Неразрешените въпроси на историята [Интервю на Марин Бодаков с известния румънски историк проф. Лучиан Боя]. - Култура, Брой 10 (2802), 13 март 2015
Изпратено от admin on Пон., 16/03/2015 - 13:02
Неразрешените въпроси на историята
Проф. Лучиан Боя преподава история в Букурещкия университет. Автор на много книги, издадени в Румъния и Франция. Неговата монография "История и мит в румънското съзнание", преведена и нас (вж. „Култура”, бр. 40/2010), е смятана за отправна точка при предефинирането на националната история на Балканите.
Проф. Боя взе участие в Международния панаир на книгата в София през декември 2014 г.Разговорът е по повод книгата „Балчик. Малкият рай на велика Румъния”. Съвместно издание на ИК „Хуманитас”, Букурещ, и ИК „Критика и хуманизъм”, София, 2014 (превел от румънски Стилиян Деянов).
- Българската историчка проф. Вера Мутафчиева е споделяла с мен, че трябва да четем историята като литература и литературата като история. Като поет усещам мощната притегателна сила на тази теоретична парадигма. Но за какво има опасност да остана сляп посредством нея?
- В действителност, литературата може да бъде четена като история и историята като литература. Бихме могли да си представим една история, изцяло основана върху литературни източници, в степента, в която те представят по-добре от която и да е друга категория документи духовната дълбочина на една цивилизация, на една общност, на една епоха. Историята, от своя страна, се откъсва от литературата и е близка до ансамбъла на науките чрез търсенето на „истинното” в точния смисъл на думата; при все това, историкът е свободен да комбинира и да интерпретира фактите по хиляди различни начини; „свобода”, която се доближава до литературната област. Така историята би се намирала между така наречените точни науки и литературата на въображението. Важно е да правим разграничението междуИстория и история, т.е. между реалната история и нашата репрезентация на историята. Една от най-известните картини на Рене Магрит е озаглавена „Това не е лула”. В действителност, тя представя една лула, но очевидно това не е лула, а репрезентацията на един такъв обект. По отношение на историята (историята, произведена от историците), бихме били в правото си да кажем, че „това не е история”, а само репрезентация, че това са множество репрезентации, повече или по-малко близки до реалната история, но фатално не идентични на нея.
- Какви митове един за друг си обменят българите и румънците?
- В действителност, от страна на румънците можем да говорим за една митология за определено превъзходство над българите следствие на факта, че Румъния не е познала директно отоманското господство и от XIX век насетне се е представила като икономически и културно по-еволюирала. Румънците обичат да забравят, че през Средновековието е било обратно. Тогава България е била по-древна и по-мощна държава от румънските княжества и им е предоставила своя културен модел. За няколко века (докъм 1600г.) в румънските държави езикът на църквата, на държавата и на първите исторически и литературни писмена е бил старобългарският. В настоящето има друг вид много интересна митология: незнанието едни за други. Румънци и българи са станали почти невидими едни за други, те гледат основно към Запада и забравят, че се намират в тясно съседство.
- Има ли неразрешени въпроси на общото наследство между румънските и българските историци?
- Въобще не съм специалист върху отношенията между двата народа, но предполагам, че съществуват различни акценти, засягащи „чувствителните” събития и проблеми: Втората балканска война, Първа световна война, Добруджа... Но, от друга страна и в един по-общ план, бих казал, че историята е направена винаги от „неразрешени въпроси”. В историята няма крайни отговори. И различията между историците от определена страна са също толкова големи, колкото между историографиите на различните страни. Не се чувствам в една и съща битка с консервативните и националистични румънски историци.
- Какви предизвикателства поставя вашата току-що публикувана у нас съвместно с букурещкото издателство „Хуманитас” книга „Балчик”? В какво намирате нейни по-силни, както и по-слаби страни? Какви критики очаквате?
- Не съм искал да напиша книга, способна да провокира спорове. Не изпитвам носталгия към румънския Балчик. Убеждението ми е, че през 1913 г. румънците не са имали и най-малкото право да изискват територията, анексирана в южна Добруджа. Но това не пречи „румънската” история на Балчик да бъде една красива история. Чисто и просто като история! Почти вълшебна приказка! Преди 1913 г. Балчик е бил един малък красив, но и доста банален град. Няма от какво да се конструира митология. Но след като са го открили, румънците са хвърлили към Балчик един напълно различен поглед. Те са били възхитени от почти средиземноморския пейзаж (твърде различен от този на румънския бряг) и от определен ориенталски екзотизъм. От самото начало румънските художници са се влюбили в това място и за двайсет години цялата румънска живописна школа е била тясно свързана с Балчик. След това са дошли актьорите, писателите, политиците. Стигнало се е дотам Балчик да се разглежда като вторият румънски културен град след Букурещ, „морският полюс” на румънската култура. Нечувано! Защото това е един малък град, в който до края румънците са били малцинство. И това не е всичко. Апотеозът е достигнат в момента, когато кралица Мария на свой ред се влюбва в Балчик. Тя прави един дворец и цяло имение, което дори днес е основната туристическа атракция на града. Трябва да уточним, че кралица Мария не е просто някакъв персонаж, а истински мит, може би най-известният женски персонаж от румънската история. И ето ги събрани съставките за една истинска митология. Това е тази едновременно реална и митологична история, която исках да разкажа без никаква национално-идеологическа задна мисъл.
