Силвия Аризанова. СВЕДЕНИЯ ЗА СЕЛИЩАТА В ЛУДОГОРИЕТО НА ТЕРИТОРИЯТА НА ОБЩИНА ИСПЕРИХ (ОТ VІІІ В. ДО 1878 Г.)

СВЕДЕНИЯ ЗА СЕЛИЩАТА В ЛУДОГОРИЕТО НА ТЕРИТОРИЯТА НА ОБЩИНА ИСПЕРИХ (ОТ VІІІ В. ДО 1878 Г.)

Силвия Аризанова

            Населените места в Лудогорието с фокус към Средните векове са обект на изследване в други публикации[1]. Целта на настоящата статия е да включи известните сведения за селищата в същата област, но в по-широки хронологически граници. Освен информацията за Средновековието, което е обичайно в резултат на археологически проучвания, са включени и сведения за периода на османска власт по българските земи (до 1878 г.). Систематизирането дава възможност за сравнение на известното за конкретно населено място и така се забелязват възможни грешки, интерпретации, възникват редица въпроси и се откриват закономерности. Разбира се, с времето могат да се допълнят още сведения за местната история от различни по тип извори. Настоящата работа няма претенциите за изчерпателност, но надеждата е да помогне в бъдещи изследвания.

Включени са населени места, които са част от съвременната област Лудогорие, тъй като това дава възможност за ограничаване в определен географски район и по-детайлното проучване на селищата. Разглеждат се сведенията за поселищния живот в областта в географските граници, определени от Борис Илиев[2]. Съществуват и други мнения за нейния обхват, но аргументацията на автора дава достатъчно основания за вместване в посочените от него територии. В очертаните граници Лудогорието обхваща земите между Поломието, Дунавското побрежие, Добруджа, Провадийското и Шуменското плоскогорие[3].

Периодът обхваща широки граници, тъй като информацията често е ограничена. Началото е поставено с VІІІ в., тъй като от тогава са първите датирани археологически свидетелства за средновековни селища в разглежданата област. Горната хронологическа граница стига до Освобождението на България, когато настъпват големи промени по отношение на население, имена на селища и т.н.

Сведенията, които са включени имат различен произход – известните археологически проучвания, споменаванията в османски документи, пътеписи, карти, предания и специфични особености по отношение на населението, мястото и др. Вниманието е съсредоточено върху селищата от община Исперих. Селата от община Кубрат, Разград и Завет са обект на друга публикация[4]. Целта е да се улесни проучването на поселищната история в региона. Така се подпомага и цялостното проучване на поселищния живот на българската територия, където отделните области имат свои специфични особености и се създава възможност за сравнение. Разбира се, изворите с основно значение и тези, на които можем да се доворим са документите – обичайно на османската администрация, и археологическите проучвания. От второстепенно значение са личните впечатления от пътувания и други текстове, като всичко друго може да потвърди информацията, да постави въпроси или да представлява просто любопитен щрих. Самите карти също дават грешки, има неточно разположение, изписване на името или нечетливост, затова на сведенията трябва да се гледа критично. Не е изключено да има грешки в името или местоположението или да е пропуснато село. Възможно е и то вече да не е съществувало, но все пак може да се види приблизително географско положение, което е от голяма полза.

От разгледаните села – 23 на брой, на тяхното място или в близка местност са регистрирани 8 ранносредновековни селища, а в 2 са открити отделни находки. 19 са споменати в документи от ХVІ в., 16 – в ХVІІ в., 5 – в ХVІІІ в. и 24 – в ХІХ в. (ако броим и изчезналото дн. с. Волно). Едно – с. Подайва, е запазило под някаква форма името си непроменено. В много от тях се посочват заселвания на татари след Кримската война – 7, и черкези – в 8. Публикациите посочват 4 села, в които са живяли алиани. Прави впечатление наличието на голям брой култови места (14), свързани предимно с мюсюлманските вярвания, но и наличието на християнски култови сгради от Ранното средновековие (2). Археологически разкопки са провеждани в едва 8 местности, където се отбелязват селища от Ранното средновековие. Голям брой от имената на селата се свързват с първите им заселници – 14 на брой, като за един от тях има предположение, че е бил християнин, приел исляма. В някои села са регистрирани български семейства през ХVІ–ХІХ в. Всичко това показва една много динамична картина на поселенията в региона. В 7 от случаите става въпрос за сливане и отделяне на население от дадено село. Данните могат да бъдат коригирани и числата са приблизителни, тъй като не всички източници са сигурни. Големият брой села, за чийто имена се сочи, че са свързани с първия им заселник показва, че е имало свободно място за заселване. Непостоянството в поселищния живот може да се дължи на липсата на вода или на чести военни кампании по тези места. Това, че не малък процент от изброените села, приема като заселници след Кримската война татари и черкези, дори цигани, показва свободни територии. Прави впечатление липсата на сведения за периода ХІІ–ХV в., което е твърде дълго време, за да е било безлюдно. Възможно е населението да е било непостоянно в заселването си, много малко или не са съхранени или открити на този етап данни. Затова подсказва и факта, че се забелязват християни сред приелите исляма в османските документи още в началото на ХVІ в. – за 8 села. Въпросът дали това е било местно население или настанило се по тези земи малко преди това, остава открит. Български семейства се отбелязват през ХVІІ в. в 3 села. По-малкото регистрирани села през ХVІІІ в. е не толкова поради липсата им, а заради по-малкото разкрити или съществуващи документи и размирните времена. В следствие на последните и Руско-турските войни през ХІХ в. очевидно настъпват някои промени в селищната мрежа, което се отразява – има разместването на населението, появата на нови имена и махали. Докато през ХVІ–ХVІІ в. прави впечатление сравнително добра приемственост. Същевременно, като че ли има тенденция християнското население да намалява с времето. Забелязва се и смесване на различни названия за едно и също селище, което показва динамика на поселищния живот – поява на нови поселения, сливания и отделяния. Посочването на няколко местности, където е имало село може да означава не само различни селища, но и територии, на които населението от едно и също населено място се е местило във времето.

