Троцки за Ючбунар

Ючбунар

            Това не е театър на военни действия, не е окупирана провинция, поради което няма нужда да търся името на картата на генералния щаб. Ючбунар е част от София, столицата на България.

            Вървим по дългата улица „Пиротска”, свиваме по булевард „Драгоман” и оттук по улица „Света Клементина”. Отляво е красивата планина Витоша, вече покрита със сняг в рамка от съвсем пролетни облаци. Още няколко крачки и сме на улица „Паисий”, наречена така на името на един от пророците на българското национално пробуждане, монах летописец, който укорявал българите, че се срамуват да се назоват българи. Оттогава на Витоша са се стопили много снегове и сега духовните наследници на Паисий насила се опитват да направят българи онези, които не го искат…

            От улица „Паисий” почва безкрайното царство на мизерията. И сякаш за да покаже, че мизерията няма национално лице, съдбата е хвърлила в Ючбунар, сякаш я е смела с голяма метла, цялата еврейска, циганска и българска сиромашия.

            В центъра на София, от гарата до двореца и парламента, е съвсем европейски град. Хубави чисти улици, високи къщи, електричество, трамвай, корсо, елегантни дрехи, дамски шапки – по-големи, отколкото в Париж. Но тази чиста и наконтена съвсем „европейска” София си има своя ужасяващ, архиазиатски Ючбунар. Историята е дала много малко време на страните от Близкия, а впрочем и от Далчения изток, а в голяма степен и на нашата Русия за постепенен преход от варварство към капиталистическа цивилизация. Тя ги принуди да строят железни пътища и да купуват аероплани за армиите си, преди да са прокарали пътища; тя надяна на главите на имотните класи цилиндри преди в тези глави да проникнат европейските понятия; тя накрая освети центровете на градовете в великолепни петромаксови фенери преди да е пресушила отвратителните локви, огнищата на зловоние и на зарази в крайните квартали.

            Ще трябва да вървим внимателно по тази улица сред локви и загнили боклуци – ние сме в Ючбунар, в еврейската му част. Вече ни забелязаха и си въобразиха, че носим незабавна помощ. От вратите, които приличат на дупки, изпълзяват фигури, които изглеждат въплъщение на мизерията, на ужаса и на човешкото унижение. Те ни надничат в очите, жално, със страх и надежда. Стари гърбави евреи  в мръсни дрипи, които изглеждат, сякаш са се впили в тялото им, с големи позеленени очила, сложени накриво на носа. Юноши с безкръвни венци и зловеща синина около очите автоматично протягат за милостиня ръце, които очевидно никога не са виждали сапун. А тези ючбунарски жени, товарни животни на мизерията, с тежки кореми, с криви крака, заобиколени от кривоноги скрофулозни деца с гнойни клепачи!... Като се изпреварват една друга, с отделящи се от мръсните пети дървени обувки, те мърморят нещо жално на шпаньолски на нашия водач.

            Отдавна сме отминали къщите, наоколо са не къщи, а дупки, землянки, с едно квадратно прозорче, с една „стая”, с вход направо от улицата, без антре и дори без праг.

            Всичко това е построено от глина и кал със собствените им ръце върху парче земя, незаконно отнета от града. Зле познаващи свещеното римско право, ючбунарските паупери са решили, че и за тях трябва да има някъде местенце на тази земя, която епичната поезия нарича наша майка. Градската управа на София неведнъж се е опитвала да унищожи този наивен предразсъдък с помощта на пожарникарския маркуч. Само преди година софийските пожарникари усърдно разрушаваха тези жалки дупки, незаконно построени върху градска земя; те действаха така, както в новоросийските степи избиват съселите – като наливат вода в дупките им. Но напразно: непоправимите ючбунарци не позволиха да ги откъснат от земната кора. След това почна войната и изгони всички на полето: и дръзките завоеватели, и пожарникарите.

Да надникнем в едно от ючбунарските жилища на улица с гордото име „Булевард Сливница”, която всъщност представлява дълга редица локви със землянки от двете страни. Една стая с желязна печка, три метра и половина дълга, три метра широка. В нея населението са единадесет души: куц старец, бабичка, три дъщери, син, жената на сина и четири малки деца. Земният под е покрит с парцали за спане, в ъгъла дъските на два сандъка са застлани с парцали; прозорецът е квадрат 70х70, над главата мръсен таван. Такива са тези жилища, всичките до едно. Като цяло те образуват Ючбунар.

- А кога отново ще раздават? – питат жените нашия водач, другаря Яко Левиев, председател на Софийския градски съвет, избран предимно с гласовете на еврейската махала на Ючбунар. Става дума за градската комисия, която има задачата да разпределя субсидиите от половин милион франка (по-малко от 200 хиляди рубли) между бедните в София в течение на половин година. Яко Левиев е един от най-дейните членове на тази комисия.

