Цветозар Йотов. ПРОБЛЕМНИ МЕСТА В ДВЕТЕ ВОДЕЩИ ТЕОРИИ ЗА ВЛАШКИЯ ЕТНОГЕНЕЗИС

ПРОБЛЕМНИ МЕСТА

В ДВЕТЕ ВОДЕЩИ ТЕОРИИ ЗА ВЛАШКИЯ ЕТНОГЕНЕЗИС

Цветозар Йотов

Изследването на ранната влашка история преди XI век продължава да бъде поле с много неизвестни и да повдига редица съществени въпроси. На тази тема е посветена значителна по обем специализирана литература, чието начало най-общо може да се постави в първите десетилетия на XVIII век с трудовете на молдовския общественик Димитрие Кантемир (1674–1723 г.)[1]. Оттогава до днес са изказани различни хипотези (понякога взаимоизключващи се) както за произхода на власите и същността им като народ и/или общност от хора със свои собствени език, бит и култура през Средновековието, така за и явната им връзка със съвременните румънци. Продължават да се анализират множеството неясни моменти от влашкото минало и да се търсят възможни логични обяснения за тях в контекста на поредица реални или вероятни събития, случили се през Късната античност и Ранното средновековие. Измежду предлаганите в науката различни възможности за изясняването на тази проблематика най-много привърженици имат две, придобили по-широка популярност, теории, които още от концептуализирането си в края на XIX и началото на ХХ век продължават да бъдат поддържани и до днес от голям брой изследователи, пишещи в различни области на хуманитаристиката (историци, археолози, лингвисти, етнографи и др.). Това са теорията за дако-римската приемственост (известна още и като автохтонна теория) и миграционната теория.

Според първата власите са романизираните потомци на античните даки, чиито земи на север от Дунав император Траян (53–117 г.) успява да завладее след продължителни войни. Тези романизирани даки се съхранили необезпокоявани от никого в Карпатите чак до ХІІІ век, когато започват поетапно да се установяват в равнините на днешните историко-географски области Олтения и Мунтения.[2]

Във втората теория се застъпва тезата, че власите са потомци на запазилите се на Балканите още от времето на Античността латиноезични романизирани остатъци от трако-илирийските племена. Основно те, заедно с част от преселените от император Аврелиан (270–275 г.) в старата провинция Горна Мизия вече също романизирани даки, оцеляват през Средните векове. Странствайки като пастири из полуострова в периода IX–XIII век, част от това запазило се автохтонно балканско население, говорещо латински език, поетапно започва да се преселва на няколко вълни и северно от Дунав основно в Трансилвания.[3]

Всъщност в писмените исторически извори власите се появяват за първи път през XI–XII век под названието Βλάχοι, а различни представители на ромейската средновековна историопис – Йоан Скилица (1040 ? – след 1101 г.)[4], Кекавмен (ок. 1020 – след 1081 г.) [5], Ана Комнина (1083 – ок. 1153 г.)[6], Йоан Кинам (след 1143 – след 1185 г.)[7], Никита Хониат (1155–1217 г.)[8] и др. – дават и първите предположения и обяснения за тяхното минало и тяхната същност: дали са отделен от другите народи, известни по това време на Балканския полуостров, или са нова общност от хора, към която могат да се причислят представители на различните народности. Основният въпрос обаче, който стои в изследванията на представителите и на двете теории, е по какъв начин е оцеляло късноантичното местно население през Средновековието, което според тях впоследствие ще бъде наречено „власи“ от ромейските автори.[9] В повечето случаи сведенията в средновековните извори се възприемат почти безкритично, що се отнася до информацията за самите власи, и твърде критично до изложеното за останалите съседни на тях народи.[10] И до днес полемиката продължава да бъде допълнително изостряна от националните страсти на различно “засегнатите” от проблема съвременни държави, като не малко проучватели, застъпници на една или другата теза, отбелязват, че именно различните политически тенденции от XIX век – желанието за увеличаване на културните и политически права на трансилванските румънци, австрийският и румънският експанзионизъм, както и стремежът на унгарците да се обособят отново в своя собствена държава – имат изначална тежест върху формирането и развитието на двете теории за произхода на власите в медиевистиката.[11]