Наблюденията върху сведенията за селищата в Исперихско са сходни по отношение на факторите на влияние, устойчивост и периоди на поселищен живот спрямо тези за селата в дн. общини Кубрат, Разград и Завет[5]. Населените места не са били статични в пространството, а са променяли мястото си в землището или по далеч, поради опастност, войни, пожари, принудителни или доброволни заселвания и изселвания. В този район култовите места, свързани с религиозни вярвания, също привличат население. Влияние оказват също географския фактор и наличието или не на водоизточници.

Сведенията за селищата са систематизирани по групи към съответното населено място. Разграничаването им е според типовете исторически извори и се спазва известен хронологичен порядък. Названията се изписват според начина, по който са представени в съответна публикация. В някои случаи към сведенията има и кратък коментар.

Гр. Исперих, общински център. Археология: Селище, м. Ай орман, керамика и предмети от ІХ–Х в.

Византийски печат от ХІ в. (от района)[6].

Османски документи: 24 декември 1573 г., регистър на джелепкешаните в каза Хръсград – „Село Кемаллар: Хюсеин Абдуллах – овце 30, Рамазан Али – овце 50, Махмуд Абдуллах – овце 20, Салхаддин Кемал – овце 25.”[7] Двама от тях се сочат като приели исляма българи[8].

1573 г. – Кемаллар; 1676 г. – Кемаллар[9].

1676 г.[10] – Кеманллар – 2,5 ханета[11];  1848 г. – Kemanlar[12].

Карти: Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Камаларъ[13].

Други: Старото име на селото е Кеманлар[14]. Според предание, основателят е бил заселник от Хоросан (Персия) [15]. Предполага се, че се споменава негов наследник в джелепкешанския регистър от 1573 г. – Салахаддин Кемал. Борис Илиев го сочи като син на основателя Кемал и вероятно основател на с. Саладън, дн. с. Яким Груево[16].

През Руско-турските войни руски войки минали през дн. Исперих на 31 май 1810 г. и май 1828 г. [17]

По време на Кримската война (1853–1856 г.) била построена казарма, заселили се цигани тогава и се открил петъчен пазар[18].

Отбелязва се, че през 1889 г. в село Кеманларъ е имало само 4 български къщи[19].

В нач. на ХХ в. се съобщава за надгробни камъни от Кеманлар, според местното население – на еничари[20]. Такива се свързват и с Махзар Паша (изброено е наред с Подайва и Кеманлар, вероятно се има предвид текето)[21].

Име на местност, което според Стоян Райчевски подсказва наличието на археологически обект – Мезарлък (старо гробище, сочено като римско)[22].

Белинци, община Исперих. Османски документи: 1550 г. – мюсюлмани/неженени – 19/8 (5 домакинства на гьореджии и 1 помюсюлманчен) – Окчилер[23].

1530 г. – Okҫılar[24]. Има такова село и в Търговищко – с. Здравец, което спада към Шумен. Така че в случая може и да е то.

24 декември 1573 г., регистър на джелепкешаните в каза Шумен – „Село Акчалар: Абди Ибрахим – овце 40, Неби Айдин – овце 50, Мустафа Айдин – овце 20, Нураллах Хадър – овце 30.”[25]

1573 г. – Акджалар; 1676 г. – Акчалар[26].

1676 г. – Акчалар – 3,5 ханета[27]; 1866 г. – Akçalar[28].

1864 г. – Акчелер, посочено като село в Шуменско в тапии за земя и собственост[29]. Макар изписването на името да е малко по-различно и да не е посочено като разградско село, в района не се среща друго селище с това име.

Карти: Карта на Феликс Каниц – Akčalar (в близост над него е изписано Gočbeler)[30].

Други: Старото име на селото е Акчелар[31]. В него са живяли мохамедани и казълбаши – алиани. След Кримската война са заселени татари, изселили се след 2 години[32]. През 1850 г. е построена джамията[33].

Бърдоква, община Исперих. Османски документи: 1573 г. – Кълъджджълар; 1676 г. – Шерман Сеид Осман[34]. Възможно е с последното да е станало объркване, тъй като на друго място Руси Стойков идентифицира Шеремет Сеид Осман с 2,5 ханета (1676 г.) като дн. село Веселец, бивше Шеремет кьой, Разградско[35]. Кое е правилното на този етап е неясно. Същевременно има Сейд Осман, идентифицирано като село Печеница и като село Веселец е посочено Ширемедже (1550 г.)[36].

1697–1699 г. – Kılıc şöhremanı[37].

Пътеписи: В кр. на ХІХ в. Феликс Каниц пише за две села – Оа Шарман (ползва се само вода от кладенци) и село Шарман, близо до Хасфет, изчезнало по това време, според него, заради безводието в района[38]. Каниц го посочва като едно от няколко, изчезнали, заради липсата на вода и отбелязани на руска карта от 1876 г.[39] Съществувало е село Волно със старо име Ова Шерман и Шерманкьой. През 1965 г. е заличено като селище, поради изселване[40]. То е отбелязано през 1550 г. – мюсюлмани/неженени – 4/8 – Шехриман[41].

