Анали и аналистите

Анали и аналистите

Двадесетият век се характеризира с дълбоко обновление в научната област, в следствие на което голяма част от науките ускоряват своето вътрешно развитие. Тези промени засягат особено много хуманитарните науки като обособяването на едно ново поле на познание се осъществява чрез появата и утвърждаването на съвсем нови науки като социология, демография, антропология, екология, семиология и т. н. Обновяването на равнище проблематика предизвиква характерни изменения във вече утвърдени научни дисциплини - модерната лингвистика, новата икономическа история, модерната математика (макар и извън обсега на хуманитарните науки). Закономерно следствие от посоченото научно обновление се явява интердисциплинарността, която се проявява в раждането на съставни науки, обединяващи две науки чрез едно съществително и един епитет:

социологическа история, историческа демография, историческа антропология или създаваща хибриден неологизъм: психолингвистика, етноистория и т.н.

Процесите на обновление в научната област като цяло се отразяват и върху развитието на историята. През първата половина на двадесети век се засилва интересът на историческата наука към теоретико-методологическите й принципи и основания. Предприемат се опити за преосмисляне същността на историческата действителност, на социалните функции на историята, на средствата и методите за изследване на миналото, на типовете исторически обяснения и описания, на използваните извори и принципите за научната им критика. Започналата борба за "една нова история" има своя собствена традиция, тази на основателите на списанието "Анали за икономическа и социална история". От името на това списание произлиза и названието на френската историческа школа "Анали". Според Троян Стоянович развитието й може да се представи в три основни етапа. Първият (1929 - 1946 г.) е свързан с усилията на нейните създатели Л. Февр и М. Блок. Вторият (1946 - 1969 г.) е реализиран под ръководството на Фернан Бродел, а третият е резултат от дейността на такива видни френски историци като Ж. Дюби, П. Шоню, Е. Льо Роа Ладюри, Жак Льо Гоф. От друга страна обаче, самият Ж. Льо Гоф разглежда борбите за т. нар. нова история извън школата "Анали" като счита, че те започват далеч преди основаването й.

Първата личност, която той посочва сред "бащите на новата история", е Волтер, който изтъква слабостите на само политическата, военната и дипломатическата история. Ерудитът от ХVІІІ век изисква от историците да насочат своите изследвания върху проблемите на икономиката, демографията, нравите, към историята на техниката и откритията. За Волтер историята е история на всички хора, а не само на кралете и аристокрацията. Тя е история на структурите, а не само на събитията. Волтер желае да види една история в движение, история на еволюцията и на промените, а не статична история, история - картина. Обясняваща история, а не само развлекателна, описателна или догматична. В крайна сметка философът на Просвещението защитава идеята за една цялостна история.

Друг предшественик на съвременните исторически търсения -Франсоа дьо Шатобриан, излага един истински манифест на "новата история" в предговора на своите "Исторически съчинения". В него отново откриваме стремеж към  глобалната  история,   където  икономическото,  художественото  и антропологичното са на преден план. Шатобриан ратува за история на цените и на политическата икономия, за "философска" история - проблемна и обясняваща. И накрая - история, готова да се откаже от престижния стил, от схващането за историка като за писател и художник, ако е необходимо да се заплати с тази цена строгата научност.

Още една личност, оказала забележително влияние върху развитието на "новата история", е Франсоа Гизо. Неговият принос се състои в определянето на цивилизацията за основен обект на историята. Като човек на своето време той вижда в цивилизацията преди всичко идеята за прогреса ("Идеята за прогреса, за развитието, ми се струва основната идея, съдържаща се в думата цивилизация.").

