Тервел Попов. НЯКОИ ПРИМЕРИ ЗА ВИДНИ ЧОРБАДЖИИ И ПЪРВЕНЦИ КАТО ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА БЪЛГАРСКА АРИСТОКРАЦИЯ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

  НЯКОИ ПРИМЕРИ ЗА ВИДНИ ЧОРБАДЖИИ И ПЪРВЕНЦИ

КАТО ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА БЪЛГАРСКА АРИСТОКРАЦИЯ ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО

Тервел Попов

       Като общински управници, представители на християнското население и посредници в отношенията му с османската власт, чорбаджиите, коджабашиите, кнезовете и другите „предни люде“ на българите разполагат с редица правомощия: участват в събирането на данъците, решават спорове и налагат наказания, грижат се за църквите, манастирите и училищата и т.н.[1] Високата порта и Църквата удостояват с титли много видни български чорбаджии и първенци заради тяхната обществена роля. Социалният им статус, властовите „лостове“, икономическата мощ и влиянието пред османските сановници ги превръщат в своеобразна българска аристокрация, „каста“, която се отличава от „простолюдието“ по бит, поведение, облекло, жилище и т.н. През „Смутното време“ на феодални размирици (края на XVIII – началото на XIX в.) някои от тях възпроизвеждат модела на управление и държание на аяните[2]. В епохата на танзиматските реформи влиянието на българските първенци се увеличава с участието им в османските управленски органи на местно и централно ниво. В тази връзка юристът и историк Никола Благоев (1868 – 1944) обобщава с едно изречение: „Българските чорбаджии, като продължавали традициите на българските боляри и подражавали на турските велможи, се обличали разкошно, яздели на добри коне, придружавали се от пазачи, държали се високомерно, раздавали правосъдие, управлявали, представлявали българите пред турските власти и вземали участие в църковните и училищни дела“[3]. Възрожденски българи споменават с уважение „старите, умни и опитни кнезове, старите, влиятелни в народонаселенията кметове и чорбаджии, които заповядваха в конаците и от които се бояха управителите“[4]. В настоящата работа ще бъдат дадени редица примери за чорбаджийския „аристократизъм“, който не е фикция, а има своите реални основи. Представените сведения обхващат цялото българско етническо землище през Възраждането – от Дунавската делта до Охридското езеро и от гр. Одрин до р. Българска Морава.

       Много българи приемат чорбаджиите за знатна прослойка. Панагюрецът Петър Карапетров (1845 – 1903) пише, че те „представляваха в малък вид (миниатюра) някогашните български боляри и съвременните турски бейове“[5]. Кореспондент на в. „Турция“ (17 април 1865 г.) ги оприличава на влашките чокои[6]. Често „болярин“ е синоним на „чорбаджия“. В народни песни се срещат определенията: „боляре, баш чорбаджие“, „болерин, баш чорбаджия“, „чорбаджия, баш болерин“ и т.н.[7] В „Речник на българския език“ от Найден Геров (1823 – 1900) почти всички значения на думата „чорбаджия“ са свързани с власт и благородство: богаташ, боляр, големец, господар, челник, старейшина, велможа, знатна особа, барин и др.[8] В сборник с поучителни слова (XVIII в.) даскал Никола Петков се обръща към българските първенци: „Кметове и чорбаджии, милост и правда и помощ отдавайте на сиромасите, защото с тяхна помощ и с тяхна грижа Господ ви отрежда болярство и господарство, за да им служите. [...] Затова ви се моля да не ви мързи, нито да се големеете, защото голям съд ще има за болярите и за кметовете...“[9] Чорбаджиите на Габрово са характеризирани от един книжовник като „габровските болери“[10]. Старите, „тежки“ чорбаджии от Тетевен също са наричани „боляри“[11]. Във войнушкото село Жеравна има забит – представител на османската администрация, но фактическата власт се намира в ръцете на „болярите, бановете и воеводите“ и се предава по наследство в техните родове. През XVIII – XIX в. тези „местни владетели“ се назовават вече „чорбаджии“[12].

     „Болярски махали“, в които живеят богатите християнски първенци, се срещат в Търново, Видин, Русе, Елена и т.н. Българският юрист и изследовател Любомир Владикин (1891 – 1948) пише, че през османския период търновската „Болярска махала“ е била населена от „заможни граждани, които са обичали да се наричат „боляри“ като равнозначещо на турското „чорбаджии“[13]. В гр. Видин по време на османското господство също има „Болярска махала“, най-престижния християнски квартал на града, в който единствено се допуска строеж на каменни къщи. Там са домовете на най-изтъкнатите и състоятелни видински чорбаджийски фамилии[14]. Къщите в еленската „Болярска махала“ – по-представителни и по-богати от останалите в селото, са опожарени от кърджалиите през 1800 г.[15] Интерес буди и фактът, че старите къщи на най-могъщия чорбаджийски род в областта Знеполе – Пеевия (Степановия), са се намирали в местността „Болярка“[16]. Големите чорбаджийски домове в някои български селища също са назовавани „болярски“[17].

       Знатен произход. Повечето български чорбаджии и първенци се издигат в социалната йерархия благодарение на личните си качества, натрупаните богатства и връзките с османската администрация. Същевременно не трябва да се пренебрегват данните, че някои от тях претендират за знатно (действително или мнимо) потекло – както от родове на войнуци, соколари, мюселеми и други „привилегировани“ групи християнско население през османския период, така и от средновековната аристокрация. 

      Д-р Иван Селимински (Йордан Христов) (1799 – 1867) посочва, че в гр. Сливен дори в началото на XIX в. има семейства със „старо благородно произхождение“, които се отличават по своето облекло: високи, разширяващи се нагоре самурени или чохени шапки, антерия от коприна със сребърни копчета, златен или копринен пояс, дълга гуна от червена или тъмночервена чоха[18]. Такива шапки носят болярите в Русия и Дунавските княжества като белег за висок сан. В Трявна също са се помнели високите „делибашийски калпаци“, носени от по-прочути родове, а върху старите печати на някои тревненски чорбаджии е изобразена като родова емблема подобна висока шапка[19]. Споменатите от д-р Селимински сливенски семейства са били войнушки и соколарски, а също така са произлизали от средновековни болярски родове, чиито права са били потвърдени със султански фермани[20]. За потомци на старото болярство със съхранени привилегии от османската власт пише и Софроний Врачански (1739 – 1813): „От заселващите се [отвъд Дунав – б.а.] българи има фамилии, ползващи се в своето отечество с дворянско звание при турското управление, от които има и поколения на древни български дворяни“[21].

     Според фамилни предания, някои родове от дервентджийското село Елена (Кършови, Момчилови, Разсуканови, Кметови и др.) имат знатно, болярско потекло[22]. В дервентджийския Котел също живеят семейства със „синя кръв“, които се гордеят със своя болярски произход и сключват бракове главно помежду си[23]. В Елена и Котел тяхната характерна особеност е, че излъчват повече „хора на духа“ – свещеници, учители и книжовници, отколкото чорбаджии.

    Част от българските възрожденски първенци в гр. Велес произхождат от родове на войнуци, мюселеми, соколари, дервентджии и мартолоси. Някои от тях като знак за своето привилегировано положение са носили черни или тъмносини шапки, малко продълговати, средно високи и отгоре кръгли, изработени главно от чоха. В много къщи са откривани такива шапки, забравени по таваните след смъртта на техните притежатели[24]. Кушеви от Велес са знатен род с дълбоки корени. Родовото предание твърди, че през първата половина на XVI в. велможата Кушо владее големи пространства земя под „Клепата“, южно от Чичевския манастир „Св. Архангел Михаил“, а в 1682 г. Йован Кушев се проявява като щедър ктитор[25]. Възможно е в тези данни да има известни неточности и преувеличения, но все пак те обясняват богатството и влиянието на Кушеви през Възраждането. Велешкият род Хаджиоцеви също е със стари привилегии, получени от османската власт, и по традиция негов представител е ковчежник на турския градски управител[26].

    В гр. Охрид през XV – XVI в. все още се запазва болярското съсловие[27]. Някои бележити охридски възрожденски фамилии смятат, че водят началото си от Средновековието. Съществува хипотеза, че прочутият Робев род произхожда от аристократичната фамилия Гропа, владяла Охридската област във втората половина на XIV в.[28] Това не може да бъде доказано с категоричност, но е факт, че Робеви са стари и видни жители на Охрид. През 1694 г. в Кодекса на Охридската архиепископия са записани Стефан Робе и неговото семейство[29]. Ангел Робев е отбелязан като епитроп на църквата „Св. Климент“ (1720 г.)[30], а в един поменик се чете името на Христо Робеоглу, починал през 1765 г.[31] Тези откъслечни данни с времева дистанция от няколко десетилетия между тях свидетелстват за присъствието на Робеви в обществения и духовния живот на българите в Охрид още през XVII – XVIII в. Друг известен охридски род – Теодосиеви, също извежда потеклото си от една благородническа фамилия – Захария. Като доказателство се предава от поколение на поколение „поясът на Захария“[32].

    Допуска се родство на влиятелната чорбаджийска фамилия Шишманоглу от Видин с българската царска династия Шишмановци. Унгарецът Габор Егреши твърди именно това в своя „Дневник от Турция“: „Ще видим по-известните градове на отечество България [...] Може би и престолното място на отминалите князе, чиито внук на единия от тях, Шишман (сега нарича себе си Шишманович, той е вечният банкер на видинските паши), търгува тук във Видин и разполага със склад в Темешвар, и чийто праотец, последният български крал, е бил победен и убит от султан Баязид в края на XIV в.“[33] Егреши пребивава известно време във Видин заедно с други емигранти след разгрома на Унгарската революция (1848 – 1849). Ако унгарецът е възприел това мнение от местните граждани, явно то трайно битува сред тях. Самите Шишманоглу също смятат, че произхождат от царската династия, за което подсказват имена като Йоан, Срацимир и Александър, носени от членове на чорбаджийската фамилия[34]. Българските учени не отхвърлят напълно такава възможност[35]. Малобройни са писмените данни за по-ранния период на видинските Шишманоглу. В османски данъчни регистри от 1722 и 1752 г. се срещат имена на техни представители[36]. Вероятно от същия род е „господарят Димитрие“, записан през 1741 г. като дарител в Кондиката на Хилендарския манастир заедно с майка си Кали, сестра си Елена и брат си Йоан[37]. Въпросът за произхода на Шишманоглу остава открит.

        Предания свързват с българската царска династия и главната чорбаджийска фамилия в гр. Хасково – Шишмановата[38]. Търси се подобна връзка и при Шишманови от с. Славеино, Смолянско[39], които са силен и известен род[40]. Иван кехая Шишман (ок. 1830 – 1916) и Стоил кехая Шишман са сред най-едрите скотовъдци в селото[41]. По-нататък ще се спрем и на Шишманови от гр. Ески Джумая (дн. гр. Търговище), които също са между водещите християнски фамилии в града. Въпреки че кръвната връзка на тези родове с царската династия не може да се докаже, все пак трябва да се обърне внимание на следния факт: всички те са част от местните християнски елити.

       Христоматиен е примерът с Бинбелови (Белени) от странджанското село Факия, първенци и войнушки предводители (лагатори или примикюри), в чиято героична история реалните факти се преплитат с легендарни сведения. Преданието, че през средновековното Българско царство те са бранили българо-византийската граница, не може да бъде потвърдено от писмени извори. Но не е случайно, че султан Селим I Страшни (1512 – 1520) подновява техните привилегии и им дава калпак и чанта, които да бъдат носени наследствено в рамките на фамилията. За това вече има материално свидетелство – надгробната плоча от 1762 г. на Маринчо Бинбелов-Страшния, който е изобразен на кон, с калпака и чантата[42]. 

       Съхранени са и други подобни данни. Между „болярите, бановете и воеводите“ в Жеравна, които през XVIII – XIX в. вече се наричат „чорбаджии“, се открояват членовете на известния Хадживълчев род – болярски и/или войнушки, със запазени султански фермани за привилегирования му статут[43]. Най-видните негови представители са вилаетският чорбаджия Тодор Хадживълчев (1783 – 1859) и синът му Димитраки бей (1815 – 1880). Преданието разказва, че чорбаджийската фамилия Дражеви във войнушкото селище Каргона (Каргуна) (дн. кв. на гр. Ямбол) произлиза от болярката Дража[44]. Сред членовете на чорбаджийския род Лолови от с. Медвен се пази споменът, че произхождат от „болярско коляно“[45]. Георги Стойков Раковски (1821 – 1867), чийто баща е котленският чорбаджия Стойко Попович (кр. на XVIII в. – 1853), също представя фамилно родословие от средновековното българско болярство[46].

    Изглежда в много от тези случаи (Дражеви, Попович и др.) става въпрос за измислена аристократична генеалогия, каквато през епохата на Възраждането си създават редица български общественици. Но не във всички. Някои сведения съдържат известна достоверност и намират опора в писмени и материални свидетелства. Още един важен факт. Повечето примери визират чорбаджии и първенци на процъфтяващи войнушки и дервентджийски селища (Елена, Трявна, Котел, Жеравна, Медвен, Каргона и др.), които разполагат с развито самоуправление, радват се на значителни привилегии и са сред възрожденските културни и стопански центрове. Градове като Сливен, Охрид и Велес също са символни за българската история.

     Определения за чорбаджийските фамилии. Атанас Шопов (1855 – 1922) посочва, че прочутите копривщенско-пловдивски родове Чалъкови и Чомакови са „знатни“[47]. Най-силната чорбаджийска фамилия в гр. Враца – Хаджийската, е характеризирана като „стара и знатна“[48]. В своите „Спомени“ Петър Хаджиматеев (1850 – 1943), който произхожда от влиятелна котленска фамилия на чорбаджии и дарители, подчертава с видима гордост: „От стар знатен род съм, представлявал досега десет поколения“[49]. Общественикът и публицист Антон Драндар (1837 – 1925), син на хаджи Георги Драндар, бератлия търговец и един от „градоначалниците“ на Велес, посочва, че потеклото му е от „знатна фамилия“ (famille patricienne)[50]. Христо Шалдев (1876 – 1962) пише, че прилепският чорбаджия хаджи Ангел Хаджиилиев е член на „богата и аристократична фамилия“[51]. Папазови от Троян са окачествени като „твърде знатна чорбаджийска фамилия“[52], а Балюви – като „един от най-големите и знатни троянски родове“[53]. За Данаил Караджов (1854 – 1896) се споменава, че произхожда от „знатен карнобатски род“[54]. Тези и други подобни примери показват как българите отличават със „знатност“ видните чорбаджийски фамилии – за техния произход, за дадените привилегии и за придобитото обществено положение.

       Благороднически титли. Една от най-разпространените титли, давани от Високата порта на българските първенци, е султански „капуджибашия“ (началник на пазителите на дворцовите порти). През XVIII в. титлата излиза от двореца и често се среща сред провинциалния мюсюлмански елит на Османската империя, а по време на танзиматските реформи с нея са удостоявани много християни[55]. Хаджи Николи Минчооглу (1826 – 1892) от гр. Търново, бератлия търговец, ангажиран с държавни доставки и откупуване на данъци, е отличен с капуджибашийско достойнство през 1855 г. Това височайше благоволение му проправя път нагоре в османската властова йерархия. Българинът прави наистина впечатляваща кариера. На 18 юни 1865 г. със султански ферман е назначен за член на полицейския съвет в Цариград. Дадена му е и титлата „мюдюрин на царската конюшня“. Като висш имперски сановник е канен в султанския дворец на всички приеми и тържества[56].

    Хаджи Иванчо Хаджипенчович (1822 – 1894) е провъзгласен за капуджибашия през 1854 г. и получава „пълно право да присъства на официалните празници и церемонии заедно с другите притежаващи титли лица в тази страна, като си приготви и облича подходящата за титлата униформа подобно на другите, както и да му се оказват и заставят другите да му оказват нужното уважение и почести според титлата, с която падишахът е благоволил да го удостои“[57].

      Димитраки бей Тодоров Хадживълчев е отличен с капуджибашийски сан през 1856 г. „за вярната негова 15-годишна служба и най-паче за безмирните тези 3 минали години“, в които той много спомага за запазването на реда в гр. Тулча през Кримската война (1853 – 1856). Султанският ферман е тържествено прочетен в присъствието на членовете на меджлиса и на най-изтъкнатите градски жители, които отдават необходимата почит на новия капуджибашия[58].

       Високата порта удостоява с капуджибашийска титла сливненците Панайот Минков (1821 – 1889), Михаил Хаджипанайотов, Михалаки Гюлмезов, Константин Карапанчов и Стефан Саръиванов[59]. За „царски капуджибашии“ са издигнати и други влиятелни българи: старозагорските чорбаджии Тодораки Хаджикосев[60] и хаджи Господин Славов (1811 – 1893)[61], търновският търговец и индустриалец Стефан Карагьозов (1818 – 1879)[62], пловдивският общественик и просветител Йоаким Груев (1828 – 1912)[63], братя Гешови[64] и Михалаки бей Гюмюшгердан (1800 – 1880)[65] от гр. Пловдив, Николаки бей от гр. Свищов[66], Димитраки ефенди от гр. Тулча[67] и т.н.

      Българи с капуджибашийски сан се срещат и във Видинския санджак през 60-те – 70-те години на XIX в. Във в. „Дунав“ от 13 август 1867 г. е публикувано съобщение, че Райко ага, член на идаре-меджлиса във Видин, е провъзгласен за „царски капуджибашия“[68]. През 1876 г. са отбелязани като „сербеввабини [капуджибашии] при Високата порта“ чорбаджиите Цанко ага (Цанко Хаджиангелов), Зайко ага (Цветко Бояджията) и Севастаки ага (Севастаки Ганзовянов). Титлата „ага“ носят други петима местни български първенци, които също са държавни чиновници: Цеко ага (Цеко Ванчов), Нако ага (Нако Милюв), Кънчо ага (Кънчо Панов), Ванко Нешев ага и Занко Игнатов ага[69]. По-рано, през 1868/1869 г., председател на Съвета на градската управа във Видин е хаджи Захари ага, а сред неговите членове са Денко ага и хаджи Иванчо ага[70]. В административните и съдебните структури на града участват още хаджи Томаки ага (Томаки бей Цанов), Илия ефенди Цанов, хаджи Тодор ага, Бояджи Марин ага, Ангел ага, Александър Николчо ага, Минко ага, Георги ага, Вълчо ага, Саво ага, хаджи Нико ага[71]. С даването на титли на тези големци османското правителство иска да възнагради тяхната лоялност в една гранична и размирна област, където идеята за българска автономия по сръбския пример е жива от дълго време.

     В Османската империя „ага“ са титулувани еничарски офицери, дворцови сановници и държавни служители[72]. „Ефенди“ е почетна титла, еквивалент на английската „сър“. Носена е от турски чиновници, учени и най-общо от образовани и уважавани хора[73]. В епохата на Танзимата с титлите „ага“ и „ефенди“ са отличени много представители на българския обществен елит – от Тулча и Одрин до Видин, Ниш и Битоля. Но още преди танзиматските реформи „ефенди“ се употребява за богати и знатни християни, включително българи. Имаме подобен пример от 1757 г. Арменецът Ованес Товмаджиян пише за „българския търговец от Ислимия [Сливен] Димитраки ефенди“, който поддържа приятелски и делови контакти с арменския търговец от Одрин Ованес Беришахоглу[74].

    Известен брой българи от Ниш, Пирот, Враня и Лесковац също са включени в османския управленски апарат и са почетени като „ага“ и „ефенди“: Михо ага, Йованчо ага, Дено ага, Пешо ефенди, хаджи Яко ефенди и Минчо ефенди от гр. Ниш; Пенчо ага, Христо ага, Панайот ага, Гьоко ага, Кочо ага, Петре ага, Митю ага и Гончо ефенди от гр. Пирот; Яньо ага, Тасо ага, Димитър ага, Томо ага, Митко ага, Мито ага и Байно ага от гр. Враня; Михал ага, Йован ага, Стоянчо ага, хаджи Косто ефенди, Мито ефенди, Стоянчо ефенди и Михалаки ефенди от гр. Лесковац[75]. Това отново е част от реформаторската политика на Високата порта, чиято цел е да намали недоволството на местното християнско население с включването на видни негови представители в административните и съдебните съвети. Тези земи подобно на Видинския санджак се намират в съседство с автономното Сръбско княжество и в тях през първата половина на XIX в. избухват няколко големи въстания срещу „зулумите“ на местните мюсюлмански големци. Жестокото им потушаване не сломява духа на съпротива у тамошните български жители[76]. Разбира се, Портата толерира християнски представители, които в меджлиса ще служат на нейните интереси. В дописка на „Цариградски вестник“ (20 юни 1859 г.) се посочва, че част от християните в Нишкия меджлис не са българи, а куцовласи, и заедно с турците вършат насилия над българското население[77]. Но в управителните органи на Ниш има и хора като чорбаджи Мице, подозирани от османските власти в антидържавни дела и заговор за бунт[78]. 

       В административния и съдебния меджлис на гр. София участват българите хаджи Мано ага (хаджи Мануил/Мано Стоянов), Пешо ага (Петър/Пешо Тодоров-Желявеца), Мито ага (Мито Каймакчията), Димитър ага (Димитър Трайкович) и Нешо Кираджи ефенди[79]. Хаджи Мано ага, Пешо ага и Мито ага заедно с хаджи Иванчо ефенди Хаджипенчович са българските първенци, включени в Извънредната следствена комисия, която осъжда Васил Левски (1837/1840 – 1873) и Димитър Общи (1835 – 1873) на смърт, а съратниците на Апостола – на затвор и заточение[80]. За участието си в съдебния процес тримата чорбаджии от София са наградени с ордени „Меджидие“ V степен[81]. Хаджи Мано Стоянов подпомага парично БРЦК[82], а синът на Пешо Желявеца – Тодор (Тодораки) Пешов (1838 – 1892), е член на Софийския революционен комитет[83], но след арестите на много комитетски дейци чорбаджийският прагматизъм и стремежът за самосъхранение вземат връх над патриотизма – софийските първенци в Извънредната комисия предпочитат да са сред съдещите, отколкото между съдените. Това участие хвърля заслужена сянка върху немалкото им родолюбиви дела.  

      На страниците на в. „Дунав“ (1865 – 1877) и в статистическите годишници (salname) на Дунавския вилает (1868 – 1877) присъстват стотици титулувани българи, които са членове на управителните органи на вилаета. Тук ще посочим само част от тях: Ангелчо ага Симеонов, Димитър (Димитраки) ефенди Селвели, Петраки ефенди Златев, Костаки ефенди Маринович, Данил ефенди, Мито ефенди и Христо ефенди от гр. Русе; Славчо ага, хаджи Доси ага, хаджи Кочо ага, Йорги Недьо ага, Раде ага, Симеон ага, Перо ага, Стефан ефенди Карагьозоглу (Карагьозов), Петър ефенди, Янко ефенди, Христаки ефенди и Йорги ефенди от гр. Търново; Христо ага, Анастас ага, Иванчо ага, Иван ага, Гато ага, Нико ага, Петко ага, Димитър ага и Ганчо ага от гр. Севлиево; Младен ага, Тани ага, Велко ага, Живко ага, Лазар ага, Вълко ага, Русин ага, Петре ага, Виден ага, Илия ага, Цеко ага, Величко ага, Христо ага, Атанас ефенди и Васил ефенди от гр. Белоградчик; Дамян ага, Ангел ага, Игнат ага, Михал ага, Петре ага, хаджи Митре ага и Ицо ага от гр. Берковица; Къно ага, Русен ага, Йованчо ага, Йорги ага, Нино ага, Николчо ага, Гаврил ага, Милчо ага, Драган ага, Малчо ага, Коста ага, Кръстьо ага, Ангелаки ага, Ценко ага, Юнчо (Йончо) ага, Стоян ага, Георги ага, Петър ага и Тодор ага от гр. Лом; Ради ага, Марко ага, Кирал ага, Яни ага, Сава ага, Маринчо ага, Йорги ага, Велико ага, Минчо ефенди, Михо ефенди, Кирил ефенди, Ради ефенди и Иванчо ефенди от гр. Силистра; близо 20 „ефендита“ и „аги“ българи от гр. Габрово; Андон ага, Христо ага, хаджи Димчо ага, Дичо ага, хаджи Панайот ага, Чолак Чако ефенди и Величко ефенди от гр. Шумен, хаджи Васил ага, Йордан ага, Йорги ага и Тодор ага от гр. Хаджиоглу Пазарджик (дн. гр. Добрич) и др.[84] Някои български първенци (Драган ефенди Цанков, Петраки ефенди Златев, Илия ефенди Цанов, Йордан ефенди Бакалов и др.) са назначени от Високата порта за муавини (помощник-управители) на санджаци[85].

       Много българи, носещи като османски чиновници титлите „ага“ и „ефенди“, са регистрирани и в югозападните български земи. Можем да споменем имената на Петре ага, Йован ага и Яни ага от гр. Тетово; Димитър ефенди, Рато ага, Цветан ага, Петко ага, Йованчо ага, Ташо ага, Джотко ага, Димитър ага, Джоро ага, Крало ага и Пандил ага от гр. Куманово; Йорги ефенди, Ристо ага, Арсо ага, хаджи Янко ага, Трендафил ага, Андон ага, Кочо ага, Мите ага и хаджи Апостол ага от гр. Щип; Алексан ефенди, Джоро ага, Атанас ага, Доде ага, Чуне ага, Ване ага, Янко ага, Стоянче ага, Гого ага и хаджи Петре ага от гр. Крива Паланка и т.н.[86]  

      През януари 1877 г. кандидати за османския парламент са голям брой титулувани българи от всички краища на българската земя: Димитраки бей Хадживълчев (Тулча), Зайко ага (Видин), Бояджи Марин ага (Видин), хаджи Тодор ага (Видин), Юнчо (Йончо) ага (Лом), Цеко ага (Лом), Узун Иван ага (Свищов), Господин ага (Варна), Петър ага Димитров (Ловеч), Ангел Кочо ага (Ловеч), Михал ага (Берковица), Георги ага Кабакчиоглу (Търново), Константин ага (Мачин), Димитраки ага (Кюстенджа), Петраки ефенди Златев (Русе), хаджи Атанас ефенди (Русе), Тодор Марков ефенди (Русе), Михаил ефенди Стефанович (Русе), Стефанаки ефенди Хадживълчев (Тулча), Тодор ефенди Икономов (Тулча), Илия ефенди Цанов (Видин), Петър ефенди Дамянов (Видин), Яни ефенди (Свищов), хаджи Михал ефенди Димчооглу (Ловеч), Илия ефенди Данчев (Севлиево), Иванчо ефенди Хаджиангелов (Севлиево), Йордан ефенди (Търново), Добри ефенди (Шумен), Величко ефенди Домузчиоглу (Варна), Иванчо ефенди Хаджипетров (Котел) и др.[87] Избрани са само седем българи: Димитраки бей, брат му Стефанаки ефенди, Петраки ефенди Златев, Захари ефенди Хаджигюров от Самоков, Пешо ефенди Тодоров от София, Димитър ефенди Робев от Битоля и Георги (Георгаки) ефенди Карамихалев от Одрин[88].