Карти: Карта на Феликс Каниц – Kličköi; има село Oa Šarmana, но то е разположено под Аткьой, дн. село Конево, което е по-горе на картата и далеч, стои над дн. село Китанчево[42]. Очевидно това е изчезналото село Волно.

Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Колычкiой; под Аткьой и дн. село Яким Груево е разположено село с име Шаорманкiой[43]. Последното също предполага да е изчезналото село Волно.

Други: Старото име на селото е Кълъч Шерман[44] (Калъч Шерман[45]). След Кримската война са заселени черкези[46].

Вазово, община Исперих. Османски документи: 1526 г. – мюсюлмани/неженени, 12/2, от които 8 домакинства на еледжии и маслари; 1550 г. – мюсюлмани/неженени – 20/8 (заедно с имама бил записан мюезин, гьореджии – 5/3 неженени и 3 помюсюлманчени домакинства) – Балабанджилер[47].

Борис Илиев посочва, че селото е споменато във ферман от 1754 г. във връзка с оплакване[48].

1846 г. – Eskibalaban[49].

Други: Старото име на селото е Ески балбанлар; През 1856 г. бил построен месчид и сред населението имало казълбаши-дервиши[50].

Имена на местности, които според Стоян Райчевски подсказват наличието на археологически обекти – Юк екини, Чакмаклъка[51].

Голям Поровец, община Исперих. Османски документи: 1550 г. – мюсюлмани/неженени – 28/26 – Боюк Кокарджа[52].

24 декември 1573 г., регистър на джелепкешаните в каза Хръсград – „Село Кокарджа: Гьочери Алимбеги – овце 30, Джафер Хаджи – овце 25.”[53] Не е ясно дали не се отнася за Малък Поровец или по-скоро за двете села.

1573 г. – Кокарджа; 1676 г. – Кокарджа[54].

1676 г. – Кокарджа – 2 ханета[55].

1697 г. – регистрирана е джамия в селото[56].

1697–1699 г. – Kokarca-i kebir; 1836–1837 г. – Kokarca-i kebir[57].

В Салнамето на Дунавския вилает, издаден през 1874 г. в Русе са регистрирани 17 мохамедански ханета в селото[58].

Пътеписи: Феликс Каниц пише за село Кокарджа, което през 1874 г. се състояло от 50 турски къщи и 30 черкезки[59].

Карти: Карта на Феликс Каниц – B. Kokardža[60]; Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Кокарджа, Бююкъ (по-горе в пространството)[61]. Възможно е във втория случай, неправилно да са обозначени на руската карта две села – Бююкъ и Кокарджа или се има предвид обозначението на Малка и Голяма Кокарджа.

Други: Старото име на селото е Голяма Кокарджа (Буюк Кокарджа)[62]. Джамията е построена през 1860 г.[63] Ако е същата джамия, за която говори Катерина Венедикова през 1697 г.[64], годините се разминават. След Кримската война са заселени черкези[65].

Отбелязва се, че през 1889 г. в село  Голύма Кокарджа е имало 29 български къщи[66]. В кр. на ХІХ в. в същото село се отбелязват 37 български къщи и 118 – турски. Любомир Милетич посочва, че доколкото успял да разбере, българското население в дн. Исперихско е било ново и се състояло от пришълци[67].

Имена на местности, които според Стоян Райчевски подсказват наличието на археологически обекти – Пет могили, Беш юклер, Коджа кору, Урум чаир, Старият римски път, Касаба йолу, Коджа екинлик, Пюслеме, Сърта, Коджа мезарлък, Аиламалък[68].

Делчево, община Исперих. Османски документи: 1530 г. – Ferhādlar[69]; 1530 г.; 1840 г. – Ferhadlar[70].

1863 г. – Феркадхар (опис на имоти)[71]. Името е неточно разчетено или изписано, но е изрично посочено като село Делчево.

Карти: Карта на Феликс Каниц – Ferhatlar M.[72].

Други: Старото име на селото е Ферадлар. Смята се, че името идва от основателя му. Според предание, били четирима братя – основали това село, Кабуллар (дн. с. Къпиновци), Осман (Осман махле, дн. с. Печеница) и Орта махле (дн. с. Средоселци)[73]. Прави впечатление обаче, че докато името Ферадлар и Осман махле се срещат още през ХVІ в., другите на този етап се откриват в по-късни документи. Това подсказва разлики във времето на основаване. Така легендарния разказ за четиримата братя и селищата, на които дават начало, изглежда малко вероятен, освен ако не са съществували села, но не са запазени сведения за тях, или са били с други имена.

Драгомъж, община Исперих. Османски документи: 1530 г. – Hüseyinler[74].

1526 г. – мюсюлмани/неженени, 7/3 (записано през 1525 г. по-скоро като Хасан терзи[75]; 5 души гьореджии); 1550 г. – мюсюлмани/неженени – 9/4 (самият основател на селото бил помюсюлманчен българин и неговите наследници, тоест приелите исляма са 100%) – Хюсейн терзи[76]. Това сведение показва, че в началото на ХVІ в. в този район има заселници, които са били християни. Възможно е да са получавали някакви облаги, още повече, ако са приемали исляма.

24 декември 1573 г., регистър на джелепкешаните в каза Шумен – „Село Хюсеинлер: Семед Хасан – овце 25, Хадър Шериф – овце 30.”[77]

1861 г. – Hüseyinler[78].

Пътеписи: Феликс Каниц в кр. на ХІХ в. споменава за маршрут през Хюсенли[79].

Карти: Карта на Феликс Каниц – Hüsenli[80].

Други: Старото име на селото е Хюсенлер, по името на заселници юруци през ХVІ в.[81] След Кримската война били заселени черкези[82].

