Тервел Попов. ОТ ДРУГАТА СТРАНА: БЪЛГАРИ НА МАРТОЛОСКА СЛУЖБА ПО ВРЕМЕ НА ОСМАНСКОТО ГОСПОДСТВО

ОТ ДРУГАТА СТРАНА: БЪЛГАРИ НА МАРТОЛОСКА СЛУЖБА

   ПО ВРЕМЕ НА ОСМАНСКОТО ГОСПОДСТВО

Тервел Попов   

      Мартолосите (грц. „αρματωλος“, най-вероятно от ит. „armato“=„въоръжен“) имат важно място в османската военна организация. Въпреки че мартолоската служба е детайлно проучена в отделни монографии и публикации[1], в настоящата работа ще разгледаме само българите мартолоси, които са по-слабо изследвани в сравнение с други категории население със специални задължения (войнуци, дервентджии, джелепкешани и т.н.) в българските земи през османския период. Разнообразни извори (османски, западни, сръбски, домашни и др.) хвърлят светлина върху ролята им в защитата на пограничните земи и в опазването на реда в османските административно-териториални единици на обширното българско етническо пространство. Ще бъде отделено място на хората, излезли от средите на мартолосите, които са сред най-ярките личности на българските освободителни борби през XVII в. Някои от използваните тук източници и изследвания по посочената проблематика са по-малко познати в българската историческа наука.

     През XV – XVI в. военните части на мартолоска длъжност по цялата османска граница (серхад) са съставени изключително от християни[2]. Сърбинът Константин Михайлович от Островица, който служи в еничарския корпус, изрично посочва: „Мартолосите са християни. Особено много са те в покрайнините [т.е. в пограничните османски територии – б.а.]“[3]. Италианският автор Джовани Мария Анджиолело (1451/1452 – ок. 1525) дава сходно сведение: „Има християни, подобни на акънджиите, и понеже са християни, се наричат мартолоси“[4].  

    Мартолосите не само бранят граничните предели и изпълняват гарнизонна служба, но и вършат набези на неприятелска територия, откъдето се завръщат с богата плячка[5]. Воюват главно като пехотинци, ала има данни и за немалък брой конници сред тях[6]. Служат и в османския дунавски флот[7]. Командният им апарат се състои от мартолоски ага, байрактар, чауш, мартолосбашия, сердар, юзбашия, бюлюкбашия и др.[8] През XV – XVI в. по-голямата част от мартолосите са облагодетелствани с освобождаване от джизие (харач), испенче (поземлен данък), девширме (кръвен данък), десятъци (юшури) и извънредни държавни данъци и повинности (авариз-и дивание и текялиф-и йорфие)[9]. Тези на постоянна служба получават редовна заплата[10]. В отделни османски регистри от този период граничните мартолоси са разделени на две групи: 1) освободени от данъци; 2) на заплата[11]. Мнозина имат освободена от данъци бащина[12]. Някои от тях са тимариоти и потомци на „стари спахии“, т.е. произхождат от дребното християнско благородничество преди османското завоевание[13]. Службата им е наследствена – преминава от баща към син, от брат към брата или към друг близък роднина[14]. Притежават берати, в които са вписани техните задължения, правомощия и привилегии[15]. Мартолоси се срещат не само в европейските, но и в азиатските провинции на Османската империя[16].       

    Мартолосите участват във военните кампании на османците. Според Джовани Мария Анджиолело, по време на похода на султан Мехмед II Завоевател (1451 – 1481) срещу Узун Хасан (1453 – 1478), владетел на Ак-Коюнлу, сред османските военни сили има 5 000 – 6 000 мартолоси християни[17]. Възможно е техният брой да е преувеличен от италианския автор, защото Константин Михайлович изчислява на няколкостотин души християните на мартолоска и войнушка служба[18], но въпреки това участието им в похода на Мехмед II трудно може да се постави под съмнение. През 1433 г. на бургундския рицар Бертрандон дьо ла Брокиер (ок. 1400 – 1459) прави впечатление значителното участие на покорените християнски народи в османската армия: „Войската, която беше напоследък в Гърция, в по-голямата си част беше християнска (Et de l'armee qui fu dernierement en Grece, una grant partie estoit Crestiens). Това означава, че [султанът] призове ли деспота на Сърбия, той му изпраща един от синовете си с три хиляди наемници конници, а и много други от Албания и България (Albanie et de Voulgarie), които също са християни и не смеят да откажат“[19]. Това сведение е още едно потвърждение, че през XV – XVI в. военният потенциал на Османската империя в немалка степен се формира от християнските бойци, сред които има войнуци, мартолоси, акънджии и др.

     Според тимарски опис от 1479 г. в Никополския санджак има бюлюк на мартолосите (12 души), които пазят границата, и бюлюк на мартолосите (54 бойци), обслужващи крепостта Никопол, и „каквато работа да се открие, санджакбеят изпраща тях“[20]. Явно те са използвани за военни действия отвъд Дунав и за регулярно „респектиране“ на Влашкото княжество. Тези задачи се поверяват на най-добрите и опитни бойци, което показва, че мартолосите са смятани за елитната част на гарнизона[21]. При набезите плячката е богата, но и рискът е голям. Това се вижда от значителния брой регистрирани вдовишки домакинства сред християните на мартолoска служба в Никополския санджак[22]. В началото на XVI в. в Никопол има над 150 мартолоси, които представляват повече от половината от тамошния гарнизон[23]. По всичко личи, че върху тях ляга основната тежест за защитата на този невралгичен район. Те служат и в османския флот на Дунав[24].

     Според данните в регистър от 1579/1613 г., преди време на мартолосите е било наредено да плащат юшур, но се е запазило освобождаването им от джизие, испенче и извънредни данъци. Изглежда те са подали оплакване, защото е издадена „свещена заповед“ да не плащат повече юшур, поради служебните си задължения, които са „много и трудни“[25].

     И през XVII в. в Никополския санджак се срещат немалко българи мартолоси. В 1643 г. сред жителите на Никопол са записани 39 души от групата („тайфе“) на мартолосите[26]. През 1648 – 1649 г. общността („джемаат“) на мартолосите в града наброява 45 немюсюлмански домакинства, освободени от извънредни данъци (аваризи)[27]. Според османски регистър от 1663 г. над 300 християнски домакинства от русенските села Красен (99), Мечка (46), Пиргово (62) и Басарбово (110) са ангажирани с мартолоска служба по Дунав, срещу която също са освободени от аваризите[28]. В тези случаи те плащат джизие и вече имат статут не на аскери[29], а на привилегирована рая.