Първият и основен проблем, който прави впечатление в повечето трудове, посветени на миналото на власите, е, че аргументацията се базира главно на езикови анализи.[12] Почти винаги изследователите са съсредоточени да търсят власите (т.е. съвременните им румънци) в античен и средновековен контекст като население, говорещо архаичен „вулгарен“ латински и запазило определен бит и култура – все етнографски характеристики, които може и да го определят като такова, но през Новото време. На този съществен проблем е обърнато внимание още от Л. Милетич и Д. Агура в края на XIX век: „Като няма исторически данни, гледаме да намерим в езика на балканските славяни спомени от романското население, което те са погълнали. Тия спомени са заетите романски (латински) думи в нашия език“.[13] Така лингвистиката се е утвърдила като водеща наука в изследването и върху се наслагват историческите данни и факти.[14] Така напр. в стремежа си да докажат пряка приемственост с автохтонното (късно)антично население румънските учени от началото на ХХ век като Н. Йорга и Н. Бънеску механично прехвърлят в своите анализи езикови, етнографски и политически румънски реалности от XVIII–ХІХ век върху сведенията за средновековните власи в търсенето и утвърждаването на тезата на стария романски субстракт.[15] В различни аспекти тази тенденция продължава и днес. Според някои лингвисти съществуването на източноромански езици (т.е. румънския и балканските му „диалекти“) доказва оцеляването на романизираните траки в старите долнодунавски римски провинции във времето на Великото преселение на народите. Авторите на изданието „Румъния: историко-географски атлас“ напр. отстояват тезата, че автохтонните трако-римляни не са претопени сред новодошлите през IV–VI век варварски народи в пределите на Източна Римска империя и че те, заедно със запазилите се романизирани даки в Карпатите, са всъщност преките предци на по-късно появилите се власи – съвременните румънци.[16] А що се отнася до другите “влашки” общности на Балканите като каракачаните и албанците – на тях най-често им се придава романизиран илирийски произход.[17] Във втория том на новата „Кеймбриджка история на романските езици“ (от 2013 г.) се изтъква, че досега натрупаните исторически, археологически и лингвистични данни все още не са напълно достатъчни, за да може да се даде окончателен отговор на въпроса за румънския етногенезис.[18] Подобно мнение е застъпено от учените, издали и „Оксфордски справочник за романските езици“ (публикуван през 2016 г.), които заключват, че точното местоположение и обхватът на територията, откъдето произхожда „дако-романизмът“ от лингвистична гледна точка, е несигурен.[19]

Във връзка с дотук очертаната проблематичност и преди да се пристъпи към основното изложение ще трябва най-общо да се представи конструирането по етимологичен път на екзонима/етнонима власи (Βλάχοι/Blachi = Wallachi = румъни), породено от механично прехвърляните езикови, етнографски и политически румънски реалности от XVIII–ХІХ век върху средновековните власи. Това е необходимо, защото методите, изградени от историко-лингвистичната наука през ХIХ век за изучаването на “ранната влашка история” преди самите власи да се появят на балканската историческа сцена през XI век, продължават да се използват и до днес. Същественият проблем е, че при изследването на по-късните исторически събития данните от езика, топонимията и хидронимията се превръщат в научна подложка на първите сведения за власите от XI век и на последващите ги хронологически извори в търсенето на запазило се от времето на Късната античност романизирано население. А явната липса на писмени сведения (поне до XV век) за латиноезично население (поне според съвременното разбиране на думата), живеещо на север или на юг от Дунав[20], пък поражда ивъзникването на различни хипотези в науката от езиковедски характер за неговото издирване.

Най-разпространеното мнение, възприето и от някои български учени, е, че изписваният в латиноезичните и други западни извори от средата на XIII век термин Wallachi (който обаче се отнася основно за вече живеещите тогава на север от Дунав власи) е етноним и идва от реконструираната старонемска дума *Walhaz, означаваща „латиноезичен келт“ или „чужденец“.[21] При ретроспективните езикови реконструкции на тази дума (позоваващи се и на частични изворови данни) се стига до заключението, че през Късната античност готите наричат така вече романизираните галски племена и по етимологичен път тя бива механично обвързана с древните келтски (живеещи преди римското завоевание в Галия) племена волки (Volcae), засвидетелствани в „Записки за Галската война“ на Цезар.^[22] Оттук картината допълнително се изкривява с приравнителната логика, че това наименование *Walhaz за „романизираното население“ преминава от готите у славяните със сигурност преди VII век (защото след това по исторически данни славяните се разселват на юг) и едновременно с това то е идентично с английското Wealh или Welsh, което също означава „чужденец“ – в смисъла на „романизиран келт“ (т.е. “влах”) – за новодошлите англо-саксонци в Британия.[23] Впоследствие чрез славяните (напр. в полски Wloch озн. „италиец“) това понятие навлиза в унгарския (Olasz) и латинския (Blachi) език. От славяните го заемат пък ромеите през XI век (Βλάχοι) в значение на „овчари“ или на „стари римляни“.[24]