Имена на местности, които според Стоян Райчевски подсказват наличието на археологически обекти – Могилата, Коджа юк, Черкова, Мезарлък (старо гробище, сочено като римско), Ески мезарлък[83].

Духовец, община Исперих. Османски документи: 1530 г. – Nasuhça[84]; 1530 г. - Nasūhca[85]. Както и в други случаи, много е възможно да се има предвид един и същи документ.

1550 г. – мюсюлмани/неженени – 18/7 – Харберлер / Дели Насух[86]. Индетифицирането е под въпрос, тъй като има село към Търново (1530 г.) – Delü Nasūh[87].

24 декември 1573 г., регистър на джелепкешаните в каза Шумен – „Село Насухча в Юндалани: Меми Насух – овце 50, Гючбеги Насух – овце 60, Ешреф Хамза – овце 20.”[88]

1573 г. – Насухча при Юнд алани; 1676 г. – Насухджълар[89].

1676 г. - Насухджилар – 2,5 ханета[90].

1848 г. – Nasufcular[91].

Карти: Карта на Феликс Каниц – Nasufeilar (Между дн. села Духовец и Подайва има още две села, сега изчезнали Baldži M. (в регистър от 1676 г. има село Балджи към каза Хезарград, посочено като неизвестно с името Балджи – 1 хане[92])  и Hatib M.[93].

Други: Имало е стари селища в м. Ялънджа и Акърджа, в които до 1828 г. е имало българско население[94]. Старото име на селото е Насъфчилар[95]. Образувало се е от две села – Насуфчилар (дн. с. Духовец) и Гьочбейлер (с. Крупище) [96]. Второто село го има на картата на Феликс Каниц, в близост е, вж. Акчелар[97]. Изглежда е изчезнало и се е сляло с дн. село Духовец. Старото име Насуфчилар се предполага, че е по името на първите заселници през ХVІ в.[98] Джамията е била построена през 1857 г.[99]

При село Духовец е имало теке Къз Ана, където се почитала Мерйем Ана (Дева Мария)[100].

Йонково, община Исперих. Османски документи: 1550 г. – мюсюлмани/неженени – 13/16 – Юнус абдал[101].

1573 г.; 1676 г.; 1689 г. – Юнус Абдал[102].

24 декември 1573 г., регистър на джелепкешаните в каза Хръсград – „Село Юнус Абдал: Неби, син на Юнус Абдал – овце 50; Кьосе Охад Али – овце 30, Деде Бали Абдулрахим – овце 25.”[103]

1642–1643 г. – Yunusabdal[104].

1676 г. – Юнус Абдал – 1,5 ханета[105].

Село Юнус абдал се споменава в писмо на Мехмед санджак-бей на Русе до Великия везир от 1761 г. във връзка с разбойничество на Кара Мемиш и брат му Кьор Сюлейман, които са били от него[106].

1841–1842 г. – Yunusabdallar; 1873 г. – Yunusabdal[107].

1871 г. – Юнус Абдал (нуфус дефтери)[108].

Карти: Карта на Феликс Каниц – Jnnusabdal[109]; Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Юносъ Абдалъ[110].

Други: Старото име на селото е Юнуз Абдал[111]. Човек с това име се сочи за основател на дн. село Йонково[112]. Тюрбе на Юнуз баба се е намирало в близост до селото, където има и еничарски надгробни камъни[113].

Състои се от две махали – Ески и Чапраз. Според предание, Чапраз махле е била заселена през 1683 г. от жители на Хюсеин баба теке[114]. Предание за стари български села Шконду и Очинар, чийто следи личали в гората[115]. След Кримската война били заселени татари и черкези[116].

Имена на местности, които според Стоян Райчевски подсказват наличието на археологически обекти – Килисе кору, Теке алтъ, Тюлбе алтъ, Кьор пунар, Чукуйтлук, Шарпънлък, Юртлук[117].

Китанчево, община Исперих. Османски документи: 1526 г. – мюсюлмани/неженени, 3/1; 1550 г. – мюсюлмани/неженени, 27/19 – Базиргян Хазър[118].

1836 г. – Hızır[119].

Пътеписи: В кр. на ХІХ в. Феликс Каниц пише за Кадъркьой на 270 м. над. в.[120].

Карти: Карта на Феликс Каниц – Kedirköi[121]; Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Кадыкiой[122].

Други: Старото име на селото е Кадър кьой, по името на основателя[123]. Сочи се и като Карасахатлар[124]. След Кримската война били заселени татари и черкези, заварили и семейства „араби”[125].  Има смесване на имената за едно и също място, което говори за непостоянно съществувало селище през вековете, различни поселения или съществували успоредно във времето села.

Имена на местности, които според Стоян Райчевски подсказват наличието на археологически обекти – Ююклю (възможно е това да е мястото на селото със сходно име, което се свързва с дн. село Тодорово, тъй като са близо едно до друго), Мезарлък сърт[126].

Конево, община Исперих. Османски документи: 1856 г. – At; 1857 г. – Atköy [127].

Пътеписи: В написания от Ханс Хьонце „Турски пътепис” (1673–1674) се споменава Атакйой до Силистра, където е имало османски войки в поход за Полша[128]. Предполага се, че това е дн. село Конево, което е носило това име.

Карти: Карта на Феликс Каниц – Ahatköi[129]; Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Аткiой[130].

Други: Старото име на селото е Аткьой[131].

Имена на местности, които според Стоян Райчевски подсказват наличието на археологически обекти – Орашенските могили, Джами гьолджук, Пещерата[132].