- Кога пак ще раздават?… Не можем повече да чакаме!...

- Имам пет деца, а мъжът ми е на война…

- Моето семейство са девет души, а мъжът ми е при Одрин.

- На мен нищо не ми дават, защото мъжът ми не е в армията. А аз да не би да съм го виждала? Въобще не знам къде е… И двете ми деца са със скарлатина…

- Ще се съберем и ще идем в кметството!...

- Не, ще идем с децата си при царицата и ще й кажем, че ние и децата ни нямаме какво да ядем… Пък да прави с нас каквото иска!...

Сега в българската армия 700 войници са от еврейската част на Ючбунар. Там те завоюват нови територии за династията и за имотните класи на България, а тук се опитват да им измъкнат четирите квадратни метра изпод краката.

Обаче в този водовъртеж от мизерия и унижение се води борба на идеи. Можем да я проследим дори по табелите. Например: „Кръчмарница и кафене Цийон”, а до него „Кафене Интернационал” Хаим Ш. Варсано. Това са двата основни принципа, които строго разделят еврейската махала: Сион и Интернационалът. Едни, като тънат в гноясалата локва, се омайват с приказката за бъдещото царство на Сион, а други са се измъкнали от обаянието на религиозните напеви и на националните суеверия и са прехвърлили надеждите си върху социалистическия интернационал на труда.

Недалече оттук е домът на другаря Соломон Исаков; да надникнем при семейството му за няколко минути, защото Исаков сега е при Чаталджа. Една стая, каквато вече знаем, само че много чиста и украсена с гравюри по стените. В ъгъла голям портрет на Карл Маркс в рамка. Исаков е печатар и редактор на професионалния орган на своя профсъюз. Той получава 80 франка (30 рубли) на месец и поне два-три месеца в годината е без работа. Тук е старата му майка, младата жена с приятно и живо лице, тук е и деветмесечното му дете в люлка на пода. Детето се казва Карл, в чест на човека с лъвската грива, чиито портрет е в ъгъла

            Отново сме на улицата. Тук е клубът на социалдемократическата организация в Ючбунар. А наблизо се вижда малката и неугледна еврейска синагога, духовното убежище на невежите мечтатели, които тъгуват за Сион.

            Владайската река отделя Дортбунар (четири кладенци на турски) от Ючбунар (три кладенци). Там живеят предимно цигани, но има и евреи.

            Когато Владайската река, която сега прилича на локва, придойде от дъждовете и отнесе изгнилите дървени мостчета, Дортбунар остава откъснат от града и няколко дена е без хляб. Но и когато нещата са нормални, там пак няма много неща за ядене. Землянките на циганите изглеждат малко по-хубави и просторни от еврейските, навярно защото циганите не трябва да се крият, когато ги строят: градът ги изгонил от централната част, където те са живели по площадите, и им дал свободен парцел в покрайнините. Но по принцип Дортбунар е роден брат на Ючбунар. Същите локви, човешки и животински отпадъци, гниещи купчини пред вратите и венци от червени чушки над прозорците. Насреща ни в калта пълзи на ръце циганин без крака. Циганчетата протягат ръце и викат „леб”. На въже, протегнато между нужника и жилището, което почти не се различава от него, съхне мръсно бельо, цялото в кръпки. Има и „бръснарница”: в празна полутъмна стаичка е „столът”, а на сандък ножица и крив гребен. До нея има „Бакалница на дребно”, а след това „Цигари на дребно”. В Бунар нищо не се купува на едро, всичко е на дребно…

            В българската част на Бунар живеят каруцари, хамали и македонци, това е нещо средно между нация, партия и професия. Не ги обичат, защото са груби и паразити. Тази част се нарича Конювица, заради конете на каруцарите, каквито обаче сега не се виждат: и конете, и каруците, и каруцарите всичките са на разпореждане реквизиционната комисия за нуждите на войната. В къщите са останали жените с децата. Бунарът служи на отечеството: бащите проливат кръвта си, децата се подуват от глад.

            Качвайки се в трамвая, където кондуктори са гимназисти (кондукторите са в армията), оглеждаме Бунара. Виждат се приют за „незаконни” деца, на прага, на който стоят две малки „незаконни” деца, тълпи македонци с широки пояси и овчи калпаци със зелен връх; погледът спира за миг на сградата на училището, където сега вместо децата са запасняците и на ново изключително монументално здание, величествен замък, който се издига над трите Бунара – еврейския, циганския и българския – като тържествено олицетворение на социална справедливост и човечност: софийският затвор!

„Луч” № 77 (163), 2 април 1913 г.

Източник: Троцки, Л. Балканите и Балканската война. София: Изток-Запад, 2015, 257-261.