      В гр. Силистра през 1530 г. са регистрирани само четирима мартолоси. И те са освободени от извънредните данъци. Очевидно е, че поради минималния си брой тези бойци не могат да имат някакво особено значение за отбраната на стратегическата дунавска крепост[30]. Много по-значително е присъствието на войнуци в Силистра и близките села Калипетрово, Сребърна, Алмалъ (Алмалий), Татарище (Татарево), Бешовиче и Айдемир[31]. През XVI в. „джемаат“ на мартолосите се намира в друга твърдина, която е една от най-значимите в Силистренския санджак – Акерман (дн. гр. Белгород Днестровский в Украйна)[32]. Ролята на людете, изпълняващи мартолоска служба в санджака, нараства във връзка с неговата защита от набезите на казаците, които през XVI – XVII в. разоряват много османски градове: Варна, Каварна, Балчик, Кюстенджа, Бабадаг, Анхиало и др.[33] В султанска заповед (април-май 1594 г.) се нарежда на капудана на Хърсово да набере гребци от редиците на мартолосите за корабите, които да охраняват по Дунав[34]. През 1606 г. султанът изпраща ферман до силистренския кадия, с който заповядва мартолосите и жителите на околните села да бъдат поставени под командването на Рамазан, санджакбей на Бабадаг. Рамазан от своя страна нарежда тези сили заедно с мартолосите да оборудват два кораба на пристанището в Силистра и като гребци да патрулират с тях в дунавското устие и по черноморското крайбрежие, за да предотвратят казашките нападения[35]. Мартолоси вероятно участват и в османския поход в Молдова през 1659 г. Евлия Челеби (1611 – 1682) пише, че тогава турската армия пребивава в гр. Бабадаг три дни и в нея „от околните села била записана трихилядна християнска войска: гърци, българи, власи, молдовци“. В района на гр. Тулча се присъединяват още 10 хиляди бойци християни[36].

     Мартолосите играят важна роля в охраната и на Видинския санджак. Османски опис от времето на султан Мехмед II дава сведение, че там са разположени 206 души на мартолоска служба (150 освободени от данъци и 56 на заплата)[37]. В друг опис на Видинския санджак (първата четвърт на XVI в.) са регистрирани 151 мартолоси[38]. В края на същото столетие християните все още имат категорично числено надмощие в тамошната мартолоска организация. През 1586 г. във Видинската крепост пребивават 48 души на мартолоска служба, от които 43 са християни и 5 мюсюлмани. В гр. Кладово през същата година се намира отряд от 57 мартолоси – 48 християни и 9 мюсюлмани[39]. Мартолосите в санджака служат и в османския дунавски флот[40]. Но те не са ангажирани само със защитата на границата, а и с опазването на вътрешния ред. В „Законник на Видинския санджак“ от 1586/1587 г. са записани 26 мартолоси в нахията Баня. Те трябва да охраняват планината Кучайна, в която намират убежище хайдути, идващи от отвъддунавските земи, да пазят населението и да помагат при събирането на данъците. В замяна са освободени от девширме, от всички извънредни и обичайни данъци, както и от още тегоби[41]. В тимарски регистър от втората половина на XVI в. присъстват мартолоси (Слави Богдан, Недьо Павел, Никола Пейо, Стоян Доброй) от няколко села на същата нахия. До всяко име се посочва: „Освободен от авариз“[42]. 31 души на мартолоска длъжност от нахията Черна река имат същите задължения като мартолосите от Баня. Срещу службата си те са опростени от заплащане на испенче, извънредни и обичайни данъци, десятък върху зърнените храни и ширата, но трябва да плащат джизие, сватбарина, данъци върху овцете и водениците[43]. 

      Както показват тези, а и други данни, които ще бъдат разгледани по-нататък, освен военни, мартолосите (главно във вътрешността на страната) изпълняват и полицейско-охранителни функции, като вършат различни задачи по опазването на реда в дадена област. Още в началото на XX в. видни български историци се интересуват от мартолоската служба, като изтъкват нейния полицейски аспект. Йордан Иванов (1872 – 1947) подчертава, че тези бойци „изпълнявали главно полицейска стражарска длъжност“ и дава подробности за техните задължения: „Въоръжени като турците, те [мартолосите] били длъжни да пазят клисурите, укрепленията, градовете, конвоирали разбойници, придружавали военните обози и др.[44]“ Диаманди Ихчиев (1854 – 1913) ги характеризира като „военно-полицейски служители“, които „били длъжни да пазят и наблюдават безопасността на населението в Турската империя от вътрешни и външни нейни врагове“[45].