Основен проблем в така заложената матрица от производни едно от друго названия за власите е, че тя е изградена основно на езиковедски анализи и хипотези, които са подплътени с частични сведения от античните и средновековните писмени извори. В съвременните западни езици от XVI век насетне названието Wallachi може и да означава „старо романизирано население“, но няма сигурни данни то да се е използвало точно в това си значение от ромейските летописци, отразяващи събитията на Балканите през Средновековието, независимо че някои от тях наричат власите „даки“, „беси“ или „италийци“. Достигналите до нас техни термини могат да се определят повече като архаизми, отколкото като реални етноними – подобно на определението им от XII век нататък за българите, че са мизи. В този ред на мисли един по-обстоен преглед на писмените извори и гръкоезични, и латиноезични (в съпоставка дори с руските хроники) до края на XV век би показал, че първи ромеите въвеждат в употреба Βλάχοι като екзоним за дадена общност от хора (напр. народ в Тесалия) и същевременно го използват като вид “технически термин” (или “нарицателно”) за дадено население, живеещо в определен район. Много вероятно е впоследствие терминът Βλάχοι да е зает от хронистите на Третия и Четвъртия кръстоносен поход (в края XII и началото на XIII век) точно в това му “техническо” значение (Blachi), като с него те обозначават основно поданиците на цар Калоян. Тук е важно да се отбележи, че нито един от въпросните пишещи на латински автори не представя старопланинските “власи” в Мизия като латиноезично население, а би било логично такъв факт непременно да се отбележи предвид прекия контакт с тях.[25]

Какво би могло да означава власи като “технически термин”? В следващите редове накратко ще се изложи едно лично наблюдение, което предстои да се доразработи подробно и се позовава на сведенията в различните писмени източници за областите (топонимите) Βλαχία/Blachia и за определяните като „влашки“ народи или групи от хора.

След завладяването на Българското царство от император Василий II (976–1025 г.) и административното реорганизиране на земите му в тема България и тема Паристрион[26], в ромейската историопис започва да се разработва нова терминология за определяне на населяващите ги народи. Така някои от установените до това време нови етноними като българи (а не старото общо „скити“ или „хуни“) се превръщат и в “технически термини”, като заедно с тях наново се вкарват в обръщение (вече като архаизми) и неизползваните през VII–X век стари етноними – напр. мизи и трибали. Така под „българи“, освен етническата маса на населението на тема България, ще се разбират и всички други нейни жители, докато населяващите тема Паристрион (впоследствие наречена Мизия), макар и в по-голямата си част също да са българи, ще бъдат наречени „мизи“, за да се направи разграничение с предните. За ромеите до края на XIV век възобновеното Българско царство ще е „Мизия“ (или „Загора“) и много по-рядко „България“, а населяващите земите между Стара планина и Дунав – основно „мизи“ и/или „българи“, и в някои случаи „власи“. За допълнителна яснота по този въпрос сведенията на Н. Хониат[27] могат да бъдат сравнени напр. с тези на Георги Акрополит (1217–1282 г.)[28], Теодор Скутариот (втората половина на XIII век)[29], Теодор Метохит (втората половина XIII – първата половина на XIV век)[30], император Йоан Кантакузин (1347–1354 г.)[31], Н. Григора (XIV век)[32], Георги Кодин (XIV век)[33] и др. Едновременно с това обаче нито ромеите, нито впоследствие българите идентифицират Мизия (Загора) като Влахия, което всъщност единствено правят кръстоносците и в допълнение към това е необходимо да се отбележи, че при употребата на термина власи за мизийското население от Никита Хониат в „История“ никъде в последващите пасажи от хрониката, отнасящи се до изтеглянето на Асен и Петър в земите на север от Дунав, където те се превъоръжават и събират още войска, не се споменава за отвъддунавско население „власи“.[34]

Както за Никита Хониат, така и за останалите ромейски автори до XV век основната област, носеща името Влахия, е Μεγάλη Βλαχία[35], която обхваща планинските и подпланински части на Тесалия: „[...] τὰ Θετταλίας μετέωρα, ἃ νῦν Μεγάλη Βλαχία κικλήσκεται [...]“[36] – „[…] планинската част на Тесалия, която днес се нарича Голяма Влахия [...]“.[37] В медиевистиката най-разпространеният превод на името ѝ е „Велика Влахия“, но „μεγάλη“ може да се преведе и като „Голяма“ – т.е. Голяма (Велика) Влахия.[38] Но по-същественият въпрос е: може ли да се търси някаква връзка между използваните в различните от XI–XIII век извори топоними Βλαχία и Blachia и Загорие (Ζαγόρα, Zagora) в смисъла им на (отвъд/под)планинска, т.е. нарицателно “влашка земя”, а под “техническия термин” власи да се обозначава цялото население на дадена (планинска) област или пък само живеещите около или в близост до планините най-общо като „планинци“ (в това число и пастирите)?[39] Не би било изключено тъкмо предложеното от Хониат тълкуване за високите планински части на Тесалия като влашка земя, както и утвърденото схващане у други автори (като напр. Георги Пахимер – втората половина на XIII век) за земята на север от Стара планина като „[…] планинската област около Хемус и Мизия“[40] да са подтикнали кръстоносците, преминавайки първо през desertum Bulgarie и сблъсквайки се с нейните обитатели, да назоват Blachia цялата тази висока и трудно проходима Планинска земя. Напълно вероятно е по този начин хронистите им да са взаимствали от ромеите и названието за планинското или живеещото в близост/подножието на планината (част от което е възможно да има и подвижен, номадски, начин на живот) население власи и впоследствие да предават тази нова за тях терминологична традиция и към Западна Европа. В техните летописи определенията „populis Blacоrum“[41], „terram Blacоrum“[42], „Влахия е непристъпна земя, цялата обградена от планини“[43], „пустинята на България, която е земя на Влаха“[44] и пр. се отнасят до: 1) общо българската държава, 2) в частност областта Мизия/Загора (и може би в даден момент отвъддунавските земи до Карпатите) и 3) най-вече поданиците на българския цар, управляващ в Търново. Това тяхно разбиране, че областта Мизия е планинската (т.е. влашката) земя, ще е водещо в немалко от латиноезичните текстове докъм средата на XIV век и неговото бъдещо подробно проучване, изцяло по изворови данни, би могло донякъде да даде нов възможен отговор за “смесването” или “объркването” на понятията българи и власи за периода от въстанието на Асен и Петър до татарската хегемония. Още повече, че в редица други западни извори, писани след времето на Третия и Четвъртия кръстоносен поход, се прави смислова разлика между използваните термини за известните от ХI–ХІІІ век Βλάχοι, Blaci/Blachi (респ. – областта Blachia), живеещи на юг от Дунава (основно около Хемус в Мизия, но също и в Тесалия), и за северните Walathi, Wal(l)achi, Val(l)a(с)chi, Оlahi, Оlaci, Illaci, Оὐγγροβλάχοι (респ. – държавата/областта Wallachia), които пък започват трайно да се появяват в унгарските кралски грамоти и наративни източници от средата на ХІІІ век насетне.[45]