Къпиновци, община Исперих. Карти: Карта на Феликс Каниц – Kabular M. (Под него е записано Hodža M., което се намира между дн. села Подайва и Къпиновци[133].

Други: Старото име на селото е Кабулар. Съществува предание за основаването му от един от четирима братя[134], но селото не се открива на този етап в османски документи. Възможно е да е съществувало с друго име. Борис Илиев пише за основани махали около с. Подайва[135]. Това може да се свърже с отбелязаното на картата на Феликс Каниц Hodža M., което се намира между дн. села Подайва и Къпиновци.

Лудогорци, община Исперих. Османски документи: 1550 г. – мюсюлмани/неженени – 23/19 – Туракчъ[136]. Посочено е като неустановено, но името му съвпада с други названия от този период.

24 декември 1573 г., регистър на джелепкешаните в каза Хръсград – „Село Туракча: Турфанд, син на Турали – овце 50, Пир Назър Туракча – овце 50, Курд Али Туракча – овце 50.”[137]

1573 г. – Туракча; 1676 г. – Турагджъ[138].

1676 г. –  Дуракджи – 3 ханета[139].

1841 г. – Durac[140].

Карти: Карта на Феликс Каниц – Duračköi[141]; Карта на Руско-турската война (1877 г.) –Дурачкiой[142].

Други: До 1981 г. е носило името Дурач, преименувано е тогава на Лудогорци[143]. Предполага се, че старото название е свързано с името на първите заселници[144]. Съобщава се за стари имена на селото като Дурач и преди това Ени махале (Нова махала), защото се образувало покрай Ески махале (Стара махала, дн. Старо селище)[145]. Предположение, че е основано около 1800 г.[146] В двора на джамията има надгробен камък на хатипин, на който пише, че е погребан през 1835 г.[147] Има Хатипската и Байран махали, където живее турското население и Татарска махала, където по време на Кримската война се заселват татари. Тогава идват и седемнадесет черкезки семейства, които се оттеглят с настъплението на руските войски. Местността, в която са живяли се нарича Черкезлика[148]. Българи се заселват в края на ХІХ и нач. на ХХ в. [149] Има роми, говорещи турски език, за които се твърди, че са кореняци[150]. Говори се за заселването през 1819 г. на Кара Али от рода на Юсовете. Има сведения за живяли там алиани (казълбаши) [151]. Съобщава се за джамия, построена преди около 130 г., която се намира в центъра на селото. Също и за месчит, строен 1869 г. в Татарската махала[152]. На друго място се посочва 1868 г., като време, когато е била построена местната джамия[153].

Между селата Лудогорци и Йонково има гроб на Юнуз Абдал, сочен за основател на второто село и гробове с еничарски надгробни камъни, като мястото се смята за свещено[154]. На територията на ловен резерват „Воден” има дървено тюрбе на Хюсеин, побратим на Демир баба[155]. Тюрбето на Хюсеин баба било в изселеното с. Воден (днес на територията на ловен резерват „Воден–Ири хисар”) [156]. Названието Ири хисар го обясняват като едро укрепление[157].

Имена на местности, които според Стоян Райчевски подсказват наличието на археологически обекти – Акифова могила, Алийшова могила, Бързокова могила, Карапелик, Канара пунар, Кешкенлик, Пехливан пунар[158].

Лъвино, община Исперих. Османски документи: 1550 г. – мюсюлмани/неженени – 14/18 (3 домакинства на нови мюсюлмани и освободен роб) – Налъ кьой/Арслан кьой[159].

1573 г. – Арсланча; 1676 г. – Арслан[160].

24 декември 1573 г., регистър на джелепкешаните в каза Хръсград – „Село Арсланча: Синан Демур – овце 30.”[161]

1676 г. – Арслан – 1 хане[162].

1573 г. – Haydar; 1675 г.; 1676 г. –Arslanbey; 1856 г. – Arslan[163].

Пътеписи: В кр. на ХІХ в. Феликс Каниц съобщава за село Арсланкьой, което през 1874 г. е с 60 турски и 16 черкезки къщи[164].

Карти: Карта на Феликс Каниц – Arslanköi[165]; Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Арсланкiой[166].

Други: Старото име на селото е Арслан[167] или Арсланкьой[168], Свързва се с името на първия заселник през ХVІ в., дошъл с оджака си от Бухара[169]. След Кримската война са заселени татари и черкези[170]. В селото се отбелязват алиани[171].

Малък Поровец, община Исперих. Археология: Колективна монетна находка от ІХ–Х в. [172]

Османски документи: 1550 г. – мюсюлмани/неженени – 20/13 (рая на Мека и Медина – 3, 1 слуга, 3 нови мюсюлмани) – Кокарджа пънаръ[173].

1573 г.; 1676 г. – Кокарджа[174].

24 декември 1573 г., регистър на джелепкешаните в каза Хръсград – „Село Кокарджа: Гьочери Алимбеги – овце 30, Джафер Хаджи – овце 25.”[175] Възможно е името да се отнася и за двете села – Малък и Голям Поровец, или за едно от тях.

1697–1699 г. – Kokarca-i sagir; 1836–1837 г. – Kokarca-i sagir[176].

Кр. на ХVІІ в., джизие регистър – 13 пълнолетни българи в Малък и Голям Поровец[177].

Карти: Карта на Феликс Каниц – K. Kokardža[178]; Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Кокарджа[179].

Други: Старото име е Малка Кокарджа[180] или Кючук Кокарджа[181]. След 1856 г. са заселени черкези и татари[182].