     В Османската империя през XIX в. по европейски образец е въведена таблица за ранговете на гражданските чиновници, както е при военните звания. Цивилните служители се разделят на няколко класа. Най-горният е „Rütbe-i Bala“, а после следват: първи („Ula“) с две степени (I. „Ula Sinif-i evvel“ и II. „Ula Sinif-i Sani“), втори („Sanie“) с две степени (I. „Sanie Sinif-i evvel mütemaizi“/съкр. „Sanie mütemaizi“ и II. „Sanie Sinif-i Sani“), трети („Salise“), четвърти („Rabie“) и пети („Hamise“)[89]. Много българи са удостоени с такива чинове: Стефан Богориди (Стефанаки бей) („Rütbe-i Bala“)[90], Георги Чалъков (Георгаки бей) („Ula Sinif-i Sani“)[91], Гаврил ефенди Кръстевич („Sanie mütemaizi“[92] и „Ula“ II степен[93]), хаджи Иванчо ефенди Хаджипенчович („Ula“ II степен)[94], Димитраки бей Хадживълчев („Sanie mütemaizi“)[95], Марко Балабанов („Sanie mütemaizi“)[96], Йордан ефенди Бакалов („Sanie“ II степен)[97], Атанас ефенди („Sanie“ II степен)[98], Тодор Марков („Salise“)[99], Таско ефенди („Salise“)[100], Димитраки ефенди Селвели („Salise“)[101], Петраки ефенди Златев („Salise“)[102], Николаки Власаков („Salise“)[103] и др.

      Изредените личности са част не само от българския, но и от османския елит. Сред посочените имена на „аги“ и „ефендита“ се разпознават редица известни възрожденски първенци и общественици – Гаврил Кръстевич (1817 – 1898), Драган Цанков (1828 – 1911), Димитраки бей Хадживълчев, Тодор Икономов (1835 – 1892), Марко Балабанов (1837 – 1921), Томаки бей Цанов и синът му Илия Цанов (1835 – 1901), хаджи Иванчо Хаджипенчович, Димитър Селвели (ок. 1829 – 1896), Костаки Маринович (1829 – 1885), Петраки Златев, Ангелчо Симеонов, Стефан Карагьозов, Иван Хаджипетров (1834 – 1909), Йончо Тончев и т.н. Между тях има хора, запомнени със значими заслуги към своето отечество през Възраждането и в Следосвобожденската епоха. Други като хаджи Иванчо Хаджипенчович, Петраки Златев и Йончо Тончев са заклеймявани и осмивани в българския революционен печат като туркофили и турски шпиони[104]. В биографиите им не липсват народополезни прояви, но трябва да признаем, че с много от делата си (най-вече срещу българското национално-освободително движение) те сами са се „осъдили“ на презрение и забрава.

      Някои видни български първенци получават титлата „бей“ („княз“). Най-известният българин, удостоен с нея, е Стефан Богориди (ок. 1775/1780 – 1859)[105], но той далече не е единственият. Запазен е споменът, че още по времето на последния охридски архиепископ Арсений II (1763 – 1767) е имало четирима влиятелни християнски големци в Охрид – Нейко челеби, Стамче (Станче) бей, Буяр Лигдо и Малечко бей, които са били кожухари и султански доставчици на кожи[106]. Най-много българи получават бейска титла през втората половина на XIX в.

      Султанът отличава с това благородническо звание братята Димитраки и Стефанаки, синове на жеравненския чорбаджия Тодор Хадживълчев[107]. След изтеглянето на руската армия от Тулча през Кримската война Димитраки Хадживълчев временно поема управлението на града и опазва от разграбване турските имущества и складове с храни. Според Данаил Константинов, за тази заслуга той е поканен през 1856 г. на лична среща от падишаха, който го провъзгласява за „бей“ и му подарява златна сабя, украсена с брилянти[108]. Дописка от Тулча в „Цариградски вестник“ (22 септември 1856 г.) съобщава, че Димитраки е издигнат в ранг „капуджибашия“ със султански ферман[109], но не споменава за бейската му титла. Несъмнено той е удостоен с нея, защото в документи и други извори е титулуван „бей“[110]. По-нататък неговото кариерно издигане продължава: през ноември 1875 г. получава чин „Sanie mütemaizi“[111], а в началото на 1877 г. е избран за народен представител от Дунавския вилает в османския парламент[112].

       Биографията на Георги Стоянов Чалъков (Георгаки бей) (1815 – 1882), син на чорбаджията Големи Стоян Теодоров Чалъков (1768 – 1850), показва постъпателното му изкачване по йерархичната стълба на Османската империя. Избиран е последователно за член на пловдивския управителен съвет (1858 г.), за български представител в градския меджлис (1860 г.) и член на вилаетския меджлис в Одрин (1867 г.), получава капуджибашийски сан (1864 г.), награден е с ордени „Меджидие“ IV (1866 г.) и III степен (1869 г.), назначен е в Държавния съвет (Шура-и девлет) (1868 г.), избран е за член на Сената (1877 г.) и не на последно място – удостоен е с титлата „бей“[113]. Друга видна личност от Чалъковата фамилия, д-р Георги Вълкович (1833 – 1892), син на Малки Вълко Куртович Чалъков (1788 – 1837), се издига до „миралай“ (полковник) и „бей“, отличен е с орден „Меджидие“ IV степен[114].

     Познати са още български чорбаджии, получили бейска титла: Михалаки бей Гюмюшгердан от Пловдив[115], Николаки бей от Свищов[116], хаджи Томаки бей Цанов от Видин[117], хаджи Зафир бей Хаджиангелов (1804 – 1875) от Велес[118] и др.

      Отделни първенци са почетени с високия чин „паша“. Йордан Бакалов (Йорданчо паша) (неизв. – 1882) от Елена е назначен в края на 1876 – началото на 1877 г. за османски управител (мютесариф) на Пиротския санджак с ранг „mirimiran“ (паша с две конски опашки)[119]. Преди това този влиятелен еленски чорбаджия е издигнат в чин „Sanie“ II степен (1867 г.)[120], поставен е за муавин (помощник) на търновския мютесариф (1868 г.)[121], а през февруари 1876 г. става каймакам на Габрово[122]. Има и други българи с пашовска титла: Димко Радев (Димко паша) (1810 – 1875) от Велес[123], Никола Станчов (Николаки паша) от Русе[124] и т.н.

     Твърде пресилени са данните, че присъствието на християни в меджлисите е формално и мнението им не се взема под внимание[125]. Вероятно е имало такива случаи, но тук ще дадем примери за изключително влиятелни български първенци, чиято дума „тежи“ и понякога е решаваща в местното управление. Неправомерно е и твърдението, че с танзиматските реформи българите за пръв път получават достъп до османските управленски структури. Всъщност още преди това те имат място в управлението на градове и области като мемлекет-чорбаджии, вилаетски и казалийски чорбаджии, коджабашии и баш кнезове, като съветници, ковчежници и бирници на регионалните османски властници. В настоящата работа ще бъдат разгледани подобни личности.  

    Църковни титли. Независимо че са светски лица, много български първенци заемат висши длъжности в църковната администрация. Причината се корени в тяхното влияние и авторитет и в пожертвованията им за храмове и манастири. Като приближени сановници на архиереите, те формират прогръцки „патрициат“[126], който заседава в митрополитския съвет, помага при събирането на „владичината“, участва в настоятелствата на църкви и манастири и т.н. Наместници в гр. Стара Загора на търновския митрополит, членовете на чорбаджийската фамилия Бойоглу носят титлата „екзарх“, която „се предавала в разстояние на дълго време от баща на син“[127]. В приписка (1767 г.) от пентикостар на църквата „Св. Илия“ в с. Тича поп Стойко Владиславов (бъдещият епископ Софроний Врачански) споменава „екзарх Велчо чорбаджи“[128], който е бил авторитетна личност, за да бъде поставен за владишки наместник на селото. В писмо (1801 г.) е отбелязан „кир Теодория екзарх“, един от главните чорбаджии на Сливен[129]. Димо Дяков от гр. Малко Търново също е екзарх (наместник) и „деспот векили“ (пълномощник) на одринския гръцки владика[130]. Друг влиятелен малкотърновски първенец – Георги Пишманов, е заместник на Димо Дяков като „деспот векили“[131]. Трънският чорбаджия Пею Степанов (1768 – 1869) e екзарх на нишавския митрополит[132]. След него владишки наместник става братовият му син Григор (Гига) Пеев (1810 – 1902)[133]. Чорбаджи Христо Дамянов (1775/1780 – 1852) от гр. Прилеп се ползва с голям авторитет пред пелагонийските митрополити и като техен наместник в града носи титлата „логотет“[134]. Така е титулуван и „градоначалникът“ на Щип хаджи Константин Анастасов[135]. В тези случаи чорбаджиите все още са верни чеда на Вселенската патриаршия, преди движението на българите за църковна независимост да превърне голяма част от българския елит в противник на гръцкото духовенство. 

      „Хаджия“. Истинска „Одисея“ е било пътуването до Божи гроб и само заможни люде са можели да си го позволят. Стремежът към титлата „хаджи“ в българското общество под османска власт е огромен, защото тя създава на тези, които я носят, „ореола“ на първенци в тяхната общност и им проправя път нагоре в социалната йерархия. Много от българските чорбаджии са хаджии и/или синове на хаджии и разчитат на уважението, която тази титла им дава не само пред християните, но и пред мюсюлманите[136]. За българите тя е знак на благородство. Според Иван Добровски (1812 – 1896), „хаджийството беше едно време много почетно, каквото барон, дето се казва в Европа“[137], а Михаил Маджаров (1854 – 1944) пише, че „титлата хаджия и хаджийка беше нещо като английското сър и леди“[138].

     Някои чорбаджии са „отрупани“ с титли и звания: ефенди, ага, капуджибаши, хаджи, чорбаджи, градоначалник, векил, екзарх, епитроп и т.н. Например в акт за продажба на църковно място от 1837 г. прилепският чорбаджия Христо Дамянов присъства сред подписалите се светски и духовни лица като „градоначалник логотет хаджи Христо епитроп“[139].

     Възхваляващи определения. Те изтъкват благородството, почтеността, благочестието и милосърдието на българските първенци и сякаш се отнасят за аристократични особи. Към врачанските чорбаджии хаджи Тодор (Тошо) Ценов (1748/1749 – 1831/1836) и сина му Димитраки Хаджитошев (ок. 1780 – 1827) се обръщат с „ваше благородие“, „ваше почтенородие“, „ваше господство“ и ги обсипват с величаещи епитети: „прелюбезнейший, благороднейший, милостивейший благодетелю, господару кир хаджи Теодору“, „благородний и достопочтений господине кир Тошо“, „почтений господарю, кир хаджи Тоше“, „благороднейший господин хаджи кир Тошо“, „благопочтенородному господару кир хаджи Тошо“, „благородному и христолюбивому господину“, „благородний и достопочтений господар кир Димитраки“ и т.н.[140] В писмо от Рилския манастир до хаджи Тошо, неговият син е наречен „челеби Димитраки“[141]. С „челеби“ (т.е. „благороден“) се титулуват знатните християнски „архонти“ в градове като Цариград, Одрин и Пловдив.

     Монасите на Зографския, Хилендарския, Иверския и други манастири използват следните обръщения за своя благодетел, котленския чорбаджия Божил Съботинов: „благородному и достойнопочтеному господину чорбаджи кир Божилу“, „благороднейший господар кир Божил“ и „благородному и достопочтеному господару кир Божилу“[142].

     В различни източници влиятелният чорбаджия, бегликчия и джелепин Големи Вълко Теодоров Чалъков (ок. 1765 – 1841) е назован „господар Вълко“, „благороднейший господар Вълко Теодорович“, „почтенейший господар чорбаджи Вълко Теодорович Чаликоглу“, „благороднейший и изящнейший Вълко чорбаджи Теодорович Чаликоглу“, „почтенейший, любороднейший и усерднейший кмет Вълко Теодорович Чаликович“, „благороднейший и високопочитаеми господин г. чорбаджи Вълко Теодорович“ и т.н.[143]

       Неговият брат Големи Стоян Теодоров Чалъков е наречен „почтенородният господин Стоян Чалъкоглу Бегликчи“ в „Летопис на Троянския манастир“[144] и „почтеният чорбаджи Стоян Теодоров Чалоглу, наш в Христа обичан син, първенец от Филипополската община“ в грамота от 8 ноември 1834 г. на вселенския патриарх Константий II (1834 – 1835)[145].

     Помощникът на Чалъкови в събирането на данъка „беглик“, копривщенският чорбаджия Петко Доганов (1802 – 1852), е записан като „благородний г[осподин]“ сред „спомощниците“ за издаването на книгата „Въведение във всеобща история“ (1851 г.), превод от руски на Атанас Чолаков[146]. В изданието присъстват имената на десетки спомоществователи, но чорбаджи Петко е един от малцината, отбелязани с епитета „благороден“.

     Към силния, вдъхващ уважение и страх казанлъшки мемлекет-чорбаджия Стоян Груев (Стоянчо Груюглу) (1804 – 1861) се обръщат с „господство ви“[147]. Казанлъчанинът Христаки П. Георгиев посвещава издадената книга „Поучение на святаго Генадия, патриарха Константинополскаго“ (1858 г.) на своя именит съгражданин Груюглу, като не пести възхваляващите думи: „Его благородию Г. г. Стоянчо Груювичу, високопочитаемому Градоначалнику Казанлъкскому и теплому ревнителю Блъгарскаго просвещения“[148].

     За чорбаджи Георги Попсимеонов (1789 – 1881), търновски каза векил, са използвани обръщениятa: „нашия градоначалник господин г. Георги“, „благородни градоначалниче“, „благородни и почтени градоначалниче“, „почтенейший градоначалниче господин Георги чорбаджи“, „благородни и почтени градоначалниче господин Георги чорбаджи“, „почт[енейший] чорбаджи Георги“ „почтенейший каза чорбаджи господин Георги папа Симеон“, „благороднейший господине Георгие“, „благородни господине Георги чорбаджи“, „почтенородни господине“, „почтенейший господар“, „благороднейший търновски господар г. Георги“, „усърдни наши господине Георги, каза чорбаджи“, „ваше благородие“ и т.н.[149] В гръкоезични документи е наречен „почтен архонт“[150].

    Голямото уважение към Павел Поппетров Пеловски (Патьо чорбаджи) (1823 – 1893) от с. Видраре проличава и от достолепното обръщение: „Ваше благородие, господин Павле, честнейший господин, първопредставител народний“[151].

   По същия начин – „ваше благородие“, „ваше почтеноблагородие“, „его благородию“, „его високоблагородию“, „благородному почтеному господару“, е назоваван най-влиятелният самоковски първенец Захари Хаджигюров (ок. 1810 – 1892)[152].

     Чорбаджи Пею Степанов е почетен с обръщенията „его високоблагородию“, „почтеному господину чорбаджи Пею“, „почтенородному господину Пею Степановичу“, „благородному господину“[153].

     Така митрополит Евстатий Нишавски (1874 – 1878) се обръща и към Гига Пеев, племенник на Пею Степанов: „Ваше високоблагородие чорбаджи Гига“[154].

     Силният и привилегирован първенец от гр. Крива Паланка хаджи Стефан Хаджимладенов-Бегликчията, ктитор на манастира „Св. Йоаким Осоговски“, е величан като „почтенороден господин“[155].

       Към Михалаки бей Гюмюшгердан се обръщат с думите: „до негова светлост Михалаки бей“, „високоблагородни господарю“ и „благороднейший Михалаки бей“[156].

    Други титулувани българи, заемащи високи османски служби (Гаврил ефенди Кръстевич, хаджи Иванчо ефенди Пенчович, Петраки ефенди Златев, Йордан ефенди Бакалов, Николаки бей, Таско ефенди, хаджи Атанас ефенди и др.), са почетени на държавно ниво като „негово благородие“ и „негово превъзходителство“[157].

      В ктиторски надписи се срещат възхваляващи определения, които са сходни с изредените по-горе. Дарителите на Хилендарския манастир – копривщенците кир Теодор, хаджи Вълков син, и зет му кир Събо, са окачествени като „почтени господари“[158]. Ктиторите от Копривщица на Рилската обител – Петко Доганов, Тодор Доганов и Лулчо Стефляк, са назовани „благородни“ и почтенородни“[159]. Големи Вълко Чалъков, друг щедър дарител на манастира, е възхвален с думите: „честнейшия и благороднейшия господин Вълко Теодорович Чалъкоглу, градоначалник филипополски“[160]. Пею Степанов, ктитор на църквата „Св. Димитър“ в с. Ярловци, Трънско, е отбелязан в надпис от храма като „благороден господар“[161]. Василий от с. Калофер, дарител на Хилендарския манастир, е назован „христолюбив господар“[162]. В ктиторски надпис на гръцки език (1812 г.) от Иверската светогорска обител присъства „почтенейшият благородник, казанли [котленецът] хаджи Георги“[163].

      Ктитори и дарители. Следвайки стародавната традиция, съхранена през вековете на османското господство, чорбаджиите стават църковни и манастирски ктитори, каквито са били средновековните български царе и боляри. Според установения канон, ктиторски портрети и надписи увековечават делото им, а имената на дарителите и техните близки се записват в помениците и достойно се отбелязват на църковните празници. Друго отличие е придобиването на специален трон в храма, на който ктиторът седи по време на черкуване, за да се отдели и по този начин от „масата“. Често дарителството в една чорбаджийска фамилия се предава от поколение на поколение. Някои от най-могъщите и богати български първенци разгръщат мащабна дарителска дейност, която не се ограничава в рамките на даден град или област.

       Врачанските чорбаджии хаджи Тодор (Тошо) Ценов и синът му Димитраки Хаджитошев са ктитори на манастирите: Рилски, Зографски, Хилендарски, Иверски, „Св. Йоан Богослов“ – Касинец и др.[164] Димитраки става епитроп на Хилендарската обител[165]. В писмата си игумените, проигумените и монасите възхваляват двамата големци като „истинний ктитор и великий благодетел“, „почтен епитроп“, „милостивий благодател и помощник“ и т.н.[166]

    Котленският чорбаджия Божил Съботинов е ктитор на Зографския, Хилендарския, Иверския и други манастири[167]. Монасите на Иверския манастир решават имената на Божил, съпругата му Нена и сина Радил да бъдат записани сред най-изтъкнатите благодетели на светата обител (1809 г.)[168].

       Огромни средства за дарения отделя родът Чалъкови (Чалъкоглу), чиито благотворителни и общественополезни начинания обхващат голяма част от българското етническо землище, като излизат и извън него. Представители на фамилията са ктитори и настоятели на много манастири: Рилски, Бачковски, Троянски, Карлуковски, Сопотски, Перущенски, Кричимски, Араповски, Хилендарски. Чалъкови обновяват пловдивските храмове „Св. Никола“, „Св. Димитър“, „Св. Св. Константин и Елена“, „Св. Петка“, „Св. Богородица“, „Св. Георги“ и „Св. Неделя“. Те отпускат парични суми за църкви, училища, чешми, мостове и т.н. не само в родните си Копривщица и Пловдив, но в още редица градове и селища: Плевен, Татар-Пазарджик, Сопот, Браила, Чепеларе, Извор (Кюстендилско) и Кючюк кьой (предградие на Цариград). По тяхна инициатива се изграждат първите български храмове и учебни заведения в града под тепетата[169]. Подпомагат финансово две патриаршии – Вселенската[170] и Йерусалимската[171]. Спомоществователи са и за издаването на книги[172]. Впечатляващ е размерът на благотворителността от страна на Малки Вълко Чалъков[173], сестра му Рада[174] и други членове на фамилията към бедните и страдащите. 

     Чорбаджи Салчо Чомаков (1800 – 1863), племенник на Големи Вълко и Големи Стоян Чалъкови, не остава по-назад в своята дарителска дейност за училища, църкви и манастири, включително за Рилската обител, на която е настоятел[175]. Петко и Тодор Доганови, произхождащи от друг прочут копривщенски род, също са ктитори на Рилския манастир и портретите им са изписани в главната манастирска църква[176]. Запазен е споменът за още един бележит копривщенски дарител – Тодор Мирчов (80-те години на XVIII в. – 1859), който е изографисан на полуколона от храма „Св. Никола“ (1844 г.) в Копривщица[177].

     Хаджи Найден Кръстев (1770 – 1852) от Копривщица е сред най-изтъкнатите и почитани одрински благодетели. Подпомага строежа на църквите „Св. Апостоли“ (1820 г.) и „Св. Николай“ (1829 г.)[178]. През 1851 г. с негови средства в Одрин е открито българско училище – голяма и представителна сграда с богата библиотека, „фара за възраждането на българщината“ в града[179]. В завещанието си първенецът оставя като дарения близо 250 000 гроша: 110 000 за българското училище, 50 000 за гръцкото училище и 70 000 за болницата в Одрин, а също така 17 500 за българската църква в Цариград[180]. В „Цариградски вестник“ (23 юли 1855 г.) той е окачествен като „велик мъж“ и „велик благодетел, единствен по сичка Болгария“[181]. 

    Видни ктитори са еленските чорбаджии, чието дарителство остава в паметта на местното българско население. В Кондиката на Хилендарския манастир се споменава през 1772 г. чорбаджи Лазар от Елена[182]. През 1804 г. местните първенци възстановяват опожарената от кърджалиите църква „Св. Никола“[183]. Един от ктиторите на храма е авторитетният чорбаджия хаджи Иван Кисьов. Негова е заслугата и за изграждането на църквата „Успение на Пресвета Богородица“ (1813 г.)[184]. Синът му Йордан Кисьов, наречен „Предателя“ заради издайничеството на Велчовата завера (1835 г.), е изключително спорна личност, предизвикала с делата си силно недоволство сред населението, но в същото време е църковен епитроп, изявен дарител и спомоществовател[185]. През 1864 г. хаджи Христо от чорбаджийската фамилия Михалюви (Михалеви, Михайлови, Михайловски) завещава 30 000 гроша за училището в Елена, за много църкви и манастири[186]. Могат да бъдат дадени още подобни примери.

     Габровските чорбаджии също са известни с голямата си дарителска дейност. През 1814 г. хаджи Христо Рачков (ср. на XVIII в. – 1821) съгражда храма „Св. Троица“ в Габрово[187]. Неговият син Петър Хаджихристов подарява място за девическия манастир „Св. Благовещение“ и подкрепя финансово неговото построяване, както и градежа на Соколския манастир „Успение Богородично“[188]. Илия Видинлиев (ок. 1790 – 1875) също е сред спомоществователите на Соколската обител и е записан в манастирската кондика с дарени 1000 гроша[189]. Този чорбаджия отделя средства и за българската църква в Цариград (2000 гроша)[190]. Освен него, още много габровски първенци даряват значителни суми за българския храм в османската столица: хаджи Петър Хаджибакалов (1000 гроша), Станчо Арнаудов (1000 гроша), Христо Дюстабанов (1000 гроша), Петко Манафов и братята му (1000 гроша) и т.н.[191]

     И чорбаджиите от гр. Троян оставят имената си сред най-личните български възрожденски дарители. Ктитори на Троянския манастир „Успение Богородично“ са хаджи Петър Балюв, Спас Маринов Шипковенски, хаджи Василий (Васил Папазов), Димитрий (Димитър Папазов), Бочо (Папазов), Христо Петков и Ангел Стойков, изписани в манастирската църква от Захарий Зограф (1810 – 1853)[192]. Чорбаджийските фамилии Балюви, Шипковенски и Папазови са главни радетели и дарители за издигането на внушителната църква „Св. Петка“ в Троян през 1835 г.[193]. Димитър Папазов е един от епитропите на храма[194]. Между спомоществователите на „Първичка българска граматика“ (1844 г.) от Иван Богоров (1818 – 1892) отново присъстват най-влиятелните троянски чорбаджии: хаджи Петър Балюв, Спас Маринов, братята хаджи Васил, Димитър и Бочо Папазови[195].

      Други силни български първенци също правят щедри дарения „за вярата“ и „на ползу роду“. Изображението от храма в Ярловци (1835 г.) на Пею Степанов увековечава неговото ктиторство[196]. Същият чорбаджия е един от дарителите на църквата „Св. Петка“ в гр. Трън (1853 г.)[197]. В Кондиката (1853 – 1856) на софийската митрополитска църква „Св. Крал“ („Св. Неделя“) са записани като ктитори първенците Анастас Теодоров, дарил две къщи за 20 000 гроша, хаджи Мано (Мануил) Стоянов заедно с брат си Ангелко (4000 гроша), хаджи Нешо Филипович (1500 гроша)[198] и много други българи от града. Шуменският „градоначалник“ хаджи Сава Хаджиилиев-Караманлията (ок. 1765 – 1836) е сред главните инициатори и дарители за изграждането на новата църква „Св. Възнесение“ в града[199]. Крупна сума за същия храм дарява и видният първенец хаджи Димитраки Хаджипанев (1790 – 70-те години на XIX в.), за което получава трон в църквата, разположен срещу владишкия[200]. Хаджи Георги Николов (1792 – 1877) от Карнобат издейства султански ферман за издигането на църквата „Св. Йоан Богослов“ в града (1838 г.). Той е сред ктиторите на храма, като изгражда и „Метоха“ в църковния двор, който служи за училище на свещеници и учители[201]. Друг влиятелен карнобатски чорбаджия – Алекси Нейчев (1843 – 1878), дарява внушителната сума от 25 000 гроша на същата църква[202]. Тодор Хадживълчев (Тодор чорбаджи) е един от главните ктитори на църквата „Св. Николай Мирликийски“ (1834 г.) в Жеравна[203]. Най-голям принос за построяването на храма „Св. Димитър“ (1831 г.) в гр. Пещера имат трима големци: Димитър Кущов, Никола Торбоолу и Кузма Мичов (Кузма чорбаджи)[204]. Братя Робеви и Димко Радев (Димко паша) участват активно в изграждането на църквите „Св. Неделя“ (1863 г.) и „Св. Богородица“ (1870 г.) в Битоля[205]. Освен това Димко Радев завещава на един от битолските храмове 50 турски лири[206].

       Самоковският първенец и джелепин хаджи Гюро Христович, баща на Захари Хаджигюров, прави щедри пожертвования за църкви и манастири, дарител е на Хилендарската обител[207]. Смъртта му (11 януари 1849 г.) е отбелязана в „Цариградски вестник“ (3 септември 1849 г.) със стихотворение, в което се подчертава, че хаджи Гюро „остави безсмъртно имя свое“[208].

     Най-видният благодетел в гр. Хаджиоглу Пазарджик (дн. гр. Добрич) е хаджи Иван Хадживълков (1766/1771 – 1891), наричан „Хаджи Баба“ („Татко хаджи“) заради достолепната си възраст и бащинската закрила към хората и „Чакър чорбаджи“ заради сивосините си очи. Дългогодишен първенец на българите в града, той издейства ферман от султана, дарява място и значителни средства за градската църква „Св. Георги“ (1864 г.)[209]. Подпомага финансово и създаването на тамошното българско класно училище[210]. Благодеянията на Хадживълков получават необходимото признание от неговите съвременници. На страниците на в. „България“ (7 ноември 1859 г.) е описан случай, в който чорбаджията спасява от затвор невинен българин. Там той е характеризиран като „една подпорка на този град [Хаджиоглу Пазарджик – б.а.] и прилежен за народа“[211]. Във в. „Право“ (19 април 1871 г.) се изтъкват „доста великите и доста похвални дела, извършени от г-на х. Вълков [...], за които трябва да остане името му безсмъртно“[212].