     Голям брой българи мартолоси, натоварени с основните задължения да охраняват градовете, селата, рудниците и проходите, да се грижат за реда и да преследват хайдутите, се срещат в историко-географската област Македония. Там твърде рано са регистрирани люде на мартолоска служба, макар и първоначално те да са съвсем малко – например мартолосбашията Сюлейман през 1455 г. и мартолосът Хасан през 1467/1468 г. притежават тимари в Скопския вилает[46]. С течение на времето мартолоската организация в Македония се развива и числеността на бойците ѝ нараства, попълвайки се предимно от местното българско християнско население. В османски регистър от 1570 – 1572 г. са записани близо 40 мартолоси християни, рекрутирани от 25 села в Кратовско, Кочанско, Кумановско и Славище, които трябва да пазят рудниците в Кратовската нахия[47]. Имената им (Стайко Михаил, Мелко Продан, Гюро Перо, Дабижив Раин и т.н.) подсказват техния български произход. Освободени са от харач, испенче, юшур и други редовни данъци, а в замяна всяка година дават на емина на рудниците в Кратово по 50 акчета. Синовете им обаче плащат испенче на спахиите[48]. През 1634 г. са назначени за мартолоси Мурджо, Стоян и Марко Арабаджията (Коларя) от с. Спростране, Кирчо, Стоян, Марко и Атанас от с. Илино, Йовко и Йордан от с. Базарник, Мурджо, син на поп, от с. Демир-Хисар и други българи християни. Те поемат задължението да охраняват от хайдути Битолската каза и срещу него са освободени от аваризи и данък „джелепкешан“[49]. В османски документ от 1652 г. се посочва: „Петко Дамян от село Радобил, спадащо към каза Пирлепе [Прилеп], заяви в присъствието на всички вилаетски аяни, че с петдесет храбри мартолоси, въоръжени с пушки, саби, копия и стрели, ще гони харамиите разбойници от Манастир [Битоля] и казата Манастир със заплата от 45 000 акчета за времето от 22 реби юл-ахър до Димитровден [2 април – 8 ноември 1652 г.]. Освен това е задължен да защитава града“[50]. В същата година жителите на 21 села гарантират, че мартолосът Марко от с. Ношпал, Битолско, заедно със своите съратници ще преследва тези, които се противят на шериата и не плащат султанските данъци[51]. През 1656 г. мартолосбашията Голубан е поставен с 40 души мартолоси да охранява гр. Битоля и казата от хайдути[52]. В 1662 г. мартолосбашията Рале и неговите хора са назначени за мартолоси в Битолската каза от шериатския съд и със съгласието на вилаетските аяни и другите османски властници. Задължени са да залавят харамиите и да ги изправят пред съда[53]. През 1670 г. Михайло от с. Слепче, Битолско, опазва същата каза с 40 „храбри и здрави мартолоси“, като за тяхното заплащане са определени 50 000 акчета, които са „разхвърляни“ между жителите на казалийските села[54]. Документ от 1705 г. дава информация, че 103 800 акчета са разпределени между битолските села за заплати на мартолосите Бързак, Калчо и техните другари[55]. Познати са мартолосбашии християни във Воден, Лерин, Мариово и др.[56] Тези примери могат да бъдат продължени. Те показват, че мартолосите с полицейско-охранителни задължения се радват на данъчни облекчения или са на заплата. Средствата за техните заплати са събирани от местното население под формата на специален налог – „мартолос-акчеси“, от който са освободени само привилегировани групи като дервентджии, соколари, духовници и др.[57] Евлия Челеби (1611 – 1682) дава ценно сведение за българската народност на мартолосите, охраняващи района на гр. Струмица. Османският писател и пътешественик подчертава, че тъй като се намира във вътрешността на страната, Струмишката крепост е порутена и в нея липсват диздар (началник на крепостен гарнизон) и войници, но „има обаче бойци мартолоси – български неверници“[58]. През XVII – началото на XVIII в. цялата историко-географска област Македония е обхваната от мартолоската организация: в османски документи пише за мартолоси в Битоля, Прилеп, Скопие, Дойран, Струмица, Велес, Тиквеш, Кратово, Щип, Радовиш, Мелник, Разлог, Неврокоп, Петрич, Сяр, Охрид, Воден, Лерин, Острово, Енидже Вардар, Бер, Сервия и т.н.[59]

     Освен в Македония, мартолоси с полицейско-охранителни функции се срещат в още много райони на българското етническо землище – в казите Пирот, Берковица, София, Брезник, Дупница, Радомир, Ихтиман, Самоков, Татар-Пазарджик, Пловдив, Ловеч, Плевен, Търново и др.[60] Османски извори дават ценни сведения за добре развита мартолоска организация в тези административно-териториални единици. Редица конкретни примери показват, че основните задължения на мартолосите в споменатите кази също са омиротворяването им при смутове, опазването на реда, обезопасяването на проходите и преследването на харамиите.

     В султанска заповед от 30 юни 1683 г. се нарежда мартолосите и останалите османски бойци да се справят с хайдутите, действащи в редица кази, сред които Ниш, Пирот, Брезник и Сирищник[61]. След османския разгром при Виена (12 септември 1683 г.) мартолосите и другите въоръжени сили от казите Ихтиман, Костенец, Самоков и Татар-Пазарджик се събират, за да „прочистят“ проходите от хайдути. Всички мартолоси и войски в района между Драгоманския проход и Муса паша паланка (дн. гр. Бела Паланка в Сърбия) са мобилизирани със същата задача[62]. В турски документ (септември 1689 г.) се нарежда на Мехмед, мартолосбашия на казата Знеполе, и на мартолосбашиите на казите Брезник, Пирот, Враня, Ниш и Лесковац да се отправят срещу хайдушкия предводител Карпош[63]. В султански заповеди от октомври 1689 г. Карпош е назначен за мартолосбашия на казите Кюстендил, Сирищник и Радомир[64]. Според османски документ от 1714 г. мартолоси и пандури охраняват проходите в казите Никопол, Търново, Златица, Плевен, Ловеч и Ески Джумая (дн. гр. Търговище)[65].

     През 1661 г. Вукадин, Петрун, Андрея и Никола, българи на мартолоска служба от София, са определени да конвоират заедно с мартолоси мюсюлмани колите с храни, муниции и припаси за Ниш и Видин[66]. Ферман на падишаха Мехмед IV Ловец (1648 – 1687) от 1682 г. потвърждава, че соколарите от софийското село Филиповци срещу задълженията си са освободени от редица данъци, сред които е „мартолос-акчеси“[67]. Интересен е случаят с Иван от София, който е изпратен да служи като мартолос чак в османската крепост Хатван в унгарските земи[68]. В началото на XVIII в. хората на мартолоска служба продължават да осигуряват безопасността на Софийската каза. В документ от 16 март 1709 г. се посочва, че по стар обичай ежегодно се наемат мартолоси за охрана на казата и пътниците от разбойници. През 1709 – 1710 г. местните власти възлагат такава задача на мартолоския бюлюкбашия Халил[69].

      В края на XVII в. във Филибелийската (Пловдивската) каза има мартолоси, които се наемат всяка година, а за тяхната служба населението заплаща „мартолос акчеси“[70]. Местният мартолоски отряд не може да се справи с хайдутите, ограбващи пътниците в планинските проходи. В заповед от юни 1696 г., се нарежда броят на тамошните мартолоси да бъде увеличен, тъй като са зачестили разбойническите прояви[71]. Мартолосите от Пловдивско са изпратени срещу харамия на име Караджа, който през 1695 г. блокира проходите и всява такъв страх в района, че хората пътуват само на големи групи, за да могат да се защитят от неговите нападения[72].

      Областта на Пловдив е обкръжена от север и юг с планини, даващи много възможности за хайдушки засади. Показателно е сведението за българите в Тракия с главен град Филипопол в ръкопис от Австрийската национална библиотека, създаден през втората половина на XVII – началото на XVIII в.: „Живеят сред страховити лесове и планини, естествени врагове са на Турчина, който им отнема всичко, което притежават и им оставя [толкова], колкото да могат да преживяват. Напоследък, за да си отмъстят, се събират в горите и се научиха да нападат и плячкосват цели кервани, като разгромяват [дори и] паши“[73]. При такава обстановка мартолосите като главни борци с хайдутите имат голямо значение. В първите десетилетия на XVIII в. мартолоси има в казите Ахъ Челеби (с център дн. гр. Смолян), Неврокоп, Татар-Пазарджик, Гюмюрджина, Драма и Чъглайък – с други думи те покриват по-голямата част от Родопския регион[74]. Друг е въпросът, че техните действия са противоречиви, за което по-нататък ще бъдат дадени много примери.

