70 години от рождението на проф. Милчо Лалков

 

Той беше един чаровен, погален от искрата Божия градски мъж с ум, доброта и хубост, с призвание на историк.

 

Днес професор Милчо Лалков би навършил 70 години. Дори и без тази годишнина той е въплъщение на човешки връх. С угнетение най-напред се сещаме за края му преди неговата рождена дата. Злокобната новина възприехме като разтърсващ травматичен шок. Почти като гадост. Вече повече от 10 години не смея да кажа за него „беше“! Нито пък мога да си представя, че няма да изникне отнякъде и да спомене нещо духовито. Дори и софийската улица с име „Проф. Милчо Лалков“ ми се вижда нелепа. Не че не заслужава, а защото предполагам, че той би се упражнил в шегаджийско остроумие, ако можеше да види това название. 

 

Като че ли всеки миг ще се мерне със своята атлетична фигура в коридорите на факултета, за да побъбри някому. Около него витае аурата на завистливи мъжки погледи и скривани момински копнежи. Но топлотата към него оставаше, дори и когато причиняваше разочарования. А той си беше най-вече един чаровен, погален от искрата Божия градски мъж с ум, доброта и хубост, с призвание на историк. Факултетът не е безличен след него, но празнотата усещат всички. Те добронамерено и старателно имитират неговото дискретно и благородно излъчване.

 

Може и да няма незаменими хора, но не зная някой да го е заменил в нашите среди!

 

Монографии, статии, консултации, рецензии, учебници, редакторска дейност, документални сценарии са свидетелство за блестяща академическа кариера. Това знаят не само историците. Достатъчно е да прочетете една от публикациите му, за да разберете каква наука е историята. Дори само заглавията на неговите книги свидетелстват за различие. „Орелът пада от мачтата“ - 1988 г., „Между възторгът и покрусата“ - 1993 г., „От надежда към разочарование“ - 1994 г., „Драматичният път на една държавническа идея“ - 2005 г. И какво ли още не. Но не беше само това.

 

Неговият кабинет напомняше поклонници в черква. Отделяше време за всички, които имаха търпение. Той бе обичан преподавател, който не се надуваше от това. Последната му брилянтна статия „Балканският национализъм пред дилема“ е написана няколко дни преди смърт­та му (11 юни 2000 г.). Освен това той наследи и разви една стегната катедра по история на Византия и Балканите, която и до днес е люпилня на образование, ум и размишления. Неговата професионална етика бе равна на неговата общочовешка доброта - рядко срещан артикул в нашето съвремие.

 

Били ли сте в неговата аудитория, която посещаваха не само историци. Той говореше със същия чар, с който и пишеше. Не се притесняваше от конкуренция. Един френски историк твърди, че Наполеон бил толкова умен, че не се страхувал да се заобикаля от умни хора. Милчо беше тъкмо такъв. Той се радваше на другите. Пестелив към себе си, той беше щедър към приятелите си. Богатата библиография на Милчо Лалков е на разположение на всички учени или любители на историческото четиво. Всички, които търсят нашето, балканското и планетарното културно-историческо наследство пред очите на света.

 

Той не беше фанфарон който изтъква само колко сме били велики. Патриот, който не търсеше професионални хонорари за това, че обича отечеството. Подобна само като качество, а не като обем продукция имат хора, за които не бих написал нито ред.

 

С един клавиш в интернет ще видите като на длан цялата му библиография. Неговият изследователски диапазон не се концентрираше върху тясна тематична лехичка, за която някои пишат и се прехранват десетки години. България, Германия, Австро-Унгария, Българско възраждане, български царе и владетели, политическият ни свят в миналото и птичи поглед над света. Той работеше на широк документален периметър, но доказа, че да пишеш интересно, е съвместимо и дори задължително за науката. Нямаше явление или процес, които той да не разбираше и да не можеше да възпроизведе неговото талантливо перо. Но не беше завистлив. „Пипнато е!“, казваше той, когато харесваше нещо написано от другите. А това се отнасяше най-вече за него. Очерците и анализите на проф. Милчо Лалков не бяха само достояние на българите. Той бе превеждан в чужбина, виждали сме го на международни конгреси, твърде различен като възприемане и престиж от много телевизионни патриотари. Той обичаше България, защото познаваше света. Неговият талант се изяви в скучни времена. Да пишеш интересно, не с банализирани стереотипи, където едва ли не се приемаше като неакадемически метод и подход. Тогава фактографската скука бе изведена в повелителен мотив. Но професорът малко нехаеше за нея. Защото разбираше, че да си историк, следваше и да си мислител. Даже философ. Защото вече всяко историческо познание в неговите писания бе философско...