Много от съвременните проучватели обаче не се опитват да предложат нови, алтернативни и базиращи се строго на изворите, обяснения на термина власи (подобно на досега представения пример) и респективно да преосмислят утвърдените в края на XIX – началото на ХХ век от Ф. Зулцер, И. К. Енгел, Ф. Миклошич, В. Томашек, Е. Р. Рьослер, Й. Е. Тунман и др. хипотези за влашкия етногенезис.[46] В повечето публикувани изследвания, независимо от годината им на издаване, липсват сериозни опити да се подложат на критика научните подходи на тези авторитети[47], както и да се ревизират някои крайни вече свръхинтерпретации на техните тези, направени от кръга учени от школата на Н. Йорга и за които още навремето основателна академична критика пишат В. Златарски и П. Мутафчиев. Днес по-скоро се наблюдава едно своеобразно преработване и преинтерпретиране на старите концепции и доктрини за произхода на власите с приложена нова доказателствена част. Всички тези обстоятелства наложиха и написването на настоящия текст, чиято цел е в систематизиран вид да представи няколко нови примера за стари трактовки от по-актуалните публикации по проблема. Ще се поясни, че в различно представяните аргументи за произхода на власите продължават да присъстват немалко съвременни идеологически и политически реалии, прехвърлени към миналото. Ако се продължи с тези тенденции и за в бъдеще, в много отношения дискусията би се доближила повече до сферата на параисторичните писания[48], отколкото до безпристрастната научна дейност по разясняването на все още неясните моменти от ранната влашка история.

*     *     *

Сред немалко от съвременните румънски историци, привърженици на автохтонната теория, продължава да битува схващането, че румънците са най-големият по численост народ в Югоизточна Европа поради факта, че те са преки потомци на някогашните жители на провинция Dacia Traiana и тъкмо това им историческо наследство категорично определя и началата на тяхната самобитност и държавност, която надхвърля 2000-годишна история.[49] Според изследователите тъкмо тесните връзки между автохтонните даки и новодошлите римски колонисти довеждат до последвалото формиране на румънския народ (т.е. до началния етногенезис на власите през Късната античност), тъй като по-голямата част от местното население продължава да живее в провинцията дори и след изоставянето ѝ от император Аврелиан през втората половина на III век и никога не я напуска.[50] Това се случва, защото, макар и оттеглили се, римляните продължават непрекъснато да държат изоставената Дакия в сферата на своето културно и икономическо влияние поне до 376 г., независимо че тя вече не е в границите на империята.[51]

Постепенно процесът на романизация се разширява и в някои от съседните на даките земи поради свободното движение на хора и стоки през вече бившите имперски граници, а разпространението на християнството допълнително засилва процеса и утвърждава латинския език сред местното население като общоползваем и богослужебен.[52] Така и във времето на Късната античност отвъддунавските земи, незасегнати съществено от варварските набези, продължават да са основният „център на романизация“, който устоява и на славянските нашествия от VI–VII век. Подминавайки романизираните даки по пътя си на юг към Дунав, славяните, след като се установяват на Балканите, пък започват да изтикват все още оцелялото в балканските римски провинции местно латиноезично население към по-южните краища на полуострова и/или в планините.[53] Въпреки че в последващите столетия в Карпатите и Влашката низина продължават да прииждат различни народи, тръгнали от изток, старото, все още оцеляло, местно християнизирано романоезично население успява да се съхрани предимно в гъстите гори и високите планински части, като по този начин няма досег с християнските еретиците или езическите нашественици.[54] В даден момент известно влияние му оказват единствено „полууседналите“ славяни след приемането на християнството в България през IХ век, като тяхната съществена роля в етногенезата на проторумънците (т.е. власите) е подобна на тази на германските племена при формирането на останалите западни романски народи.[55]

