областта на р. Морава, но този път в състава на илирийската войска[15]. Българите се споменават от Зонара във връзка със стрoежа на Дългата стена (наречена от ромеите „паметник на страхливостта”) през 512 г., която според автора била вдигната поради нападенията на българи и скити (= славяни)[16]. Две години по-късно българите взели участие в бунта на Виталиан и със същия действали отново в диоцез Тракия[17]. Може да добавим и едно нахлуване в Илирик, съобщено единствено от Зонара, при което „ромеите претърпели позорно поражение”[18]. Това сведение е със спорна датировка и съществува мнение, че нападението не се е случило през коментирания период[19].

Прегледът показва, че до края на управлението на Анастасий (518 г.) ромейската територия, обект на български действия, е бил изцяло диоцезът Тракия. За нападение над (и) Илирик съобщават по-късни автори – веднъж за 502 г. и втори път с неизяснена година. Самият Илирик към V–VI в. е бил префектура, състояща се от диоцезите Дакия и Македония[20]. В това число сведенията на авторите, ограничени само до споменаване на името Илирик, са крайно неудобни за точното локализиране на български действия там.

Според добавката в среднобългарския превод, българите „започнаха да завземат долната Охридска земя”, което отговаря на териториите около гр. Охрид в диоцеза Македония[21]. В познатите извори от преди XIV в. такова конкретно посочване липсва. Не разполагаме с данни, които да ни посочат български действия в този югозападен ареал на империята.

От друга страна в изворите се отбелязва, че Македония (както, разбира се, и Тракия) изобилства от блага и богатства и средновековните автори не пропускат да споменат вражеските нашествия в нея – готски, хунски и славянски, но нито веднъж български – поне не в тази конкретика, която намираме за другите народи. Разбира се това не е достатъчен аргумент, с който да приемем, че българските нашествия в Илирик не засягат диоцез Македония, но фактът, че западните (подчертано – съвременни) автори пишат за български действия в Тракия и при р. Морава, свидетелстват за някаква отдалеченост. Посочените данни от изворите показват, че в края на V – началото на VI в., българите са действали по Подунавието и са атакували северните области на империята – диоцез Дакия, диоцез Тракия (по-конкретно – провинциите Долна Мизия и Скития).

Повдига се въпросът – ако долната Охридска земя (Македония) по времето на Анастасий не е била обект на български нахлувания, то съществуват ли данни за други народи, които да са извършвали тези нахлувания? По това време хуните отдавна са слезли от историческата сцена, а готите са се изселили в Италия. От друга страна, в научните среди съществува становище, че точно времето на Анастасий е времето на първите славянски нахлувания в империята[22].

Марцелин Комес под 493 г. съобщава за едно нощно сражение в Тракия, при което военачалникът Юлиан загинал „промушен от скитски меч”[23]. Йоан Зонара, както вече беше посочено, пише за издигането на Дългата стена през 512 г. за защита от (българи и) скити[24], а се приема и вероятността две години по-късно в бунта на Виталиан да е имало славянско участие[25]. Тези сведения сочат по-скоро за славянско движение в Тракия (очевидно диоцеза).

Вече към края на Анастасиевото управление в 517 г., отново от Марцелин научаваме за мащабно гетско нахлуване в югозападните Балкани. Тези гети, несъмнено славяни[26], опустошили двете Македонии и Тесалия като достигнали чак до Термопилите и Стария Епир[27].

Оттам насетне през времето на императорите Юстин (518–527) и Юстиниан (527–565) нахлуванията продължават отново в областите на Илирик. Не може да не направи впечатление това разпределение на територия между атакуващите Илирик славяни и Тракия - българи. Показателно в тази насока е следното сведение на Марцелин, отнасящо се за 530 г.: „Началникът на илирийската пехота и конница Мундо пръв от всички римски военачалници нападнал гетите, които отдавна кръстосвали Илирик, и ги прогонил, като избил твърде много от тях. По-късно обаче, по време на същите консули [1.09.529 – 31.08.530 г., бел. авт.], поменатият военачалник, подтикнат от своята смелост, долетял и в Тракия и, сражавайки се успешно, разбил българите, които я опустошавали, като избил в сражението петстотин от тях.”[28]

