Троцки за българската политика

Загадката на българската демокрация

В една закъсняла страна

            Струва си да дойдеш в България, дори само за да се убедиш колко относителни са нашите политически понятия. Формално тук царува демокрация. Суверенитетът принадлежи на народа, народът избира парламент въз основа на всеобщо избирателно право, правителството е отговорно пред парламента за всички свои действия. Но ако се вгледаме в държавната механика на българската демокрация, лесно ще открием в нея ярко изразените черти на абсолютизма. Когато преди три години имах възможност да бъда в София, на власт беше Демократическата партия, която през 1908 г. смени стамболовистите. Смяната бе извършена така: в Народното събрание от 175 депутати 150 бяха стамболовисти и имаше пет-шест демократи. На последните избори, организирани от демократите, стамболовистите бяха напълно разгромени, дори ръководителите им не влязоха в парламента. През есента на 1911 г. цар Фердинанд назначи коалиционно правителство, съставено от представители на Народната и Прогресивно-либералната (цанковистите) партия. Преди това народняците имаха в Народното събрание три места, а цанковистите само едно. Коалиционното правителство начело с Гешов разпусна събранието и проведе нови избори, след които в парламента тържествено влязоха 80 народняци, 79 цанковисти. От демократичното мнозинство останаха четирима, почти изключително бивши министри. На демократите им се случи същото, което те бяха уредили преди три години на стамболовистите, а те на свой ред през 1903 г. бяха съборили на земята предишните господари на положението цанковистите. И така нататък… Тези парламентарни катастрофи са единственият устойчив елемент на българския партиен живот.

            Формално нещата изглеждат така. Народът избира депутатите, които изразяват суверенната му воля. Правителството превръща тази воля в действие. Князът, според известната английска формула, царува, но не управлява. Обаче ако се вгледаме през епидермата на демократичните форми в живата тъкан на политическия живот, нещата изглеждат точно обратно. Князът предлага властта на определена група, която според него отговаря най-добре на изискванията на момента. Тази група, с помощта на „демократични” избори, дава власт на своята партия. Новото парламентарно мнозинство поддържа създалото го правителство, което от своя страна, както вече знаем, е политическа група, на която князът е предложил властта. Не е трудно да се види в тази държавна механика огромната роля на личната воля на княза, по отношение на която конституционно-демократичните форми не са ограничение и препятствие, колкото гъвкав и послушен апарат. Правителството, което е отговорно пред парламента, всъщност създава парламентарното мнозинство. Князът, който царува, но не управлява, всъщност създава правителството.

            Чистите монархисти ще кажат, че царя само предусеща волята на народа, т.е. определя нейната линия по пътя на политическото си предчувствие и в съответствие с нея насочва политиката си.

            Противниците на режима ще кажат точно обратното: князът не предусеща, а предопределя волята на народа, т.е. формира я личния му произвол, като използва апарата на властта, сиреч армията от чиновници.

            Естествено ние пропускаме първото обяснение. Ако беше толкова лесно да се предусеща волята на народа и при това толкова безпогрешно, за какво е тогава цялата сложна механика на парламентаризма? Много по-просто е да се върнем към онова мистично „предусещане”, каквото е чистият абсолютизъм. То свежа политическият живот на страната, борбата и смяната на партии в продължение на три десетилетия или по-точно, през двадесет и петте години царуване на Фердинанд до лични приумици и полицейски машинации. Това е най-малкото невероятно.

            Всъщност борбата и смяната на политическите партии, ако се опитаме да овладеем вътрешната закономерност на този процес, ще ни се появи в съвсем друга светлина.

            В България има не по-малко от десетина политически партии. Ако пренебрегнем социалдемокрацията, която тук е разделена на две фракции, напразно бихме търсили принципни различия в политическата практика на останалите партии, особено през последното десетилетие. Има две причини е те са пряко свързани една с друга: закъснялото историческо развитие на България и слабото диференциране на обществото.

            Подобно на всички останали страни и България няма възможност да създава в свободна борба на вътрешните си сили собствени политически и културни форми; тя е принудена да асимилира онези готови културни продукти, които в развитието си е изработила европейската цивилизация. Дали го искат, или не едни или други управляващи групи, България е принудена, при това спешно, да строи пътища за железницата и мостове, да превъоръжава армията, а следователно да взема заеми; да въвежда правилна отчетност, а това означава и формите на парламентаризма; да копира европейските политически програми, да съдейства за пролетаризиране на населението, а това означава да въвежда социално законодателство.

            Същото е и във всички други области. Българската литература няма традиции и не е успяла да изработи своя вътрешна приемственост. Тя е принудена да подчинява своето неферментирало съдържание на новите и най-новите форми, създадени на съвсем различни културни меридиани.

            Разбира се, и като същност, и във формите си развитието на старите страни е обективно обусловено. Но там историческата обусловеност е вътрешна. Тя се проявява в „свободната” игра на националните сили: на класите, на партиите, групите, лицата, които създават нови и нови форми от наследствения културен материал.