Изчислявайки броя на жителите на отвъддунавска Дакия от 500 000 докъм 1000 000 души отпреди евакуацията на провинцията в края на III век, привържениците на теорията за дако-римската приемственост изключват възможността цялото местно латинизирано население (или дори по-голямата част от него) да се преселва в Мизия заедно с изтеглящата се римска администрация.[56] Според тях преместването на стотици хиляди хора през Дунав за кратък период от време би било невъзможно, особено ако се вземе предвид факта, че обикновените хора не искат да се изселят на ново, чуждо за тях място, където нямат нищо свое и където обработваемите земи са отдавна собственост на други.[57] Подобен довод има своите основания, но не може изцяло да потвърди запазването на голяма маса романизирани даки непокътнати в Карпатите и Олтения за последвалите столетия, защото върху местното население на Траянова Дакия е нанесен сериозен удар още от голямата чумна епидемия в 172 г., а вече след изтеглянето на римляните в изоставените земи започват постепенно да се завръщат други местни, незасегнати от протеклата романизация, племена – напр. карпите от земите на дн. Западна Молдова и костобоките от Трансилвания.

От друга страна по своето географско положение днешните историко-географски области Влахия и Молдова са входната врата за миграцията на племената, идващи от Азия през Североизточна Европа – във времето на Късната античност и Ранното средновековие през тези земи минават сарматите (язиги, роксолани), аланите, после готите и гепидите, след тях хуните и аланите, после аварите и българите, а пък в Трансилвания се установяват за доста дълго време и лангобардите.[58] Напр. в съчинението си „За войните“ Прокопий Кесарийски пише, че река Истър започва „[…] от планините на келтите, които сега се наричат гали, и заобикаля много земи, а в по-голямата си част съвсем ненаселени, но само тук-таме обитавани варвари, които живеят дивашки и не се сношават с останалите люде“.[59] За него топонимът Дакия през VI век се намира на юг от реката[60] – т.е. това са пределите на късноантичната провинция Dacia Aureliana[61], докато земите на север той описва като (почти) необитаеми. Независимо дали излага сведенията според собственото си познание (и/или според разказите на други), или в някакъв момент наистина е имал възможността за кратко лично да отиде на север от Дунав, Прокопий не разпознава запазило се и живеещо все още там латиноговорящо римско население, което да продължава да се причислява към цивилизованото ойкумене на Източната империя.

В последващите векове писмените източници също не споменават за живеещо романизирано население нито на север, нито на юг от Долен Дунав, но всъщност според привържениците на автохтонната теория мълчанието на изворите не противоречи на тезата за дако-римската приемственост, тъй като ромейските автори от Късната античност и Ранното средновековие са или силно незаинтересовани държавни хронисти, резидиращи и пишещи основно в имперската столица без да я напускат, или считат за нужно да обозначават отвъддунавските земи единствено по името на управляващите ги или просто имащите силно военно присъствие там през даден период нови народи – Готия (готи), Хуния (хуни), Гепидия (гепиди), Авария (авари), Пацинакия (печенези), Кумания (кумани) – без да се интересуват от мултиетническия характер на тези нови държавни образувания.[62] Термините волохи в староруските хроники и Blakumen в скандинавските източници пък често се изтъкват като първите сведения за северните власи (Wallachi), живеещи все още в пределите на старата Дакия и вече отдавна известни в унгарските наративни извори и кралски документи.[63] Според А. Маджару и Й.-А. Поп споменаванията на власите като „римски пастири“ и/или „пастири на римляните“, които заедно с българи, славяни, гърци, месиани и други народи са коренните жители на Трансилвания и Панония при пристигането на маджарите в Карпатския басейн (в края на IХ век), в най-старата унгарската хроника „Gesta Hungarorum“[64] и в съчинението на Симон де Кеза[65], показват, че в болшинството си романизираните даки са оцелели по време на Великото преселение на народите и че техните преки потомци – румънците – продължават да живеят и днес по същите места.[66] Тук е важно да се подчертае, че и двата извора са съставени през XIII век – ок. 300 години след събитията, за които разказват.

Както вече на няколко пъти беше отбелязано, през отминалите векове в земите на север от река Дунав, освен даките присъстват и немалко други народи, които са оставили и до днес следи от своето присъствие в етническата карта на съвременна Румъния. През Античността, преди римското завоевание на Децебаловото царство, тук живеят и племената на бастарните, гетите, миргетите, карпите, агатирсите, костобоките и др., като в различни периоди през тези територии преминават също и келти, сармати (лазиги и роксолани) и други варварски за цивилизования античен свят народи.[67] Но какво се случва с всички тях и защо не могат да устоят на набезите на времето като „романизираните даки“ не се анализира така подробно в повечето трудове на привържениците на автохтонната теория.