Според Ж. Льо Гоф двамата главни предтечи на "новата история" са Жул Мишле и френският икономист Франсоа Симиан. Идеите на Жул Мишле се характеризират отново с отричане на предимно политическата история и стремеж към цялостна и дълбока история. Неговата работа е най-вече призив за утвърждаването на две основни направления в "новата история": една по-материална история, изясняваща историята на материалната култура, интересуваща се от климата, от храната, от физическите условия и една по-духовна история -история на нравите. Присъствието на Фр. Симиан в списъка на радетелите на "новата история" е на пръв поглед учудващо, отбелязва Ж.Льо Гоф, тъй като той не е историк, а икономист и социолог, и затова е по-малко известен сред историческите кръгове. Същевременно обаче, приносът му в обогатяването "теорията на икономическите цикли" и в подготовката на проблематиката на "Списание за икономически синтез" е значителен и неоспорим. Все пак, най-важен според Ж.Льо Гоф е приносът на Симиан в разобличаването на "трите идола на племето   на   историците":   политическият,   индивидуалистическият   и хронологическият. Става въпрос съответно за: непрекъснатото занимаване с политическата история, с политическите факти; навика историята да се схваща преобладаващо като история на личностите и погрешния подход в едно изследване да бъдат игнорирани доминиращите модели за сметка на частните разновидности в дадена епоха или общество.

Появата на школата "Анали" е естественото продължение в развитието на идеите за "новата история". Списанието "Анали за икономическа и социална история" е основано от Люсиен Февр и Марк Блок. То започва да излиза в Страсбург през 1929 г. и подхваща един стар проект на Л. Февр за международна и икономическа история. Поставената цел е свързана на първо място с желанието им историята да бъде извадена от коловозите на рутината и най-вече от затварянето й в строгите рамки на дисциплината и на второ - да бъдат утвърдени двете новаторски насоки, изразени в двата епитета на заглавието на списанието: "икономическа и социална" история. Основната борба на Л. Февр и М. Блок е насочена най-вече срещу политическата история, която е от една страна история-разказ и от друга история на събитията, театър на привидното, скриващ истинската й игра, която се развива зад кулисите и в скритите структури - там тя трябва да бъде открита, анализирана и обяснена.

Л. Февр и М. Блок изпитват силното влияние на идеята за "социалния реализъм" на Е. Дюркем и на "историческия синтез" на Анри Бер. Откритото противопоставяне срещу позитивистката историография, която според тях е "историзираща" или "събитийна", на пръв поглед е насочено само срещу историографията на Е. Лавис, както и срещу авторите на "библията на позитивисткия историзъм. По същество обаче, то е породено от стремежа да бъдат намерени отговорите на редица важни въпроси, свързани с методите на отразяване на всеки исторически период, с проблемите този период да бъде представен като звено от историческия процес, с изясняването на механизмите на отричане на старото и запазване на новото. Л.Февр пише: "Историята е наука за човека и за неговото минало. Тя не е наука за вещите или за идеите." . За това историкът е принуден "да оперира с всичко, което принадлежи на човека, зависи, служи или отразява човека, съдържа сведения за неговото присъствие, дейност, вкус и начин на съществуване". Ето защо историческата наука има нужда от постоянни контакти с науките и занаятите, свързани непосредствено с човешката дейност. Най-значимо място между тях заема социалната психология, защото се интересува от "историята на чувствата". Методите на съвременната психология обаче, не са годни за изследване на историята. За това предлага собствен инструментариум в съчинението "Проблемът за неверието през 16 в.: религията на Рабле". До вярно реконструиране на подобен обект се стига чрез "вживяване" в човешките чувства и дела, в тяхната психика. Но страстите и емоциите не са изолирани от околния свят и от колективната психика. Именно чрез нея се обясняват дълбоките и разнообразни причини на големите масови движения. Решението на подобна задача е свързано с наличието на разнообразни извори. А именно за човешките страсти и афекти, според Л.Февр, тези извори са най-малко и най-недостоверни. Тогава могат да се използват устни предания, символи, вещи. Защото "не съществува история, съществуват историци", които могат "да издигнат просторния и светъл дворец на глобалната история". По този начин "новата история" ще отразява картината на живота на народите, техните език и религия, тяхната наука, философия, икономика.