      Най-богатият и уважаван хасковски чорбаджия – Христодул Вълчев Шишманов (1784 – 1870), в продължение на десетилетия участва във всички строителни, културни и благотворителни начинания на българите в града. Той е инициатор за построяването на храма „Св. Богородица“ (1837 г.), негов епитроп и един от основните му дарители[213]. С негова помощ се създават българските културно-просветни институции в Хасково – читалището (1858 г.) и новото училище (1864 г.)[214]. Спомоществовател е на сп. „Български книжици“[215]. Завещава крупни суми за благотворителност, за читалището, за двете градски църкви и други околни храмове[216]. В памет на неговите достойни дела, Христодул Шишманов е наречен „ревностний желател народного просвещения и благодетел хаскюйскаго населения“ в надписа върху надгробния му мраморен кръст[217]. Кореспондентът от Хасково на в. „Право“ (21 юни 1871 г.) също оценява високо заслугите на починалия чорбаджия за града[218].   

     От 1818 до 1882 г. в църковната кондика на гр. Ески Джумая (дн. гр. Търговище) са записани значителни дарения за градската църква, направени от местните български чорбаджии и първенци. Хаджи Марко Попстефанов дарява 2000 гроша (1849 г.), Кара Иван Каловлу – кандила, полилей, кръст-разпятие, иконостас, свещници и друга църковна утвар (1851 г.), Недялко Шишманов – църковни книги (1851 г.), хаджи Янчо – 2000 гроша (1857 г.), Христо Шишманов – 2000 гроша (1874 г.) и т.н. Епитропи на църквата са представители на авторитетната ескиджумайска фамилия Шишманови: Жеко Шишманов, Христо Жеков Шишманов и Недялко Жеков Шишманов (още един пример за водещото място на фамилии с името Шишман в няколко български града през Възраждането). И други градски първенци участват в църковното настоятелство: Йоан чорбаджи, хаджи Марко Попстефанов, Руси Хаджирадюв, кир Йорги, кир Янчо, Ради Чаковлу, Иван Хаджимихнюв, хаджи Дячо Куюмджиоглу чорбаджи и др.[219] Освен че е епитроп и дарител на църквата, Христо Шишманов се грижи за учебното дело в Ески Джумая и завещава 2000 гроша на тамошните училища[220]. За смъртта му е поместен некролог във в. „Напредък“ (5 юли 1874 г.), в който се посочва, че „градът ни изгуби едного от най-деятелните, най-способните и ученолюбиви членове на обществото ни“[221]. 

    В югозападните български земи също са съхранени имената на забележителни ктитори. Гюрчин Кокалевски (1775 – 1863) е инициатор за строежа на храма „Св. Георги“ в с. Лазарополе и основен негов дарител. В църквата е направен специален стол („трон“) за първенеца, от дясната страна на владишкия. Върху него са издялани два лъва, символизиращи юначеството на Гюрчин. Ктиторството му не се ограничава до лазарополския храм. Той помага да се обнови Кичевския манастир „Св. Пречиста“, дарява прочутата обител „Св. Йоан Бигорски“, един от ктиторите е на църквата в с. Росоки[222].

     Скопският чорбаджия хаджи Трайко Хаджидойчинов (1780 – 1847) има основна заслуга за изграждането на храма „Св. Богородица“ в Скопие, осветен на 1 май 1835 г. Той издейства султански ферман за строежа, дарява обширно място на левия бряг на р. Вардар и става главен ктитор на църквата[223]. Освен това хаджи Трайко отделя крупни суми за Кучевищкия и Марковия манастир, както и за обновяването на 16 църкви в околностите на Скопие[224].

     Чорбаджи Христо Дамянов-Логотет също издейства ферман от султана за издигане на храма „Св. Благовещение“ (1838 г.) в Прилеп, на който е един от най-щедрите дарители. Заслугите му са достойно почетени. В църквата се е намирал богато резбован стол, който се е наричал „Хаджиристев трон“, намирал се е срещу владишкия и е бил запазен само за чорбаджията[225].

    Много щедър дарител е хаджи Стефан Хаджимладенов-Бегликчията, определян като „бележит и виден благодетел“ на Крива Паланка[226]. Той е главен ктитор на величествената църква „Св. Йоаким Осоговски“ в Осоговския манастир (1851 г.)[227]. С неговото участие са издигнати и внушителните триетажни сгради на северозападната страна на манастира[228]. Освен това първенецът купува земята при железния рудник в с. Дурачка река и този обширен имот е предаден във владение на светата обител[229]. Хаджи Стефан издейства ферман и за строежа на църквата „Св. Димитър“ (1833 г.) в Крива Паланка[230]. Полага големи грижи и за училищното дело в града. Настоятелството на кривопаланечкото българско училище пише до в. „Турция“, за да благодари публично на „негово родолюбие г-на х. Стефана х. Младенова, кой при безбройните добрини, что е направил за града ни, има честта да подари на училището ни едно място от 5000 гр., гдето щат ся направят дюкяни или друго здание за приход на училището“[231].

      Новата църква „Св. Никола“ в Щип (1867 г.) е издигната с основната инициатива на „градоначалника“ хаджи Константин Анастасов, който дарява и по 1000 гроша годишно на храма[232].

     През 1815 г. коджабашиите на гр. Дупница Никола Крантов, Гочо чорбаджи, Нико Крекман и Лазо чорбаджи са инициатори за построяването на „владишки конак“ в града и молят властите за разрешение той да бъде съграден на празно място в „Хисарлъка“[233]. Според някои мнения, те с хитрост са искали да заобиколят процедурата за получаване на султански ферман и истинската им цел е била издигането на църквата „Покров Богородичен“ (1816 г.)[234]. Най-голям радетел за строежа на този храм е „дядо Кранто“[235] (най-вероятно Никола Крантов)[236]. Неговият син хаджи Лазар (Лазе) Николов Крантов е един от главните деятели за подновяването на изгорялата дупнишка църква „Св. Никола“, изградена през 1844 г. като голяма и солидна сграда[237].   

       В западните български земи, които днес са в границите на Сърбия, също има изтъкнати ктитори, въпреки поредицата от бунтове срещу османските произволи, потушени с големи жестокости. Църквата „Рождество Христово“ в Пирот (1834 г.) е построена с иждивението на видните първенци „господин кир хаджи Нешо Филипович, кир хаджи Виден Йованович, кир Киро Нешович, кир Цветко Кюркчибаши, кир Живко Дякович, кир Живко Стаменович, кир Димитрие Петрович, кир Гого Ценович“. Даренията за храма продължават и в следващите години: през 1835 г. Ненчо Бегликчията отделя 1000 гроша, хаджи Павел – 5 000 гроша и т.н. В Кондиката на Нишавската митрополия са записани имената на стотици дарители, сред които присъстват много люде, пожертвали значителни средства[238]. За нуждите на църквата и епархията се създава Синод, чийто членове са най-влиятелните пиротски чорбаджии – хаджи Нешо Филипович, хаджи Виден Йованович, Димитрие Петрович, Гого Ценович, хаджи Павел и др.[239]

    Богатият търговец и чорбаджия Димитър Чохаджията е един от основните дарители за строежа на величествената съборна църква „Света Троица“ в гр. Ниш, изградена в периода 1857 – 1878 г. Той отделя 2000 дуката за мраморен иконостас, желязна врата и камбана. В замяна на своето дарение нишкият първенец поставя няколко условия: името му да се споменава всяка година на Велика събота; на празника на храма да се прави „параскос“ за помен на неговото семейство; да се дадат три „трона“ срещу владишкия за мъжете и още три за жените от фамилията му[240].

     Хаджи Михаил Хаджихристов от гр. Враня заедно със сина си Стоянче е главен дарител на съборната църква „Св. Троица“ в града, завършена през 1860 г.[241] Чорбаджията е настоятел и ктитор на манастира „Св. Прохор Пчински“ и има своя одая в манастирския конак, останала за неговите потомци[242]. Построява и мост на р. Пчиня, който води към светата обител, като увековечава делото си в каменен надпис[243].

    След османското завоевание манастирите на Света гора Атонска са лишени от подкрепата на балканските владетели, но местните християнски първенци, редом с господарите на Влахия и Молдова, продължават да ги покровителстват и поддържат ктиторската традиция от Средновековието. Българските дарители имат значим принос за развитието на духовния живот в „монашеската република“ през османския период. Този факт е отбелязан през 1839 г. от руския монах Партений: „Българският народ е достоен да бъде почитан и хвален. Той е гостоприемен и милостив, много е усърден към светата църква, обича красотата на Божиите храмове и е толкова усърден към светите места – към Светата гора Атонска и към светия град Йерусалим, че превъзхожда всички останали християни – гърци, сирийци, грузинци, сърби, власи и дори русите. И сред никой друг народ няма толкова поклонници, колкото сред българите, и никой друг не прави толкова дарения, колкото българинът. Почти цялата Света гора Атонска се издържа от българите“[244].

      Един от най-щедрите ктитори на манастирите Зограф и Хилендар е хаджи Вълчо (ок. 1705 – ок. 1770) от с. Банско. Първите му парични дарения за Хилендар са от 1752 и 1755 г.[245] През 1757 г. той завършва изграждането на южното крило на манастира и възобновяването и изписването на манастирския параклис „Св. Иван Рилски“[246]. Още по значителна е ктиторската дейност на хаджи Вълчо за Зографската обител. Там той извършва мащабно строителство – издига цялото пететажно източно крило, наречено от монасите „Банска махала“ или „Хадживълчова махала“ (1758 г.), а също и църквата „Св. Успение Богородично“ (1764 г.)[247]. Първенецът съгражда храм в зографския скит „Черни вир“ и се замонашва там под името „Пафнутий“[248]. Значението на хаджи Вълчо за Зограф е отразено в неговото присъствие в „Царственика“ – поменик на най-почитаните, най-заслужилите ктитори на светата обител. Той си спечелва правото да бъде вписан заедно с великите български царе Иван Асен II (1218 – 1241) и Иван Александър (1331 – 1371) и с прославени молдовски господари като Стефан III Велики (1457 – 1504)[249]. В Зографския „Епархиален поменик“ хаджи Вълчо е отбелязан два пъти заедно с цялата си фамилия[250].

    Други български първенци също отделят значителни средства за светогорските манастири. Вече споменахме приноса на хаджи Тошо Ценов, Димитраки Хаджитошев, Божил Съботинов и Чалъкови. Един от най-старите ктиторски портрети в Зографския манастир е на хаджи Василий от гр. Ловеч и синовете му Недялко и Коста (1768 г.)[251]. „Кир поп Найден, кир хаджи Вълко [Чалъков], кир хаджи Нейко, кир хаджи Станьо и кир Петко Моравеника“ от Копривщица са отбелязани в надпис (1779 г.) като дарители за обновяването на църквата „Св. Великомъченик Димитър“ в Хилендарската обител[252]. В друг надпис от същата година са посочени ктиторите на манастирския параклис „Св. Сава“ – „господарите кир хаджи Тома, кир Теодор и кир хаджи Никола, синове на кир хаджи Цено от Видин“ и „от село Копривщица […] чорбаджии кир Геро и неговият син кир Добре“[253]. Болницата на Хилендар е изградена през 1785 г. с иждивението на копривщенците кир Теодор, син на хаджи Вълко Чалъков (1730 – 1810), и неговия зет кир Събо[254]. В надпис (края на XVIII в.) от същия манастир присъстват имената на „ктитори от Ловеч кир Петър, от Пазарджик кир Трендафил, Спасе, Ангеле, от Копривщица чорбаджии Еню, Йоан, Николай от Карнобат, епитроп Петко“[255]. Ктитори на Иверската обител са котленците хаджи Георги (1812 г.), хаджи Гено и синовете му Райно, Зеко и Добри (1815 г.), както и шуменският чорбаджия хаджи Сава Хаджиилиев-Караманлията (1815 г.)[256]. Главни дарители за изписването през 1783 г. на средния кораб на църквата в манастира Ксиропотам са вече споменатите кир Тома и кир Никола, синове на хаджи Цено[257]. Тези примери могат да бъдат продължени. 

     Освен за храмове и манастири, българските първенци даряват крупни суми за строежа на чешми, мостове, бани и други обществени постройки. Според някои мнения, те са се ангажирали с тези дела „по подражание на турските велможи“[258], за които такива градежи са били въпрос на чест и дълг[259]. Особено се отличават в това отношение горделивите еленски чорбаджии. Кара Иван от фамилията Михайловски строи чешма (1754 г.), която е обновена през 1813 г. от Стоян Михалюв[260]. Стоян Габровалията отделя средства за изграждането на мост и път (1780 г.)[261]. Хаджи Панайот също финансира построяването на мост, известен като „Хаджипанайотов мост“[262]. В края на XVIII в. чорбаджи Калчо прави чешма и калдъръмен път[263]. През 1814 г. е съградена Кръстевата чешма „с настоятелството на хаджи Йоан и иждивението на Кръстьо Великов и неговата съпруга Бонка“[264]. На Караивановата и Кръстевата чешма са изобразени изправени лъвове. Докато в гръко-албанското селище Арбанаси е разпространено хералдическото изображение на двуглав орел, върху чешми и надгробни паметници от населената с българи Елена се среща старият български символ – лъвът. 

    Могат да бъдат дадени още много подобни примери за дарителство. „Керековата чешма“ (1751 г.) в Копривщица е построена от видната фамилия Керекови[265]. Надпис върху „Шарената чешма“ в Трявна (вече несъществуваща) съобщава, че е изградена през 1762 г. от чорбаджи Димитър[266]. Когато се установява в Хаджиоглу Пазарджик, хаджи Иван Хадживълков първо издига голяма каменна чешма[267], за да придобие авторитет на заможен благодетел сред населението. Чорбаджията и бегликчия Йовко Стоев от с. Клисура съгражда три чешми[268]. Рядко се е случвало панагюрски чорбаджия да не построи мост или чешма[269]. Илия Видинлиев отделя средства за строежа на мост на р. Козещица (1871 г.), назован от хората на името на дарителя – „Дядоилиев мост“[270]. Карнобатският първенец хаджи Георги Николов издига мост („Хаджигеоргиев мост“) и чешма („Хаджигеоргиева чешма“)[271], в чиито названия се пази споменът за неговото благородно дело. Наименованията „Чалъков мост“[272] и „Чалъкова чешма“[273] в Копривщица също съхраняват паметта за дарителите от фамилията Чалъкови. Идентичен е случаят с „Априловата чешма“ в Габрово, построена от хаджи Кръстьо Априлов през 1762 г.[274] Габровската „Пеца-Хаджихристова чешма“ (1843 г.), висока близо 3 м и богато украсена с лъвове, короновани двуглави орли и други изображения, е издигната от Петър (Пеца) Хаджихристов, син на хаджи Христо Рачков[275]. В Малко Търново има чешма, наречена „Чорбаджийска“, с която са свързани три поколения от една знатна фамилия. Тя е изградена от Вълко чорбаджи и сина му Тома чорбаджи, поддържана е от внуците Тодор и Манол чорбаджи[276]. По същия начин три поколения от Хадживълчевия род даряват суми за чешма в Жеравна, построена от „хаджи Вълко [Вълчо], син Пенов“ през 1762 г. и подновена от неговите синове (1812 г.) и внуци (1867 г.)[277].

    Някои първенци буквално отдават силите и средствата си за такива общественополезни начинания. Хаджи Вълчо от Банско не ограничава своята дарителска дейност само до светогорските манастири. Заедно със сина си хаджи Георги той съгражда и поддържа огромен хан (наречен „керван-сарай“) за безплатно нощуване в с. Дутлий, Серско, който побира над петстотин коня. Построява каменни мостове над Баниченската река край гр. Неврокоп (дн. гр. Гоце Делчев), над р. Канина и р. Места. С тези строежи улеснява търговията не само на жителите на родното си Банско, но и придвижването на всички керванджии и пътници[278]. Тодор Мирчов, почитан като „светла личност за Копривщица“, изгражда мост и три чешми, грижи се за каменната улична настилка, прави щедри пожертвувания за благотворителност[279]. Благодетелят от Щип хаджи Костадин Станчов (1821 – 1907) построява шест чешми и мост над р. Брегалница, който свързва двете махали на Ново село[280]. Освен че дарява значителни суми за църкви и училища, българският чорбаджия хаджи Димитър Демироглу издига болница в одринското предградие „Илдъръм“ и три моста в Одрин и неговите околности[281]. Хаджи Радослав от с. Костенец изгражда баня („Хаджирадославова баня“) в дн. гр. Долна Баня и три моста, поддържа пътя към своите мадани[282].

          Много първенци отделят впечатляващи средства и полагат големи грижи за българските училища и читалища[283]. Вече бяха дадени подобни примери, но всички сведения за тяхното спомоществователство биха изпълнили стотици страници. Изредените факти категорично показват ролята на чорбаджийството за българското обществено и културно развитие през Възраждането.

     Влияние пред османската власт. Икономическата мощ и личните познанства с висши турски сановници, включително от управляващите кръгове в Цариград, са причина много чорбаджии да се наложат като водещи и всесилни личности не само в отделни градове, но и в цели области, да се превърнат във втора, паралелна власт редом с тази на османските управители и дори да спечелят предимство над тях.

     Влиянието на Димитраки Хаджитошев „се простирало от Янтра, та до Сава“[284]. За това спомага неговата широка стопанска и търговска дейност[285], осигуряваща му личен просперитет и контакти със „силните на деня“. В знак на уважение, а и за да спечели авторитетен съюзник във Враца, видинският паша Осман Пазвантоглу (1758 – 1807) подарява на Димитраки чибуци и копринена кесия за тютюн[286]. Чорбаджията е близък приятел на Юсуф паша от Берковица и често му гостува[287]. С новите османски управници в Северозападна България (Омер ага във Враца, Хюсеин паша във Видин, Хамамджиоглу в Берковица и Генч ага в Оряхово) Димитраки Хаджитошев не е в добри отношения[288]. Непреклонен и горд, той има много врагове – явни и скрити. Успява да надделее в борбата срещу видинския управител Хюсеин паша и да издейства неговата смяна. Този успех е причина и най-силните врачански и плевенски бейове да се боят от българския първенец[289]. 

    Екзекуцията на Димитраки Хаджитошев не слага край на влиянието на фамилията. Твърде голям авторитет е изградила тя в продължение на над половин столетие със своите властови и икономически „инструменти“, за да може смъртта дори на най-именития й представител да я отстрани от обществения живот.  Сред синовете на чорбаджията – Александър, Тодораки и Замфираки, като най-изявена фигура се очертава Александър Димитракиев Хаджитошев (1815 – 1856). Покровителстван от Стефан бей Богориди, той поддържа контакти със сръбския княз Милош Обренович (1815 – 1839, 1858 – 1860) и с българската емиграция в Дунавските княжества, след въстанието от 1850 г. предвожда пратениците на българите от Видинско, Ломско и Белоградчишко в Цариград, взема участие в българската делегация, която се среща във Виена с руския посланик, няколко пъти разговаря с британския дипломат в Белград Дж. Ходжес[290]. Всички тези инициативи са подчинени на неговия стремеж за отхвърляне на османското господство и възстановяване на българската държавност. В същото време Александър действа гъвкаво и тактично. Не губи доверието на османското правителство, което го включва в инспекционната обиколка на Мехмед Шакиб ефенди в българския Северозапад след въстанието от 1850 г.[291] и му предлага длъжността капу-кехая (представител) в Цариград на полуавтономния каймакамлък във Видинско[292]. Съществуването на този каймакамлък е съвсем краткотрайно и българинът не заема поста[293], но поради важната си роля за успокояването на обстановката във въстаналите райони, той е награден от султана с орден „Ифтихар“ (nişan-i iftihar) II степен, скъпоценна сабя и специална униформа[294]. Удостояването с този „орден на честта“ потвърждава елитния социален статус на Александър Димитракиев, тъй като такъв „нишан“ получават само висши държавни функционери и хора с ранг и положение[295]. Въпреки че не става капу-кехая, той изглежда е назначен на административна длъжност в Цариград, защото през 1852 г. взема петмесечен отпуск, за да лекува разклатеното си здраве в Австрия, а лечението се заплаща от османското правителство[296]. Заради връзките на влиятелния българин с турските управленски среди, дори знатни мюсюлмани търсят неговото ходатайство[297]. В края на 1856 г. на Александър Димитракиев е поверена висока административна служба в Ниш, но той умира на път за новото място[298]. Така твърде рано завършва живота си един малко известен днес български „нотабил“, който несъмнено е в редицата на големите личности от Възраждането. Впрочем, неговото значение като високопоставен българин в Османската империя и изтъкнат родолюбец е оценено още преди смъртта му. Сръбският учен Милан Рашич (1818 – 1875) го назовава „представник на славяно-българския народ пред Високата отоманска порта, на нишан „Ифтихара“ кавалер, заслужен син на отечеството“[299] и допълва, че е „славен син на славния баща“, достоен за „неговите дела и подвиги“[300].

     Д-р Селимински посочва Емануил (Манол) Йоан Шишманоглу (1776 – 1850) на първо място сред видинския християнски елит[301]. Историкът Петър Ников (1884 – 1938) характеризира Шишманоглу като „твърде богата търговска фамилия, която заема първенствуещо положение между българите във Видин“[302]. Емануил Йоан Шишманоглу е покровител и благодетел на българското население в дунавския град и има голямо влияние пред османските власти[303]. Един от главните лостове за влиянието на рода е споменат от Габор Егреши – Шишманови са били „вечните банкери на видинските паши“. Това сведение се потвърждава от фамилното предание, че те са давали на Осман Пазвантоглу пари на кредит и така са финансирали неговите военни кампании[304].

   Като видни бегликчии и джелепи, Чалъкови се познават с везири и високопоставени служители в османския двор. Нещо повече. Според някои данни, Големи Вълко и Големи Стоян са се срещали със самия султан[305]. След като се преселват от Копривщица в Пловдив, двамата братя постепенно изпреварват по сила и авторитет старите гръцки и погърчени аристократи („челебии“ и „архонти“) и придобиват изключително влияние в управлението на града. Налагат волята си дори над местните османски управители, които по тяхно желание са веднага уволнявани, ако им станат неудобни[306]. Константин Моравенов (1810/1812 – 1882) посочва, че Големи Вълко „за голяма чест, която е имал на привременните градски назъри и паши за достойнството си и разсъдъка си, ако и да бе неучен, повериха му гражданите градското управление, което в неговите дни цъфтеше, и се наредиха всичките общи заведения, които бяха съвсем разсипани от злоупотребление на челебиите, и нито в черквите, нито в училищата, нито в митрополията имаше ред; а той всичко наредил...“[307] Влиянието и славата на Чалъкови се простират далече извън Пловдивската област и те се утвърждават сред главните водители на българския народ. Мненията на техните сънародници – съвременници и по-късни изследователи, за водещото им място в българското възрожденско общество се препокриват. Въпреки че оценките за Чалъкови са в превъзходна степен, те не са пресилени, а отразяват действителността. Тук можем да цитираме някои от най-светлите имена на възрожденската епоха. Васил Априлов (1789 – 1847) подчертава: „Фамилия Чeликовичей [...] занимает первое место Болгарина; чест ей и слава!!“[308] Неофит Рилски (1793 – 1881) не пести похвалите за Големи Вълко: „Но що да речеме за достопочтенейшаго и родолюбивейшаго господара чорбаджи Вулка Теодориевича, таков воистину ревнител и родолюбец не сме видели вторий в сичката Болгария“[309]. В „Житието на света мъченица Рада Пловдивска“ Димитър Паничков (ок. 1810 – 1909) пише, че Големи Вълко „беше най-пръв търговец в Пловдив, той беше главен царски бейликчия [бегликчия] и най-благороден“[310]. Според други мнения, Големи Вълко е „най-крупната личност в Пловдив през първата половина на миналия [XIX – б.а.] век“[311], а Големи Стоян е „велик български патриот“[312], „народен великан“ и „най-челният, най-влиятелният християнин в цяло Пловдивско“[313]. В дописка от „Цариградски вестник“ (21 октомври 1850 г.) Големи Стоян е определен като „първий, най-достойний и най-потребний“ от гражданите на Пловдив. На същото място се посочва, че чорбаджията „с достойнството си отворил си път да влезе между най-първите человеци в царството и да добие голямо доверие от тях“[314]. Атанас Шопов окачествява двамата Чалъковци като „най-богатите, най-умните, най-влиятелните и най-благодетелните в онова време хора в Южна България, както в обществото, тъй и пред правителството“[315]. Иван Кепов (1870 – 1938) също е категоричен: „Издигнали се по тоя начин до първенци в Империята, те добиват небивало влияние сред различните населения и рядко доверие пред местната и средищната власт“[316]. Показателно е, че за разлика от редица български първенци, пловдивските Чалъкови не пострадват след началото на гръцката Завера през 1821 г. При това – въпреки участието на Големи Стоян в подготовката на въстанието, членството във „Филики етерия“, преговорите с княз Милош Обренович за общи антиосмански действия и обещанието му, че ще организира 10 000 въоръжени мъже[317]. Тези рисковани ходове не са разкрити от Високата порта. Чалъкови не само остават незасегнати от репресиите на властта, но използват авторитета си, за да спасят от смърт много пловдивчани[318].

        Салчо Чомаков, племенник на Големи Вълко и Големи Стоян, наследява тяхното влияние, народополезната им дейност и управлението над православните християни в Пловдивската епархия[319]. Със застъпничеството на Големи Стоян, чорбаджи Салчо получава султански ферман за търговия с Европа, Индия и Персия[320], а също така държавен знак на бегликчия, какъвто носят и Чалъкови[321]. Избран за „милетбашия“ на пловдивското християнско население и за член на местния меджлис[322], той е ревностен родолюбец и защитник на българите, но винаги остава верен поданик на падишаха – в османски документи от 1854 г. е отличен и похвален заради доставката на шаяк за султанската армия и доброто уреждане на всички въпроси, касаещи християните[323]. Родството с прочутите Чалъкови, бегликчийството, богатството и обществената позиция „отварят врати“ на Салчо Чомаков към най-високите управленски нива на Османската империя – близък е с бележития турски държавник, великия везир Мехмед Емин Али (Аали) паша (1815 – 1871), който иска мнението му по всеки въпрос, отнасящ се до Южна България[324]. Заслугите на чорбаджията за успешния завършек на българското църковно движение са несъмнени[325], въпреки че пловдивският първенец не доживява да види въжделенията си изпълнени. Още по-значим е приносът на брат му д-р Стоян Чомаков (1819 – 1893). По всяка вероятност връзките на чорбаджи Салчо са играли главна роля за първоначалния достъп на неговия брат до висшите сановници на Високата порта[326]. 

       Робеви също са изключително влиятелна българска фамилия, доближаваща се по значение до Чалъковата. Тяхната мащабна търговска дейност обхваща не само Централна Европа и балканските провинции на Османската империя, но достига Марсилия, Лион, Лондон, Манчестър, Глазгоу[327]. Запазен е султанският берат за търговия на Ангел Робев (1785 – 1861), в който пише: „На носителя на възвишения и славен царски знак Ангел, син на Стефан Робе, поданик на моята възвишена държава и жител на град Охрид, който вече е търгувал с Европа, му издадох този мой царски знак да го вземе и пази...“[328] Робеви се ангажират и с други печеливши начинания: откупуване на данъци, държавни доставки, лихварство, чифликчийство, управление на имоти на местни големци[329]. Натрупаните внушителни капитали ги превръщат в един от най-авторитетните български родове през Възраждането, във водачи и застъпници на македонските българи. Кузман Шапкарев (1834 – 1909) изтъква, че Робевата фамилия е „най-първата в града [Охрид]“[330], а братя Робеви – „най-богатите и най-първите ни съграждани“[331]. Григор Пърличев (1830 – 1893) и Йоаким (Яким) Сапунджиев (1836 – 1910) в писмо от 1 април 1867 г. до Никола Робев (1831 – 1906) наричат неговия баща Анастас Робев (1789 – 1869) „Ваш и общ баща на охридчаните“, защото е повел борбата на охридските българи срещу гръцкото духовенство[332].