Васил Гюзелев много точно отбелязва: „Не е за пренебрегване и обстоятелството, че при своите нападения през първата половина на VI в. славяните не се насочват към областите, разположени между Дунава и Балкана, а главно подлагат на ограбване и опустошаване земите в южната част на Балканския полуостров. Наличието на типично славянски селищни наименования в съставения в средата на VI в. трактат на Прокопий Кесарийски „За строежите” (напр. Врациста, Губрик, Дурвулиана, Первула, Дебре, Здревин, Рувуста и др.) предполага налагането им в номенклатурата в един сравнително дълъг период.”[29]

Разбира се, горните данни се отнасят за трайните поселения от края на VI в. В самата добавка към Манасиевата хроника не се говори за българско заселване – става дума за начало на завладяване на територия, краят на което е свързан с един по-късен етап. След изложените изворови данни и коментара по тях, може да се каже, че във времето на Анастасий, действията на българи в „в долната Охридска земя” остават под въпрос, докато славянските могат да се  считат за сигурни.

След християнизацията на българските земи (IX в.) етническите разлики започват да избледняват и етнонимите „българи” и „славяни” постепенно отстъпват място на политонима „българи” – процес, който до XIVв. е окончателно завършен. Доказателство за това са преводните хроники от периода. Съществуват два по-ранни домашни извора, които в някаква степен показват процеса на тази българизация. В „Слово от Кирил Философ как покръсти българите”, известно в науката и като „Солунска легенда” (XII в.), пише: „И веднъж, когато бях в църквата на великата Александрийска патриаршия, чух отправен към мен от олтара глас, казвайки ми: „Кириле, Кириле, иди в обширната земя и сред славянските народи, наречени българи, защото господ те е определил да ги покръстиш и да им дадеш закон.”[30] В друг текст – „Слово за Сивила” (XIII в.), е посочено: „Първият род са словените, сиреч българите, гостолюбиви, смирени, честни, незлобиви, обичащи чуждите и християнството.”[31]

Освен Манасиевата хроника, по повеля на цар Йоан Александър (1331–1371) е направен среднобългарският превод и на Хрониките на Симеон Логотет и Йоан Зонара. Интерес представлява тази на Симеон Логотет, чийто пръв и най-обстоен анализ е направен от В. Н. Златарски. Изследователят отбелязва, че „там, където в гръцкия текст се споменава името „славяни” или „славянска земя”, в нашия превод навсякъде те са заменени с „българи” и „българска земя”. Посочени са съответните места в текста, след което авторът заключава: „Наистина тия места не са твърде много, но са от първостепенна важност, защото те ни показват, че нашият превод е бил направен в такава епоха, когато понятията „славяни” и „българи” се идентифицирали.”[32]

Заслужава да се коментира и едно известно сведение от „Хронография” на Теофан Изповедник (IX в.), касаещо катастрофалното поражение на ромейските войски през 811 г. То е следното: „А Крум, като отсякъл главата на Никифор, набил я на кол много дни за показ на идващите при него племена и за наш позор. След това, като я взел, оголил черепа, обковал го отвън със сребро и като се гордеел, карал да пият от него славянските вождове.”[33]

С различни изменения и съкращения, същото е предадено и от по-късни хронисти, при които вместо „славяни” стои „българи”[34]. Данните на Теофан обаче се приемат за достоверни, предвид това, че авторът е съвременник на  описваните събития. А за сведенията на останалите се счита, че те го ползват като източник[35]. Поради тези съображения историографията е приела, че текстът със „славянските вождове” у Теофан отговаря на историческата действителност.

Приведените примери показват, че процесът на т.нар. българизация, започнала към IX в. и продължила до средата на XIV в., може да се смята за окончателно завършен. Очевидно за авторите на преводните хроники е напълно нормално да причисляват славянското минало към своето настояще, без това по никакъв начин да рефлектира върху тяхното ясно българско самосъзнание.