А той можеше и трите - белетристика, публицистика и сериозно научно изследване… Понякога бе недолюбван от колеги точно заради това. Защото не можеха като него. Въпреки това още в началото той бе забележим. А после стана не само синоним на благородното равновесие.

 

„Почина балансът!“- така ми каза вече покойната проф. Маргарита Тачева, когато с изумление споделяхме смъртта му. Много като мен мислеха, че сънуват, когато научиха, че го няма... Смъртта винаги е немилостива, но при него бе страшна и най-вече несправедлива.

 

Днес отново се подсещаме, че той щеше да е на 70 години. Тези, които сме го надживели, не сме имали по-стойностен живот. Ние остаряхме, надебеляхме, някои от нас промениха партии, позиции, секретарки и кабинети. Ако той беше се втурнал в тази дейност, всички щяхме да гледаме гърба на неговата фланелка. Но четен и слушан, той следваше пътя си.

 

Стремеше се към истината независимо от всички конюнктурни императиви. Но нима Исус отговаря да въпроса на Пилат Понтийски какво е истина?! Милчо се отнасяше предпазливо към историческата истина, защото знаеше, че тя е многопластова. Именно поради това неговото чувство за равновесие не бе наклонено само към текуща обществена атмосфера. Колко лесно можеше да бъде адепт на новата конюнктура. Та той беше носител на престижната награда „Хердер“ (1995 г.). Заслужено, макар и късно. Радваше се от това, но не направи някаква медийна новост за себе си. За него не може да се каже зоологическата притча, според която някой викал срещу крокодилите. Питат го защо, а той ги успокоява с аргумента - защото ги няма! При сегашното изобилие на професори той бе рядък и истински - наричаха го така дълго преди да приеме това научно звание. Ние изпитваме подозрения към всеобщо обичан човек. Назоваваме го безпринципен, дори шушумига. Е, кой ще каже, че той е такъв? Цялата разлика е, че той беше обичан човек!

 

Казват, че човекът иска да затвори очи там, където ги е отворил. Милчо Лалков се роди на път и ни напусна на път. Той пролетя от Видин до Варна и обратно, като по пътя си остави разбити сърца, които го обичаха, без да го упрекват, че са пренебрегвани. Той запази професионално, гражданско и най-вече човешко спокойствие. „Не проклинай, не прославяй“ - това бе неговият рецидив на античен принцип. Тарикатлъкът на нашето време минаваше покрай него, въпреки че нереализираните натегачи го смятаха за съобразителен посредник. Той бе свидетелство, че хитростта, присъща на доста знаменитости днес, ни пречи да бъдем умни. Ако беше жив на тази дата, щяхме да му отправим същите поздравления! Беше трезвеник, но черпеше с алкохол всички с разбираща усмивка. Така би се случило на днешния ден. Защото жив или в небитието, той остави всякакви следи - жизнени, научни, интимни, най-вече човешки, всред нашата комерсиална пустиня. На 70 години той си е същият - ние следва да изпитваме неудобство, че сме се променили. Той не остави потомство, но трасира една дълбока бразда в сърцата на всички, които го познаваха. Значи все пак жизнените следи на Милчо Лалков остават. Той е заминал от нас завинаги, а завинаги остава. 

 

Проф. Андрей ПАНТЕВ

 

<http://pressadaily.bg/publication/53587-Следите-на-историка/> (05.09.2014)