       Бележити представители на фамилията се местят в Битоля, където отново се издигат сред християните с най-голямо влияние. Според Атанас Шопов, руският консул в Солун увещава битолските Робеви да не крият своя български произход, защото „като богати и влиятелни хора простото население тях гледа и тях следва“[333]. Едва ли трябва да търсим такова просто обяснение на факта, че те се изявяват като ярки крепители на българщината, че използват влиянието и контактите си и влагат толкова усилия и средства за българската кауза. Домът им става средище на църковно-националното и просветното движение на българите в Битоля[334]. Симеон Радев (1879 – 1967) отбелязва Димитър Робев (1822 – 1890) и д-р Константин Мишайков (1807 – 1880) като водачи на борбата срещу битолските гъркомани. За нейния успех „способствало много тяхното влияние пред турските власти“[335]. Братята Димитър и Никола Робеви вземат дейно участие в изграждането на българските обществени институции в града. Респектиращи със своята икономическа мощ, те придобиват и властови лостове за влияние, включвайки се в османските органи на управление. Димитър Робев (Димитър ефенди) е един от учредителите и председател на Българската община в Битоля, член на мютесарифския съвет и на градския меджлис, а в началото на 1877 г. е избран за народен представител на християнското население от Битолския вилает в османския парламент[336]. Брат му Никола Робев е член на ръководството на Българската община, на Битолския вилаетски меджлис и търговския съд в града[337]. В дописка от Битоля с дата 27 януари 1869 г. във в. „Македония“ (15 февруари 1869 г.) братя Робеви са поставени на първо място сред „най-благородните, най-влиятелните лица“ в града, които са „народните предводители и неуморими деятели за просвещение на еднородците си“ и „представляват народните желания пред правителството“[338].

     Кореспонденцията на Робевата фамилия свидетелства за нейния висок авторитет пред османските власти и българското население в Македония. Какъвто и проблем да се появи, каквато и беда да се случи, българите знаят, че Робеви ще се отзоват, ще им помогнат, ще ги защитят. Екзарх Антим I (1872 – 1877), екзарх Йосиф I (1877 – 1915), български митрополити, изтъкнати възрожденски дейци, свещеници, първенци, градски и селски общини се обръщат към тях за съдействие при разрешаване на най-разнообразни въпроси от обществен и личен характер: борбата срещу гръцкото духовенство, строежа на църкви и училища, назначаването и заплащането на български учители, избора на български свещеници и архиереи, освобождаване на арестувани българи, оплаквания от османски произволи, противопоставяне на католическата и сръбската пропаганда и т.н.[339] Подкрепа от Робеви търсят и турски големци – например Ариф ага от Битоля моли Димитър Робев да ходатайства за неговото назначаване на бинбашийска служба в гр. Елбасан[340]. Българските старейшини от с. Екши-Су, Леринско, директно казват в писмото си до Никола Робев, че искат помощ от него, тъй като „Ви се припознава думата във всичко“[341]. Димитър Робев е окачествен от митрополит Евстатий Пелагонийски като човек с „горещо родолюбие и неутолими старания за народните работи“, „благотворний център за своите съплеменници“ и „истинска подкрепа и средоточие“ за народа си[342].

     Много влиятелна и авторитетна личност е богатият чорбаджия от Скопие хаджи Трайко Хаджидойчинов, съветник и хазнатар на тамошния полусамостоятелен паша Али Хавзи. Хаджи Трайко стои начело на българското християнско население в Скопския пашалък цели 40 години[343]. Неговите търговски контакти достигат Солун, Сараево, Киев и Одеса[344]. Според едно мнение, „по това време от Ниш до Солун и от Сараево до София нямаше по-влиятелен и силен защитник на християните от хаджи Трайко“[345]. Митрополит Натанаил Охридски (1820 – 1906) също високо оценява ролята на българския първенец в обществените дела: „Прости и учени, богати и сиромаси, граждане и селяне за всякое нещо отидуваха при дяда хаджия да се допитват и за добро, и за лошово и в нужда да им помага или словом, или делом. Името х. Трайково беше в уста и на голямо, и на малко повсякъде и в Скопския пашалък, и вънка. Х. Трайко беше на пашата неотлъчен хазнатарин, съветник и вилаетски чорбаджия и що одобреше он, това одобреше и пашата“[346]. Всеки знае, че в дома на чорбаджията ще бъде приет и подкрепен[347]. Дълго след смъртта му, когато някой жител на Скопие има нужда от помощ, възкликва: „Къде си сега, хаджи Трайко!“[348] Като доверен човек на пашата българският първенец респектира и най-могъщите местни бегове[349]. Използва влиянието си, за да издейства смяната на двама скопски владици – Ананий (1823 – 1828) и Генадий (1831 – 1832), от които българите са недоволни[350]. С отстраняването на Али Хавзи от управлението (1842 или 1845 г.) угасва и „звездата“ на хаджи Трайко[351].

      Още по-влиятелен е казанлъшкият мемлекет-чорбаджия Стоян Груев (Стоянчо Груюглу). В свой доклад от 9 декември 1864 г. руският консул М. И. Золотарьов прави твърде любопитна констатация, която заслужава специално внимание: „Казанлък се отличава с това, че турските власти там се намират под пълното влияние и зависимост от християнските старейшини; това се дължи на значителните капитали, които притежават последните и от изключителното положение, придобито в страната от един от знатните членове на местното християнско общество на име Груюглу, починал само преди няколко месеца. Докато бил жив, повече в неговия дом, отколкото при областния мюдюрин, се провеждали съвещанията по всички дела на областното управление“[352]. Поп Минчо Кънчев (1836 – 1904) в своята „Видрица“ дава сходно сведение за мощта на чорбаджията: „Всички треперят от него. И каквото каже, това става. В двора съди, там на крака му отиват кадия и каймакамин, за каквато важна работа ще се върши“[353].

       Д-р Христо Стамболски (1843 – 1932), съгражданин на Груюглу, значително допълва и обогатява посочените по-горе данни. Въпреки че е влязъл в конфликт с чорбаджията[354], д-р Стамболски не скрива, че казанлъшкият първенец е „доста интелигентен человек“, като обективно отразява и положителните, и отрицателните страни на влиянието му: „Действително, той беше вдъхнал такъва страх на турците, тъй и на българите, че всички го уважаваха. Налагаше си волята и на кадии, и на каймаками, и ги принуждаваше да му се покланят от страх на отчисление, тъй като той имаше сношения и с мютесарифи, и с валии, които поддържаше с бакшиши (подаръци). От друга страна търновските владици-гърци, лукави суще, Неофит и Григорий, като познаваха неговото влияние пред властите и населението, отправяха се все до него, когато се касаеше да се събира владичината или да се прокара някакъв злокобен план за българите. Те го бяха препоръчали и на Патриаршията в Цариград, откъдето той получи и благодарителни писма, в които се наричаше „Благороднейший стълб на Църквата в Тракия“. И така, от една страна, беше завладял политическите власти, а от друга – духовните, нещо, което му даваше възможност да върши големи работи; беше задал такъва страх на турското население, щото то се беше обуздало до една степен в своите безчовечни върлувания против българите [...] Предварително той ще произнесе присъдата в къщата си между двама спорящи, той ще обвини или ще извини някой престъпник, той ще наложи глоба и пр., и пр., че тогава се отнасяше делото в съдилището или пред каймакамина, гдето процесът се решаваше все по предусмотрението на Груюглу. [...] Наистина, този човек със своята дързост, със своето влияние в онова време би направил големи благодеяния на сънародниците си, ако беше дал все добро направление на своето могъщество“[355].

     Влиянието и властта на Стоян Груюглу са обстойно разгледани от Матей Георгиев, който обобщава: „Всичко идело да покаже на богати и на сиромаси, че Груьоолу имал силна подкрепа от султаните, затова се ползвал с високо доверие пред одринския валия и пловдивския мютесариф. Местните власти били в ръцете му. С влизането си в правителственото здание бил посрещан от съдията и каймакамина. С една негова заповед уволнявали съдиите, началниците и другите административни лица и когото искал, него назначавал“[356].

     Уважението към Груюглу ни разкрива и казанлъшкият дописник на в. „Гайда“ (16 май 1864 г.). По повод смъртта на чорбаджията, той го назовава „знаменит между българите мъж“ и отдава дължимото на ролята му в градското управление: „По другите места не знам, но колкото за наший град, в него скоро няма да се отвъди такъв гражданин и затуй неговата памет за много време ще остане между нас“[357].

      Хаджи Станьо Хаджистанчев Врабевски (1817/1822 – 1879), смятан за „тетевенски Ротшилд“[358] и „голям аристократ“[359], има всеобхватно влияние в района на градовете Тетевен и Орхание (дн. Ботевград)[360]. Тук несъмнено трябва да се цитира сведението на Стоян Заимов (1853 – 1932): „В Тетевенско той [хаджи Станьо] и Петко Милев (също първенец и богаташ) „колят кучето“, както се изразява народът за хора, в ръцете на които е съдбата на населението. Мюдюрите и полицейските чинове (заптиетата) по негов личен кеф се турят и вадят. Тетевенско (и помаци, и българи, мало и голямо) гледа на него с дълбоко уважение и почитание“[361]. При разпита си Тодор Кръстев казва, че в Тетевен хаджи Станьо е „по-голям от пашата“[362]. За високото обществено положение на Врабевски свидетелстват и гневните, но искрени думи на софийския управител Мазхар паша след разкриването на Арабаконашкия обир и разплитането на комитетската мрежа, в която участва и чорбаджията: „Бе, Хаджи, как те не досрамя да участваш в такова страшно престъпление? От какво имаш нужда, какво ти липсваше: богатство ли, почести ли, слава ли – всичко това имаш. Нещо повече: ти имаше силата да сваляш и качваш мюдюри и каймаками; ти можеше и мен да свалиш, ако пожелаеше. Защо стана изменник на държавата?“[363]

      Чорбаджи Патьо от Видраре е близък приятел на мютесарифите в София и Търново. Познава русенския валия Мидхад паша (1822 – 1884) и неведнъж го посещава[364]. Има големи заслуги за основаването на новия град Орхание[365].

    За почитта към софийския чорбаджия Димитър Трайкович (ок. 1817 – 1880) отново, както при хаджи Станьо Врабевски, ще се опрем основно на ярката характеристика, която му прави  Ст. Заимов: „Трайкович е бил познат на мало и голямо в Софийско поле; той е бил любимецът чорбаджия на Софийска Шопландия. Постоянно е бил избиран от софиянци за ааза в беледието, а турското правителство постоянно го е назначавало за член в идарие-меджлиси. По личните показания на съвременниците му, Трайкович енергично защищавал интересите на българското население в Софийско пред управителния съвет, а на гражданите – интересите пред градския съвет. Конашките сателити на пашата често пъти изпитвали върху себе си острите зъби на Трайковича, когато явно са тъпкали законните права на населението. В управителния съвет (идарие-меджлиси), при разискванието на някои мерки в присъствието на пашата, най-свободно и открито се е държал Трайкович“[366]. Димитър ефенди е уважаван член на османските провинциални органи на власт[367]. Използва служебното си положение, за да защитава българите в София и областта и да бъде техен водач в църковната борба[368]. Посветен е и в делата на българското революционно движение[369], но остава неразкрит. Чорбаджията продължава да има доверието на властта. През април 1876 г. е отличен от Високата порта с чин „Salise“[370].  

       Като най-влиятелен български първенец в Самоков се утвърждава Захари Хаджигюров, член на вилаетския меджлис в Ниш. Мнозина се обръщат към него за помощ и ходатайство, защото думата му „тежи“ пред османските власти в обширен регион, който обхваща Самоков, Ниш, София и Кюстендил[371]. Познанството на Хаджигюров с великия везир и други високопоставени султански сановници спомага за решаването на църковния въпрос в българска полза[372]. През април 1876 г. е удостоен с чин „Salise“[373]. В началото на 1877 г. Захари ефенди е сред седмината българи, избрани за народни представители в османския парламент[374].

     Хаджи Найден Кръстев е един от най-влиятелните християни в Одрин. Богат чорбаджия и ръководител на градската християнска община, той е уважаван от одринския валия и всеки петък му прави официално посещение[375]. Почитан е от населението като негов защитник и благодетел. Погребението на българския големец през 1852 г. се извършва в присъствието на одринския митрополит, всички свещеници, одринските консули и вицеконсули на великите сили, градските първенци и повечето жители на града. Чаршиите опустяват, а голямо човешко множество се присъединява към траурното шествие[376]. В дописка от „Цариградски вестник“ (2 февруари 1852 г.) достойно са отбелязани заслугите на починалия българин: „Покойний този Найден Христович с малки средства стигна богатство и знаменование рядко по тия места и многажди неговото голямо благоразумие и тяжест спаси наший град от много и големи злощастия...“[377]

    Сред най-авторитетните български първенци е велешанецът Димко Радев (Димко паша)[378]. За него Симеон Радев пише: „Никой християнин през XIX в. в Македония не е имал положение, равно на това, което заемаше Димко Радев, наречен Димко паша. […] Легендите и народните песни още са пълни със спомени за неговото богатство и могъщество: най-видните между турците се отнасяха с него като с равен“[379]. Пред учителя Васил Манчев (1832 – 1907) Димко паша разкрива каква мощ притежава като османски държавен служител: „Изключително аз събирам доходите на военното министерство и гражданското министерство, с една дума [съм] правителствен сарафин на цяла Европейска Турция, без Одринския и Цариградския санджак. По военно отношение под мое ведомство са и Шумен, и Видин, и Босна, и Македония, и Тракия...“[380] Благодарение на своя авторитет, влияние и служебно положение, Димко Радев редом с братя Робеви има основна роля за възраждането на българщината в Битоля. В дописката от 27 януари 1869 г. във в. „Македония (15 февруари 1869 г.) Димко Радев е споменат между „най-благородните, най-влиятелните лица в града“, които са водачи на тамошното българско население и представят неговите искания на Високата порта[381]. Дописник на в. „Източно време“ (29 ноември 1875 г.) го характеризира като един от „първите заслужили у нас хора“ и „един от горещите наши патриоти“[382].

    Много влиятелни са тревненските чорбаджии. Дядо Миню има солидни връзки с властите в Търново и щом се разсърди на някой субашия, катурва седлото му с чорбаджийската си тояга. Това е символичен знак, че турският чиновник трябва да напусне Трявна. И той си тръгва без спор, подчинявайки се на волята на българския първенец[383]. Приятел на много знатни мюсюлмани, тревненският чорбаджия Генко Петров Даскалов (ок. 1760 – 1829) придобива такъв авторитет пред османските воеводи на Търново, че те се допитват до него за всяко важно решение, което трябва да вземат[384]. В междуособните борби за власт през „Смутното време“ всеки от търновските бейове иска да го привлече на своя страна. Надделява този, който е подкрепен от чорбаджията и неговия въоръжен отряд[385].

       В края на XVIII в. хаджи Христо Рачков от Габрово вече е спечелил голямо богатство и има силно влияние сред турските управители и чиновници[386]. В летопис той е наречен „човек един богат и славен“[387]. За него се говори: „Султан Махмуд първи в Цариград, хаджи Христо втори в Габрово“[388].

     Изключително авторитетен е и габровският чорбаджия Илия Видинлиев. Той се радва на близко познанство с почти всички османски управители и първенци в Търново и Русе, като връзките му се простират до Цариград. Благодарение на това, неговата дума се слуша при избора на търновския мютесариф. Твърде красноречив е фактът, че когато идват в Габрово, султанските чиновници не викат чорбаджията в конака, а отиват на гости в къщата му – както в знак на уважение, така и за да се консултират с него по различни въпроси[389]. Мидхад паша се познава с дядо Илия и го убеждава да построи моста над Козещица с обещанието да бъде отличен с ордена „Меджидие“[390].

     Голямо е влиянието и на еленските чорбаджии. Те могат да издействат смяната на субашите и мюдюрите на Елена, та дори и на търновските воеводи[391]. Показателен е отговорът, който дава един чорбаджия на въпроса как е чувствал османското господство: „Само тъй: когато трябваше да отида от Елена в Търново, едно заптие държеше коня ми и помагаше да възседна, а когато стигах в Търново, пак заптие помагаше да отседна и развеждаше коня ми, докато му мине потта, за да го вкара в конюшнята“[392]. Коментарът е излишен.

      Висока почит е заслужил вилаетският чорбаджия и едър скотовъдец Тодор Хадживълчев от Жеравна. Когато първенецът пристига в Сливен, османският управител му отдава чест и докладва за състоянието на областта. По искане на българина се уволняват чиновници и бюлюкбашии. Несправедливо обвинен в тежко провинение към държавата, той е отведен в Цариград под конвой, но благодарение на високото си положение, потвърдено със султански ферман, и на своите широки връзки и познанства успява да докаже невинността си[393].

     Един малко известен днес, но много влиятелен чорбаджия от края на XVIII в. е Златко от Сливен, прадядо по майка на хайдушкия войвода Панайот Хитов (1830 – 1918). Характеризиран е като „твърде знаменит“ и „страшен“ за насилниците човек, защитник на населението, когото почитат и българи, и турци. Панайот Хитов дава ценно сведение за неговата сила: „Когато Златко чорбаджи преминувал през града, то турците му ставали на крака и ниско му се покланяли; а когато влазял в мезлича, то хановете и бейовете му очищали място и канили го да седне. Неговите лозя са се обирали със зурли, песни и голямо веселие. Златко чорбаджи бил наплашил турците дотолкова, щото тия са решили да го убият – и убили го“. Дълго време след смъртта на българския първенец сливенци помнят своя закрилник и го възпяват в песни[394].

      Значимо влияние е придобил и сливенският чорбаджия, с когото през 1847 г. се среща генерал Август Йохмус. Когато пристига в Сливен, Йохмус отсяда в къщата на „синьор Йованчо, най-богатия примас [първенец] на това място“, приближен съветник на великия везир[395]. Допуска се, че името на този българин е неправилно предадено от автора и става дума за Вълчан чорбаджи, ползващ се с високо доверие в османските управляващи кръгове[396]. Тази хипотеза е неубедителна. Като потомци на чорбаджи Иванчо се споменават следосвобожденските фабриканти Стефанови[397]. Че този първенец е бил известна и много влиятелна личност свидетелства и народната песен: „Де са й чуло видяло / два царя в иднъ зимя: / Царят царува в Цариград, Иванчо царува въ Сливян“[398].

     Помилване. Много чорбаджии имат правомощията или използват влиянието си, за да спасят осъдени на смърт и на затвор. На хаджи Сава Хаджиилиев като главен представител на християните в Шумен е дадено правото да помилва за Великден един християнин, а за Байрама – един мюсюлманин[399]. По време на големи празници етрополецът хаджи Пею (ок. 1780 – 1862) също освобождава българи, затворени за дълг, данък или простъпка[400]. Чорбаджи Георги Пухоолу от Стара Загора може да „прикачва и откачва хората от въже“[401]. За троянския чорбаджия Спас Маринов се твърди същото – той има силата „да покачи или да свали човек от въжето“[402]. Хаджи Трайко Хаджидойчинов е придобил такова влияние пред скопския паша Али Хавзи, че „от бесилката е свалял човека с една дума“[403]. Големият авторитет на Чалъкови се потвърждава от още два показателни случая. Когато веднъж минава по моста на р. Марица, Големи Стоян вижда, че ще бесят един турчин. Чорбаджията дава знак на палачите да спрат екзекуцията и след като разговаря с османския управител, осъденият е помилван[404]. Един ден Големи Стоян и пловдивският паша разговарят в конака, а група затворници са изведени, за да поправят маришкия мост. Българският първенец забелязва сред тях хайдутина Матея Лудов, осъден на доживотен затвор. По негово искане Матея е освободен още същия ден[405]. Сходен е примерът със Стоян Груюглу. Той спасява от обесване един свещеник, осъден на смърт, защото не иска османски войници да бъдат разквартирувани в къщата му[406]. Така постъпва и чорбаджи Никола Узуна, който успява да измоли пред одринския паша живота на изпратен на бесилката турчин[407].

   Управление и власт над населението. Някои чорбаджии и първенци управляват като истински феодални владетели. „Герои на своето време“, те са едновременно защитници и насилници на българите. В края на XVIII – началото на XIX в. Божил Съботинов еднолично се разпорежда в Котел. Три сведения дават представа за неговата мощ: „Защото той бил един в Котел и той щото реквал, то бивало, и той субаш не знаел, ами сам съдел“[408], „Божил е бил пълен господар на селото и неговите разпоредби в тая малка република са имали стойност на закон“[409], „Този человек се е считал тогаз като градски управител и каквото е той заповядвал, всичко се е изпълнявало с най-голяма покорност“[410]. Всевластието му е отразено в народната песен: „Един е султан в Цариград, втори е Божил чорбаджи, Божил чорбаджи във Котел“[411]. Управлението на Божил Съботинов съвпада със „Смутното време“ и за близо десет години той ръководи Котел като едва ли не самостоятелен владетел. Съществуват данни, че той поставя под защитата си отделни села в областта Герлово и събира от тях данъци, които после дели със своя покровител, карнобатския аянин Арабоглу (Арабзаде Халил ага)[412]. Като важен местен „фактор“, Божил участва на страната на Арабоглу в междуособните му борби с Есеид Али ага, аянина на Нови Пазар[413]. Чорбаджията има главна заслуга за спасението на Котел от кърджалиите – ръководи заграждането на селото с укрепления и лично организира неговата отбрана, като по време на сраженията винаги се явява на най-„горещите“ места[414]. Благодарение на него Котел остава едно от малкото български селища, неуязвими за кърджалийските грабежи. Но както неведнъж се случва, защитникът се превръща в насилник. Главозамаян от абсолютната си власт, Божил се разправя безмилостно с някои чорбаджии, които са негови противници, обезчестява жени, граби населението. Почитта към него се превръща в омраза и през 1806 или 1808 г. той е убит[415].

      Друг котленски чорбаджия – Стойко Попович, бащата на Георги Стойков Раковски, също използва твърди методи на управление, макар и не толкова крайни. Той е водеща фигура в общинския и икономическия живот на Котел, но няма неограничената власт на Божил чорбаджи, въпреки че трима паши един след друг го утвърждават за управник („мемлекет-чорбаджия“) и му дават алени биниши (капоти)[416]. Докато Божил Съботинов с оръжие опазва селището от кърджалиите, Стойко Попович го спасява от суровия Мюфтю (Мюфтюзаде ел-хадж Хюсеин) паша само с мъдро и достойно поведение[417]. Раковски характеризира баща си като „български Катон“, човек с „желязна воля и огнен патриотизъм“[418]. Когато циганите мюсюлмани в Котел молят чорбаджи Стойко да си построят джамия, той ги вика в дома си, залоства портите и ги бие жестоко. После ги пуска с думите: „Идете сега се оплачете и при султана!“[419]. Стойко Попович влиза в сериозен конфликт с другите котленски първенци[420]. Първоначално надделява и успява да издейства затварянето на неколцина от тях в Шумен, но накрая неговите врагове тържествуват – през 1844 г. той и синът му са арестувани и отведени под конвой в Цариград, а семейството му гладува, изоставено от почти всички котленци под натиска на чорбаджиите[421]. След като е освободен, се връща в Котел, но вече не може да възвърне старото си положение[422].  

    С голяма власт над българите в Стара Загора разполага чорбаджията Георги Пухоолу. Тя му е дадена от аянина хаджи Мехмед ага Капуджибашията, строг, но справедлив управител, безпощаден към престъпниците без разлика на вяра и народност[423]. В своята автобиография старозагорският учител Атанас Иванов (1810 – 1897) пише: „Част от властта си [хаджи Мехмед ага] беше поверил на някой си чорбаджи Георги Пухоолу, за да управлява българското население на града. За тоя баща ми казваше, че „прикачвал и откачвал хора от въже“[424]. Сходна е информацията на хаджи Господин Славов. Той посочва, че „най-ближният любимец [на хаджи Мехмед ага] от първенците българи е бил Георги Пухоолу, който е имал голямо влияние при речения аенин“[425]. Възможностите на чорбаджията с влиянието си пред аянина да спаси някого от смърт или да направи така, че да бъде обесен, му предоставят силен властови „лост“. При това положение кой от старозагорските българи би рискувал да му стане враг и кой не би искал да спечели неговото благоразположение? Но страхът не означава уважение – Пухоолу е мразен от много хора, които по-късно открито ще се радват на неговото убийство от хаджи Мехмед ага. Благодарение на хаджи Господин Славов до нас е достигнало сведение за най-позорното дело на чорбаджи Георги, предизвикало силно недоволство сред българското население на Стара Загора. Като епитроп на църквата „Св. Богородица“ той използва за лично облагодетелстване част от нейните приходи. След построяването на храма „Св. Никола“ и притока на богомолци в него, приходите на „Св. Богородица“ започват да намаляват. Тогава Георги Пухоолу издейства от хаджи Мехмед ага разрушаването на „конкурентната“ църква[426]. Затова и коментарите на старозагорските българи по повод смъртта на чорбаджията са: „Горко му дошло, каквото прави, това и намери“[427].

     Хаджи Тошо Ценов и Димитраки Хаджитошев имат широки управленски правомощия във Врачанско. Д-р Селимински споменава „хаджи Тошо, Тано Мичов и Димитраки Хаджи Тошов“ като най-силните български първенци на Враца[428]. Йордан Попгеоргиев (1869 – 1921) подчертава, че в града „най-видна роля е играла фамилията Хаджийски“[429]. Според Димитър Маринов (1846 – 1940), Димитраки е „най-забележителната личност в Западна България“, играла „важна роля в тоя край“. Добре запознат с биографията на врачанския първенец, изследователят предполага, че ако той не е бил посечен през 1827 г., е можел да се превърне в българския еквивалент на Кара Георги Петрович (1762/1768 – 1817), Милош Обренович или Александър Ипсиланти (1792 – 1828)[430]. Константин Иречек (1854 – 1918) също получава сведения, че „прочуто лице във Врачанско бил Димитраки, „бератлия“, могъщ господин“[431]. В османски документи от 1826 г. общественият статус на Хаджитошев е ясно определен: „чорбаджи Димитраки, един от коджабашиите на Враца“[432] и „чорбаджия на Враца“[433]. В надпис върху щампа (1822 г.) от манастира Касинец Димитраки Хаджитошев е отбелязан като „старейшина“ на града[434]. Любопитен е фактът, че баща му хаджи Тошо е титулуван „жупан“ в писма на оряховския кнез Янаки Папазоглу до влашки служители[435]. Титлата „жупан“ е носена от болярите във Влахия и може би кнезът иска да обозначи с нея високото положение на врачанския чорбаджия. 