     Ценни сведения има за мартолосите в Брезнишко. В османски документ от 21 юни 1684 г. се посочва, че за мартолосбашия на нахия Брезник е назначен мюсюлманинът хаджи Мустафа, който с хората си трябва да охранява селата и проходите. Подчертава се, че ежегодното наемане на мартолоси е обичайна практика. Средствата за заплатите им са разпределени върху селищата от нахията[75]. През 1689 г. те активно се включват в преследването на хайдутите[76]. 

    Съществуват данни за мартолоси и в Ловешката каза. В молба на местните жители до султан Ахмед III (1703 – 1730) от 1714 г. се посочва: „Ние войнуците и бедната рая, облагаема с ханета, от казата Лофча [Ловеч] наемаме ежегодно измежду хората в казата мартолоси и бюлюкбашия за охрана с помощта на населението от казата и на шериатския съд поради появата на хайдути и разбойници в казата от султанската победа насам. Те [мартолосите] са натоварени да пазят пътниците“. Хората се жалват от жестоките насилия на мартолоския бюлюкбашия Чъкма Бейли Мехмед и молят той да бъде отстранен. Причината за неговото поставяне на този пост е следната: „Както е посочено, мартолосите в проходите, находящи се в посочената каза, са без берат и положението им не е известно. Някои [от тях] били [назначавани] с писма. Те не само не били в състояние да опазят и охраняват, понеже се явили много българи и хайдути, и да пазят пътниците да преминават здрави и читави, но и не внасяли нито акче в държавното съкровище“[77]. Надеждата на властта, че „правоверен“ и „външен“ човек на казата като Чъкма Бейли Мехмед ще се справи със ситуацията, не се оправдават. Нещо повече. Положението се влошава от убийствата и изнудванията, вършени от него. Фактът, че началниците на мартолосите в Софийско, Брезнишко, Ловешко и на други места са мюсюлмани, не означава, че в техните отряди липсват християни. Такива случаи не са рядкост.

   Подобен пример се среща и в Златишко в средата на XVII в. Повечето от мартолосите, нападнали и ограбили търговец, са мюсюлмани, но има и българи християни – Хранко и Койо[78]. Людете на мартолоска служба в Златишката каза изпълняват задължението да пазят проходите[79], но, както е видно, те понякога го използват с цел лично обогатяване.

    Мартолосите заедно с дервентджиите и пандурите охраняват проходите и в Търновската каза в началото на XVIII в.[80] Данни за хора на мартолоска служба в дервентджийското село Габрово има още през първата половина на XVI в. В османски опис от 1541 – 1545 г. сред габровските жители е регистриран „Петко, син на Стайо – мартолос“[81]. Все пак това е инцидентна поява, която не изяснява ролята на мартолосите в района през този ранен период. 

     Във ферман на султан Селим II (1566 – 1574) се нарежда да не се вземат от монасите на Рилския манастир, намиращ се в Дупнишката каза, налозите „шемихане-акчеси“ и „мартолос-акчеси“[82]. Явно мартолоси с полицейско-охранителни функции твърде рано са се появили в Дупнишко и средствата за техните заплати и тук са събирани от местното население.

     В областта Дубочица, в района на дн. гр. Лесковац в Сърбия, който до Ново време е населен преимуществено с българи[83], също има мартолоси християни, при това още към средата на XV в. Според османски регистри за Дубочица и Топлица от 40-те години на столетието някои от мартолосите са тимариоти: Божидар и брат му Степан, които държат като тимар с. Губетин с годишен приход от 3337 акчета, Радослав – с. Прекопуце (2145 акчета), Ивче – с. Кожуховица (450 акчета)[84]. В турския документ от септември 1689 г. също се споменава за хора на мартолоска служба в Лесковацката каза[85].

     Мартолоси тимариоти се срещат инцидентно и в нахията Знеполе. През 1454 г. на „завърналия се от влашката земя“ мартолос Драган и на Драгой е дадено като тимар с. Мърчево (дн. Мърчаево, Софийско) с ежегоден приход от 1588 акчета. Двамата ползват тимара общо и са задължени да се явяват, когато бейлербеят на Румелия се отправи на поход[86]. Явно Драган е бил възнаграден за някакви заслуги при изпълнението на задачите си като мартолос.

     И Берковската каза е обхваната от мартолоската организация[87]. Планинските райони в казата са опасни и труднодостъпни. В тази връзка Иван Вазов (1850 – 1921) пише: „По онова време [1862 г. – б.а.] достъпът на турските заптиета в тоя заглъхнал планински край на България не беше винаги свободен от опасности за тях; духът на свободата и независимостта още тлееше заедно с дивотата на нравите у тукашните селяни. Появлението на турската власт вдигаше тревога в селата и туряше нея сама в безпокойствие и даже в премеждие. Имаше такива горски гнезда, които даже никога не виждаха заптие в непристъпната си пазва и подчинеността им на негово величие султана беше само фиктивна: те не плащаха даждие, защото никой не смееше да иде да го поиска. Тия диви и усойни кътове бяха нещо като страната на албанските мирдити“[88]. Ако такава е била обстановката през 1862 г., още повече тези сведения могат да се отнасят за предходните столетия. Затова мартолосите, набирани от тамошните българи, играят главна роля в охраната на тези по-слабо контролирани от османските власти планински места. Подобно значение имат мартолосите и сеймените в Мариово, друга труднодостъпна „харамийска“ област, която ще бъде разгледана в настоящата работа.

    Съществуват редица сведения за българи на мартолоска длъжност, които успешно преследват свои сънародници-хайдути. През 1633/1634 г. Богоя, Стоян, Велко, Тодор и други мартолоси от с. Брод, Битолско, пленяват хайдутина Михо Тръпко, познат като Петре войвода[89]. През 1634 г. българите от с. Буф, Леринско, назначени за мартолоси, хващат Богой Коста, обвинен, че е ятак на хайдутите[90]. Един от най-прославените хайдушки войводи – Чавдар, чието истинско име е Константин, възпят като юнак и закрилник в много народни песни, през 1638 г. също е заловен от българите на мартолоска служба Груне, Велче, Стойко, Лазар и др. Той носи облекло, с което е твърде забележим и наподобява „горски владетел“ – ямурлук от червена чоха и сургуч (шапка с пера) на главата[91]. Войводата не успява да се изплъзне от своите сънародници, които явно са придобили точна информация за неговото придвижване и му устройват успешна засада.