Разбира се, не може да се подмине въпросът за първоизвора или първоизворите, използвани в добавките към среднобългарския превод на Манасиевата хроника. Може да се смята обаче за доказано, че авторът им е имал под ръка освен добре познатите ромейски (най-вече Теофан и Зонара) и недостигнали до нас домашни извори[36]. И тук не става въпрос само за обичайното позоваване на авторитети, а и за едно внимателно наблюдение върху последната добавка (за времето на император Василий II (976–1025). Тя гласи: „От този цар Василий българското царство попадна под гръцка власт чак до Асен, българския цар”[37]. Още големият изследовател на фамилията на Асеневци Ив. Божилов съпоставя сведенията за възцаряването на братята Петър и Асен и установява, че домашните извори познават само Асен I Белгун като български цар и възобновител на държавата[38], обстоятелство, което показва употребата на домашни данни от среднобългарския преводач. Добавката за българските действия при Анастасий е така различна от познатите извори, така неповторима откъм съдържание, че трудно бихме се усъмнили в принадлежността ѝ към родната книжнина.

            В добавката към Манасиевата хроника се съобщава, че след като завзели долната Охридската земя (области на диоцез Македония), българите завзели и „цялата тази земя”. Тук несъмнено, както и В. Вълов посочва, трябва да се разбира търновската земя[39]. Същото се потвърждава и от следващата добавка към хрониката, нанесена за времето на Константин IV Погонат (668–685): „При този цар Константин българите преминаха през Дунава и отнеха от гърците тази земя, в която живеят и досега, като ги разбиха. Тази земя преди това се наричаше Мизия.”[40] Тази добавка е ясна и едва ли има нужда от коментар. В нея съвсем накратко са отразени събитията от втората половина на VII в. и образуването на т.нар. Дунавска България. При съпоставяне на двете добавки прави впечатление следното: българският автор посочва две преминавания на Дунав с времево разстояние повече от век и половина. Първото е било насочено към Охридската земя (= Македония), а второто към Мизия (= дн. Северна България).

Тук може да се зададе въпросът – не е ли това отражение на историческата действителност, в която образуването на държава с име България на територията на Балканския полуостров е станало след  вече заселено и уседнало славянско население в нея. Положителният отговор е в пълен синхрон не само с чуждите източници, но и с един домашен извор – Български апокрифен летопис от XI в. (с оригинален надслов „Сказание на пророка Исайя как бе възнесен от ангел до седмото небе”). В него се говори за първоначално заселване на българи отсам Дунав при „цар Слав”, след който идва друг – „цар Испор”. Тук няма да навлизаме в дълбочина, но трябва да се отбележи, че в историографията този текст почти единодушно се тълкува като отражение на славянското начало по днешните български земи преди идването на Аспарух[41].

Така вероятността историческата действителност за първоначалното славянско заселване да е отразена в цели два извора от домашното летописание е напълно реална. От приведените извори и изследвания, след техният анализ и коментар, може да се заключи следното:

1. Липсват конкретни и сигурни сведения, които да потвърдят добавката към Манасиевата хроника, че в периода на управление на Анастасий българи са нахлували в диоцез Македония.
2. Съществуват данни за мащабни славянски нахлувания към края на V – началото на VI в. в диоцез Македония.
3. Към XIV в. в българската книжнина вече се е утвърдила съзнателната замяна на етнонима „славяни” с етнонима „българи”.
4. Изворите, използвани от среднобългарския преводач за нанесените от него добавки, са не само единствено съхранените, но и недостигнали до нас такива.

            Анализът на историческите сведения показва, че в първата добавка към среднобългарския превод на Манасиевата хроника, касаеща българската история, авторът е разполагал със сведение (недостигнал до нас текст), в което се е отразявало славянското начало по днешните български земи преди пристигането на Аспаруховите българи през втората половина на VII в. Неизвестният автор, традиционно за епохата, в която е живял и творил, съвсем съзнателно е приписал това начало на българския народ, който по това време е смятан за един и същ със славянския[42].

ON THE USSUE ABOUT BULGARIANS TAKEN FROM A SUPPLEMENT TO

THE CHRONICLE OF MANASII

Kaloayan Chobanov

The article tackles the text of the first domestic addendum of the middle-bulgarian translation of the Chronicle of Manasii. In comparison with earlie rеsources for Bulgarian invasions on the Balkans and based on the conclusion that after the formation of Bulgarion medieval etnicity home authors do not distinguish the activities of Slavs and those of Protobulgarians the author of this article provides agruments for his conclusion that the ”Bulgars” who started capturing the ”Land of Ochrid” in the times of Anastaius I are in fact Slavic tribes.