    Най-важното доказателство, че Димитраки Хаджитошев е силен местен първенец с безспорен авторитет са водените от него преговори с руското командване през Руско-турската война от 1806 – 1812 г. Вероятно той се среща със самия генерал-фелдмаршал Михаил Кутузов (1745 – 1813), който се отнася с голямо уважение към влиятелния българин – „и ми много икрам стори“. Димитраки дава на руския пълководец имената на свои близки хора в гр. Крайова, спасява Оряхово от „бастисване“, посредничи при преговорите между някои османски управители и руското командване, откупува от плен няколко паши[436]. С обществено-политическата си дейност по време на войната, чорбаджията се утвърждава като един от българските водачи в общонароден мащаб. Неговата помощ и застъпничество търсят както обикновени хора, така и градски първенци, висши духовници и османски чиновници[437]. Подобно на феодален владетел, Димитраки си издига внушителна каменна кула край Кунино, строена от местните жители с ангариен труд[438]. Той има самочувствието на могъщ управник – според К. Иречек, Хаджитошев „биел турците и християните, когато го не поздравлявали“[439].

         Сръбският учен Милан Рашич разкрива една малко известна страница от заслугите на чорбаджията към врачани. Когато през 1853 г. се обръща към Александър Димитракиев, той напомня как Димитраки Хаджитошев е спасил от клане българите в града след началото на гръцката Завера (1821 г.). Смелият българин се държи достойно и рискува живота си, но успява да укроти гнева на мюсюлманите със справедливи и разумни слова[440].

        Благодарение на този първенец Враца е един от първите български градове, в които започва борба за замяната на местния гръцки епископ с български архиерей[441]. Активната дейност на Димитраки в тази посока му печели нови силни и влиятелни врагове. 

     Могъществото на врачанския чорбаджия става твърде ярко, твърде демонстративно. Османските власти се боят, че той ще последва примера на сръбския княз Милош Обренович. Хаджитошев преживява страшната 1821 г., но на 24 юни 1827 г. е посечен по обвинение в държавна измяна[442]

      Вече бяха цитирани редица сведения за влиянието и мощта на Стоян Груюглу. След като надделява в противоборството си с казанлъшкия каймакам Караферлията и турчинът е заточен в гр. Диарбекир, чорбаджията става най-силният човек в Казанлък и управлява като истински феодален властел. Новоназначеният каймакам на града получава следната заповед от Високата порта: „Съобщава ви се, че Портата взе решение да постави начело на управлението в гр. Казанлък и околията му господина Стоянчо Груюглу, затова за всяка заповед и въпроси трудни за разрешение ще се отнасяш направо към него“[443]. Българският първенец е смятан за „господаря на Казанлък“. Местните османски власти само потвърждават взетите от него решения. Той се занимава с всички дела: съди, налага глоби, венчава, развежда, събира владишкия данък. За парите не дава сметка никому и често действа със сила[444]. Пред д-р Христо Стамболски и другите градски чорбаджии Стоян Груюглу казва нещо, което е „обществена тайна“ – че използва част от събраните пари от „владичината“ за лични нужди: „Тъй зер, ами тази къща с какво ще се поддържа? Тя иска десет сомуня хляб на ден, половина ока кафе, две оки шекер и друго, и друго“[445]. Д-р Стамболски отговаря рязко на този безпардонен коментар и предизвиква гнева на казанлъшкия първенец[446]. Въпреки това положителните оценки за строгия, суров и властен чорбаджия надделяват. М. Георгиев подчертава: „Съвременниците на Груюглу със задоволство заговорват за това време, защото неговото управление турило край на всички произволи. Той взел под свое покровителство всички християни. Изтребил всички върлующи разбойници (има версия, че бил в близки сношения с разбойниците, чрез които постигал някои свои цели). Доказал на турци и българи, че еднакво съди“[447]. Когато се жени синът му, Стоян Груюглу съобщава, че всички харамии, които отидат на сватбата, ще бъдат опростени, но в противен случай ще платят с живота си. Известният разбойник Латиф ага не се подчинява на заповедта и е убит, а главата му е донесена на чорбаджията[448]. След смъртта на Груюглу, когато започва задкулисна борба за неговата чорбаджийска длъжност, мнозина казанлъчани сравняват починалия първенец с новите претенденти за мястото му и съжаляват за загубата на такъв могъщ защитник[449].

     По сходен начин управлява в гр. Лом мемлекет-чорбаджията Йончо Тончев. Но за разлика от Стоян Груюглу, той е описван в много отрицателна светлина – като ярък туркофил, „конашко ухо“ и тиранин, който преследва българските учители и усърдно служи на османската власт[450]. Несъмнено ломският чорбаджия има тежки грехове и към местните българи, и към българското революционно движение. Но едностранчивата оценка не дава пълна представа за облика на този могъщ първенец, който се утвърждава като „главен управник на града“ и поема „ръководенето съдбините на своите съграждани“[451]. Въпреки сериозните и основателни критики към поведението на Йончо Тончев, няма как да бъдат отречени властта и силата му. От началото на 60-те години на XIX в. до 1875 г.[452] той е представител на българското население в цялата Ломска каза пред османското правителство[453]. Награден е от Високата порта с орден, униформа и скъпоценна сабя, които редовно носи, за да изтъкне високото си положение[454]. Във в. „Дунав“, официоза на Дунавския вилает, присъства като „Юнчо [Йончо] ага“[455]. Смятан е за „повелител на българските общински работи“[456], „алфата и омегата на българите в гр. Лом и каазата“[457], „неограничен властелин, диктатор и над българи, па дори и над самите турци“[458]. Никой българин в Лом не предприема каквото и да е обществено начинание, без преди това да се допита до чорбаджията и да вземе неговото съгласие[459]. Тамошните мюсюлмански големци винаги приемат съветите и исканията му. Думата на Йончо Тончев има решаващо значение в градския меджлис. Всяко негово предложение се изпълнява безусловно[460]. Затова и българи, и турци често търсят помощта му[461]. В някои случаи чорбаджията лично хваща мюсюлмани, безчинстващи над българите, и ги предава на заптиетата, за да бъдат осъдени[462]. Според Тодор Йончев (1859 – 1940), син на Йончо Тончев, през Руско-турската освободителна война ломските бейове решават да оплячкосат и изгорят града, но старият им „дост“ чорбаджи Йончо успява да ги разубеди[463]. Това твърдение се оспорва като опит на Т. Йончев да реабилитира баща си. Показателно е, че при наближаването на руската армия чорбаджията бяга в Цариград и се завръща в Лом, когато смята, че страстите вече са се уталожили[464]. Явно той много добре е знаел отношението на местните българи към него и се е страхувал за живота си. Най-обективна оценка на Йончо Тончев дава Димитър Маринов, който не спестява своите упреци, но не премълчава и положителните страни на управлението му: „За тоя ломски първенец много се писало и много се говорило. Има крупни грешки и грехове, но има и заслуги, които ще бъдат изтъкнати на реда си. […] Обаче без спор училищното дело в Лом напредна благодарение на него“[465].

       Хаджи Сава Хаджиилиев-Караманлията се установява в Шумен през 1787 г. и с помощта на своето богатство става първенец („баш чорбаджия“) на българите в града. След Свищовския мирен договор (4 август 1791 г.) е определен за „защитник“ (вероятно представител, пълномощник, векил) на шуменските християни с ферман на султан Селим III (1789 – 1807)[466]. Такъв християнски представител има съдебни, финансови, обществени и църковни прерогативи. Сред тях е и правото да събира данъците от християнското население. След това обичайно отива в Цариград за внасяне на общата сума[467]. Към хаджи Сава се обръщат по различни въпроси – подялба, спорове, съвети[468]. Той е ръководител и на Българската община в Шумен, създадена през 1831 г.[469] Показателен за неговото важно място в общонароден мащаб е фактът, че е споменат в доклад от 1834 г. на Шарл Жозеф дьо Боа льо Конт (1796 – 1863) до френското външно министерство като един от тримата най-видни български първенци редом с Големи Вълко Чалъков и хаджи Найден Кръстев: „Между православните християни трябва да се споменат като много лични хора г. Вълко [Чалъков] и господата Найден и Сава – старейшини на общините в Адрианопол и Шумла [Шумен]“[470]. Според някои мнения[471], хаджи Сава е първенецът, с когото разговаря френският дипломат и получава от него ценна информация за въстаническите замисли и действия на българите. Боа льо Конт окачествява този неназован по име човек като „старейшина на общината в един български град“ и „една значителна личност сред българската нация“[472].

     Възможно е тази оценка да е дадена и за Големи Вълко Чалъков, който също се среща и води обстоен разговор с френския дипломат. През 20-те години на XIX в. Чалъкови влизат в светския съвет при Пловдивската митрополия, чийто членове са избирани не от населението, а са назначавани от митрополита, и повечето принадлежат към местната гръцка аристокрация[473]. Фанатичен привърженик на „Мегали идеята“, пловдивският учител Георгиос Цукалас представя в силно негативна светлина тази знаменита фамилия заради пробългарската й позиция в църковната борба, но признава, че тя заема водещо място в местната власт, за което отправя упреци към филипополския митрополит Никифор (1824 – 1850). Цукалас подчертава, че след като се заселват в Пловдив, Чалъкови забогатяват покрай бегликчийството, придобиват влияние сред гражданите, включват се в обществените работи на града и покровителстват митрополита, който им дава правомощия да решават и отсъждат при споровете между православните християни във Филипополската епархия[474]. Големи Вълко, Големи Стоян и Малки Вълко фигурират в митрополитската кондика като свидетели на продажби, завещания и дарения, като активни участници в различни строителни и благотворителни начинания[475]. Макар и с известен ироничен подтекст, Любен Каравелов (1834 – 1879) споменава, че Големи Вълко Чалъков става „мемлекет-чорбаджисъ, т.е. защитник на християните и покровител на ограбените и оголелите“[476]. Под негово ръководство в местното християнско самоуправление настъпва забележима положителна промяна – в общинските дела е сложен ред, приходите се увеличават, изграждат се училища, а старите, порутени градски църкви се подновяват като големи и солидни постройки[477]. По този повод К. Моравенов изтъква, че с грижите на чорбаджията градското управление „цъфтеше“[478]. Османската власт предоставя на християнската община правото да събира данъците от лозята, серчима (данъка върху свинете) и харача (поголовния данък), но тяхното събиране дълго време е в ръцете на арменски сарафи. Големи Вълко успява да измести арменците и сам се заема с тази отговорност[479]. Като „предстойник на християнското население“, той го защитава и печели доверието му[480]. Бегликчията е съветник на османските управители в Пловдив и без неговото съгласие те не вземат решения по въпроси, отнасящи се до местните християни[481]. Дори когато се строи градският конак, властта се обръща за помощ към него – пловдивският назър Хайредин паша иска чорбаджията да намери един доверен българин, който да изчислява и контролира разноските при строителството[482].

      Не без основание Христо Кесяков оприличава Големи Вълко на „велможа всевластен и всесилен“[483]. За ръководното място на крупния бегликчия в управлението на християнското население в Пловдив свидетелства надписът при неговия ктиторски портрет от Рилския манастир (1840 г.), където е титулуван „градоначалник филипополски“[484]. В писмо до чорбаджията от 24 ноември 1839 г. Васил Априлов и Николай Палаузов (1821 – 1899) използват за длъжността му названието „кмет“[485]. Властовите правомощия на Големи Вълко се простират не само над християните в града – църковната община в Пловдив управлява всички православни жители на Филипополската епархия[486].

    Неговият брат Големи Стоян, който също има важна роля в управлението на епархията, е наречен в грамота на вселенския патриарх Константий II „първенец от Филипополската община“[487]. Панагюрецът Тодор Манев си спомня, че „Стоян чорбаджи Чалъки и Михаил бей Гюмюшгердан бяха снабдени с царска сила и власт“ и „като князове князуваха в Пловдив“[488]. Големи Стоян Чалъков редом с брат си Големи Вълко е защитник на българите и със своите властови позиции и обществено положение се стреми да помогне на всеки. В „Цариградски вестник“ от 21 октомври 1850 г. е описана неговата подкрепа към тъжителите: „Дядо Стоян със старините си ся повдигаше и за най-малка работа, както и за голяма, да ходи по конаци та всякого да оправи; и на едно място се молеше, на друго нареждаше, на трето повеляваше, и така свършваше всякаква работа“. Посочено е защо той успява в своите настоявания за справедливост: „думата му бе силна и навсякъде ся слушаше“[489]. Вече бяха дадени примери как Големи Стоян издейства помилването на осъдени.

       Централна фигура в общинското християнско самоуправление на Хасково представлява Христодул Вълчев Шишманов, „първи мемлекет-чорбаджия“ и заедно с брат си Жечко „първенец по богатство и влияние“ в града[490]. Ковчежник на хасковския аянин Емин ага, Христодул отнася от хазната цял биволски толум, пълен със злато, след падението на къджалийския главатар през 1813 г. Това злато стои в основата на бързото му издигане[491]. В българския възрожденски периодичен печат често е назоваван „г-н Христодул чорбаджи“[492]. Отделни вестникарски дописки разкриват, макар и бегло, неговата роля в обществения живот на хасковските българи. В „Цариградски вестник“ (7 февруари 1853 г.) той е посочен между „хаскьойските градоначалници“[493], на страниците на в. „Гайда“ (25 май 1864 г.) – сред „първите граждане“ на Хасково[494], а във в. „Право“ (21 юни 1871 г.) е характеризиран като „водител и лост в града ни“[495]. По време на българското църковно движение Христодул Шишманов оглавява борбата срещу хасковските гъркомани[496]. Води български учител в града и с негова помощ въвежда българския език в училището и църквата[497]. По-късно Стоян Заимов заключава: „В епохата на възражданието на българщината в Хасковско големият и богатият род на Шишмановци игра първенствующа роля“[498].

     Хаджи Параскева Хаджилуков стои начело на християнската община в Търново. Тя има административни, данъчни и гражданско-правни функции, ангажирана е с църковните и училищните дела[499]. Ръководителите й влизат в съвета на търновския митрополит като негови приближени сановници[500]. За техните длъжности са използвани различни названия: коджабашия, чорбаджия, баш, старейшина, проестос[501]. Наричани са също „градски чорбаджии“, „първенци на града“[502] и архонти[503]. Хаджи Параскева произхожда от знатно семейство – преди него в общинското управление са дядо му кир хаджи Велчо и бащата кир хаджи Лука (Леко)[504]. За авторитета на хаджи Лука говори фактът, че през 1772 г. митрополитът поверява нему църковните ценности за съхранение[505]. В един летопис хаджи Параскева е наречен „търновски кнез“[506], т. е. той е главният християнски управник на града. Първенецът присъства като член на общинското ръководство в различни документи, отнасящи се до просветни инициативи, финансови въпроси, уреждане на наследство и т.н.[507] В качеството си на „търновски кнез“ води кореспонденция с врачанските чорбаджии[508]. След началото на гръцката Завера хаджи Параскева се самоубива[509], за да избегне изтезания, унижения и конфискация на имуществото.

      Още по-силен местен първенец е Георги Попсимеонов, известен като Георги Анагноста и Георги чорбаджи. В продължение на 48 години (1821 – 1869 г.) е ангажиран с управленските дела на Търновската каза. Член е на меджлиса в Търново, заема службата на казалийски ковчежник, а през 1832 г. е определен със султански ферман за представител (каза векил) на християнското население в казата. Ръководителите на общините и отделни първенци от Габрово, Елена, Трявна, Беброво, Арбанаси и други селища се обръщат към него за решаване на различни обществени въпроси: избор и смяна на чорбаджии, назначаване на османски чиновници, събиране на данъци, църковни и финансови дела, злоупотреби и т.н.[510] Георги Попсимеонов е човекът, от когото зависи техните молби да бъдат поставени за разглеждане от османските власти, тъй като не само е член на меджлиса, а изпълнява в конака функциите си на каза векил и има пряк достъп до търновския каймакам[511]. Заради заеманата длъжност е наричан „каза чорбаджи“, „градоначалник“, „търновски господар“ и др.[512] Бебровските първенци с голяма почит му пишат на 4 юли 1855 г.: „...като сме покорни на градоначалството ви“[513]. Той е представителят на християните от Търновската каза, който през 1846 г. присъства в Цариград на тържествения сюнет на султанския син[514]. Има няколко държавни отличия, които още повече утвърждават неговия авторитет. Със султанско ираде от 16 август 1846 г. членовете на търновския меджлис Янко (Янко Евстатиев), Йорги (Георги Попсимеонов) и Стати (Евстати Селвели) получават ордени[515]. На 28 януари 1854 г. Георги чорбаджи е удостоен с орден „Меджидие“[516]. В началото на 1856 г. отново е награден с „висок царски нишан“ за своето „вярно тридесетгодишно служение“[517]. Когато достига 80 години, вече уморен от многолетните си административни задължения в казата, той се оттегля в заслужена почивка. Това събитие е отразено на първа страница на в. „Дунав“ от 3 септември 1869 г. с публикувано съобщение, че „г[осподин] Георги ага“ е напуснал длъжността си поради напреднала възраст след като „около 48 години време е бил на служба при императорското правителство“. Отпусната му е пожизнена пенсия от 250 гроша месечно[518].  

       Илия Видинлиев е „неформален лидер“ на населението в Габрово от 1840 г. до края на 60-те години на XIX в. Думата му е закон – и в обществените дела, и в съдебните процеси. Привиква в къщата си и осъжда провинили се за кражба, пиянство или разврат и след това ги изпраща в конака, за да бъдат затворени. Габровци едновременно го почитат и се боят от него. Когато умира най-големият му син Лазар, цялата чаршия е затворена в знак на траур[519]. Към Видинлиев се обръщат за помощ не само българи, но и османски управници[520]. За този властен чорбаджия се пее: „Де се е чуло, видяло, /  във една земя три царя: / Царят царува в Цариград, / Пазвантоглу във Видин / и дядо Илия в Габрово“[521]. 

     Чорбаджи Генко Петров Даскалов от Трявна е извънредно строг управник, който не търпи да му се противоречи. Силен закрилник на българите в селището и района, той изисква срещу това пълна покорност[522]. Следното описание сполучливо разкрива неговия двойнствен образ: „Чорбаджи Генко бил в пълния смисъл на думата чорбаджия-изедник, и чорбаджия-фукара бабасъ (баща на сиромашта), и хайдутин, и въстаник, и приятел на турците, и техен най-голям душманин“[523]. Той убива османски чиновник, който идва в Трявна, за да събира данъците, настоява да бъде настанен на „конак“ в някоя къща и се държи непристойно с чорбаджиите. След това българският първенец напуска селото и се връща половин година по-късно, без никой повече да повдигне въпрос за убийството[524]. Генко Даскалов жестоко отмъщава дори на приближените си люде, ако не изпълняват „чорбаджийската му заповед“[525]. Една от неговите най-големи заслуги е, че ръководи строежа на укрепление в Трявна за защита от кърджалиите[526].

      Но чорбаджийската закрила не е безкористна. Всеки колибар от Тревненско трябва да дава ежегодно на чорбаджията си по една овца за това, че го „пази от турците“[527]. Особено алчен при „лъченето“ на овцете е чорбаджи Никола Чушков, който по-късно разказва с гордост как е ограбвал колибарите[528]. На 12 ноември 1850 г. тревненските първенци пишат на Георги Попсимеонов, че Чушков „две години прави зло на хората на селото“ и „в очите на народа негова милост е като зломисляник“[529]. През 1855 г. те отново се оплакват на търновския каза векил от своеволията на „дядо Чушка“[530], поради които на 22 декември същата година той е свален от чорбаджийската длъжност[531]. За ролята на чорбаджиите в Трявна говори и следният факт – те не само събират данъците от населението, но изглежда съставят и данъчните документи, което на други места се върши от османски чиновници[532].

      Сходна е властта на еленските чорбаджии над околните колибари. Според някои данни, те работят на техните имоти и им доставят безплатно овце, храни, дърва, строителен материал и т.н.[533] Разказва се един куриозен случай: за сватбата на чорбаджийска дъщеря колибарите донасят толкова много дърва, че след като са горени почти 20 години, стигат за сватбата и на нейната дъщеря[534]. В българската възрожденска преса излизат редица негативни публикации за чорбаджиите на Елена, в които са описани насилията и грабежите на тези „самозвани патриции“[535]. Десетина чорбаджийски фамилии държат селището в ръцете си и техни представители се сменят в управлението[536]. В края на XVIII – началото на XIX в. няколко чорбаджии стават жертви на борбата за власт между чорбаджийските фракции[537]. Но в никакъв случай еленските първенци не трябва да бъдат оценявани едностранчиво – почти всички от тях подкрепят църковното и учебното дело като инициатори и дарители[538] и често защитават местното българско население от произволите на османски чиновници[539]. Мнението на българския юрист, правен историк и политик Стефан Бобчев (1853 – 1940), който е родом от Елена, за техните дела е положително: „Еленските чорбаджии са познати по големите добрини, които са правили на селото си: поддържане на училища, пожертвования за черкови, даряване на чешми, мостове, пътища и пр.“[540] Марко Дичев също е категоричен – много местни големци са се отличавали с патриотизъм и са били „защитници на раята“, а повечето от нападките срещу тях са пресилени и пристрастни[541].

     Чорбаджията на Беброво хаджи Станю (Станчо) се държи като истински феодален владетел. Той иска от всяко семейство по една овца и да му работи ангария един ден в годината. Когато се вдига сватба, трябва да се вземе позволението на чорбаджията, а младоженецът е длъжен да му направи подарък. Станю се разпорежда безконтролно с парите от църковната каса, присвоява имоти, върши насилия[542].

    Подобно е поведението на троянските чорбаджии. С даване на подкупи на османски властници, няколко местни български първенци се сдобиват с правото да управляват неограничено целия район и го поделят помежду си[543]. Имотите на хаджи Петър Балюв, влиятелен бегликчия и джелепин, се простират от Троян до с. Чифлик, на Спас Маринов – от Троян до с. Шипково, на хаджи Васил Папазов – от Троян до селата Орешак, Патрешко и Колибето (Черни Осъм). Селяните са задължени да работят на обширните им земи и да доставят строителен материал за техните къщи, хамбари и воденици. Хаджи Петър Балюв ги вика за работа, като застане с коня си на Присоето и гръмне с пищов, а хаджи Васил Папазов – с думкане на тъпан в с. Орешак[544]. Чорбаджиите имат правото всяка година първи да купуват добитък от селяните в Троянската нахия, които чак след това могат да продават на други търговци. В замяна чорбаджията предплаща данъците на много бедни хора и им дава назаем (с лихва) пари за храна и облекло[545].

     През „Кърджалийското време“ като главен първенец в района на Троян изпъква Тодор (Тоде) Балюв, собственик на много имоти[546]. Наричан е не „чорбаджи“, а „войвода“[547], заради водещото си място сред местните българи и защитата, която им осигурява срещу разбойнически нападения[548]. Синът му Балю, баща на хаджи Петър Балюв, е различен по характер и държи в икономическа зависимост много колибари[549]. Хаджи Петър продължава да действа с неговите методи. Владее над 20 000 дка земи в Троянско (ниви, ливади, гори), част от които се обработват от ратаи и изполичари. Много сиромаси се превръщат във вечни длъжници на чорбаджията. Най-силният човек в Троянската нахия, той получава огромни приходи от джелепчийство, бегликчийство, рентиерство, лихварство, от своите ханове, кръчми и бакалници[550]. Но изглежда и това не му е било достатъчно. Разпространява се куриозният разказ, че всеки, минал покрай кръчмата на хаджи Петър, е длъжен да пие една ракия. Дори да не се отбие, пак му се пише на сметката![551] Все пак е необходимо да се отнесем с известни резерви към достоверността на тази информация, чиято цел сякаш е да обрисува в още по-черни краски негативния образ на типичен „чорбаджия-изедник“. Неразточителен в бита си[552], хаджи Петър Балюв предпочита да трупа богатство и имоти. Освен обширни земи от Троян нагоре по Балкана, той закупува и пасища южно от старопланинския хребет. Всички тези негови поземлени владения са назовани „Балювски Балкан“[553]. Притежанията на хаджи Петър се оспорват от жителите на Сопот[554] и троянските първенци правят големи разноски за водените съдебни дела[555]. Тези необосновани харчове на общински пари стават причина българите в района на Троян да се разбунтуват срещу властта на чорбаджиите и да постигнат ограничаване на техните права[556].

      Лихвари и търговци на добитък, братята Спас и Нено Маринови са наричани „банкерите на Троянска нахия“[557]. Спас Маринов е близък приятел и съветник на троянския мюдюрин и е почитан от турците, които се обръщат към него със „Спас чорбаджи“ и „Спас ефенди“[558]. За авторитета на троянските чорбаджии говори и една случка от Ловешкия затвор, описана от Захари Стоянов (1850 – 1889) в неговите „Записки по българските въстания“. Мюсюлманите, задържани за кражби и убийства, малтретират вкараните при тях бедни революционери, но посрещат с почит арестуваните чорбаджийски синове. Обяснението им е, че тези големци, „макар и гяури, но нашите бащи са яли техния хляб, били са хора с нофуз [влияние], по стотина сиромаси са се хранели на техните врата“[559].

      Въпреки че са описвани като сурови и алчни „деспоти“, които използват всяка възможност да се обогатят, хаджи Петър Балюв, Спас Маринов и хаджи Васил Папазов полагат грижи за християнската вяра и се стремят към спасение на душите си – те са сред най-щедрите ктитори на Троянския манастир. Има данни, които показват, че на троянските първенци не са чужди въжделенията за национално освобождение и църковна независимост. Хаджи Петър Балюв и Спас Маринов участват в българското движение за самостоятелна църква[560]. Власи Илиев обръща внимание на следния факт: чорбаджиите знаят, че в Троян през 1876 г. се готви въстание, но не осведомяват османските власти[561]. А и как биха могли да станат издайници, след като председател на революционния комитет е Димитър Папазов, брат на хаджи Васил Папазов, а в него влизат Пенчо и Димитър Хадживасилеви, синове на хаджи Васил Папазов, Цочо Спасов, син на Спас Маринов, Минко Ненов, син на Нено Маринов, Васил Бочов, син на Бочо Папазов, и т.н.?[562] Бочо Папазов, който близо 30 години е кмет на Троян, два пъти спасява града по време на Априлското въстание[563].   

      Управленските и съдебните дела на Панагюрище са в ръцете на „старите и влиятелни чорбаджие“, които се опират на привилегиите, дадени на войнушкото селище. Местните жители разчитат на чорбаджийската защита. Един пример е достатъчно показателен – когато в усилни години панагюрци не могат да изплатят исканите от властта данъци, чорбаджиите събират парите помежду си, за да предпазят хората[564].

    Така е и в Тетевен – фактическата власт се намира не в мюдюрина, а в тамошните чорбаджии. При най-малкия опит на османския управник да накърни правомощията им, те издействат неговата смяна[565]. Например известният хаджи Тило (стар конашки чорбаджия и притежател на султански берат с особени привилегии) е налагал волята си без да се съобразява с мнението на тревненския мюдюрин. Макар и да хиперболизират могъществото му, народни песни го представят като всесилен местен първенец[566].