       Често се случва мартолоси да станат хайдути, а хайдути – мартолоси. Не е случайно, че немските автори Ханс Дерншвам и Мелхиор Безолт, преминали през българските земи в XVI в., приравняват мартолосите с разбойниците и се боят от техни нападения[92]. Техните опасения са напълно реални. Около 1650 г. мюсюлмани и християни на мартолоска служба ограбват търговеца Толче в Златишкия Балкан[93]. В султански заповеди от 1676 – 1677 г. се нарежда да се вземат мерки срещу мартолосите и дервентджиите, които вземат пари от пътниците, минаващи през проходите[94]. Могат да бъдат дадени редица конкретни примери за мартолоси-хайдути. Пейо, бивш мартолосбашия на гр. Лерин, става хайдутин, а впоследствие оставя харамийството[95]. Мартолоската длъжност не само не спира някои люде да се ангажират с хайдушки действия, но им помага дълго време да не бъдат заловени. Такъв е случаят със Стоян Лошан, който през 1639/1640 г. привидно се отказва от хайдутството и се връща към мирния живот. Назначен за мартолосбашия, той едновременно с изпълнението на службата си продължава да върши харамийски нападения и погубва няколко мюсюлмани[96]. През 1659 г. мартолосбашията Михайло е обвинен, че е убил овчарите Богдан Нене и Русе Велян и е заграбил овцете[97].

      Бившият хайдутин Кузман Капетан е опростен от охридския феодален владетел Джеладин бег (1794/1800/1805 – 1830), който го поставя за свой бюлюкбашия[98]. В народни песни Кузман и неговите 40 съратници (всичките българи християни) са определени като сеймени[99], но по-вероятно е те да са били мартолоси[100]. Така или иначе, сейменските и мартолоските функции до голяма степен се препокриват[101]. Кузман Капетан и хората му действат като своеобразен „отряд за бързо реагиране“, безпощадно преследват разбойниците и омиротворяват владението на строгия, но справедлив албански феодал. Най-големият им успех е разгрома на шайката на Осман Мура и Дервиш Муча, всяваща ужас в Охридско. Те отнасят на Джеладин бег главите на двамата главатари и на още петима разбойници и са възнаградени[102].

     Карпош войвода е най-яркият пример за преминаване от битието на хайдушки предводител към това на мартолоски началник. Той най-вероятно е родопчанин – първите османски сведения за него са, че хайдутува в района на Доспат (Западните Родопи)[103]. Прехвърля се в Софийско, където засилва своите нападения, а опитите да бъде заловен се провалят. Турските власти разбират, че трудно могат да се справят със смелия българин и замислят да го привлекат на своя страна. В султанска заповед от периода 26 септември – 5 октомври 1689 г. Карпош не само е опростен за предишните си деяния, но е назначен за мартолосбашия на казите Кюстендил, Сирищник и Радомир.  Някой си Сугаре пък е поставен за мартолосбашия на казите Петрич и Мелник[104]. Вероятно и той като Карпош е хайдутин, може би негов близък съратник[105]. В друга заповед от същия период Карпош е назначен от султана за „башбуг“ (главатар) на мартолосбашиите в още 10 кази: Щип, Радовиш, Велес, Дойран, Серес, Аврет Хисар, Неврокоп, Разлог, Петрич и Мелник. Подчертава се, че той е „силен, храбър и способен да ликвидира хайдутите разбойници“[106]. Изглежда мартолосбашиите Сугаре и новоприелият исляма Али са негови подчинени[107]. Вероятно Карпош приема и за кратко време изпълнява мартолоска служба, защото османският историк Силяхдар Мехмед ага пише, че той е „един от мартолосите на Скопие, който се издигна по милостта на падишаха“[108]. Въпреки своите правомощия над значителна по обхват територия, бившият хайдутин отново обръща оръжието си срещу османците. В настъпилия хаос от турско-австрийските военни действия той има много по-големи амбиции и застава начело на едно от най-мащабните български въстания срещу османското господство. Провъзгласява се за „крал“ и получава от хабсбургския император Леополд I (1658 – 1705) калпак и знаме като знаци за своето владетелско достойнство[109]. Центрове на неговото „кралство“ са Куманово, Скопие и Крива Паланка. На север то достига Качанишката клисура[110], а на юг вероятно обхваща районите на Прилеп и Велес[111].

     В края на ноември 1689 г. турско-татарска армия достига Куманово, главния град на Карпош. Силите на българина са много по-малобройни от неприятелската войска, но той не отстъпва, не търси убежище при австрийците или в планината, а остава да защити своята „столица“. Нещо повече. Излиза извън укрепленията в открит бой[112]. Битката продължава повече от час[113], но е неравна. Бойното поле се покрива с телата на убитите въстаници. Османският поет Сабит не много „поетично“ описва сражението: „Отсечените глави се търкаляли като тикви. Полето на битката се превърнало на стъпкан бостан“[114]. Карпош е разгромен и хванат в плен заедно с много свои съратници. В османските извори са дадени различни данни за екзекуцията му. Според едни автори той е набит на кол на скопския мост[115], а други твърдят, че е обесен на едно дърво на пътя за Скопие или обезглавен[116]. Османците разбират опасността, която е представлявал „кумановският крал“ за тяхната власт. Неслучайно в своята „История“ Мехмед Рашид ефенди пише с неприкрито злорадство: „Проклетникът Карпош, заловен в Кумановската паланка, беше доведен в Скопие, където беше набит на кол при скопския мост и така неговата кобна душа беше предадена на пъкъла“[117]. Тук имаме интересен случай, при който един мартолос и хайдушки предводител се издига до владетел с титлата „крал“, макар че неговото управление продължава само малко повече от месец.