Отбелязва се, че през 1889 г. в  това село е имало 21 български къщи[183]. В кр. на ХІХ в. в село Малка Кокарджа се отбелязват 23 български къщи и 111 – турски. Любомир Милетич посочва, че доколкото успял да разбере, българското население в дн. Исперихско е било ново и се състояло от пришълци[184].

Имена на местности, които според Стоян Райчевски подсказват наличието на археологически обекти – Параджик касаба (имало предание, че там някога е съществувал град), Дурмуш кьой, Ески къшла[185].

Печеница, община Исперих. 1550 г. – мюсюлмани/неженени – 6/8 – Сейд Осман[186].

Карти: Карта на Феликс Каниц – Osman M.[187].

Други: Старото име на селото е Осман махле. Основаването му също се свързва с предание за четирима братя[188]. То се среща в документи от ХVІ в., така че това е възможно. Джамията е построена през 1860 г. Споменават се негри, работещи за турците[189].

Подайва, община Разград. Османски документи: 1526 г. – мюсюлмани/неженени, 5/2; 1550 г. – мюсюлмани/неженени –  12/3 – Гюджекли/Подайва?[190].

24 декември 1573 г., регистър на джелепкешаните в каза Шумен – „Село Подавия с махале-и Халифе: Салък Абдуллах – овце 25, Еюб Алван – овце 25, Турали Осман – овце 30.”[191]

1573 г. – Будавие с Махале-и Халифе; 1605 г.; 1676 г. – Пудавие[192].

1676 г. – Пудавие – 8 ханета[193].

1563 г. – Podavya; 1573 г.; 1693 г. – Bodayva; 1848 г. – Podayva[194].

1871 г. – Подайва (емляк дефтери)[195].

Пътеписи: В кр. на ХІХ в. Феликс Каниц пише за Подавия[196].

Карти: Карта на Феликс Каниц – Podaiva[197]; Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Подайва (изписването не се вижда ясно)[198].

Други: Легенда за цар Джиневиз, който затрупал изворите в Лудогорието и Добруджа, понеже в тях се удавила дъщеря му[199]. Помни се, че в селото имало потурчени българи[200]. Махали – Джамийска, Хатипова, Ходжова (истинската Подайва), които населението наричало в множествено число Подайвите. Към тях спадала и Балджи махле (Медарица), сега слято с Подайва[201]. Част от махалите са отбелязани като отделни селища през ХІХ в. на картата, изготвена от Феликс Каниц – Hatib M., Hodža M., Baldži M. [202] Разположени са близо до село Подайва. Твърдението, че Ходжовата махала е истинската Подайва е под въпрос, тъй като и двете са отбелязани отделно на картата. Възможно е обаче не името, а мястото да се свързва с т.нар. истинска Подайва.

Името на селото има интерпретации, но запазва сходното си звучене през вековете – Подайва, Пудавие, Будавие[203].

В началото на ХХ в. е имало надгробни камъни с чалми, които се смятат от местното население за еничарски. Върху тях се забелязват релефно издялани оръжия[204].

Райнино, община Исперих. Османски документи: 1550 г. – мюсюлмани/неженени – 30/15, сред тях 5 домакинства на еледжии, 4 на гьореджии и 3 нови мюсюлмани – Кьосе Ахмед[205]. Възможно е неточно идентифициране, тъй като има село Кьосе Ахмед – 1 хане (1676 г.), идентифицирано като дн. село Кръшно, бв. Кьосе кьой, Търговищко[206]. Също през 1607 и 1610 г. [207] Освен това в същия регистър от 1676 г. има споменато Кьосе Абди с това име.

1573 г.; 1676 г.; 1689 г. – Кьосе Абди[208].

24 декември 1573 г., регистър на джелепкешаните в каза Хръсград – „Село Кьосе Абди: Султан Кули Ашък – овце 50, Бахшаиш Газидже – овце 20, Карагьоз Абдуллах – овце 20, Юсуф Ширемед – овце 50.”[209]

1676 г. – Кьоси Абди – 2,5 ханета[210].

1697–1699 г.; 1839 г. – Köseabdi[211].

Кр. на ХVІІ в., джизие регистър – 4 пълнолетни българи със семействата им[212].

Карти: Карта на Феликс Каниц – Keseapti[213]; Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Кiосаплы (?)[214].

Други: Старото име на селото е Кьосе Абди[215]. Предполага се, че названието идва от името на юрушки заселник от ХVІ в. през 1828–1829 г.[216] По време на Руско-турска война били разрушени и изчезнали селата в землището на същото село Раймлар и Йомерлер[217]. Макар да е спорно индетифицирането на Румен Ковачев със село в регистъра от 1550 г., възможно е все пак да е имало такова в документа. Има сведения за село Йомер, посочено като неустановено, но сходно с гореспоменатото Йомерлер – мюсюлмани/неженени – 10/5[218].

В селото живяли казълбаши-алиани[219]. След Кримската война били заселени цигани[220].

Имена на местности, които според Стоян Райчевски подсказват наличието на археологически обекти – Ири хисар (твърдение, че „някога имало селище”), старо гробище – Дере мезарлъ[221].

Свещари, община Исперих. Археология: Селище, м. Мандрата, керамика от ІХ–Х в.

Селище, м. Свещарски могили, керамика от ІХ–Х в.

Селище, м. Петрова нива, следи от вкопано жилище, керамика и предмети от Първото българско царство, разкрити зидове и вероятно следи от жилища, датира се от вт. пол. на ІХ–Х в.

Селище, м. Юртлукака, от Първо българско царство[222].

Селище, параклис и други сгради, м. Бювен касабъ, VІІІ – нач. на Х в.[223] по първоначални данни, после датирано в кр. на ІХ–ХІ в.[224]

Култово съоръжение от ранното средновековие (VІІІ – нач. на ІХ в.) в Сборяново, Могила № 19[225].