    В Малко Търново има османски забит[567], но съществено място в управлението заема тамошният български елит. Георги поп Аянов (1881 – 1951) набляга на факта, че българите в Малкотърновско „като стари жители си запазили общинското самоуправление още от българско време“ и пише за местните чорбаджии: „Чорбаджийството твърде отрано се издигнало като едно силно и влиятелно съсловие, благодарение на обстоятелството, че градът много отрано се издигнал като скотовъдски и въглищарски център, а по-късно и като търговски и занаятчийски“. Към „старите“ чорбаджии в Малко Търново се причисляват едрите скотовъдци, бегликчиите, джелепите и износителите на въглища и дървен материал[568]. Важни сведения за управленските правомощия и авторитета на българския управник на градеца, издигнат от средите на чорбаджийството, дават руските документи от Руско-турската война (1828 – 1829). В тях неведнъж се споменава малкотърновският „примат“ (т.е. първенец), който преговаря с руското командване от името на местните жители и събира за борба срещу османците близо 4000 въоръжени бойци[569].

       Гюрчин Кокалевски е коджабашия на с. Лазарополе цели 56 години – от 1807 до 1863 г.[570] През 1838 г. е поставен със султански ферман за „началник“ на цялата „Миячия“, като му е дадено правото да участва в меджлиса в Дебър заедно с турските и албанските бегове[571].  Гюрчин е могъщ закрилник на тамошните българи. Организира защитата на Миячкия край от разбойнически банди[572]. Сам събира данъците и ги отнася на турския управител в Битоля[573]. Решава всички спорове между жителите[574]. По този начин свежда до минимум съприкосновението на османската власт с местното население. В различни извори е наричан коджабашия, мухтар, векил, кехая, началник, челник, главатар и княз[575].  Надпис от лазарополската църква „Св. Георги“ го представя като владетел на българите-мияци: „Във времето на княз Гюрчин княз“[576] (думата „княз“ е записана два пъти).  

     Чорбаджи Пею Степанов е основна фигура на гражданското и църковното самоуправление в областта Знеполе, покровител и опора на тамошното българско население, инициатор за построяването на църкви и училища в голяма част от знеполските села[577]. Характеризиран е като „просветен властелин над българите“, „духовен първенец“ и „безкористен защитник на българщината против турци и гърци“[578]. Съхранен е удивителен спомен за неговата благодеятелност, който звучи като легенда – щом „дядо Пею“ се застъпи пред ковчежника за някой беден човек, той веднага е заличаван от списъка на данъкоплатците и друг път не е търсен за пари[579]. Свещениците от знеполските храмове така възхваляват Пею Степанов в своите молитви, сякаш става дума за местен български владетел: „Благотворителнаго, величайшаго и благороднейшаго и нищелюбиваго народопредводителя, знеполскаго господина: господина нашего Пея, милостиваго к нам покровителя и тишайшаго благодетеля...“[580]. Несъмнено почитта към чорбаджията се дължи и на факта, че той е наместник (екзарх) в Знеполе на нишавския владика.

        Богатият търговец хаджи Нешо Филипович е достоен и смел водач на пиротските българи. В спомените на пиротчани оценките за него съвпадат: в Пирот той е „пръв човек по имот и уважение“[581], „най-видният, най-уважаваният и най-мъдрият човек“[582] и „особено уважавано и влиятелно лице“[583]. Коджабашия и ковчежник на Пиротската нахия, хаджи Нешо събира „вергията и харача“ и после предава данъците на османците[584]. Още през първите три десетилетия на XIX в. управлението на делата на българите в нахията се намира в неговите ръце[585]. В български писмени извори от 1820 и 1832 г. е отбелязан като „чорбаджи Нешо“[586]. Първенецът е единственият християнин в Пирот, от когото турците се боят[587]. Той лично, без да мисли за последствията, предупреждава турския воевода на града да не притеснява християнското население[588]. Все пак в този случай хаджи Нешо не проявява дързост, а се опира на правомощията си като представител и защитник на християните в Пиротската нахия. А тези правомощия са значителни. Без неговото съгласие местните османски власти не могат да приемат никакво важно решение[589].

     Хаджи Нешо е член е на градския Синод, който възниква за нуждите на Църквата и се утвърждава като автономна институция на местните християни. Първо сам, а после с други чорбаджии, Филипович отсъжда по различни спорове, като не само помирява страните, но и налага парични и телесни наказания на виновните. Турците не се намесват в дейността на Синода. Когато някой християнин иска от османските властници да разрешат даден спор, те го съветват да се обърне към чорбаджиите[590].

      Освен с църковни и обществени дела, Синодът се ангажира и с политически въпроси. Хаджи Нешо Филипович е приятел и доверен човек на княз Милош Обренович[591]. Сръбската автономия е пример за пиротските чорбаджии, които са инициатори на няколко бунта срещу османските безчинства. След размириците в началото на 1836 г. хаджи Нешо и много други българи са принудени да намерят временно убежище в Сърбия. Кореспонденцията им с княз Милош Обренович е ценно свидетелство за водещото място на Филипович сред християнския елит на Пирот – неговото име стои пред имената на всички останали първенци[592]. Княз Милош адресира отговора си до „хаджи Нешо и Пиротската община“[593]. Със сръбска намеса е постигнато споразумение: Филипович да бъде поставен за коджабашия на Пиротската нахия, като „аянинът повече нищо да не може да прави без него“[594], т.е. всяко решение на османския управител да бъде съгласувано с българския първенец. Голямото уважение и упование на българите в хаджи Нешо ярко проличават, когато над 8000 души го съпровождат до Пирот, за да се представи на управителя (26 май 1836 г.). Турците са уплашени от пристигането на такова множество и напрежението ескалира в стрелба, при която са убити няколко българи[595]. Това трагично събитие хвърля сянка върху направената договорка и върху възможността коджабашийството на хаджи Нешо да промени кардинално ситуацията в Пиротско.

    Завръщането на първенеца издига още повече неговия авторитет пред местното българско население[596]. Той продължава да изпълнява коджабашийската си служба и същевременно не се отказва от своята цел – отхвърляне на чуждоверското господство. Използва властта си, за да подбужда българите към бунт, и е наблюдаван с подозрение от Високата порта и местните турски управители. В османски документ от 1837 г. се съобщава, че „кметът на Пирот, сръбски приятел, се е заел да насажда бунт между раята и подбужда жителите от казаните села да си набавят оръжие, по която причина казаните раи се били снабдили с достатъчно количество оръжие“[597]. След неуспешен опит на турците да убият сина му (вместо него загива друг човек) хаджи Нешо се мести в София[598]. Неговото преселване се датира в 1850 г.[599], но всъщност то се случва доста по-рано – чорбаджията е записан сред софийските спомоществователи на книгата „Служба на светия свещеномъченик и чудотворец Харалампий Магнезийски“, издадена през 1843 г.[600] В София той отново се нарежда сред най-личните люде и, както вече бе посочено, е един от най-щедрите дарители на църквата „Св. Крал“.

     Милое Йованович (кр. на XVIII в. – 1841) произхожда от изтъкната фамилия (негов баща е чорбаджията Цветко Йованович). Той е богат търговец[601] и дългогодишен кмет на нишкото село Каменица[602]. В приписка (1841 г.) към пентикостар от църквата „Св. Възнесение“ в с. Горни Матеевац е споменат като „Милоя чорбаджия от Каменица“[603]. Заради общественото му положение турците го наричат „капитан Милое“[604]. Смятан е от съвременниците си за един от „най-видните българи“ (die ansehnlichsten Bulgaren)[605] и „най-знатните българи“ (най-знатнји бугари)[606] в района на Ниш. Първенецът участва в бунта през 1835 г. и на преговорите с османските власти оглавява делегацията от 20 представители на околните български села[607]. За известно време през същата година е избран за баш кнез на Нишкия вилает[608] с правомощия да контролира събирането на данъците от християните, да регулира другите им задължения и да решава техните спорове[609]. Милое Йованович управлява с голяма строгост към османските безчинства и се изявява като безкомпромисен защитник на българското население. Винаги придружаван от дузина пандури, той „завардил всички села до Нишава и никакъв турчин почти месец не пуснал в никое село, за каквато и да е работа“. Пашата го вика в Ниш, но той не се подчинява и само писмено го уведомява, че народът не иска субашии да ходят по селата. След сръбска намеса първенецът е свален от длъжност и заменен с удобен за османската власт човек – Йован Петрович[610]. Очевидно разтревожен от поведението на Милое, нишкият паша променя дотогавашното название „кнез“ на „коджабашия“[611], за да не бъдат правени асоциации с титлата на сръбския княз.

     Въпреки че губи управлението над християнското население във вилаета, Милое Йованович остава всепризнатият водач на местните българи. Той е сред организаторите и ръководителите на Нишкото въстание, избухнало през 1841 г. Несъмнено играе важна роля за събирането на парите, с които трябва да се купи оръжие. В приписка от споменатия по-горе пентикостар е отбелязана внушителна парична сума на обща стойност 756 000 гроша, събрана от нишките първенци за „повдигане на вилаета“[612]. След разгрома на въстаниците, Милое се укрепява с хората си в кулата на Каменица, където се сражава до смърт[613]. Според разкази, негов родственик му довежда кон, но той отказва да избяга, за да не бъде упрекван от людете, които е повел към страдания и гибел[614].

      Баш кнезът Петко Маринов, известен с прозвището „Паша Петко“, управлява нахията Сахра по сходен начин с Милое Йованович. Той е един от водачите на Видинското въстание от 1850 г.[615] Приписка от сборник в църквата на с. Грамада (дн. гр. Грамада, Видинско) разкрива главната му роля в това голямо българско надигане и в последвалите преговори с османското правителство: „Бог да живи Петка Мариновича баш кнез, он повдигна бугарите, с турците се разговори и после наши човеци одиха у Цариград, те са с царя шура правиле“[616].  Въпреки че въстанието е потушено, Петко Маринов получава големи управленски правомощия като част от реформите на Високата порта в тези краища. Поп Минчо Кънчев отбелязва: „Паша Петко три години управлявал двадесет и четири села. Жандари, управители, даноци – всичко било под негова заповед и управление. Чиновниците му били все българи. Не пропускали турци да им се месят в работите“[617]. Това сведение се потвърждава от Димитър Маринов, който описва положителните промени след въстанието: „Кнезовете са ходили въоръжени и придружени от свои въоръжени българе сеймени. Имали са право да решават много въпроси сами, без да искат одобрението на правителството“[618]. Показателно за силата на кнезовете в северозападните български земи е поверителното писмо на османския чиновник Абделфекар до великия везир (19 декември 1856 г.): „От друга страна, цялата местна власт е напълно в ръцете на тъй наречените башкнезове [...] тук във Видинско башкнезовете се смятат за бъдещи свободни, независими князе и като такива те претендират за особени права [...] Тези кнезове се намесват във всяка държавна работа в казите и понеже те винаги бързо решават поставените им въпроси, изпъкват като полезни за държавата служители, когато всъщност те покваряват духовете на хората“[619]. Тъй като много провинили се турци са бити по заповед на кнезовете, те са сменени с първенци, които не са избрани от населението, а назначени от османците[620]. Някои от бившите кнезове намират убежище в чужбина, а други са изпратени на заточение. Сред заточените е Петко Маринов, който умира в Диарбекир[621].

      Накрая ще се спрем на чорбаджийската власт в едно селище, което се е превърнало в символ на Българското възраждане, а немалко негови жители са станали емблематични фигури по сила, влияние и просперитет. Христо Пулеков (1817 – 1889) пише, че Копривщица се е управлявала от „маленка аристокрация“[622], а Михаил Арнаудов (1878 – 1978) посочва, че Копривщенската община „се е радвала на пълно самоуправление под ръководството на най-влиятелните чорбаджии“, които според него са представлявали местна „олигархия“[623]. Копривщенецът Михаил Маджаров изказва идентично мнение: „То беше едно аристократично или по-добре едно олигархично управление. Ако някой беден човек захващаше да се бърка в обществените работи, той ставаше предмет на подигравки и скоро намираше приличното си място“[624]. Начело на Копривщица стои приближен кръг чорбаджийски фамилии (Чалъкови, Доганови, Мирчови, Каравелови, Каблешкови и др.). Сродяването и общите занятия (джелепчийство, бегликчийство и абаджийство) още повече затвърждават връзките между тях, превръщат ги в голяма обществена и икономическа сила в селището, която ангажира в доходоносните си начинания много семейства и им осигурява не само прехрана, но и сериозни възможности за материално въздигане.  

      Копривщенските първенци също са защитници на българското население, но понякога злоупотребяват с властта си. В османски документ, издаден преди 8 март 1775 г., се цитира оплакване на копривщенци от действията на техните коджабашии Нейко и Вълко: „Съгласно [изискванията] на пристигналия със султанска заповед дефтер на полагащите ни се данъци, се ангажираха да ги събират зиммите [т.е. немюсюлманите] жители на нашето село абаджъ Нейко и абаджъ Вълко. Съюзени със зависими от тях зимми обаче, те обсебиха коджабашълъка на селото ни и от хиляда сто и осемдесета година [9 юни 1766 – 29 май 1767 г.] насам в противоречие с шериата и без каквото и да било право събират от бедната рая повече от заповяданото в данъчните регистри и си го присвояват. Когато се изискат съдебни ревизии на сметките им, те ги избягват. По този начин бедната рая изпада в нищета и това ще стане причина тя да се разпръсне и разпилее“[625]. Тези коджабашии, подкрепяни и от други люде, са именно представители на копривщенската „олигархия“, която управлява селището. Най-вероятно Вълко и Нейко са „кир хаджи Вълко [Чалъков] и кир хаджи Нейко“, споменати в надписа от 1779 г. като ктитори на Хилендарския манастир. Явно те са искали поне част от присвоените пари да бъдат дадени за богоугодно дело. Споменатите произволи постепенно остават в сянката на общественополезните дела на Чалъкови. Копривщенци пазят положителен спомен за тяхното управление – Христо Пулеков твърди, че „съотечествениците им още помнят и уважават нихните добри наредби и всякогаш за общите си работи до них се допитуват“[626].

    Висока оценка за управлението на копривщенските чорбаджии дава Михаил Маджаров, който има лични наблюдения: „В миналото Копривщица се славеше със своите чорбаджии. Те бяха силни хора, защото бяха грамотни, защото бяха интелигентни и защото бяха хора с познания. Благодарение на това им качество те бяха сполучили да бъдат бегликчиите на царщината и това им даваше другата половина на силата. От тях зависеха стотици и стотици копривщенци в икономическото си положение. Те бяха влиятелни в Пловдив и това ги правеше да бъдат силни и пред местната турска власт. В Копривщица имаше един представител-муслюманин на централната власт, но ничтожна роля играеше той при чорбаджиите, от които зависеше неговото стоене или преместване. Властта на чорбаджиите се простираше и в черковата. Те сами бяха черковни хора и се бъркаха в черковните работи. Но те знаеха да уважават моралния авторитет на свещеника“[627]. Сведенията на Маджаров за фиктивната роля на местния мюдюрин са сходни с данните за селища като Трявна, Елена, Тетевен, Котел и др.

        Наследствено управление. Въпреки че населението избира чорбаджията, този избор в немалко случаи преминава от баща към син, от брат към брата или към друг близък родственик. Понякога изборът е формален и просто узаконява наследственото управление на даден чорбаджийски род. Има и примери, когато управлението се предава в рода по право. Петко Р. Славейков (1827 – 1895) твърди, че преди Танзимата чорбаджилъкът, най-вече на „кьой чорбаджиите“ (т.е. селските чорбаджии), е бил потомствен както бейлика[628].

     Начело на привилегированата област Мариово, разположена близо до Прилеп, стои земски кмет, който управлява наследствено и зависи пряко от Цариград. Според преданието, пръв земски кмет е бил Пею Руновски, чийто род ръководи Мариово до средата на XIX в. След това управлението преминава у рода Чакреви[629]. През 1872 г. последният земски кмет Трайко Чакрев е убит по заповед на прилепския каймакамин и с това е сложен край на автономията на областта[630].

   Потомствени са и оряховските кнезове, като управлението се предава в рамките на един род. В края на XVIII – началото на XIX в. Янаки Папазоглу се подписва „обърш [т.е. обер=главен] кнез“, „обърш кнез Орехова“, „обърш кнез в каза Ореховска“[631]. След Янаки Папазоглу, главен кнез на Оряховската каза става неговият племенник Янаки Хаджидучович, който също се назовава „кнез Янаке Ра[хо]вски“[632].

      Над сто години коджабашии на с. Доган Хисар, Дедеагачко, са хора от рода Калоянови, с който е кръвно свързан Петко войвода (1844 – 1900). Калоян Петков Мамирев (Калоян кехая) поема управлението през 1790/1795 г. и го държи до смъртта си в 1837 г. Също така той има правото да решава съдебните спорове в своето село и още седем съседни села. Наследен е от сина си Петко Калоянов, който управлява Доган Хисар като мюдюрин (1837 – 1876). Синът на Петко Калоянов – Калоян Петков, е следващият управник (1876 – 1901)[633].

        Близо столетие Трявна е управлявана от рода Даскалови[634]. През 70-те и 80-те години на XVIII в. чорбаджии на селото са Петър и синът му Койчо, а след това управлението дълго време се намира в ръцете на брата на Койчо – Генко Петров Даскалов. След смъртта на Генко, неговият син Кънчо Генков Даскалов е избран за чорбаджия и заема тази длъжност (с известни прекъсвания) в продължение на няколко десетилетия (1829 – 1841, 1844 – 1849, 1856 – 1858)[635]. Чорбаджилъкът в Трявна първоначално се намира в ръцете на четири фамилии, в които „се забелязва нещо на благородство“ – Големаните, Минюви, Кроснювци и Даскалови, а впоследствие в общинското ръководство също се утвърждават Чушкови и Мутафови[636].

     Хаджи Станю (Станчо) наследява чорбаджийската длъжност от баща си, управлявал Беброво близо 40 години. В молба (1864 г.) на Бебровската община до руския консул във Велико Търново Василий Кожевников, в която подробно са описани насилията и беззаконията на чорбаджията, два пъти е посочен този факт: „баща му, като стоя глава на тукашний хокюмат, че и след смъртта му, като по наследство, ся покачи син му х. Станю...“, „като остана наследник в конака след бащината си смърт“[637].

      Могат да бъдат дадени и други подобни примери. Както хаджи Тошо Ценов, така и синът му Димитраки Хаджитошев са чорбаджии (коджабашии), които ръководят християнската община на Враца[638]. Александър, Тодораки и Замфираки Димитракиеви Хаджитошеви също са изявени български първенци. Три поколения са свързани и с общинското управление на Търново: кир хаджи Велчо, синът му хаджи Лука и внукът хаджи Параскева[639]. Фамилията Чалъкови излъчва чорбаджии и първенци повече от столетие – първоначално в Копривщица, а вспоследствие в Пловдив. Хадживълчеви от Жеравна също са потомствена чорбаджийска фамилия[640]. Чорбаджийството и големството в рода Балюви от Троян се предават от поколение на поколение[641]. Първо хаджи Дойчин, после и синът му хаджи Трайко Хаджидойчинов са най-силните чорбаджии в Скопие[642]. Казанлъшкият първенец Грую е наследен като чорбаджия от сина си Стоян Груюглу[643], който се издига много повече от своя баща. Никола Крантов е отбелязан като един от коджабашиите и чорбаджиите на Дупница[644], а неговият син Лазар Николов Крантов става казалийски чорбаджия[645]. Шуменският „градоначалник“ Димитраки Хаджипанев е син на хаджи Паню, представител на българите в Шумен пред османската власт[646]. Атанас Жеков Карадимитров (Танас чорбаджи) (1814 – 1878) от Карнобат наследява не само голямо богатство, но и чорбаджилъка от своя баща Жеко чорбаджи[647]. Дълго време представители на старозагорската чорбаджийска фамилия Бойоглу са потомствени „екзарси“ и наместничеството на търновския митрополит в града преминава от баща към син[648].

      Въпреки че чорбаджийството е изборно, в Копривщица, Котел, Елена, Жеравна, Троян, Малко Търново и др. има няколко или повече чорбаджийски фамилии, от средите на които се избират местните управници. Така те държат властта в ръцете си и управлението се предава само в техния кръг. Като фамилии от „сой“, те се сродяват помежду си чрез бракове и така още повече утвърждават своето доминиращо място в общността. Затова жеравненските първенци са характеризирани като управляващи наследствено „банове“, „боляри“ и „чорбаджии“, а копривщенските – като „олигархия“ и „маленка аристокрация“, която не допуска друг в решаването на общинските дела. 

     Къщи. Чорбаджиите строят домовете си със стремежа да отговарят на тяхното обществено положение и да респектират с представителен външен вид и богата вътрешна уредба. Често определяни като „сараи“ и „конаци“, те съперничат и дори в много случаи надминават по големина и красота къщите на турските паши, бейове и аяни.

       В началото на XIX в. къщата на старозагорския чорбаджия Георги Пухоолу е била оприличавана на „везирски конак“ – голяма, представителна, с 40 – 50 стаи и „великолепен двор“[649]. През същия период габровският чорбаджия Станьо е притежавал едноетажна, но просторна къща с каменно скривалище и голям чардак, а в нейния широк двор се е намирал кьошк и чешма с три чучура, върху която е било издялано изображение на лъв[650]. В края на 30-те години на XIX в. Илия Видинлиев си построява най-голямата къща в Габрово, наричана от хората „Сарая“[651]. Домът на чорбаджи Гечо Хаджиславов в Плевен също е определян като „същински сарай“[652]. За големината и богатството на конака на Стоян Чалъков в Пловдив можем да съдим от сумата, на която е оценен – 300 604 гроша[653]. До края на XIX в. конаците на рода Шишманоглу оформят „Болярска улица“ във видинската „Болярска махала“[654]. На чорбаджийската фамилия Шишманови принадлежат „най-високите и разкошни конаци“ в българската махала на Хасково[655]. Одринският чорбаджия Нешо Хаджиматеев Кереков живее във „везирския конак“ в махалата „Св. Никола[656]. Двуетажната къща на Цеко чорбаджи във „Варуша“ („Вароша“) на Лом е „първа в града по направата си“ и от 1857 г. служи за сграда на ломското българско читалище[657]. Къщата на хаджи Трайко Хаджидойчинов дълго време остава най-просторната и най-красивата християнска жилищна постройка в Скопие[658]. През 1873 г. чорбаджи Алекси Нейчев съгражда в своя обширен, ограден с високи каменни зидове двор нова къща, която е една от най-големите в Карнобат – двукатна, с мази и десет стаи[659]. Хаджи Стоян Люстооглу от с. Гьоктепе (дн. с. Звездец) построява в родното си село триетажна къща по цариградски образец, с кьошкове и богат интериор[660].

    Заслужава да се обърне специално внимание на конака на могъщия Стоян Груюглу, издигнат през 1847 г. Казанлъшкият чорбаджия го обзавежда с всичко необходимо за своя комфорт[661]. Конакът представлява двуетажна сграда с голям централен салон („хайет“) и просторни стаи от двете страни на салона, а пред главния вход има портик с колони[662]. Прислугата в дома на Груюглу наброява десетина души. Всеки има своя длъжност и свои отговорности. Първо Митю Коев, а след него Петко Стойнов са главни домакини и чибукчии на чорбаджията. Негов файтонджия е Пенчоолу, а помощник – дядо Добри Фунека. Циганинът Шабан сече дървата и вади вода с тулумби за банята. Ганчо носи покупките му из града. Има още 4 – 5 слугини с различни задължения[663]. В чорбаджийския конак след Освобождението се помещава общинското управление на Казанлък. С изгарянето му през 1902 г. България губи ценен архитектурен паметник[664]. Сбъдват се думите на д-р Стамболски, отправени към Груюглу: „Ако поддържаш ти твоите конаци така със сиромашка пот, то камък върху камък няма да остане от тях“[665].

      В търговския град Свищов се издигат много богатски къщи – на Шишманови (свищовския клон), Хаджиконстантинови, Станчови, хаджи Станко и др. Това са масивни каменни сгради, напомнящи на малки крепости[666]. Писателят Константин Константинов (1890 – 1970) разглежда тези стари къщи и се сеща за техните някогашни собственици – „свищовските нотабили, за които Румъния и Австрия са места, дето се отива като през комшулук“[667]. В Хаджистанковия дом, един от най-представителните и най-добре обзаведените в града, е подписан Свищовският мирен договор (4 август 1791 г.)[668]. През 1853 г. Александър Шишманов (1812 – 1892) си построява голяма къща, наречена от турците „Шишманово кале“, която също е сред най-красивите в Свищов[669]. В града се намира подобната на малък дворец къща на състоятелния търговец Иваница Хаджиконстантинов, баща на Алеко Константинов (1863 – 1897). По време на Руско-турската освободителна война (1877 – 1878) в нея отсяда руският император Александър II (1855 – 1881)[670].

     Когато посещава Враца, Феликс Каниц (1829 – 1904) гостува в „хубавата къща“ на „богатия първенец в града“ Тодораки Димитракиев Хаджитошев и отразява с одобрение интериора на дома му: „Жилището на Тодораки бе подредено с известен комфорт. Възглавниците бяха избродирани от жените на къщата твърде красиво от пъстра вълна, таванът на стаите бе украсен с дърворезба, а по стените имаше подредени хубави метални и глинени съдове, които показваха чувството на българина към красотата в приложните занаяти“[671]. Докато тук обстановката е приятна, но не впечатлява с разкош, в същото време някои български първенци оформят вътрешната уредба на къщите си, ползвайки за еталон обзавеждането в домовете на европейското висше общество. Австрийският дипломат Йохан Георг фон Хан (1811 – 1869) посещава Ниш през 1868 г. и е удивен, че в голямата, построена по „турски образец“ къща на Димитър Чохаджията има махагонови дивани, фотьойли с червена коприна и големи огледала със златни рамки[672]. Александър Шишманов обзавежда своето „кале“ в Свищов с мебели от Виена и притежава голяма библиотека с книги на немски и френски език[673].

      Запазени са стотици богати възрожденски къщи, но тук ще разгледаме само няколко ранни и същевременно впечатляващи образци от XVIII – началото на XIX в. Техните собственици са видни чорбаджии, които са стояли начело на българското християнско население в Елена, Враца, Трявна, Копривщица и Жеравна.

      Къщата на Иларион Макариополски (1812 – 1875) в Елена, съградена през 1710 – 1715 г. и по-късно достроявана, е сграда с каменно приземие, в което има  складове и конюшня, с еркерно издаден етаж от талпени стени, с широка стряха, отворени чардаци и решетъчни прозорци[674]. Тази „тежка“ чорбаджийска къща е принадлежала на един от най-почитаните и знатни еленски родове – Михалюви (Михалеви, Михайлови, Михайловски). 

     Къщата на Димитраки Хаджитошев, построена в края на XVIII в., се отличава по своето богатство и представителност от останалите запазени възрожденски къщи във Враца. Тя е двуетажна сграда с жилищни и стопански помещения, с прецизно изработени и украсени с изящна дърворезба тавани, колони, парапети и архитектурни детайли. Таваните с централна композиция-слънце, стенописна украса по холкелите и средна дърворезбена розета, еркерно надвесените кьошкове, отоплителните тела с оригинална форма разкриват изискания вкус за красота на собственика и на майстора-строител[675].

     Даскаловата къща, издигната в Трявна през 1807 – 1808 г. за хаджи Христо Даскалов от майсторите Димитър Ошанеца и Иван Бучуковеца, е сред най-представителните в селището. Разположен в обширен двор, този чорбаджийски дом се състои от каменно приземие със стопански помещения и паянтов етаж с две жилища, свързани в един обем с голям „Т“-образен салон пред тях. Тук се появяват тенденциите на симетричната планова концепция, която по-късно се налага в българската възрожденска архитектура. Даскаловата къща е прочута с дърворезбените тавани в две от стаите. Плод на творческото съревнование на майсторите Димитър и Иван, те са шедьоври на българското резбарско изкуство през Възраждането[676]. 