Марк Блок, по-младият колега на Л.Февр, се опитва по различен път да достигне "по-дълбоко от лежащите на повърхността факти" . За разлика от Февр, Блок се интересува повече от същността и съдържанието на социално-икономическите структури на обществото. Това налага необходимостта от прилагане на сравнително-историческия метод, тъй като той е особено полезен при анализа на типичното и повтарящото се, а и при "историческото експериментиране". По този начин историята се проявява не само като наука за измененията, но и за общото и различното в изменящите се явления. Следователно моделът на изследването, предложен от М.Блок върви по следната линия: от зрялата форма на явленията към тяхното начало; от анализ на магистралната линия на развитие към анализ на неговите разнообразни варианти. Методът е полезен при подбора на изворите и особено при тяхното интерпретиране, когато е важно да се задават подходящи въпроси. Чрез тях, от своя страна, историкът извлича необходимата му информация. Голямо място тук заемат веществените извори, които за разлика от писмените документи, не са преминали през "филтъра на човешкото съзнание".

Марк Блок не забравя да подчертае, че предмет на историята е човекът. Затова е необходимо да бъде изследвана човешката среда: природните условия, средствата за общуване, облеклото и храната, състоянието на техниката и т. н. Не могат да бъдат отминати с безразличие религиозността, епоса, правото и менталността на някогашните хора. Иначе съществува опасност историкът да им припише собствените си мисли и възприятия за света. Изобщо проявите на човешкото съзнание са интересни само в контекста на съответните социални връзки, пише М.Блок. И тъй като историята се твори от хората, историческите факти са психически детерминирани.

Един от най-видните представители, с които се свързва дейността на школата "Анали", безспорно е Фернан Бродел. Неговото фундаментално съчинение "Средиземно море и средиземноморието в епохата на Филип ІІ" се възприема като революция в разбирането за историята. Чрез анализа на относително ограничена човешка общност, Бродел прави опит да обясни основните тенденции на историческия процес на отделните явления и на участващите в неговото реализиране фактори. Целта му е да покаже, че средата, в която живеем и се трудим, не е просто фон, върху който се осъществява световната история, а активна и постоянна нейна част. Анализът на целия сложен комплекс от връзки между географската среда и социалния живот създава подходяща основа за изследване на живота и делата на човека във времето и пространството.

Следващото откритие, което прави Бродел, е че човечеството не живее в единно социално време. Той отхвърля съществуването му, твърдейки че социалното време притежава различни скорости с хиляди забавяния и не е свързано с еднодневните хроники и с традиционната история. Първата му реалност е "краткотрайното време", което включва живота на отделните хора - както извършеното от самите тях, така и събитията, в които не са участници. То е специфично за социологията, която се интересува от настоящия момент, но не и за историята, тъй като липсва развитието. В този смисъл само биографии и съдби, които не са просто епизоди в бъдещия ход на времето, принадлежат на историята.

Следващата времева реалност е цивилизацията. Изхождайки от позицията, че между понятията "цивилизация" и "култура" не съществува ясна разлика. Бродел счита за илюзорно тяхното изолиране. Цивилизацията според него не представлява изолиран ареал, не е просто "културна площадка". Между отделните цивилизации се осъществява постоянен обмен, който е възпрепятстван от различните форми на мислене и вярвания, различията в битовите навици и т. н. Жизнеността им зависи от техните контакти. Според Бродел феноменът дифузия е най-надеждният пробен камък за определяне жизнеността и оригиналността на дадена цивилизация, които са продължителни във времето и никакви социални катастрофи не могат да нарушат бавната им еволюция. При анализа на тази характеристика специално място заема категорията "1оng duree", което е по-продължително от историята на отделните цивилизации време. Макар че отразява цялата история, то е почти неподвижно. Чрез това историческо понятие историографията съзерцава панорамата на цялото човечество. По този начин "настоящето обяснява миналото", а "миналото обяснява настоящето". Ето защо за Бродел историята представлява сбор от всички възможни истории, предпочитането на една от тях и изключването на всички други е погрешно. Основавайки се на идеята си за социалното време, той предлага концепция за световната история, която обхваща развитието на всички народи и земи и включва всички типове и форми на човешка дейност.

В лицето на Еманюел Льо Роа Ладюри "аналистите" получават ревностен застъпник на "количествената история". Според него, за разлика от повествователната история, количественият подход превръща историографията в действително проблемна история. Подобен подход удовлетворява интереса от проявите на непрекъснатост в системите. Изходен принцип е идеята за негацията, насочена срещу принципите на "глобалната история". Утвърждават се новите термини "серийна история" и "серийна историография".