- Възможен ли е тогава общ учебник по история на балканските народи? Споделяте ли твърдението, че литературното образование в училище нанася огромни щети на историческото образование в училище?
- Общ учебник по история за балканските народи е, разбира се, възможен в бъдеще, но днес остава твърде малко вероятен. За да го осъществим, ще трябва да се откажем от всякакви предразсъдъци и най-вече от идеята, че „ние” винаги имаме право, а „другите” винаги грешат. Например, същият проблем се поставя и между румънци и унгарци. Изключение прави общият френско-германски учебник по история, историците от двете страни са успели да постигнат съгласие по една изключително спорна и конфликтна история на двете страни, доказвайки, че подобен ход е напълно възможен. А защо да не отворим пътя с проекта за една румъно-българска история? Това би бил един впечатляващ исторически паралел: два народа, чиято история е тясно свързана и които едновременно имат сходства и различия (румънците са „латини”, а българите „славяни”, но тяхната етническа смесеност е твърде сходна; колкото и да се различни езиците им, те се говорят с един и същ акцент).
- Необходимо ли е една нация да се научи да приема миналото си? И как може да стане това? Кога миналото става безопасно?
- По всякакъв начин сме задължени да приемем миналото, защото настоящето е изключителното създание на миналото. В действителност, нямаме нищо друго, освен миналото. Настоящето е само тънка линия, разделяща и свързваща миналото с бъдещето. Бъдещето остава виртуалност, в действителност то не съществува; веднъж, след като се е материализирало, то преминава в настоящето, за да стане много бързо на свой ред минало. Проблемът е, че винаги приключваме с това да се спогодим с миналото. Не с реалното минало, което не можем да подредим по наша воля, а с репрезентациите на миналото. Тук се включват повече или по-малко деформиращите исторически митологии, които могат да действат както за добро, така и за лошо (като изкованите през XIX век национални митологии, подпомагащи освобождаването на нациите, но също и конфликтите между тях). Без да пренебрегваме историята, все пак не трябва да й ставаме пленници, още по-малко на една идеализирана и деформирана история. Често сме били жертви на „свръх доза” история. За да построим настоящето, трябва да гледаме по-скоро към бъдещето, отколкото към миналото. Още повече в нашата епоха, когато историята се забързва. Ние се откъсваме все по-бързо от миналото и като последица от това, то все по-малко е в състояние да ни дава уроци.
- Около кои митове се завърта историята (и историческата наука) на Румъния след 1989 г.?
- Смятам, че след публикацията на моята книга История и мит в румънското съзнание през 1997 (преведена на български от Стилиян Деянов също за „Критика и хуманизъм”), митологичният напън сред румънците донякъде се е смекчил. Така влизането в Европейския съюз и увеличаването на контактите с „другите” завършва с дедраматизирането на образа на чужденеца и с прекъсване на наложената от комунизма национална и културна изолация. Сред митовете, които издържат, е, разбира се, този за единството; историята на румънците като дълбоко единна; народ, действащ винаги заедно, когато са засегнати великите проекти на нацията. Заради това румънците остават скептични към проектите за регионализация и повечето от тях твърдо отхвърлят всяка форма на регионална автономия. Без особени основания някои се притесняват за Трансилвания, подозирайки сепаратистки намерения у унгарците (въпреки че унгарското малцинство представлява едва 20% от населението на Трансилвания, докато румънците са повече от 75%). От друга страна, съединението на република Молдова (бившата Бесарабия) с Румъния изглежда у нас желано и, общо взето, естествено, докато обратно, сред молдовците единствено едно малцинство поддържа в действителност този проект. Що се отнася до историците, много от тях изглежда смятат историята за инструмент в услуга на нацията. Те рискуват да се заблуждават епохално! Историографията в действителност е изиграла своята роля, една важна роля, в създаването на Румъния през XIX и началото на XX век. Но днес не историята поддържа националното румънско здание; то се поддържа от само себе си. Казано по друг начин, Трансилвания не принадлежи на Румъния, защото преди две хиляди години е била населена с даки и романи, а просто защото днес има румънско мнозинство, за което никакво друго решение не би било приемливо. По същия начин и това дали република Молдова ще се обедини или не с Румъния, зависи от избор, засягащ причини от днешния дневен ред, а не за да се покаже предана към една определена история. Би било добре историята да стане независима от всяка форма на национална пропаганда. И това е в услуга на всяка нация, защото един свободен исторически дискурс ще бъде по-достоверен и следователно, по-полезен, отколкото дискурс, останал в плен на идеологическите и националните предразсъдъци.
- Вашият съименник отпреди 18 века Лукиан твърди:...история също трябва да се пише така – повече насочена чрез истинността към бъдещото очакване, отколкото към създаване на удоволствие у възхваляваните в момента, постигнато чрез ласкателството. Какво съветвате най-младите си колеги, които сега навлизат в попрището на историческата наука?
- Привърженик съм на една „интелигентна” история, поставяща непрекъснато нови въпроси и търсеща нови отговори, различна от конформистката история, повтаряща се от поколение на поколение. Факт е, че светът се променя и историята, т.е. нашият поглед към миналото, трябва да се променя с него. Историята е дело на ерудицията, но също така и на въображението. Трябва да се осмелим да се чувстваме свободни, да се освободим колкото се може повече от идеологическия натиск. Трябва да приемем също различията в сърцевината на историографското поле: една единствена история или една окончателна история, това никога няма да съществува.
Въпросите зададе Марин Бодаков
Превел от френски Димитър Божков