    Къщата на Петко Доганов в Копривщица, построена през 1815 г., респектира с внушителната си дървена конструкция, силно издадена напред, и високия каменен зид, който й придава вид на малка крепост. Вътрешността на къщата е украсена със стенописи и дърворезби. В нея има просторен салон-гостна („селямлък“) с миндери покрай стените, декоративни ракли и редица от прозорци. До него е разположена малка стая („кафе-оджак“). Там слуга е варил кафе и е подавал чибуците на чорбаджията и неговите гости. Таен проход от нея води до друг салон[677]. Рядкост в тази епоха не само за Копривщица е голямата камина с мраморни поставки[678]. Подвижен дървен мост над улицата е свързвал къщата със стопанските постройки в двора, където са живеели слугите и сеизите на чорбаджи Петко[679]. Михаил Арнаудов с едно изречение оценява нейната представителност: „Къщата му [на Петко Доганов – б. а.] и днес дава идея за широкия замах на този първенец, склонен към разточителство и външен блясък“[680]. Тесен подземен проход е осъществявал връзката със съседната къща, собственост на Тодор, брат на Петко Доганов. Домът на Тодор е една от малкото жилищни сгради в селището със семейна баня[681].

    Къщата на Руси чорбаджи в Жеравна (преди края на XVIII в.) е непретенциозна на външен вид, но има богато украсен с дърворезба интериор. Голямото художествено майсторство на резбата поставя тази сграда сред най-ценните образци на българската ранновъзрожденска архитектура[682]. Руси чорбаджи е управлявал Жеравна[683] и неговата къща отговаря на високия му обществен статус.

    В Копривщица, Елена, Трявна, Жеравна, Котел, Тетевен, Етрополе, Банско и други привилегировани селища със значително самоуправление, процъфтяващи икономически и културни центрове през Възраждането, са запазени още много чорбаджийски къщи, които дават ярка представа за силата на българския елит през тази епоха. Същото може да се каже за градове като Пловдив, Търново, Охрид, Пазарджик, Търговище, Хасково, Смолян и др., където са съхранени големи чорбаджийски конаци[684]. Достатъчно е да се споменат пловдивската възрожденска архитектура, Шишмановата къща (Хасково), Паскалевата къща (Хасково), Пангаловата къща (Смолян), Хаджиангеловата къща (Търговище), къщата на Димитраки Хаджипанев (Шумен), известна днес като къща-музей „Лайош Кошут“, къщата на Николаки Христович (Пазарджик), конакът на Христо Йованович (Пирот), къщите-палати на Робеви, Чаулеви, Савинови, Филеви и други семейства в Охрид. Ето какво впечатление Робевият дом оставя у Симеон Радев, когато той заминава за Охрид като ученик: „...къща триетажна, каквато не бях виждал дотогава и която се издигаше над всичко наоколо, като че ли с някакво господство“[685].

       Чифлици. Българските първенци влагат голяма част от печалбите си от различни доходоносни начинания (бегликчийство, държавни доставки, търговия, скотовъдство и т.н.) в закупуване на имоти, включително на обширни пространства земя, равняващи се понякога на стотици и хиляди декари. Мнозина стават собственици на чифлишки стопанства подобно на турските бейове. Примерите показват, че повечето от тези „чифлик-сайбии“ са сред най-уважаваните, влиятелни и богати българи през Възраждането.

       Чалъкови придобиват няколко големи чифлика. Любен Каравелов, който не крие своята неприязън към чорбаджиите, въпреки че самият той произхожда от чорбаджийски род, пише за начина, по който Големи Вълко създава чифлик в с. Краставо (дн. с. Красново, Пловдивско): „Когато бегликчилъкът му напълнил сандъците, то Вълко се преселил от Копривщица в Пловдив и станал „мемлекет-чорбаджисъ“, т.е. защитник на християните и покровител на ограбените и оголелите. В това време той, отчасти с пари, отчасти с помощта на всемогъщия султански бегликчийски ферман, а отчасти със съдействието на местните паши и бейове, завладял почти половината от земите на краставоселците, изградил в Краставо село чифлик, захванал да накарва селяните да му работят ангария и станал важен спахия“[686]. През 1849 г. Големи Стоян Чалъков, неговият зет Димитрика Мицора и племенникът му Салчо Чомаков купуват чифлика „Сарай“ край Пловдив[687]. Големи Стоян притежава една четвърт идеална част от „Сарай“, както и още един чифлик – в с. Демирджикьой (дн. с. Лилково, Пловдивско)[688]. Неговият син Георгаки бей Чалъков наследява една четвърт от „Сарай“[689].

      Друг бележит първенец с произход от Копривщица – Никола Хаджистанов (неизв. – 1821), който е между най-богатите християни в Одрин, е собственик на три чифлика в околностите на града с къщи и стопански постройки (складове, конюшни, кошари, обори). Освен тях, той притежава три големи сгради, магазин, различни скъпоценности и ок. 2 000 000 гроша в наличност[690].

       Никола Хаджистанов не е единственият копривщенец, преселник в Одрин, който става чифликчия. Янаки Кереков, едър скотовъдец и земевладелец, член на влиятелната чорбаджийска фамилия Керековци, е собственик на прочутия Хюсеинпашов (Абаларски) чифлик[691]. Георги Карамихалев от уважаваното семейство Карамихалевци има средно по големина чифлишко стопанство[692]. „Лятното обиталище“ на хаджи Найден Кръстев се е намирало в с. Караагач, Одринско[693]. Там вероятно е бил чифликът му, в който е прекарвал горещите месеци на годината.

     Силният пловдивски чорбаджия Стоян (Цоко) Каблешков (1816 – 1906), който също е родом копривщенец, държи чифлик от близо 300 уврата (1 уврат=ок. 1 декар) в с. Катуница, Пловдивско. Въпреки че през Руско-турската освободителна война чифликът е разграбен от кехаята (управителя) и ратаите, само няколко години след Освобождението земята на чорбаджи Цоко в селото нараства над три пъти – до 1018 уврата[694].

      Мнозина български първенци от Пловдив разполагат с чифлици. Станчо Иванов (1801 – 1861) е притежател на чифлик в Мараша – там е основано първото българско училище в този квартал[695]. Братя Гешови създават чифлишко стопанство в с. Дермендере и си изграждат на това място голяма къща (ок. 300 кв. м) с просторна градина[696]. В същото село е чифликът на Гюмюшгердан, където са построени текстилна фабрика и хубава вила[697]. Тази влиятелна гъркоманска фамилия притежава няколко чифлика, а само за три години (1855 – 1858) купува 25 680 дка ниви, 200,4 дка ливади и 122 дка лозя[698]. В с. Марково, Пловдивско, държат чифлици Константин Хаджикалчов (1856 – 1940), Атанас Станчев и др.[699]

    Димитраки Хаджитошев има чифлици край врачанските села Радотина, Кунино и Радовене. В Радотинския чифлик той строи „видня“ (работилница за обработка на желязо), а в Кунинския – внушителна жилищно-отбранителна кула[700]. През 1856 г. неговите синове Тодораки и Замфираки закупуват чифлика в Радовене, който преди да попадне в ръцете на мюсюлмански големци е притежаван от Димитраки[701]. Тодораки Димитракиев Хаджитошев е владелец на нива от близо 60 дюнюма (1 дюнюм=ок. 1 декар) и гора с площ ок. 200 дюнюма в землището на това село[702].

     Подобни данни са съхранени и за други български чорбаджии. Хаджи Сава Хаджиилиев притежава големи чифлици при дн. гр. Смядово и в областта Герлово[703]. Георги Попсимеонов е собственик на два чифлика в с. Алеково[704]. Никифор Хаджихристов Даскалов от Трявна има три чифлика – „Драките“, „Микашат“ и „Бългур“[705]. Чорбаджи Генко Даскалов създава чифлик в колиби Иринеци[706]. Софиянецът хаджи Мано Стоянов е собственик на обширен чифлик в района на дн. гр. Сливница[707]. Друг влиятелен софийски първенец – Димитър Трайкович, получава приходи от своя чифлик край с. Суходол (дн. кв. на София)[708]. Хаджи Боне Петров (1836 – 1895), един от най-личните софийски граждани и сподвижник на Васил Левски, притежава два чифлика: единият (ок. 1000 дка) се намира в землището на родното му село Герман, а другият (над 2000 дка) – при с. Горубляне[709]. Брезнишкият чорбаджия Кала Габърски има чифлици в селата Неделище и Габър[710]. Хаджигюрови от Самоков са собственици на чифлик в с. Муси бей (дн. с. Гълъбник, Радомирско), който използват като лятна вила[711]. Хаджи Симеонко Хадживичов (1812 – 1895) от Шумен е притежател на чифлишко стопанство, за което през 1860 г. купува от Чехия първите земеделски машини в Шуменско[712]. Чорбаджи Тодор Нейчев (1820 – 1874) създава чифлик с ниви, ливади, големи стада овце и конски хергелета в с. Скендерлий, Карнобатско, наследен от сина му Алекси Нейчев[713]. Друг авторитетен първенец от Карнобат – Вълко Караджов, е имал чифлик в с. Курткоджа (дн. с. Вълчин)[714]. В чифлика на Атанас Границки в с. Граница, Кюстендилско, се издига укрепена къща-кула (запазена до днес), около която са били разположени стопански сгради, хамбари и обори.[715] Притежатели на чифлици са също хаджи Стамо от Чирпан[716], Тодораки Хаджикосев от Стара Загора[717], хаджи Калин Балабанов от Хасково[718], Иван Калканджиев от Малко Търново[719], Атанас Кубарелата от с. Сърмашик (дн. с. Бръшлян), Киряк Терзиев от с. Мързово (дн. с. Кондолово)[720] и др.

      Много чифлишки стопанства на българи е имало на плодородната добруджанска земя, използвана от тях за земеделие и за паша на многобройния им добитък. Димитраки бей от Тулча е владелец на чифлика „Къшлата“, в който изгражда мандри и обори[721]. Едрият жеравненски скотовъдец Димчо кехая купува чифлик в с. Первелий, Северна Добруджа[722]. Членове на котленската фамилия Холевич също стават крупни добруджански чифликчии, след като закупуват ок. 2350 дюнюма земи[723]. Собственици на обширни чифлишки стопанства в Добруджа са били още редица видни български чорбаджии и първенци[724].

      И в историко-географската област Македония се срещат „чифлик-сайбии“, принадлежащи към българския обществен елит. Робеви имат чифлици в Охридско и Леринско[725]. Чифликчии са и Кецкарови – друга състоятелна търговска фамилия от Охрид[726]. Хаджи Мирче Бомболов (кр. на XVIII  в. – 1890) от Прилеп е много богат чорбаджия, едър земевладелец и собственик на чифлици в селата Върбяни, Крушейци и др.[727] Прилепският първенец Найдо Беломарев също има чифлик, в който се оттегля на старини[728]. Чифлишки стопанства притежават и други чорбаджийски семейства от града: Хаджиилиеви[729], Хаджиспирови, Кьофкарови, Кузманови[730] и т.н. Известната фамилия Шавкулови е разполагала с голям чифлик край с. Плетвар, Прилепско, който е унищожен от пожар през 60-те години на XIX в.[731] Влиятелният род Стрезови от гр. Ресен е имал чифлик в с. Волкодери, Преспанско[732]. Притежатели на чифлици са още доста македонски българи: хаджи Лазо, Атанас Чорапчи и Нушко Хаджикочов в Серско, Златко Чифликчи в Мелнишко, чорбаджи Михаил в Демирхисарско, Басмаджиев в Леринско и др.[733]

      В Нишката каза през третата четвърт на XIX в. са регистрирани християни, собственици на чифлици в селата Велик Въртоп, Виландрица, Малошище, Власе, Белотинца, Краве, Милковац, Долна Търнава, Сечаница, Дудулайци, Липовица, както и в още шест села в Лесковацко. Отново в областта на Лесковац през 1877 г. голям чифлик в землищата на три села (Пресечина, Накриван и Чукленик) има Йоргач Костич-Тотин, смятан за грък по народност[734]. В дописка на „Цариградски вестник“ (20 юни 1859 г.) се посочва, че четирима или петима от християните чифликчии (българи и куцовласи) в Нишко са силни местни първенци, членове на меджлиса[735]. И в Пиротската област се помнят чифлишки стопанства на християни: Пеин чифлик, Хаджикостин чифлик и др.[736]

     В народни песни също са споменати българи-чифликчии. Например един чорбаджия от с. Дерикотовци, Еленско, е собственик на три чифлика, които наследяват трима от четиримата му синове, а четвъртият става хайдутин, за да спечели пари и да си купи и той чифлик[737].

      Кули. По примера на турските бейове, някои чорбаджии си издигат жилищно-отбранителни кули. През 1826 г. Димитраки Хаджитошев построява кула в чифлика си в Кунино – голяма каменна сграда на два ката, която според народните песни и предания (очевидно преувеличени) е имала „триста нови мазгале“ и „триста сърчи [стъклени] пенджере“[738]. След посичането на българския първенец през 1827 г., тя е разрушена[739]. Друг силен чорбаджия – Генко Даскалов от Трявна, изгражда кула в своя чифлик в колиби Иринеци за защита от кърджалиите и за „прибежище“ на въоръжения си отряд[740]. В отделни чифлици на българи от Македония също са се извисявали каменни кули.

    Запазената до днес укрепена къща в чифлика на Атанас Границки в с. Граница, Кюстендилско, има характер на жилищно-отбранителна кула. Построена през 1856 г. от известния майстор Миленко, тя се отличава с високо каменно приземие с размери 11 на 11 м, снабдено с бойници и предназначено за кръгова защита[741].

    Към някои укрепени къщи в Банско (Сирлещова, Кирблагова и др.), собственост на богати търговци и първенци, са изградени масивни кулообразни постройки, пригодени за скривалища и подсигурени с дебели каменни стени и бойници за активна отбрана[742].

     Церемониално придвижване. Това е една от най-важните чорбаджийски демонстрации на власт, богатство и превъзходство над „простолюдието“, в която до детайли се подражава на турската аристокрация. Когато се разхождат или пътуват, панагюрските чорбаджии са придружавани от телохранители (ясакчии), като има случаи дори в църквата, за салтанат, ясакчиите да стоят зад трона на господаря си[743]. Българските първенци на Велес също се придвижват с голямо достойнство – на коне, заобиколени от ясакчии, чибукчии и слуги[744]. Предводителите на мияците – кехаите, облечени с богатата си носия, възседнали хубави и гледани коне със златни украшения по юздите и седлата, обградени от многочислени свити, са приличали на князе или на средновековни боляри и са респектирали дори османските сановници[745]. Големи Стоян Чалъков язди едра „мъска“ (муле или катър), нагиздена със златни юзди и такъми, а от него не се отделят двама добре въоръжени българи-ясакчии[746]. Чорбаджи Гечо Хаджиславов обикаля из Плевен на „буен ален кон“, придружаван от гавазин, а при пътуванията си е пазен от няколко слуги-турци[747]. Търновският каза векил Георги Попсимеонов пътува с голяма свита – телохранители, чибукчия, кафеджия и т.н.[748] Когато отива да се черкува, еленският чорбаджия Йордан Кисьов е следван от ясакчия с дълъг ятаган и чифт пищови на пояса[749]. Копривщенския първенец дядо Либен Каравела се отправя към църквата или на гости заедно с двама слуги, които го придържат от двете му страни – повече за салтанат, отколкото от нужда[750]. Нишкият баш кнез Милое Йованович се придвижва на кон, придружаван от четирима слуги: двама яздят пред него, а двама – зад него[751]. Чорбаджи Патьо от Видраре пътува в кочия, теглена от два хранени коня, с красиви хамути, обшити с пиринч и златни пулове, а до него винаги се намира телохранител – „въоръжен от глава до пети турчин“[752]. Казанлъшкият мемлекет-чорбаджия Стоян Груюглу е имал файтон с два бели коня[753]. Като високопоставен османски държавен служител, Александър Димитракиев Хаджитошев се снабдява с каляска[754]. Две заптиета придружават богатия джелепин и бегликчия хаджи Петър Балюв[755]. Къщата на самоковския чорбаджия Косто е пазена от заптиета, които охраняват и сватбите в неговото семейство от дома му до църквата[756]. Пътуванията на чорбаджи Петко Доганов, наричан от турците „крал Петко“, са оприличавани на шествията на средновековните рицари. При посещенията си в Рилския манастир той е придружаван от стотина конници. Монасите тържествено го посрещат далече преди да стигне до манастирските порти[757].  

    Тръгването на много български чорбаджии към конака наподобява процесията на феодален владетел. Хаджи Сава Хаджиилиев от Шумен потегля за правителствената сграда, облечен в униформа, на кон и следван от свои служители. Всички османски чиновници стоят прави в негово присъствие[758].

    Хаджи Найден Кръстев, ръководител на Одринската християнска община, сравняван с „български велможа от старите времена“, е отивал в конака на богато украсен кон, заедно с гавазин и слуга, който е носил чибука му и кесията за тютюн. При това шествие винаги на улиците се струпва голямо човешко множество – не само от почит и любопитство, а и защото чорбаджията щедро раздава монети на събралите се хора[759].

     Жеравненският първенец Тодор Хадживълчев, който произхожда от знатен род и е член на вилаетския съвет в Одрин, се отправя към града, придружаван от турски офицер и шест войници-конници. Те му водят три коня – един хубаво оседлан за яздене и два за неговия багаж[760].

      Предводителят на мияците Гюрчин Кокалевски пристига за съвещанията на меджлиса в Дебър, пазен от сеймени, яхнал прекрасен кон и въоръжен с пушка, ятаган и пищови, а беговете стават на крака в знак на уважение[761].

    Бляскаво и многолюдно, по специален церемониал, е шествието на казанлъшкия мемлекет-чорбаджия Стоян Груюглу към конака. Най-отпред тичат три кучета, които с лая си предупреждават, че чорбаджията идва. След тях върви момък с потури, чепкен и кожена шапка. На няколко крачки зад него е едно заптие. На около десет крачки след заптието е самият Груюглу, облечен в самурен кюрк. Подир него върви чибукчия, който носи чорбаджийския чибук в сукнен калъф. Зад чибукчията достолепно крачат аазите-българи, членове на общинския съвет. Това шествие спира цялото движение на улицата, а всички, седнали пред дюкяните си – турци и българи, стават, за да поздравят „господаря на Казанлък“[762].

      Също така показно е отиването в конака на хаджи Тило от Тетевен. Въпреки че правителствената сграда се намира само на 100 – 200 крачки от къщата на чорбаджията, той потегля, възседнал кон. Двама чибукчии държат стремената на коня, а двама коняри вървят зад него. Когато хаджи Тило стига конака, не слиза от седлото, а чаушът му отваря портата. След това хаджията влиза в конашкия двор, а неговите придружители му помагат да стъпи на земята[763].

     Предаването на данъка от първенците на привилегированата област Мариово се извършва с голяма тържественост. В Прилеп пристигат на коне земският кмет и няколко други кметове, всички добре облечени и въоръжени, придружавани от двама земски сеймени в еничарски одежди[764]. Според преданието, османският управител трябва да ги посрещне пред портите на конака[765]. Тази традиция приключва през 1872 г., когато последният земски кмет Трайко Чакрев е убит по заповед на прилепския каймакамин[766].

    Красивите, нагиздени с богато украсени юзди и такъми чорбаджийски коне като символ на богатство и престиж заемат важно място в тези церемонални процесии. Първенецът от Факия Маринчо Бинбелов-Страшния язди само арабски атове[767]. Генко Даскалов е собственик на „дорест ат“, „дето го нямало в цялото Турско царство“. Сприхав и буен като господаря си, конят не позволява друг да го възседне[768]. Копривщенските чорбаджии, ангажирани със събирането на беглика, пътуват на „разкошни атове, оседлани отлично“[769]. Най-яркият пример в това отношение е Петко Доганов, който се слави като притежател на скъпи жребци от редки породи. Неговият кон е нарисуван по натура на иконата на Св. Евстатий[770]. Собственик на скъпи коне е и Салчо Чомаков[771]. Тетевенският чорбаджия Петко Милев-Страшния също е известен със своите „буйни хранени коне“[772]. Стоян Груюглу се гордее с двата си великолепни бели коня[773]. Изкусен ездач, Цеко чорбаджи от Лом обикаля вечер града на бял арабски жребец и го разиграва, когато мине през чаршията и покрай турските кафенета[774]. Брациговският чорбаджия Кьосе Илия язди „охранен силен кон“, с който само за час стига от родното си село до гр. Татар Пазарджик[775]. Друг чорбаджия от Брацигово – Ангел Петлешков, обикаля на „породист, хубав, със светъл косъм кон“[776]. Алекси Нейчев е добър ездач, а в чифлика си отглежда големи конски табуни[777]. Мияшките предводители винаги яздят красиви и гледани коне[778]. Това е отличителна характеристика и на мариовските земски кметове[779].

       Облекло. Чорбаджиите носят богати одежди от скъпи платове и кожи, които отговарят на техния висок социален статус. По време на Руско-турската война (1828 – 1829) българските първенци в Одрин са облечени в „самурени кюркове и чофени [чохени] шалвари“[780]. През 1873 г. облеклото на одринските чорбаджии все така впечатлява с богатството си – според описанието на Иван Попов „чорбаджиите хаджи Ганчо, хаджи Стою, Георги Карамихалев, Керековци, Шушоловци с дълги самурени кюркове и атлазени пояси тежко-тежко пристъпяха зад духовенството като истински български боляри“[781]. Сопотските чорбаджии вдъхват уважение със своите „големи сукнени кожуси и алени фесове“[782]. Чорбаджиите в гр. Пещера носят черни чохени салтамарки, кожуси, подплатени с лисичи и други скъпи кожи, и копринени антерии на жълти и черни резки. Най-влиятелните и силни християнски първенци на града ходят със скъпи чохени горни дрехи, дълги до петите, и високи черни калпаци, също от чоха[783].

    Лука Ослеков прави подробно описание на облеклото на копривщенските чорбаджии: „Богатият чорбаджия носи дънести потури или шалвари, скроени от доброкачествена и лъскава черна чоха и ушити често с копринени гайтани. Над ризата той е обличал къса до под кръста антерия от копринена аладжа с маслинен цвят и шарки. Отпред и на ръкавите тя се закопчава с множество яйцевидни петелки (дюймета), изплетени от копринени конци. Върху нея и потурите или шалварите се опасвал през кръста дълъг тараболус (триполитански) пояс със сивобял цвят, попръскан с черни капки (петна). Въз антерията се обличала къса до кръста салтамарка с гайтани по яката, полите и ръкавите, па и с копчета на последните. Ако е била предназначена за лятно време, хастарът й е бил тънка червена чоха, прикрепена към полите с тънки битмета. Ако тази салтамарка е била за зиме, подплащана е била с кожи, които по яката и отпред са били от добро качество – самур, бялка и пр. Зимно време е обличан дълъг до под коленете кюрк, ушит от чоха и с широка яка. Вътрешната му подплата са били кожи от средно качество, а по яката и пешовете – от скъпи кожи, които у младите са били и от лисица. Краката са били обути лете само в бели чорапи, върху които са обувани плитки обуща, наричани тогава „кондури“ или „постали“[784]. Важно допълнение към облеклото са „часовници във форма на захлупци, дългите сребърни кьостеци на които са преметнати през шията“[785].

      Тук е необходимо да цитираме мнението на Андрей Протич (1875 – 1959): „Чисто външно копривщенци заеха от турците табиетите им, бабаитлъка им, сърмените им дрехи. И нигде у нас – освен в Пловдив и то пак от копривщенци – мъжката чорбаджийска мода не стигна до една такава изисканост в сукна, кожи, коприна, сърма, коне и оръжия, както в Копривщица“[786].

     Съхранени са ценни сведения за облеклото на конкретни чорбаджии, прочути със своето влияние и авторитет. Много от тях по одеждите си наподобяват турските бейове. Странджанският големец Никола Узуна, който със султански берат е поставен за баш чорбаджия,  има право да облича шарени дрехи и да обува жълти или червени папуци[787]. Самоковският чорбаджия Косто, потомък на стар и знатен род, притежава потвърдени със султански ферман наследствени привилегии, сред които е правото да носи зелена чалма, зелен кюрк и жълти калеври[788]. Одеждите на могъщия миячки предводител Гюрчин Кокалевски, „ферманлия“ и „княз“, се състоят от зелена долама, свилен пояс и сърмен елек[789]. Некоронованият властелин на Знеполието чорбаджи Пею Степанов е имал привилегията „да се облича в скъпа пелерина, обшита с гайтани, и да носи чизми“[790]. Тревненският чорбаджия хаджи Кънчо Хаджихристов е облечен с червени шалвари, жълти чехли, широко джубе и висок делибашийски калпак със зелено сукно отгоре[791]. Когато отива на църква, чорбаджията хаджи Йордан Кисьов „намяташе един сукнен капот (биниш), на пояса му затъкнати чифт сребърни пищови, а на краката му черни мешинени терлици с жълти чехли“[792]. Нишкият първенец Милое Йованович се облича „по турски, много богато“[793]. Плевенският чорбаджия Гечо Хаджиславов ходи в „най-скъпо облекло“, допълнено от дълъг седефен чибук в ръката му[794]. Димитраки бей от Тулча носи самурен кожух и държи чибук или броеница[795]. Едър на ръст, представителен, Патьо чорбаджи е облечен в дълъг сукнен кожух, подплатен с лисичи кожи[796].

      Забележително е облеклото на врачанския първенец Димитраки Хаджитошев. Той носи дрехи, извезани със сърма и златни гайтани, алени чохени шалвари, свилен пояс, дълга зелена (понякога бяла) свилена антерия, ален чохен джамадан със златни петлици, черни или алени ботуши, шапка от бяло сукно, обшита със злато и увита със свилена чалма. През зимата облича джубе от зелено сукно, подплатено с най-скъпи самурени кожи[797]. Внукът на Димитраки – Никола Тодоракиев Димитров, описва сред вещите, останали от дядо му: „шапката (бел калпак, около който е навивал хубава копринена кърпа), две ентерии долни, една горна чохена дреха, едно прекрасно фермене от зелен плюш, шито с много злато и редко засега да се намери подобно...“[798]

       Близкият приятел на Димитраки – Цеко чорбаджи от Лом, също ходи облечен в скъпи турски одежди или такива, сходни с тези на влашките боляри, а на главата си слага чалма или самурен калпак с алено сукнено дъно[799].

      Ктиторските портрети дават важна информация за основните елементи от облеклото на българските първенци през XVIII – XIX в.: 1) подплатено с кожи джубе; 2) антерия или кафтан, препасани с пояс; 3) широки дънести шалвари или потури; 4) калпак или чалма[800]. От тези изображения личи, че някои от дрехите са в зелен цвят (при хаджи Василий от Ловеч, хаджи Михаил от Тетевен, Тодор Доганов от Копривщица и т.н.), който присъства и в облеклото на Димитраки Хаджитошев, хаджи Косто, Гюрчин Кокалевски и др. Одеждите в зелен цвят, позволен само за „правоверните“, свидетелстват за привилегиите, общественото положение и авторитета на тези люде.