    Вероятен сподвижник на Карпош е Иво от гр. Щип. С покровителството  на щипския аянин Мустафа ага, брат на скопския назър Мохамед ага, българинът е назначен за мартолосбашия на Щипската каза и с 50 – 60 мартолоси трябва да охранява тамошните проходи. Но той скоро се отмята от службата си и става хайдутин. В хрониката на Юскюдари Абдуллах ефенди има следното сведение за харамийския му период: „Подобно на Карпуз [Карпош], той събрал многобройна хайдушка дружина, станал разбойник по пътищата, слизал в проходите, през които минавали пътници, хора и търговци, и нападал къщите в много села и чифлици“. Когато опасността да бъде заловен се увеличава, Иво обещава на своя защитник Мустафа ага и другите щипски аяни: „Ако възвишената държава прости и забрави моята вина, аз от все сърце бих приел исляма и бих се заел да унищожа всички харамии в Щипската каза, да прочистя този вилает и да го обезопася от харамии“. С подкрепата на местните османски първенци хайдушките деяния на българина са опростени. Съществува хипотезата, че помюсюлманченият мартолосбашия Али е именно Иво. След австрийската победа при Ниш (24 септември 1689 г.) той се връща към старата вяра и отново се опълчва на османците. Юскюдари Абдуллах ефенди пише, че този бунтовник поема по пътя на Карпош и разорява районите на Скопие, Кюстендил и други области. Неговите нападения стават причина много мюсюлмански жители да напуснат домовете си. Иво предвожда голям отряд от 500 или 1000 души[118].

    Друг прославен хайдушки войвода – Страхил, е мартолосбашия във Филибелийската (Пловдивската) каза и е покровителстван от местните аяни и други видни мюсюлмани[119]. Родом е от Ветрен[120] – известно дервентджийско селище[121]. Бертрандон дьо ла Брокиер дава сведение за неговия статут още през 1433 г.: „Преспах в едно село, разположено в планината до голяма гора. Тъй като преминаването през деня изглежда е било опасно поради живеещите там разбойници и убийци, Турчинът наредил всеки, който би желал да се настани там, да бъде свободен. Затова сега по тия места има две села, населени с българи, едното от които се намира на границата между Македония [т.е. Тракия – б.а.] и България“[122]. Срещу дервентджийските си задължения жителите на Ветрен са освободени от извънредни данъци и повинности, от девширме, от кюрекчийска служба (гребци във флота), даване на коли за превоз, строеж на крепости и други тегоби[123]. В регистри за набиране на акънджии, които вършат набези на вражеска територия подобно на мартолосите по границата, фигурират много български християнски селища, сред които е и Ветрен[124]. Привилегиите и бойния опит, придобит от българите в селото в качеството им на дервентджии и акънджии, се отразяват на тяхното самочувствие. Показателно е, че според немския учен Стефан Герлах (1546 – 1612) във Ветрен през 1578 г. има четири (!) църкви[125] по време, когато в много български селища изобщо липсват християнски храмове. Още един важен факт. Герлах подчертава, че в селото „не живеят никакви турци, а само християни“[126]. В такава благоприятна среда за бунтовен дух и непокорство се ражда Страхил.  

     С напредването на австрийците на Балканите, той събира 200 хайдути, започва да напада мюсюлманските села и да устройва засади по пътищата в Пловдивско и Пазарджишко. Тамошните кадии обявяват всеобща мобилизация, а на 22 март 1689 г. великият везир изпраща двама военачалници, близо 50 бостанджии и два отряда делии и гюнлю, който да се справят с хайдушкия предводител. Когато Страхил научава за предприетите действия, преминава планините със семейството и сподвижниците си, достига Нишката крепост и се присъединява към хабсбургската армия. Австрийското командване бързо оценява неговите войнски качества и му дава длъжността „капитан“. Начело на 4000 немци, унгарци и хайдути, бившият мартолос опустошава Кюстендил. Ударът е болезнен за османската власт и двамата несправили се с нападението паши са екзекутирани. Страхил се опасява, че ако остане в Ниш и твърдината бъде превзета от османците, австрийците ще го предадат на враговете му и неговата гибел е неминуема. Затова с хитрост се измъква от крепостта, оставяйки в нея своята майка, жена и новородена дъщеря, за да не събуди подозрение. Когато Ниш е завладян от турската армия, семейството му е заробено[127]. Тези данни показват, че с дръзките си кръвопролитни нападения бившият мартолос бързо се превръща в сериозна заплаха за османските власти. Той остава в народната памет с образа на неустрашим юнак и е възпят като „Страхил, страшен хайдутин“ и „Страхил, страшна войвода“[128].

     През 1688 г. мартолоси вероятно участват във войската на отцепилия се от централната власт румелийски бейлербей Йеген Осман паша, която според някои източници достига 18 хиляди души. Народностната принадлежност на повечето от тези бойци е ясно определена в изворите: „по-голямата част са българи християни“ и „в по-голямата си част християни от България, Тракия и Македония“[129]. Дори да има преувеличение в числеността на войската на отцепника[130], видно е, че основната ѝ част е съставена от българи християни. Има основание хипотезата, че „гръбнакът“ на българските сили, сражаващи се на страната на Йеген Осман паша, са мартолоските отряди и хайдушките дружини[131].

     По време на войната на Османската империя със Свещената лига (1683 – 1699 г.) и австрийското нахлуване на Балканите много българи, служещи като мартолоси, сеймени, войнуци и дервентджии, от крепители на турската власт се превръщат в нейни противници. Затова Високата порта започва да заменя ненадеждните вече българи на мартолоска служба с мюсюлмани. В султанска заповед (между 21 – 30 април 1689 г.) се нарежда в Мелнишката каза да се наемат за мартолоси и „способни и здрави млади мъже от албанците“, освен „българи гяури“[132]. Този извор е важен и в друг контекст – той показва българската етническа принадлежност не само на мартолосите в Мелнишката каза, но и на местното население. Османски документ от 8 януари 1692 г. съобщава: „В някои кази на Румелийския вилает са назначени мартолоси от християнската рая. Те използват това, убиват хора и вършат злодеяния. Пристигна свещен ферман да бъдат отстранени, а за мартолоси да бъдат определени мюсюлмани“[133]. По същия начин в султанска заповед от 15 юни 1703 г. е наредено на леринския кадия да се заменят християните на мартолоска служба с проверени хора измежду тамошните мюсюлмани[134]. По-късно обаче идват заповеди да се махнат арнаутите мартолоси в Румелия, тъй като извършват безчинства над населението, а на тяхно място да бъдат назначени по 30 – 40 местни жители от всяка каза[135].

     Предприетите мерки не решават кризата при функционирането на мартолоската организация. Затова Високата порта продължава да действа по този въпрос. На 28 май 1707 г. султанът нарежда на битолските власти да забранят в района да има мартолоси, а техните функции по охрана на проходите да се изпълняват от дервентджиите[136]. Отново предизвикан от беззаконията на мартолосите е ферман на падишаха от 27 януари 1708 г., с който се изисква от мартолоския началник Осман ага те да не пазят дервентите в Бер, Воден, Острово, Лерин, Битоля, Прилеп, Костур и Хрупище[137]. 