            Закъснялата в историческото си развитие страна не прилича на кораб, който сам си пробива път сред вълните, а на шлеп, влачен на буксир от параход. Капитанът на парахода има инициатива, когато избира пътя, началникът на шлепа е с вързани ръце и крака.

            Правителства на България, а значи и партиите, които с зад тях, колкото и да се различават помежду си програмите им, традициите и личните им качества, много приличат на екипажа на шлепа, когото европейският параход влачи със здраво въже по предварително набелязания път.

            Маркс в статиите си, посветени на Балканския въпрос, писани преди шестдесет години, предупреждава, че политическите расови влияния на Русия върху балканските славяни ще бъдат толкова по-силни, колкото повече европейската култура бива непреодолимо парализирана. „Можем да твърдим – пише той, – че колкото повече укрепваше Сърбия и сръбската националност, толкова повече отстъпваше на заден план руското влияние върху турските славяни. Тъй като Сърбия, за да удържи своето самостоятелно положение като християнска държава, бе принудена да заимства политическите си учреждения, училищата си, научните си познания, промишлените си форми от Западна Европа. Това обяснява и аномалията, че Сърбия, въпреки покровителственото господство на Русия, в хода на еманципацията си се превърна в конституционна монархия”. Казаното се отнася в още по-голяма степен за България.

            Към културната несамостоятелност, произтичаща от изостаналостта, се добавя и несамостоятелност във външната политика, която не е последица от расовата обвързаност, а е резултат на слабостта. В борбата за място на Балканите България, като малка „държавица”, беше принудена да приспособява политиката си към една или друга от големите държави. Всъщност самостоятелността на българската външна политика се проявяваше в постоянно лавиране между враждебни интереси и апетити. Дали да се приеме русофилска, или австрофилска политика, да се протегне ли на Турция дружеска ръка, или ръка, въоръжена с кинжал, да се поръча ли оръжие в Германия или във Франция, да се вземе ли заем от парижкия Ротшилд, или от виенския Ротшилд: това бяха въпросите, които играеха решаваща роля, когато в даден момент князът избираше една или друга политическа група за правителството в България. Действителното разграничаване на политическите партии се извършваше много повече по линията на външната политика, отколкото по въпросите на вътрешната. Във вътрешната политика всичко си оставаше неясно и неустойчиво. А в международната политика партиите си създадоха свои, впрочем неособено стабилни традиции: русофилска при цанковистите, русофобска при стамболовистите, миролюбива-опортюнистична (туркофилска) при народняците, активно предизвикателна при демократите.

            Когато залитането на една или друга страна ставаше твърде голямо и опасно за държавната самостоятелност на България, възникваше необходимост да даде властта на друга група, която със своите традиции и връзки би могла да бъде носител на нов курс, често противоположен на предшестващия. От своя страна княз Фердинанд се грижеше да не се горят мостовете нито в едната, нито в другата посока. Той подържа контакти в Русия, когато на власт са русофобите, и пуска в ход връзките с Виена, когато правителството е на русофилска партия.

„Киевская Мысль”, № 320, 18 ноември 1912 г.

Българският парламентаризъм

            И така, във вътрешната политика на България всички управляващи партии, с незначителни отклонения в една или друга посока, се повтарят една друга. Те всичките заимстват от един и същ европейски източник, покровителстват с всички средства местната индустрия, всички култивират милитаризъм и колкото могат, повече стягат пресата на данъците. В края на краищата за широките маси от населението, особено на селяните, им е доста безразлично коя от партиите в момента е на кормилото.

            Когато през 1908 г. князът даде властта на демократите (бившите каравелисти), вестниците питаха техния лидер Малинов с какви демократични средства смята да си осигури парламентарно мнозинство, след като в предходния парламент неговата партия е имала всичко на всичко шест депутати? „Разчитам на неорганизираната маса от населението” – отговори Малинов и не сбърка. На изборите получи 166 места от 203.

            Тук по разбираеми причини „партията” на безразличните и безличните е многобройна и нейните гласове определят резултата от изборите. И няма защо да обясняваме, че тази „партия” е склонна винаги да подкрепя властта. За еснафа от дълбоката провинция, за селянина, за малкия човек в София, които са били разочаровани, за да не кажем измамени от всички партии, за тях би трябвало да изглежда по-удобно и по-изгодно да поддържат вече управляващата партия, отколкото някого от пъстрото опозиционно братство, тъй като властта като власт винаги има възможност да изпълни нещичко от обещанията си, докато партиите от временната опозиция са еднакво безсилни да направят каквото и да било за своите избиратели.

            Казаното не бива да се разбира сякаш тук за три и половина десетилетия свободен живот не са се създали политически връзки и традиции. В никакъв случай политически безформената маса не е 80% от гласуващото население, но въпреки това всяко ново правителство получава своите 80 и повече процента от общия брой на мандатите.