     Данни за облеклото на богатите българи предоставят и два малко известни портрета от първата половина на XIX в. Софиянецът Георги Николов-Пазарбашията, който води кореспонденция с Димитраки Хаджитошев по търговски и други дела[801], е изобразен с висока черна шапка и зеленокафява шуба, обточена по краищата с кожи, под която се вижда пъстра раирана риза. Търговецът Георги Исаев е нарисуван със сходно облекло, но за разлика от Пазарбашията на врата си има изискано завързано шалче[802]. 

      С настъпващото влияние на европейската мода, някои чорбаджии и особено синовете им, част от които са получили образование в западни университети, започват да обличат костюми „алафранга“. Високите шапки и калпаците са заменени с фесове[803]. Но доста от старите български първенци са консервативни и не се разделят с традиционното си богатско облекло[804].

   Мнозина представители на чорбаджийското съсловие носят с гордост подарените им от султана ордени, саби, униформи и кюркове – официални знаци за тяхното привилегировано положение[805]. Хелмут фон Молтке (1800 – 1891), който придружава султан Махмуд II при пътуването му през 1837 г., описва церемониалното даряване от османския владетел на такива почетни одежди: „След това стана тържественото обличане на 60 първенци (мохамедани и християни) от Шумен; султанът седнал под великолепен балдахин на миндер, а големците му застанали от двете страни. Церемониалмайсторът ги снабдяваше с широки сюртуци, различно боядисани. Щастливецът целуваше дрехата, допираше си ръката до земята, гърдите и челото, след което се връщаше, винаги с лице срещу падишаха; оттегляне, което се свършваше отчасти не без препъване“[806]. По време на своето пътуване Махмуд II обдарява по подобен начин мюсюлмански и християнски първенци от Търново. Търновският митрополит Иларион Критски (1821 – 1827, 1830 – 1838) прави описание на събитието: „На втория ден се избраха тези, които щяха да се облекат с царските дрехи; те получиха заповед да излязат вън от града на едно място, което бе нарочно приготвено за султана. Там чакахме. Около 9 часа излезе султанът, качи се на балкона и гледаше всички ни. След това царските чиновници започнаха да обличат отбраните турци начело с управителя на града. Подир това бях поканен аз, а след мен – първенците“[807]. При посещението си в Търново през 1846 г. султан Абдул Меджид I (1839 – 1861) отново отличава с почетни облекла редица български големци[808]. Пашите също дават на някои чорбаджии (Стойко Попович, Йордан Кисьов и др.) специални биниши (капоти) като знаци за служебното им положение.  

     Издължените, разширяващи се нагоре шапки на българските първенци са белег за висок ранг. Вече бяха дадени примери със Сливен, Трявна и Велес, но има и други. Големи Стоян Чалъков носи висока шапка от тъмносиньо кадифе, наречена „шубара“[809]. Най-силните и влиятелни чорбаджии от Пещера имат чохени черни калпаци, които изглеждат като попските килимявки, но са по-високи. От памука, с който е напълнена шапката на пещерския големец Анастас чорбаджи, една от снахите му прави възглавничка на децата си[810]. Преди да сложат фесове, „старите“ чорбаджии на Пирот също са носили високи цилиндрични шапки от кожа и чоха, подобни на килимявки[811]. И личните християни в Плевен са се откроявали със своите „шубари“ (впоследствие заменени с фесове)[812]. Такива шапки се виждат на портретите на двама ктитори от Зографския манастир[813], Георги Николов-Пазарбашията[814], Георги Исаев[815], Филип Сакелариевич (неизв. – 1814)[816] и други български големци. Христо Пулеков пише, че и „началниците“ на Копривщица са се отличавали от останалите жители с особените си шапки[817].

      Жълтите чехли, позволени само за мюсюлманите, са носени от много представители на българския елит, получили привилегии от Високата порта: Йордан Кисьов, хаджи Кънчо Хаджихристов, чорбаджи Косто, Никола Узуна и т.н.

     Ботушите на някои чорбаджии и първенци също са знак за висок социален статус. Маринчо Бинбелов-Страшния от Факия „винаги носел тесни европейски ботуши“[818]. Земският кмет и другите кметове на Мариово, идващи в Прилеп, са обути в „чизми“[819]. Черните или алените ботуши са важна част от облеклото на Димитраки Хаджитошев[820]. Трънският чорбаджия Пею Степанов също носи „чизми“[821]. Чорбаджи Атанас Георгиев-Хадърчалията (1805 – 1865) е обувал „турски чизми до под коленете“[822]. Ктиторът на Хилендарския манастир чорбаджи Геро от Копривщица е изобразен в параклиса „Св. Сава“ с жълти ботуши[823].

      В романа си „Нечиста кръв“ (1910 г.) сръбският писател Борисав Станкович (1876 – 1927), родом от Враня, описва силата на хаджи Трифун, за чийто литературен образ са използвани като прототипи могъщите врански чорбаджии. Основен детайл в неговото одеяние представляват „тежките здрави чизми до коленете“[824].

      Пръстени. Те са най-разпространеното мъжко украшение на чорбаджиите и първенците. Фамилният златен пръстен-печат на Чалъкови се предава от бащата на най-големия син[825]. Като наследство от Стоян Груюглу след неговата смърт остава златен пръстен[826]. Изящен пръстен, украсен с бисери, се вижда на малкия пръст на дясната ръка на портретувания Георги Николов-Пазарбашията[827]. Във Варненския археологически музей се съхраняват много пръстени-печати (XVII – началото на XIX в.) от сребро или ахат с фигури на паун, орел и други знаци. Върху тях на български или гръцки език са гравирани имената на техните притежатели: „Стоян [син на] Стойчо, раб Христов“, „Янчо [син на] Драгни“, „Хаджи Николица [син на] Кичо“, „Борил [син на] Ратко 1744“, „Станю Тодюв 1786“, „Захария 1805“ и др.[828] През XIX в. голям брой първенци от Самоков, Татар-Пазарджик, Пловдив, Търново, Габрово и т.н. имат златни и сребърни пръстени-печати с изображения на двуглави орли, лъвове, корони, хералдични щитове и други символи, наподобяващи хералдиката на средновековните български царе и на европейската аристокрация[829]. 

       Оръжие. Много от чорбаджиите ходят добре въоръжени – не само за защита, но и като демонстрация на сила. Между тях има отлични стрелци и същевременно смели и непреклонни люде, които не се колебаят да използват оръжието си, ако се налага. Неведнъж то ги спасява, неведнъж опазва живота и на други хора.

      Често българските първенци носят не просто оръжия, а произведения на изкуството – изящно изработени и богато украсени, те допълват скъпите им одежди. Сабите, подарени им от султана, се отличават с драгоценната си украса[830]. В силяха на Димитраки Хаджитошев са затъкнати покрити със злато пищови, а отстрани виси малка кама с позлатена дръжка[831]. Имал е и „сребърна паласка, в която е поставял патрони, и една барутница много хубава“[832] От пояса на хаджи Йордан Кисьов стърчат чифт сребърни пищови[833]. Хаджи Тома Хаджимихайлов от Враня, също „тежък“ чорбаджия, не се разделя със своя голям ятаган с дръжка от слонова кост, украсена със скъпоценни камъни, върху който името му е написано със златни букви[834]. Земските кметове на областта Мариово, където е развит истински „култ“ към оръжието и юначеството, са въоръжени със сабя, кама, „жълто-медни“ пищови в скъпоценни кобури и паласка за барут и куршуми, обсипана със злато и сребро[835].

      Когато обикаля Лом на арабския си жребец, Цеко чорбаджи носи различни оръжия. Сред тях е копие („джирит“), обковано със злато и сребро. Той отлично владее неговото мятане – може да прониже птица, кацнала на дърво. При разходките си из града чорбаджията демонстрира умение и юначество, като забива копието си в някое дърво или в кепенците на дюкяните[836]. Това е и предупреждение: по-добре да не си ми враг!

     Брациговският чорбаджия Кьосе Илия също ходи с „маждрак“ (метално копие), с който се явява дори пред бейовете Каванозоглу, могъщите феодални владетели на Татарпазарджишката каза. Запазено е легендарното сведение, че Кьосе Илия е влизал в църквата с кон и е забождал нафората на маждрака си[837].

     Гюрчин Кокалевски е въоръжен с пушка, ятаган и сребърни пищови[838]. Историята на едно от оръжията му е твърде любопитна. В традициите на средновековното рицарство той влиза в двубой с опасния разбойник Алия, убива го и до края на живота си носи като трофей ятагана на победения враг, наричан от лазарополци „Гюрчинова сабя“[839].

    Копривщенските чорбаджии-бегликчии като Чалъкови, Доганови, Каравелови, Каблешкови и др. са превъзходно въоръжени и готови за всякакви опасности. Лука Ослеков посочва, че такъв първенец „при пътуване около кръста връз пояса се препасвал с кожен силях, в който са набучени два пищова, голям ятаган с бяла или черна костена дръжка с уши, чибук и арбия, а от лявата страна е провесен рог за барут и сачми или металическа барутница“[840]. Заради доброто въоръжение, строгата дисциплина и храбростта, населението от Западна България е наричало „българска войска“ отряда на Петко Доганов от няколкостотин бирници, броячи и пазачи, с които е събирал беглика на обширна територия в европейската част на Османската империя[841]. Буйният копривщенец заповядва на своя кехая да прекарва пред него добитъка и застрелва с пищова си кравата или телето, които са изцапани[842]. Любен Каравелов пише, че дядо Либен (до голяма степен негов прототип е същият чорбаджи Петко, вуйчо на писателя[843]) държи в дома си различни пушки, пищови, саби, ножове, кобури, паласки и т.н.[844]

    Тревненският чорбаджия Генко Даскалов се прославя с точната си стрелба и с организирането на борбата срещу кърджалиите. В къщата му има цял арсенал от оръжия – „липсвало му само топ“. През 1798 г. кърджалийска орда нахлува в Трявна, въпреки съпротивата на българите, и се отдава на сеч и грабежи. Чорбаджията отдалече забелязва, че няколко разбойници на светлината на свещ тършуват из голямата стая на къщата му. Когато един от тях поднася свещта към сандъка с неговите ценности и разглежда какво има вътре, Генко го поваля с един изстрел на пушката си. Свещта угасва. Все пак това е само едно малко удовлетворение за чорбаджийската чест на фона на загубените стоки и скъпи предмети. Генко действа бързо и решително – събира много тревненци, устройва засада на натоварените с плячка кърджалии и улучва предводителя им с изпитаното си шишане[845]. 

       Хаджи Христо Рачков носи хубаво оръжие и е известен като добър стрелец. С помощта на съвсем малко хора, той успява да отблъсне няколко кърджалийски нападения над Габрово. Впечатлен от неговата храброст, силният габровски чорбаджия Драган му дава единствената си дъщеря за жена[846].

    Алекси Нейчев също умело си служи с пушка, пищови и ятаган. Благодарение на това неведнъж се спасява от разбойници[847]. Поведението му респектира мюсюлманите в Карнобат и те си говорят: „Не закачайте Алекси чорбаджи. Той е юнак човек“[848]. Когато башибозуци нападат българите в града на 1 януари 1878 г., чорбаджията погубва осем нападатели и ранява тежко четирима, преди да бъде убит[849].

     Йончо Тончев от Лом държи в дома си различни оръжия (пищови, пушки, саби, ножове, силях, чанти, пълни с барут и куршуми) и спи с револвер под възглавницата. По търговските си дела винаги пътува въоръжен[850]. 

     Разбойници обграждат къщата на Александър Шишманов в Свищов, но той цяла нощ се защитава с купената си във Виена пушка и не ги допуска да проникнат в дома му[851].

      Петко Милев-Страшния има „разкошно оръжие“. Неговата слава на отличен стрелец и фехтовач му печели известното прозвище[852].  

    Влиятелният хаджи Стефан Хаджимладенов-Бегликчията от Крива Паланка също ходи добре въоръжен[853].

    Празненства и развлечения. Чорбаджийското веселие отново е изява на богатство, охолство, социален престиж. Чорбаджията заема централно място на трапезата, разпорежда се с подчертана важност и достолепие, когато говори всички останали мълчат, а изобилните гощавки понякога се проточват с дни. Висока чест е, ако на неговото празненство дойдат като гости знатни мюсюлмани.

     Голям салтанат се демонстрира на сватбените пиршества. Когато Димитраки Хаджитошев се жени през 1812 г., са поканени много бейове, аги и субашии, които поднасят различни дарове – главно овни, кафе и ориз[854]. За сватбата на един чорбаджийски син от Габрово през 1819 г. идват осем търновски бейове, на които са раздадени подаръци за 500 гроша[855]. Изключително пищна е сватбата на сина на Стоян Груюглу. Всички българи от Казанлъшката област са поканени. Огромно множество се стича отвсякъде, а в двора на чорбаджийската къща се трупат подаръци: над 700 овни, 17 бивола, 30 коня и кобили и т.н. Две недели продължава „баснословното угощение“ в местността Кайнарджа. В града пристига и група акробати, която да забавлява гостите. Един съвременник си спомня, че „всичко се радваше на тия тържества и тържествуваше, че се жени синът на българин, защитник на техните интереси“[856].

     След като пристигнат в Търново, инак спестовните еленски чорбаджии правят богати пиршества и канят на тях местните мюсюлмански и християнски големци[857]. Петко Доганов от Копривщица е щедър до разточителност. В Стара планина, над с. Лъджене, Пирдопско, той устройва гощавки на видни турци, които продължават по три-четири дена[858]. Когато Патьо чорбаджи гостува на Петко Милев-Страшния, всеки ден има веселби с много гости, с „тетевенски кеманета и кларнета“[859]. Митрополит Иларион Ловчански (1852 – 1872) неведнъж отсяда в дома на Патьо във Видраре – двамата се наслаждават на разкошна вечеря, придружена от много вино и ракия, както и от „пиперливи“ приказки[860]. Копривщенските чорбаджии обичат да си гостуват. Унесени в „сладък мухабет“, те пушат чибуци, пият кафе и вино, хапват мезета. Основни теми на разговора са пътуванията им, срещите с османски сановници, спечелените пари и не на последно място – плановете за бъдещи доходоносни начинания[861].

       Богатите българи и турци в Лом се събират на общи „теферичи“ с кючекини и много алкохол, които често продължават цяла нощ. Йончо Тончев организира такива гуляи в дома си и кани на тях своите приятели бейове и чорбаджии. Неговият син Тодор Йончев подчертава, че подобни „теферичи“ не са били рядкост в българските градове през Възраждането[862].

      Някои първенци си устройват забавления и без присъствието на други изтъкнати гости – само за да си „направят кефа“ и да дадат изява на чорбаджийско големство и благополучие. Например имотният Димо чорбаджи, който управлява дервентджийското село Риш, обича вечер да седи на „теферич“ на чардака на къщата си, цигани да му свирят, а той да си пие виното[863].

       Високите дувари отделят заможните стопани от прашната, нечиста улица и ги изолират в тяхно уединено райско кътче за отмора и прохлада в летните горещини. Когато външни хора минат през портата, сякаш влизат в друг свят:  просторен двор с чешма, с градина от плодни дървета, лозници, чимшири, рози и редки цветя, с пътека, настлана с калдъръм или плочи[864]. Руският военен лекар Владимир Дал, отседнал в Сливен през Руско-турската война от 1828 – 1829 г., е силно впечатлен от дворовете на къщите, потънали в „зеленина, лозя, разкошни цветя“, разхлаждани от „чиста, прозрачна, студена вода“. „Аз неволно пожелах да живея и умра там“, споделя Дал[865]. Затова през лятото българските първенци често канят гостите си в градината[866].

    Ловът е едно от най-характерните развлечения на аристокрацията. Чорбаджиите не правят изключение. Копривщенските бегликчии често се отдават на ловни приключения из Балкана[867]. Това не е обикновено ловуване, а цяла церемония, съобразена с аристократичния им начин на живот. В тази връзка Любен Каравелов пише, че дядо Либен ходи на лов като на военен поход и е придружаван от внушителна свита, наброяваща близо 50 души[868]. Генко Даскалов от Трявна отделя много време на ловните си увлечения[869]. Алекси Нейчев от Карнобат ловува в компанията на видни българи и знатни мюсюлмани[870].

       Друго забавление на някои влиятелни чорбаджии (Генко Даскалов[871], Стоил Бойоглу[872], Стойко Попович[873]) е играта на „джирит“ (турнирна схватка на коне с използване на дървено копие), в която участват заедно с турски благородници. Когато аянинът на Осман Пазар посещава Котел, играе на „джирит“ със Стойко Попович[874]. Чорбаджи Генко е толкова опитен в тази игра, че побеждава в приятелски двубой османския управител на Търново[875].

      Отряди. Много български първенци имат собствени въоръжени отряди, съставени почти изцяло от българи. В редица случаи те защитават не само чорбаджията, но и жителите на дадено селище или район от разбойнически нападения. Понякога служат на своя господар, за да изпълнява своите задължения към държавата. Понякога – за обикновено изнудване и натиск над населението. Могат да бъдат дадени примери за всяка от посочените възможности.  

     Божил Съботинов рекрутира въоръжени сили от Котел и околните села, с които отблъсква кърджалиите и участва в конфликта на местните османски първенци. В този случай той действа по подобие на аяните, които формират свои „лични войски“, за да гарантират властта си[876].

     Такова сходство можем да открием и при Генко Даскалов. Край кулата си в Иринеци той „поддържал своя собствена организирана чета, състояща се от смели и храбри момци, с която не само командувал и налагал волята си на цялата Тревненска нахия, но влиял и на Търново...“[877] Този многоброен отряд, сформиран главно от ратаите на чорбаджията, разбива отделни кърджалийски шайки, включва се в османските междуособни борби и отмъщава на враговете на своя господар[878]. Отнетата от кърджалиите плячка е поделяна между участниците в четата[879]. Неин предводител е Маньо Кършака[880], а бъдещият прославен хайдушки войвода Бойчо Цеперански придобива там първоначалния си боен опит[881]. Със своя отряд чорбаджи Генко се превръща в „незаобиколим фактор“ при кървавите разпри между търновските бейове.

     Като „княз“ и „началник“ на Миячията, Гюрчин Кокалевски също организира въоръжени сили от българи, за да опазва областта от кърджалии и харамии. Неговите бойци успешно се сражават с разбойнически банди и осигуряват мира и реда в района[882].

      Земският кмет на Мариово разполага с отряд сеймени (секбани), набиран от местните българи, който изпълнява полицейски функции и преследва разбойниците. Когато мариовският управник издаде присъда по даден спор, тя се привежда в изпълнение от сеймените[883].

      След като става баш кнез, Милое Йованович обикаля Нишкия вилает с дружина пандури, които му помагат да върши управленските и съдебните си задължения. С тяхна помощ той не допуска в продължение на месец нито един османски чиновник да посети тамошните български села[884]. 

      При събирането на беглика Петко Доганов предвожда отряди, наброяващи до няколкостотин българи, разделени на чети по 40 – 50 човека, които от своя страна се делят на групи от десетина души[885]. По сходен начин действа Големи Стоян Чалъков, който „водил със себе си цели полкове бегликчии, все българи, добре облечени и въоружени, все на коне“[886]. Бегликчиите, командвани от тези български първенци, имат самочувствието на „царски хора“, носят най-добрите оръжия и често влизат в стълкновения из планините с бейове и пастири, укриващи стадата си[887]. В дейността на Чалъкови са ангажирани хиляди българи от Копривщица и други села, които служат като броячи, бирници, пазачи, кехаи, овчари и са сравнявани с „българска войска“. Създадена е стройна организация за тяхното събиране и разпращане по различни краища на Балканите[888].  

     Копривщенският чорбаджия и бегликчия Лулчо Каблешков също държи в къщата си между шест и десет българи, наречени „панти“. Те са оприличавани на „гвардия“ на чорбаджията, защото са негови телохранители, сеизи и помощници при събирането на беглика[889]. 

      Еленските чорбаджии се опират на свои отряди, които ги пазят, налагат волята им над населението, вършат насилия и дори убиват някои непокорници[890]. Хаджи Иван Кисьов от Елена има на разположение десетина сеймени-българи, които стоят за охрана в едноетажна дървена постройка пред входа на къщата му[891].

      Любопитни примери за чорбаджийска власт и големство. Еленските чорбаджии се отличават с горделивост и високомерие, не търпят и най-малка интимност от страна на „простолюдието“. Хаджи Йордан Кисьов удря плесница на едно колибарче, което се е допряло до децата му в църквата[892]. Друг твърде показателен случай е от 1877 г., когато в освободената Елена руски казак събаря феса от главата на отишъл до чешмата чорбаджия. Оскърбеният големец едва успява да се добере до дома си и да каже на своите близки: „Мене един казак да катурне феса!“. След това пада мъртъв от сърдечен удар[893]. Още един характерен пример за чорбаджийската самонадеяност: Йордан Бакалов (Йорданчо паша) заповядва да донесат голям жертвен камък от римския град Никюп и да го стоварят в двора на къщата му, за да стъпва на него, когато се качва на коня[894].

      Не по-малко сурови и горделиви, дори към челядта си, са панагюрските чорбаджии. При тях уважението към по-горния е издигнато на най-висока степен. Чорбаджията се храни сам, понякога в компанията на гостенин или на едно от малките деца в семейството. Жена му, снахите и дъщерите стоят прави, за да донесат каквото пожелае[895]. Само защото решава, че не му е поднесла кафето „прилично“ (т.е. без необходимото уважение), чорбаджия удря снахата си по главата с чибука[896]. Големец хвърля своя син от чардака, тъй като е пресякъл пътя на друг чорбаджия и не го е поздравил[897].

     Също така надменен и студен към най-близките си хора е Илия Видинлиев. Той се храни почти винаги сам. Единствено някое внуче му прави компания. В редките случаи когато вечеря със семейството си, всички сядат на пода около софрата на колене, само най-големият му син седи по турски, с кръстосани крака като баща си. Никой не смее да говори, ако не е попитан от дядо Илия[898]. 

    За копривщенските първенци се разказват истории, които звучат като легенда, но ако се познава характерът им, те изглеждат напълно възможни. Тук ще споменем само два случая. Петко Доганов преди смъртта си оставя пенсия на своя породист кон и забранява на друг да го язди[899], а Големи Стоян Чалъков поръчва да отлеят ръка от злато и да я пришият на дрехата му там, където султан Махмуд II го е потупал по гърба[900].

   Куриозен случай разкрива чувството за всепозволеност на котленския чорбаджия Божил Съботинов. Когато някой мине въоръжен покрай неговия дюкян, Божил го хвали за юначеството му, а когато някой мине невъоръжен, чорбаджията нарежда на слугите си да го повалят на земята и го наказва, че „ходел като жена без оръжие“[901]. Това действие, колкото и да изглежда крайно, не е просто една капризна приумица, а има по-дълбок смисъл – след като Котел е застрашен от кърджалийски нападения, Божил Съботинов трябва да разчита на храбри, добре подготвени и въоръжени мъже, които да защитават селото и неговите жители. 

*

      Разгледаните примери за десетки български чорбаджии и първенци през Възраждането показват редица техни общи характеристики. Властта, влиянието, дарителството, къщите, имотите, богатството, облеклото, поведението, почестите, свитите, държавните и църковните титли и длъжности, наследяването на чорбаджилъка и първенството от бащи и деди – всичко това им създава образа на своеобразна българска аристокрация, сравнявана със средновековното болярство от много техни съвременници. Нима такова мнение не намира до голяма степен потвърждение в люде като Големи Вълко и Големи Стоян Чалъкови, Георгаки бей Чалъков, Димитраки Хаджитошев, Александър Димитракиев, Стоян Груюглу, хаджи Найден Кръстев, Захари Хаджигюров, Димитраки бей Хадживълчев, хаджи Сава Хаджиилиев, Петко Доганов, Генко Даскалов, хаджи Трайко Хаджидойчинов, Пею Степанов, Гюрчин Кокалевски и още десетки видни българи? При много от тях демонстрацията на високия им социален статус е „изпипана“ до най-малките детайли – от церемониалното придвижване, през красивите расови коне, та до скъпото оръжие, високите шапки, пръстените, ботушите и богато украсената конска сбруя. За своите сънародници те са „благороднейши, почтенороднейши и величайши господари“, „христолюбиви благодетели“ и „народопредводители“. В доста случаи се държат като истински феодални владетели и ръководят общинското управление по 20, 30, 40 години и дори над половин век. Строги, сурови хора, те често поставят невидима „стена“ на надменност и превъзходство между себе си и околните, но с кротост и отстъпчивост (особено в онова трудно за българите време) не може да се придобие власт и сила. Повечето от църквите, издигнати с техните дарения, представляват внушителни по размери постройки – такива християнски храмове не са градени в българските земи от столетия. Немалко от тези чорбаджии и първенци са противоречиви личности, които няма как да бъдат оценявани еднозначно. Но все пак надделява споменът за тях като защитници на българския народ и християнската вяра пред османските власти. Ако стремежът им е бил да съхранят своите дела за поколенията, те са го постигнали.

SOME EXAMPLES OF PROMINENT CHORBADZHIIS AND NOTABLES

AS REPRESENTATIVES OF THE BULGARIAN ARISTOCRACY DURING THE NATIONAL REVIVAL

Tervel Popov

The examples studied by the author —involving scores of Bulgarian chorbadzhiis (notables) and community leaders during the National Revival—reveal a number of shared characteristics. Their power, influence, philanthropy, houses, estates, wealth, attire, conduct, and the honors bestowed upon them—along with their retinues, state and ecclesiastical titles and offices, and the inheritance of their status from fathers and grandfathers—all combined to create the image of a distinct Bulgarian aristocracy, one likened by many of their contemporaries to the boyar class of the Middle Ages. Indeed, is this perception not largely substantiated by figures such as Golemi Valko and Golemi Stoyan Chalakov, Georgaki Bey Chalakov, Dimitraki Hadzhitoshev, Aleksandar Dimitrakiev, Stoyan Gruyoglu, Hadzhi Nayden Krastev, Zahari Hadzhigyurov, Dimitraki Bey Hadzhivalchev, Hadzhi Sava Hadzhiiliev, Petko Doganov, Genko Daskalov, Hadzhi Trayko Hadzhidoychinov, Peyu Stepanov, Gyurchin Kokalevski, and dozens of other prominent Bulgarians? For many of them, the display of high social status was refined down to the finest detail—from the ceremonial manner in which they moved about, to their fine, thoroughbred horses, expensive weaponry, tall hats, rings, boots, and richly ornamented horse tack. In the eyes of their compatriots, they were "most noble, most honorable, and most exalted masters," "Christ-loving benefactors," and "leaders of the people." In many instances, they behaved like true feudal lords, presiding over local governance for 20, 30, or 40 years—sometimes even for over half a century. Stern and harsh men, they often erected an invisible "wall" of haughtiness and superiority between themselves and those around them; yet, in those difficult times for the Bulgarian people, one could hardly attain power and influence through meekness or submissiveness. Most of the churches erected through their donations are structures of imposing scale—the likes of which had not been built on Bulgarian lands for centuries. Many of these notables and community leaders were complex, contradictory figures who defy simple, one-dimensional judgment. Nevertheless, the prevailing memory of them is that of defenders of the Bulgarian people and the Christian faith in the face of the Ottoman authorities. If their aim was to preserve their legacy for future generations, they certainly succeeded.