Тоталитаризъм

ТОТАЛИТАРИЗЪМ. Модерно понятие, макар че се използва по отношение на древни и модерни режими. Първото издание на Енциклопедия на социалните науки (1933) не включва термина, а Оксфордският речник на английския език извежда първото му споменаване от Съвременен преглед от април 1928 г. Думата е достатъчно широко разпространена по време на Втората световна война и се появява във филми като филма на Гейбриъл Паскал „Майор Барбара“ по пиесата на Бърнард Шоу и Извън подозрение, където Джоан Крауфорд говори за една нацистка процедура за мъчения като „тоталитарен маникюр“.

Ранните употреби след войната подсказват опит да се подобрят традиционните класификационни схеми, почиващи на термини като диктатура, деспотизъм и тирания. Основната цел е да се предложи обобщаващ термин за леви и десни режими, които имат много по-общо, отколкото може да се изрази чрез традиционната идеологическа поляризация на комунизъм и фашизъм. „Тоталитарните“ черти на сталинската държава се сравняват с подобни черти при нацистката държава по начин, който позволява критиката срещу някогашните военновремени съюзници, които са се превърнали във врагове в новата студена война. Карл Попър използва радикална критика на Платон, Хегел и Маркс, за да осъди това, което той нарича „утопични социални манипулации“ в модерните „тоталитарни режими“ в Германия и Русия – процедура, възпроизведена по-късно от Андре Глуксман, Бернар Анри-Леви и други европейски „нови философи“, разочаровани от въплъщенията на марксизма през XX в. в Съветския съюз и другаде. Попър всъщност дава тон от самото начало на идеологическата употреба на идеята за тоталитаризма, която ще стане за Запада важно оръжие в арсенала от политическата риторика.

Макар че едва ли са неподатливи на идеологията, социалните изследователи все пак поемат термина и се опитват да му придадат значимост като ценностно неутрален индикатор за характеристиките на даден режим. За разлика от новаторския анализ на Хана Аренд, която се концентрира върху „тоталния терор“ като същност на тоталитаризма, учените в областта на сравнителното изучаване на формите на държавно управление като Фридрих и Бжежински приписват на термина феноменологично определение, което включва черти като тоталитаристка идеология, еднопартийна държава, тайна полицейска хегемония и правителствен монопол над икономическите, културните и информационните структури на обществото. Преминаваща през изброените черти е идеята за тоталитаризма като форма на режим, който в описанието на Екстайн и Аптър „премахва всички граници между държавата и обществените групи, дори държавата и индивидуалната личност“ (с. 434). До началото на 70-те години на XX в. сравнителните изследвания на формите на държавно устройство безкритично приемат термина като стандартен показател за сравнение.

Терминът е подложен на все по-силна концептуална критика през този период (вж. Барбър например), но продължава да се използва като стандартен инструмент от компаративистите. Може би по-важното е, че той продължава да бъде оръжие за концептуална идеологическа война. През 1976 г. Жан-Франсоа Ревел публикува Тоталитарното изкушение, съчетавайки аргументи от по-ранни трудове по психология на „тоталитаризма“ с горещо осъждане на сталинизма. Разделянето на марксистките тоталитарни левичарски режими от техните фашистки братовчеди продължава в известното есе на Джийн Къркпатрик Диктатури и двойни стандарти, в което тя заявява, че „авторитарните“ режими (отдясно), които са съюзници на Запада, са различни (по-добри) от „тоталитарните“ режими (отляво) главното защото авторитарните системи са по презумпция податливи на увеличаване на демокрацията – едно предразположение, за което като доказателство може да служи тяхната враждебност спрямо комунизма.