      В султански фермани от 1721 г. се нарежда да се ликвидира службата на  мартолосите и пандурите в Румелия заради насилията, които вършат над мирното население, а техните задължения по охраната на проходите да бъдат поети от тамошната рая[138]. Тези данни говорят за пълната деградация по време на упадъка на Османската империя на важната някога мартолоска организация – вместо да защитават населението от безчинства и злосторства, мартолосите се превръщат в по-голямо бедствие от харамиите. Това принуждава Високата порта да вземе крайни мерки.

     Въпреки официалното унищожаване на мартолоската служба, има примери за мартолоси и след 1721 г.[139] Кузман Капетан и отрядът му вероятно служат именно като такива бойци. Мартолоската длъжност в Кратовско продължава да съществува през целия XVIII и първите десетилетия на XIX в.[140] Едно от последните сведения за българи мартолоси е в османски документ (29 юли 1832 г.), в който между другото се казва: „Главният пазач на проходите Саид Мехмед Зюхдю ага, като изпраща три заявления, съобщава следното: със специални свещени берати бяха назначени 64 души мартолоси на проходите и на другите опасни места в околиите Крива паланка, Кратово, Кочани, Куманово и Щип. Трима души от тях, а именно Станко от Дубавча, Кумановска околия, Марко от село Урла и Станко от село Куклица, същата околия, са починали и техните длъжности са останали вакантни. Понеже техните синове Стойко, Иван и Нешо ще могат да изпълняват тия длъжности, би следвало да бъдат освободени, както самите те, така и техните трима помощници, от всички други данъци и налози, освен от данъка джизие“[141]. Имената на мартолосите недвусмислено свидетелстват за българския им произход. Видно е, че дори през 1832 г. значителен брой българи (64 души) са ангажирани с мартолоска служба, която се предава от баща на син и тук се препокрива с дервентджийската. Това им донася значителни данъчни облекчения, но не отменя плащането на джизието.

    През 1840 г. християнинът Нико, който живее в с. Радайор (?) и е бил мартолос в продължение на много години, заявява, че по двама души от всяко домакинство са служили като мартолоси, чиито задължения са били опазването на рудниците, хората и прохода при Егридере (дн. гр. Крива паланка). Но след затварянето на рудниците мартолоската група е разпусната и това става причина харамиите в района да се окуражат и да започнат да вършат нападения[142]. Тези сведения от първата половина на XIX в. представляват последните отгласи от дейността на една силна и влиятелна военно-полицейска организация в българските земи през османския период.

     Мартолосите имат важна роля в някои привилегировани райони в историко-географската област Македония. Труднодостъпният, планински, горист характер на Мариово е причина османските власти да направят различни отстъпки на нейните жители. Разположена в близост до Прилеп, тази област обхваща около 1390 кв. км и над 30 села, от които главното е Витолище. Според преданието султан Мурад I (1362 – 1389) я дарява на своята съпруга Мария (Кера Тамара), сестра на цар Иван Шишман (1371 – 1395), откъдето идва и името „Мариово“[143]. Всъщност това твърдение не отговаря на истината – още в грамота на император Василий II Българоубиец (976 – 1025) от 1019 г. в Мъгленската епископия се споменава „Морихово“[144].

    В различни периоди Мариово е хас или вакъф на султана, великия везир и други висши османски сановници[145]. Българският революционер и обществен деец Георги Трайчев (1869 – 1943) подчертава следният факт: „...тази област се ползвала с известни привилегии. Населението било освободено от големи данъци и на по-силните (юнаци) мъже било разрешено да носят оръжие. Като дете помня – преди 40 години, мнозина мариовци идваха на пазар, въоръжени с пушки кременаци“[146]. Турските документи потвърждават, че голяма част от местните жители имат данъчни облекчения. През 1616 г. от 1114 християнски домакинства във вилаета Мариово 190 (17%) са освободени от извънредни данъци, а в периода 1650/1652 – 1685 г. от 1503 домакинства на християни са освободени 497 (33,1%)[147].

    Обитавана от смели и непокорни люде, гнездо на бунтовници и хайдути, областта е наричана „арамийско место“[148]. В зенита на османската мощ, при управлението на султан Сюлейман I Великолепни (1520 – 1566) избухва Първата Мариовска буна (1564 – 1565 г.)[149]. През 1687 – 1689 г. мариовци отново се бунтуват, възползвайки се от тежкото състояние на Османската империя по време на войната със Свещената лига. В турски документи се говори, че жителите на Мариово са хайдути и харамии, които развяват знамена и нападат мюсюлманските селища. В продължение на няколко години властта не може да се справи с бунта, който не само не стихва, но се разраства[150].

     Начело на Мариово стои „земски кмет“. Той управлява наследствено и зависи пряко от Цариград. Разполага с въоръжени бойци, набрани от местните българи и наречени „земски сеймени“. За малки спорове селото се обръща към селския кмет, а за по-значими – към земския. Той от своя страна привиква няколко селски кмета и с тях решава въпроса по вишегласие, а решението се привежда в изпълнение от земските сеймени[151].

      Османските извори съхраняват важни данни за мариовските мартолоси. В документ (3 април 1706 г.) се съдържа сведение, че Бързак, Пейо и Белче служат като мартолосбашии в Битоля, Лерин и Мариово, но до властите са достигнали слухове, че те възнамеряват да се върнат към хайдутството[152]. В друг документ от 26 май същата година се съобщава, че мартолосбашиите в Мариовската нахия Кулак, Белче, Белчун и Маджар преди това са били хайдути. За тях гарантира Димо, мартолосбашия на гр. Воден[153]. Според трето османско сведение, от 1 юли 1707 г., върнали се уж към мирния живот харамии от Мариово искат със сила да бъдат назначени на мартолоска служба: „Разкаялите се хайдути често идват в Прилепския съд и казват: „Ние сме мартолоси. На разкаялите се от Битоля и Лерин им се даде потвърждение и станаха мартолоси.  Вие също трябва да ни поставите и утвърдите за мартолоси“. Насила искат назначение. Откакто не им се даде в градовете, отидоха във Вароша, хванаха двама от раята и взеха коня на един мюсюлманин. После отидоха в Мариово, хванаха шестима неверници и още двама от раята и ги изпратиха в Прилеп. Прилепският кадия ни съобщи, че казали: „Или ще ни назначите за мартолоси, или ще видите!“[154]. Тези данни показват, че османската власт има затруднения в контрола на обстановката в Мариовската нахия. Бившите хайдути, които явно не са се отказали от старите си навици, проявяват подобна дързост, защото се чувстват по-сигурни и защитени в тази планинска земя.