През III век в същите земи започват да се заселват германските племена гепиди и готи, последните от които доминират военно до 70-те години на IV век, когато са изтласкани на запад от хуните, чийто предводител Атила консолидира под властта си по-голяма част от т.нар. варварски свят, намиращ се на север от пределите на Римската империя – в дн. Източна и Централна Европа, за близо 50 години (400–454 г.). След разпада на хунската държава земите на запад от Карпатите (Банат, Кришана и Трансилвания) и най-вече Олтения са отново под доминацията на германски племена (гепиди и лангобарди), като постепенно тук се придвижват и усядат и склавините и антите. Влизайки в съюз с лангобардите, идващите от изток авари покоряват гепидите през 568 г. и установяват своята политическа власт над целия Прикарпатски басейн до началото на IX век. С трайното усядане на българите на Долен Дунав през VII век Влашката низина и молдовските степи преминават в границите на новообразуваната им държава[68], като между 804 и 806 г. кан Крум разбива аварите и присъединява и източните територии на хаганата в Трансилвания.[69] Последвалото придвижване на маджарите от Понтийските степи на запад, придружено от различни военни сблъсъци, довежда до поетапното установяване на тяхната политическа и военна власт в Панония и Прикарпатския басейн. А няколко века по-късно Влашката низина е вече под контрола на печенези, узи, кумани и татари.

Според привържениците на автохтонната теория в преселенията си всички тези народи явно бързо напускат Олтения и Мунтения или в последствие биват бързо претопени в болшинството местно романизирано население. С голям процент сигурност може да се потвърди, че елементи от бита, културата, обичаите и вярванията на изброените племена, а и на други народи, под някаква форма са съхранени и днес, като тяхното присъствие за определен период от време в даден регион се потвърждава и по редица археологически данни. Може би представители на техните потомци, които и до днес живеят в Румъния като отделни етнически малцинствени групи, трябва да се търсят в секеите[70], сасите (трансилванските саксонци)[71], шкеите (трансилванските българи)[72], карашовените[73], русините[74] и др.

Като допълнение към дотук изложеното отклонение за съседните на даките племена и народи е също важно да се подчертае, че в проучванията на повечето автохтонисти темата за българските политически владения на север от Дунав и разпространената там средновековна наша държавна и културна традиция или почти отсъства, или се споменава твърде мимоходом.[75] Съвсем отделно стои въпросът как при създалата се крайно неблагоприятна обстановка след края на Първото българско царство (през 1018 г.) и при унгарското завоевание на Панония и Трансилвания (към 1003 г.) – когато през Влашката низина минават племената на печенезите, узите, куманите, а по-късно и татарите, и много от тях остават се заселват по тези места – местните “проторумъни” могат да оцелеят, незасегнати от никого, за такъв дълъг период от време, дори и да не напускат дебрите на Карпатите?

В подкрепа на теорията за дако-римската приемственост мнозина изследователи прилагат като помощна дисциплина археологията. Според тях има множество археологически материали, които напълно сигурно “доказват” непрекъснатото присъствие на романизирано население на север от Дунав – това са находки с раннохристиянска символика, късноатнични съкровища от бронзови римски монети и/или сребърни съдове и предмети на торевтиката (укрити вероятно вследствие на варварски набези), римска и късноантична керамика и др., които са интерпретирани като аргументи, доказващи тезата, че “проторумънците” директно наследяват основната християнска терминология от латинския език.[76] Други учени, също привърженици на разглежданата тук теория, пък изтъкват, че връзката между отделни археологически паметници и определени етнически групи е твърде несигурна[77]. Явно по-реалистични данни могат да предложат топонимията и хидронимията и А. Маджару, позовавайки се на съвременните румънски наименования на реките в планината Апусени (принадлежаща към Западните Карпати) и запазилите се архаични латински лексикални елементи в диалекта на местното румънско население, изтъква, че езиковите следи от миналото са много по-значими и по-надеждни опорни точки за дако-римската приемственост, отколкото археологическите данни. Съхранените антични имена на реки и местности често се посочват като важно доказателство в полза на автохтонната теория[78], въпреки че според други лингвисти, също привърженици на теорията, е възможно тези хидроними и топоними да са предадени на съвременните румънци впоследствие под външното въздействие на техни съседни народи, ползващи латински.[79]