Според написаното от Пепина Иванова: „Селищният живот по тези земи продължава и през епохата на Българското средновековие VII–XIV век. Средновековно селище и крепости са съществували в м. Бювен касаба и Мандра кале. Тук е запазена т. нар. Свещарска селищна могила, която някои автори свързват с българския владетел Омуртаг (814–831). Оттук е преминавал „Друм на солта”, идващ от областта Трансилвания, през епохата на Първото българско царство.”[226] Неясно е въз основа на какво посочва продължаване на поселищния живот до ХІV в., тъй като на този етап не са известни подобни данни.

В двора на Демир Баба теке при археологически проучвания са открити следи от живот през Ранното средновековие[227]. Самото теке се датира към ХVІ в.[228]

В Демир баба теке има недатирани и датирани надписи от ХVІІІ–ХІХ в.[229] В гробницата има и стенописи, датирани от кр. на ХІХ в.[230]

Османски документи: 1550 г. – мюсюлмани/неженени – 36/30 (имам, 7 еледжии и гьореджии, 5 болни и стари, 6 освободени роби – нови мюсюлмани. Записани в бележката като извън регистъра, вероятно всички, тъй като не са посочени конкретно.) – Ески Мумджилер[231].

1573 г.; 1676 г. – Мумджълар[232].

24 декември 1573 г., регистър на джелепкешаните в каза Хръсград – „Село Мумджилар: касаб Сегбан – овце 30, Айтогди Кара Вели – овце 20, Омур Мустафа – овце 30, Алдъм Алимбеги – овце 20.”[233]

1676 г. – Мумджълар – 1,5 ханета[234].

1676 г.; 1842 г.; 1873–1874 г. – Mumcular[235].

1872 г. – Мумджилер (нуфус дефтери)[236].

Кр. на ХVІІ в., джизие регистър – 4 пълнолетни българи, записани в алианското теке Демир баба[237].

Джамия на текето на Демир баба – регистрирана през 1698 г., споменава се в документи от 1781 г. и 1868–1869 г.[238]

Пътеписи: Феликс Каниц пише за текето на чудотвореца Демир боба и споменава за период от 30 г. по време на управлението на султан Абдул Мехмед, когато било необитаемо[239]. Посочва се, че султан Абдул Азис възстановил фермана с привилегиите на текето[240].

Карти: Карта на Феликс Каниц – в околността е отбелязано на картата само Karademirli Teke[241]; Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Мумдшуларъ (Написаното не се вижда добре)[242].

Други: Старото име на селото е Мумджилар[243]. В житие на Демир баба се споменава, че през ХVІ в. святата личност е била прогонена от „кмета” на село със същото име, тоест трябва да е от преди построяването на гробницата Демир баба теке[244]. Разказва се история на еничар, който през 1826 г. се оженил там[245]. Джамията била построена към 1856 г.[246] На настоящето си място селото се заселило след чумавото време[247]. В него живеят алиани[248]. Отбелязва се, че през 1889 г. в село Мумджиларъ е нямало българи[249].

Каменното тюрбе на Демир баба било между селата Малък Поровец и Свещари[250]. То се намирало в изселеното село Сборяново (дн. на територията на историко-археологически резерват Сборяново)[251]. След реформите на Махмуд ІІ текето е било разтурено през 1826 г., а дервишите изгонени. През 1829 г. е било изгорено[252]. По време на управлението на султан Абдул Азис, през 1861 г., правата на текето като свещено място били възстановени и имуществото му е било върнато[253]. През 1906 г. поселението при Демир баба теке е наречено село Димитрово, през 1951 г. е преименувано на Сборяново, а през 1965 г. е заличено от списъка с населени места в България[254].

В началото на ХХ в. българското население е вярвало, че при Демир Баба теке се е намирала гробницата на българския средновековен владетел Омуртаг (814–831)[255]. Съобщава се за наличие на кости, надписи и умишлено разрушаване на погребение в подземна обширна кухина[256]. Предположението присъства и в други публикации[257]. Но по-рано, при своите наблюдения Любомир Милетич не споделя подобни сведения за българско население, което посочва гробница на българския владетел Омуртаг. Той пише само, че на мястото на Демир Баба теке е имало църква, посветена на св. Димитър[258]. Според други свидетелства Демир Баба е наричан от местното население Свети Димитър, поради сходството в имената[259]. Има предположения и че гробницата на българския владетел Омуртаг е при Мумджиларската могила[260], което последвалите проучвания отхвърлят[261], както и други хипотези[262].

В кр. на ХІХ в. голям каменен кръст е забелязан от братята Шкорпил на склона над текето[263]. Според вярванията на християнското население в района на мястото на сегашното алианско теке е имало манастир с името „Св. Георги”[264]. Борис Илиев предполага съществуването на средновековна обител с това име[265]. При текето се е правил събор на Илинден, 2 август[266].

Имена на местности, които според Стоян Райчевски подсказват наличието на археологически обекти – Кале сърт, Кая юст юклер, Параджик, Кючук кьой, Ъшък кьой и Римския манастир при Демир баба теке, също са изброени и други, като Беш пармак, Аяк бастъ и т.н., свързани с легендите за светеца (в близост има пещери, които се смятат за изкуствено създадени[267]), както и стари гробища – Кедилер мезарлъ, Кърклар мезарлъ; говорило се, че има крепост или личат основи в местностите Буруна, Киремедчиевата караджейка, Мандра Кулак, Малджийски кладенец при село Свещари; Голямата могила, Гинина могила, Беджене аркасъ, Мандренски дол (говорило се, че там имало разрушен от турците манастир), Таш йалаъ, Тарана йолу, Градището, Бюен касаба (твърдяло се, че някога е имало град там, което намери потвърждение в археологическите разкопки и е регистрирано ранносредновековно селище; за да бъде съхранен спомена или е имало запазени останки при заселването на турско население или е имало непрекъснат живот в селото; и то не се говори за селище, а за град – тоест значимо селищно място, може би крепостни стени са го характеризирали по този начин), Япала[268].