      Друг район в историко-географската област Македония, отличаващ се със значителна степен на самоуправление, е Азот (Хасот=Хасът), познат още като  Бабунията. В него влизат селата Ореше, Папрадище, Нежилово, Црешново, Капиново, Богомила, Теово, Бистрица, Оморани, Мокрени, Ораов дол, Габровник, Мартолци (Мартулци), Поменово, Степанци и Согле. Според преданието, записано от Стефан Аврамов (1884 – 1953), до началото на XVIII в. населението му не плаща данъци на османците и със сила е принудено да се подчини. Въпреки това автономията на Азот се запазва. Един от местните първенци – дядо Дамян, е поставен от османските властници за коджабашия на Бабунията. Той трябва да събира данъка и да го отнася на валията в Скопие[155]. Тук е необходимо да се подчертае: твърдението, че жителите на Азот не са плащали данъци, се опровергава от турските данъчни регистри, в които още през XV в. присъстват тамошните села. Самоуправлението на Азот може да се свърже с факта, че част от селищата в областта твърде рано влизат в хасово владение на султана. В опис на султанските хасове от 1467/1468 г. фигурират Богомила, Нежилово, Папрадище, Ореше, Црешново и Капиново, както и други три населени места в същия район, които днес не съществуват – Пещерица, Кораб и Калугерец[156]. Според друго сведение, приходите от селата в Бабунията са били посветени на вакъфа на свещените за мюсюлманите градове Мека и Медина[157]. Подобно на хасовите, вакъфските селища и области се радват на редица преимущества – един от най-красноречивите примери е Копривщица[158]. Привилегиите на жителите на Азот се потвърждават от дервентджийската[159], мартолоската и други служби, изпълнявани от много тамошни българи. Името на с. Мартолци, разположено в клисура на пътя между градовете Велес и Прилеп, подсказва за задълженията на неговите обитатели в миналото[160]. Според османски опис от 1467/1468 г. селото влиза в тимара на Берак и Хаджи, синове на Мехмеди, и се състои от 38 пълночленни домакинства, 7 вдовишки и двама неженени мъже[161].

    Голяма част от българските първенци в близкия до Азот гр. Велес произхождат от родове на мартолоси, мюселеми, соколари и др. Някои от тях като знак за привилегированото си положение са носили черни или тъмносини шапки, малко продълговати, средно високи и отгоре кръгли, изработени главно от чоха. В много велешки къщи са откривани такива шапки, забравени по таваните след смъртта на техните притежатели[162].

     Значим икономически и културен център в българските земи е рударският град Кратово. В края на XV и първите десетилетия на XVI в. неговата монетарница е втора по производство в Османската империя след тази на Ново Бърдо[163]. В турски опис от 1519 г. Кратовската нахия е включена в султански хас[164]. Този факт, заедно с развитото рударство, може да обясни самоуправлението на християнските жители в града и района. Познати са трима кратовски князе от XV – XVI в.: Андрей, Димитър Пепик и Никола Бойчик, ктитори на редица манастири и покровители на книжнината и културата[165]. За разлика от други центрове на хасови или вакъфски владения, в Кратово живее многобройно мюсюлманско население, което нараства в течение на XVI в. за сметка на значителното намаляване на християнското[166]. Въпреки това охраната на рудниците в нахията се осъществява от християните – в османски регистър са записани близо 40 мартолоси християни с подобно задължение. Те са отбелязани поименно: Гюро Перо, Перо Миле, Стайко Михаил, Павле Радослав, Мелко Продан, Дабижив Раин, Петре Степан, Стоян Деян, Воин Гюро, Стойо Дапко, Нако Данаил, Стоян Михаил, Илия Раин, Тодор Степан, Дойчин Николин и др.[167] Мартолоската служба в Кратовско просъществува до първите десетилетия на XIX в., за да се обезпечи сигурността на рудниците и рудодобива.

       Изворите дотук показват, че много българи християни заемат командната длъжност „мартолосбашия“ (по-рядко „бюлюкбашия“) и предвождат мартолосите в дадена каза, наброяващи обикновено между 40 и 60 бойци. Над мартолосбашиите в няколко (а и повече) кази стои началник, често наричан „башбуг“, който контролира и координира дейността им[168]. Повечето от тези командири са мюсюлмани[169], но се срещат и християни. Например Карпош е поставен за башбуг на мартолосбашиите от 13 кази.

     Българите на мартолоска служба са екипирани с добро оръжие заради трудните и отговорни задачи, които изпълняват. Сърбинът Константин Михайлович пише, че мартолосите са въоръжени като сарахорите[170], т.е. със сабя, копие, щит и ризница[171]. В османски документ от 1652 г. се съобщава, че мартолосите в Битолската каза са „въоръжени с пушки, саби, копия и стрели“[172]. Съратниците на Кузман Капетан са отлични стелци и с пушките си поразяват всяка цел[173]. Във вече споменатия ръкопис от Австрийската национална библиотека има рисунки на българи сеймени, но оръжията, с които са изобразени, са сходни с тези на мартолосите: пушки (мускети и аркебузи), сабя и боздуган[174]. 

*

     Представените данни са категорични: мартолоската организация обхваща по-голямата част от българските земи. Както другите мартолоси, така и българите на мартолоска служба пазят границата (серхад) и граничните крепости, вършат набези на чужда територия, участват в османските военни походи, а във вътрешността на страната имат полицейско-охранителни функции: грижат се за реда, преследват хайдутите, охраняват градовете, селата, проходите и рудниците, помагат при събирането на данъците, конвоират и т.н. Задълженията на мартолосите им дават възможност да придобият богат боен опит и отлично да се сражават с огнестрелно и хладно оръжие. В гористите и планински райони те се чувстват истинските господари. Тяхното служебно положение им предоставя широки правомощия и някои от тях се възползват от тях, за да нарушават закона, който в труднодостъпните места изглежда далечен и слаб. Обект на техни нападения са главно „друговерците“, но не само те. Въпреки че мартолосите в представите на християните са „свои хора от другата страна“, тези бойци не се спират пред насилия и над еднородното и едноверско население. Задължението им да преследват харамиите често се сблъсква с реалност, в която границите между мартолоската служба и хайдутството се размиват. Показателен е фактът, че от техните среди излизат някои от най-големите хайдути и бунтовници през периода на османското господство.