            Причина за тази крещяща диспропорция е техниката на изборите. Българският избирателен закон не познава втори тур. Правителството може да получи по-малко от всички подадени в страната гласове, но е достатъчно да има в повечето окръзи надмощие над всяка опозиционна партия поотделно и то получава преобладаващото мнозинство от мандатите. Безпартийната маса от избирателите не е достатъчно силна, за да гарантира на всяко ново правителство абсолютно мнозинство, но тя е достатъчно многобройна, за да гарантира на новата управляваща партия надмощия над всяка опозиционна партия по отделно. Това поражда следния парадоксален резултат: по-голямата част от населението гласува опозиционно, а в парламента неограничено господства партията, която е събрала около себе си много по-малко от половината избиратели; абсолютното мнозинство от гласовете се поделя безплодно между няколко партии, които малко се отличават една от друга, а от правителствената ги отличава само това, че в този момент са лишени от преимуществата и изгодите на властта.

            Тази последната, чисто техническа, причина за победите на правителства лесно може да се отстрани. Вече приетата от парламента пропорционална система, първият опит тя да бъде приложена бе направен в два окръга по време на последните избори, несъмнено ще внесе нови черти във физиономията на българския парламентаризъм и ще унищожи въпиещото несъответствие между гласовете и мандатите. Но основният фактор в политическата борба, безпартийната маса от населението, която върви подир колесницата на властта, още дълго ще определя хода и изхода от изборите.

„Киевская Мысль”, № 322, 29 ноември 1912 г.

Демокрация и абсолютизъм

            Политическият строй в България , какъвто го видяхме по-горе, може да бъде определен като комбинация от демокрация и просветен абсолютизъм. И това, повтаряме, не е случайно, а закономерно съчетание, обусловено от цяката преходна история на България и от днешната ѝ социална структура.

            Тук политическата демокрация бе естествена отправна точка за самостоятелното политическо развитие през последните три и половина десетилетия. До Освобождението тук всички социални противоречивя бяха погълнати от едно основно: всичко българско се противопоставяше на всичко турско. Турското владичество бе въплъщение на всички социални неволи, на политическите беди, на националното унижение. Всичко българско изглеждаше и се смяташе за еднородно, доколкото бе еднакво лишено от права. В тези условия отхвърлянето на турското иго не можеше да означава нищо друго, освен освобождаване и политическо изравняване на всички българи. Еднакво лишените от права трябваше да станат равноправни. Българската интелигенция, ръководена от Петко Каравелов, намери за това ново състояние готов израз във формулите на западноевропейската парламентарна демокрация. Великото народно събрание в Търново провъзгласи суверенитет за народа, една камара, всеобщо право на глас, отговорност на министрите. Онези учреждения, които на Запад бяха изработени по пътя на дълга вътрешна борба като отговор на нуждите на новите класи, тук бяха присадени отведнъж в готов вид, за да оформят онези отношения, които съществуваха след механичното отхвърляне на тежкия, всичко уравняващ капак на турското владичество.

            Освободена България още от първия ден бе поставена пред задължителните условия да усвоява основните елементи на европейската култура и въз основата на нова техника, преди всичко военна, да отстоява своето държавно съществуване. В същото време народната маса, едва вчера излязла изпод турското иго, нямаше никакви навици за самостоятелно държавно управление. Буржоазията бе едва в зародиш и още не бе успяла да отхвърли азиатските си форми (чорбаджиите!); не ѝ беше по силите политически да ръководи страната. Всичките тези условия: необходимостта от реформи, от една страна, културната изостаналост на населението и слабата буржоазия, от друга, създаваха в своята съвкупност предпоставките за просветения абсолютизъм. Инициативата на монарха е неговите международни връзки получаваха огромно значение. И тъй като, както вече знаем, историческият прелом от 18178 г. в историята на селска България естествено надяна на младата ѝ държавност доспехите на народния суверенитет и на всеобщото право на глас, то и целият по-нататъшен политически живот в страната трябваше да се превърне в борба и съжителство на тези две взаимно изключващи се категории: абсолютизмът и демокрацията. Разбира се, в общественото развитие на България нямаше липса на тенденции, които да засилват основното политическо противоречие, като ту подкрепят монархията, ти вливат живо демократично съдържание в отвлечените демократични форми.

            Социалната основа на българската демокрация е много примитивна. Нейната природа е стихийно битова, подобна на природата на нашата селска община. Българската интелигенция, катастрофално призвана след отхвърлянето на турското иго да управлява съдбините на страната, получи възможност да увенчае примитивно битовата основа на политическата надстройка на демокрацията. Но това увенчаване само повдигна въпроса за бъдещата съдба на страната, а не го реши.

            Както от руската община не бе съдено непосредствено да се развие социализъм, както се надявах утопистите-народници, така и първобитната селска демокрация на България може да стигне до строй, основан на съзнателно политическо самоуправление на народа не направо, а по сложните пътища на вътрешната борба.

„Киевская Мысль”, № 322, 29 ноември 1912 г.

Троцки, Л. Балканите и Балканската война. София: Изток-Запад, 2015, 67-76.