Администрацията на Рейгън, в която накрая участва и Къркпатрик, се отказва от употреба на термина тоталитарен при описание на тираничните съюзници, но го разширява, за да включи неопределено левичарски противници – например сандинисткият режим в Никарагуа през 1984 г. е наречен „комунистическа тоталитарна държава“. Иронията е в това, че това, което започва като описание на фашизма и набира влияние като свързващо понятие между леви и десни форми на модерния централистки авторитаризъм, завършва като описание на комунизма. Развитието на понятието по този начин разкрива много повече за историята на следвоенната идеология, отколкото сравнителното изследване на политическите режими.

Това е очевидното концептуално объркване, което продължава да замъглява термина. Дори по-безпристрастните теоретици на това понятие се различават основно по отношение на неговата връзка с идеи като демокрация, съвременност и политика. Улф, Мур и Фридрих например настояват, че тоталитаризмът трябва да се противопостави на демократични форми на управление. Но Талмон и други настояват с подобна жар, че тоталитаризмът е сам по себе си една особено злокачествена форма на демокрация, приравнявайки го с политиката на масовия човек и масовото общество и заявяват, че „повечето от характеристиките на масовата демокрация са също о характеристики на тоталитаризма“ (Екщайн и Аптър, с. 437).

По същия начин се твърди, че тоталитаризмът се отнася и до форма на режим, уникална за модерното индустриално общество (Екщайн и Аптър) и че той е форма, „чиято основна концепция се ражда преди индустриализма и независимо от него“(Мур, с. 74). Има и несъгласия за това, дали терминът означава форма на държавно управление и оттам е по презумпция политически, или е форма на обществено устройство и следователно е социално-икономическа идея.

При липса на съгласие по въпроса е трудно да определим дали тоталитаризмът принадлежи към споровете между либерали (ограничени защитници на държавата) и демократи (поддръжници на социалната държава) във връзка с обсега на държавната дейност; дали е свързан със спора между демократи и авторитаристи за легитимността на властта – проблема за народния суверенитет.

Обърканата теория на идеята за тоталитаризма, изглежда, подсказва, че той не е просто едно много оспорвано понятие, подобно на свобода или демокрация, или оценъчно нормативно понятие, подобно на всички важни политически идеи, а термин, чиито основни употреби и значения са изключително само идеологически, използвани за описание на така различни режими като нацистка Германия, сталинска Русия, Републиката на Платон, династията Цин, фашистка Испания, Никарагуа на сандинистите, Индия по време на династията Мауриу, Римската империя при Диоклециан, Женева при Калвин, Япония при Мейю, древна Спарта и САЩ не само през 60-те години на XX в., но и през 40-те години на XIX в. Терминът изглежда вече лишен от всякакво социално значимо значение. Той остава обаче един незаменим ключ към същността на идеологията на студената война и по този начин към социологията на познанието през следвоенната ера.

B[enjamin]. R. B[arber].

Литература:

Arendt, H.: The Origins of Totalitarianism, 2^nd edn. New York: meridian, 1958.

Barber, B.R. Conceptual foundations of totalitarianism. In Totalitarianism in Perspective. ed. C.J.

Friedrich, M. Curtis and B.R. Barber. New York: Praeger, 1969.

Eckstein, H. and Apter, D. eds: Comparative Politics. New York: Free Press of Glencoe, 1963.

†Friedrich, S. J. and Brzezinski, Z.: Totalitarian Dictatorship and Autocracy. New York: Praeger, 1967.

Kirkpatrick, J.: Dictatorship and double standards. In Commentary 68.5 (1979) 34-45.

Moore, B., Jr: Political Power and Social Theory. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1958.

Popper, K.: The Open Society and its Enemies. London: Routledge, 1945.

Revel, J.-F.: The Totalitarian Temptation. London: Secker & Warburg, 1976.

†Talmon, J.L.: The Origins of Totalitarian Democracy. New York: Praeger, 1961.

Wolfe, B.: Communist Totalitarianism. Boston: Beacon, 1956.

Блекуел. Енциклопедия на политическата мисъл. Справочник. С., 1997, с. 537 – 539.