Средоселци, община Исперих. Археология: Селище, м. Юртлука, керамика от ІХ–Х в.[269]

Османски документи: 1676 г. – Махале-и орта – 1,5 ханета (?)[270]. Изследователят посочва това село, като незвестно, но името е близко по звучене, а и в тази част на регистъра в каза Шумна (Шумен) има и други села от Разградско.

1866 г. – Орта (опис на животните)[271]. Липсва пояснението за махала, но е посочено като село в Шуменско.

1871 г. – Ortamahalle[272].

Карти: Карта на Феликс Каниц – Orta M.[273].

Други: Старото име на селото е Орта махле. Основаването му се свързва с четирима братя[274], но за съществуването през ХVІ в. не са известни документи. Възможно е да е имало село с друго название на негово място. Съществува предание, че през 1828–1829 г. е било опожарено през войната[275].

Старо селище, община Исперих. Османски документи: 1846 г. – Eskimahalle[276].

Други: Предание, че в м. Кешкеклик е имало затрупан християнски манастир, чийто камбани се чували под земята на Великден; до нач. на ХХ в. е имало оброчен кръст в м. Трите мешета, до който правили курбани и оброк на Св. Дух[277]. След Кримската война заселени татари, заварили две турски къщи[278].

Старото име на селото е Ески махале[279]. На север от населеното място има осветен камък на Свети Дух, където се е извършвал молебен. В м. Кьор орман има каменен кръст, при който на Гергьовден и на Света Троица българите от селото правили курбани[280]. В центъра на селото има джамия, в чийто двор има надгробни камъни, но няма сведения кога е построена[281]. Споменават се жители татари[282].

Тодорово, община Исперих. Османски документи: 1530 г. – ‘Ömerce (?) („Karye-i ‘Ömerce nām-ı diğer Paşa-Yiğit”)[283]. Спада към Шумну, като останалите села в района на гр. Исперих, но е под въпрос дали е същото селище.

1676 г. – Омурджа – 1 хане[284].

1676; 1689 г. – Омурджа[285]. Посочено като село Старичене, старо име Омур, Омуркьой[286].

1758 г. – Umurca[287]. Посочено като Старичене, дн. част от село Тодорово.

1848 г.; 1876 г. – Öyüklü[288].

1872 г. – Омарча (нуфус дефтери)[289]. Посочено е като село в Разградско.

Карти: Карта на Феликс Каниц – Üjükli и Omurköi M. Двете са изписани в близост, едно над друго около мястото на дн. село Тодорово[290]. Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Гюкли, Умуркiой – двете отново са поставени в близост едно над друго[291].

Други: Старото име на селото е Юклий[292]. Състои се от две отделни по-рано махали – Хаджи Камбер махле (Матовци[293]) и Хаджи Коста махлеи („от присъединените към тях махали Старичене и Омур (1965 г.) и Славчица[294] (Апаз махле – 1965 г.”[295]). Първите заселници на първата махала били от вт. пол. на ХІХ в. Един от тях бил жив до 1934 г. Втората махала носила името си от първия заселник (още в 1871 г.)[296]. Имало стари български гробища, от които запазен паметник има в Исперихския музей[297]. От запазените османски документи се потвърждава късното основаване на село с име Юклий, вероятно ХІХ в.

Имена на местности, които според Стоян Райчевски подсказват наличието на археологически обекти – Матеш юю, Калай орман, Куру чешме, Яйлалък касаба, Коджа Омур кьой, Мурат оглу юртлук, Калай Орман юртлук, Бююк мезарлък, Караджа мезарлък[298].

Яким Груево, община Исперих. Османски документи: 1676 г. – Салахаддин – 2 ханета[299].

1697–1699 г. – Salahaddin; 1741 г. – Salahaddinler; 1848 г. – Salahaddin[300].

Карти: Карта на Феликс Каниц – Saladinköi[301]; Карта на Руско-турската война (1877 г.) – Саладынкiой[302].

Други: Старото име на селото е Салладън[303]. Името се свързва с това на първия му заселник от ХVІ в. Предполага се, че това е споменатият в документ Салахадин Кемал, син на основателя на Исперих Кемал Йомер[304].

Отбелязва се, че през 1889 г. в село Саладънъ е нямало българи[305].

Име на местност, която според Стоян Райчевски подсказва наличието на археологически обект – Ямач тарла[306].

INFORMATION ABOUT THE SETTLEMENTS IN LUDOGORIE ON THE TERRITORY OF ISPERIH MUNICIPALITY (FROM VIII CENTURY TO 1878)

Sylvia Arizanova

This article presents information about the settlements in Ludogorie, which are included in today's Isperih municipality. The period is from the VIII century, when are dated the first archaeological finds from the Bulgarian Middle Ages in the region and reach 1878, when is the Liberation of Bulgaria from Ottoman rule. The systematization of the information gives an opportunity to see features and tendencys in the settlement life on the territory of today's Northeastern Bulgaria. Comparing information in different types of sources (archaeological, written, legendary) helps to confirm or refute certain proposals. Many questions also arise that require further research.