На последно място на помощ идват и етнографските данни. В немалко трудове продължава тенденцията да се изтъкват „поразителните прилики“ на традиционната румънска народна носия с изображенията на облеклото на дакийските воини от Траяновата колона в Рим, като считат този белег за ясно доказателство за непрекъсваната през вековете връзка между древните даки и съвременните румънци, създала се вследствие на масивната и организирана колонизация на Траянова Дакия.^[80] Местното население бързо възприема от заселилите се в провинцията колонисти техния език и култура и след две-три поколения започва да ползва латинския като свой роден език.[81] Стига се до заключението, че макар и първоначално силните и воинствени даки яростно да отбраняват свободата си в Траяновите войни, впоследствие явно те бързо се примиряват с положението и стават неотменна и явно най-изявена част от римската цивилизация в долнодунавските земи.[82]

Аналогични на представените дотук аргументи на автохтонистите за запазилото се късноантично население, което през Средните векове е наречено (и само се нарича) власи, продължават да се прилагат и от миграционистите. В много отношения доказателствената част на тяхната теза е още по-силно доминирана от лингвистичната проблематика, като в някои случаи маршрутите на влашката миграция на Балканския полуостров (и впоследствие на север от Дунав) “се чертаят” единствено по теоретични езиковедски съждения, базирани най-вече на данните от топонимията.

Според общоприетото мнение в миграционна теория с екзонима власи (Blachi/Vlachi/Wallachi) в средновековните латиноезични извори се обозначава романоезичното население, живеещо на север и юг от Дунав.[83] Власите са стар балкански народ, който в резултат на движението си и на променливите исторически събития през Средновековието се е пръснал в различни области на Балканския полуостров – в Далмация и части от Босна, в Поморавието и Тимошко, в Македония, в части от Епир и Тесалия, в дн. Северозападна България и в някои дялове на Родопите. Остатъците от този народ са известни и до днес със свои собствени разнообразни названия – морлаци (истрорумъни), тимочани, дунавски власи, македоновласи, куцовласи, цинцари, мъгленовласи, аромъни, армъни и др.[84] Явно в контекста на този миграционен процес още през Средновековието[85] терминът влах придобива и вторичен социално-професионално смисъл, характеризиращ най-вече овчарите и обозначаващ групи хора, които обаче не са латиноезични[86] – конкретно тези, които имат номадски начин на живот.[87]

Учените, застъпващи миграционната теория, продължават да отстояват идеята, че власите (т.е. днешните румънци) са произлезли не толкова от латинизираните отвъддунавски даки, колкото от старите романизирани жители на балканските римски провинции.[88] Сред тях няма единно мнение за съдбата на даките след римското завоевание, но са единодушни, че присъствието на нероманизирано селско население (дали това ще да са остатъци от т.нар. свободни даки, или ще са новодошли племена) в старата римска провинция е добре документирано.[89] В противовес на тезите на автохтонната теория те подчертават, че е твърде малко вероятно, щом централната власт в Рим е обявила изтеглянето на войските и администрацията си от Дакия и е предложила на всички жители да се преместят на Балканите, автохтонното романизирано население да пожелае твърдо да остане там – още повече че според някои проучвания много римляни започват да бягат от провинцията десетилетия преди тя да бъде напълно изоставена.[90] Много е вероятно чак след падането на дунавския лимес под натиска на славяните в началото на VII век и последните останали в Траянова Дакия стари местни романизирани жители да се преместват на юг от Дунав – и то най-вече в твърде изолираните планински региони, където латинският език почти не се е запазил.[91] Една част от тях слизат в Тесалия и Пинд, а друга се приютяват в Стара планина. Именно в планините те започват да се занимават с овцевъдство и козевъдство, пасейки многобройни стада, като с този свой поминък започват да водят подвижен начин на живот, който допринася за разпространението им в почти всички планински области на полуострова. Като резултат от новия им бит началото на тяхната миграция обратно на север от Дунав не може да бъде точно определено, но се предполага, че със сигурност те не се връщат там преди края на Х век и че постепенно се установяват отново в Карпатите чак два след средата на XII век.[92]

За миграционистите езикознанието също е водеща дисциплина при проучването на „ранносредновековната румънска“ история. Според тях известните и до днес романски езици са се развивали в региони, които са били под римско управление повече от 500 години и нищо не предполага, че румънският е бил изключение – дори в Британия, където римското владичество продължава 365 години (близо два пъти по-дълго, отколкото в Дакия) местните предримски келтски езици оцеляват.[93] Учените изтъкват, че в бившата Траянова провинция почти не е запазено чисто антично название на местност (докато напр. над двадесет селища все още носят имена с римски произход в Англия), като настоящите форми на малкото наследени от Античността имена на реки, показват, че нелатиноезичното население (т.нар. „свободни даки“ и склавините) всъщност ги е предало в съвременния румънски език.[94] Писмените извори, както и откритите на територията на съвременна Румъния археологически находки напълно потвърждават присъствието на карпи, вандали, тайфали, готи, гепиди, хуни, славяни, авари, българи и унгарци през Ранното средновековие в бившата римска провинция[95], като спорадичните споменавания на няколко души търговци и военнопленници, говорещи латински, сред хуните и гепидите през V век не противоречат на тази картина. Също така липсата на заимствани думи от източногерманските народи (населявали земите на северно от Дунав в продължение на повече от 300 години) допълнително потвърждават тезата, че „(пра)родината“ на днешните румънци някога се е намирала не в Дакия, а другаде. По същия начин не могат да бъдат доказани и ранните заемки от източни или западни славянски езици, въпреки че предците на румънците трябва да са имали много контакти с източните и западните славяни на север от Дунав.[96]

Според повечето привърженици на миграционната теория, населението в римските провинции на юг от Дунава е напълно латинизирано.[97] Поради този факт румънският има общи черти с езиците, които се говорят на Балканите (особено с албанския и българския), което предполага, че те са се развивали едновременно едни до други в продължение на векове и затова и румънският език изобилства от южнославянски заемки.[98] Така именно в планинските райони на Балканите – където през Средновековието според изворите живеят големи групи романоговорящо население, наречено „власи“[99] – и до днес все още могат да бъдат открити десетки топоними с румънски произход. Тъкмо в състава на българската държава на юг от Дунав проторумънците приемат православието след 864 г. и заемат старобългарския език като богослужебен, а не в старата Траянова Дакия.[100]

Според привежданите езикови доказателства от някои унгарски привърженици на миграционната теория в отвъддунавските земи през Ранното средновековие не се регистрират топоними с романски произход, когато там вече има образувани селища, част от различни археологически култури.[101] Идването на проторумънците във Влашката низина и Карпатите може сигурно да се датира след 60-те години на XII век – чак след установяването си те започват да приемат унгарски, славянски и немски топоними, което е важен белег, че те са пристигнали след заселването на саксонците в Южна Трансилвания. Първоначално романоезичното население образува малки разпръснати общности в Южните Карпати, но тяхната постепенна значителна миграция още пὸ на север е добре документирана през втората половина на XIII век в изворите – кралската власт в Унгария допълнително насърчава миграцията им, защото влашките овчари подсилват защитата на граничните планински региони и поради поминъка си се настаняват в области, които не са годни земеделие.[102] Може да се каже, че проторумънците придобиват трайно уседнал начин на живот към средата на XIV век, когато постепенно започват да се заселват и в обезлюдените от различни вражески набези селища в низините и равнините.

В обобщение на темата за влашкия етногенезис – и най-вече на въпроса за дако-римската приемственост – трябва да се подчертаят няколко неща. На първо място, липсват сигурни исторически данни за етническо присъствие на запазили се в периода IV–ХІ век романизирани даки (които биват идентифицирани със средновековните власи) в земите между Карпатите и Дунав. Същото заключение може да се отнесе и за влашкото политическо присъствие там, за което може да се говори едва след средата на ХІІІ век (с владенията на воеводите Литовой и Сенеслав). Второ – ако в исторически план се направи сравнение между продължителността на романизацията в земите на юг и на север от р. Дунав, ще се открои следната картина. В балканските си провинции римляните налагат своя културен и цивилизационен модел близо 800 години, като хронологическите граници на този процес може да се поставят от средата на II век пр. Хр. (със завладяването на древна Македония) до първата половина на VII век сл. Хр. (с настъпилите промени в Източната Римска империя при управлението на император Ираклий), докато Дакийското царство на Децебал, подчинено напълно през 107 г. след продължителните войни на император Траян, остава под римско управление едва 164 години – до 271 г. Новообразуваната върху част от неговите земи провинция Траянова Дакия обхваща основно пределите на част от дн. Източна Трансилвания с цяла Олтения (ок. 25% от територията на съвременно Румъния), като романизацията тук протича основно в градовете, докато голяма част от селските райони остават незасегнати.[103]

Въз основа на придобитите към днешна дата исторически и археологически данни също със сигурност може да се потвърди, че в източния дял на Влашката низина, както и в Молдова, масирано римско присъствие през Античността не е засвидетелствано. Това обстоятелство навежда на мисълта, че започналите още в края на XIX – началото на ХХ век в специализираната литература дискусии за дако-римската приемственост в Карпатите продължават допълнително да се изострят не толкова от съществените неизвестни около протеклите исторически събития във въпросния географски район, колкото от актуалните и до днес политически и идеологически нюанси на породилите се след края на Първата световна война отношенията между Унгария и Румъния, в които като отправна точка винаги ще стои спорът за Трансилвания.[104]

TROUBLED PLACES IN THE TWO LEADING THEORIES OF VLACH ETHNOGENESIS

Tsvetozar Yotov

This article comments on the long-known methods for deriving Wallachian ethnogenesis in the two main theories – theory of Daco-Roman continuity and immigrationist theory – and the logistical problems they raise in historiography. An attempt will be made to trace whether the old concepts and doctrines on the Vlachs’ origin, developed in the late 19^th and early 20^th centuries, undergo serious corrections and rethinking in modern historiography, or rather undergo their evolution with a new type of reinterpretation.