УВОД за задочници

УВОД

1. ФИЛОСОФСКО - ИСТОРИЧЕСКИ СИСТЕМИ

Задача на историята е да познае миналия живот на човешки­те общества и да изложи в последователност и причинна връзка съ­битията или явленията, които са оставили трайна диря в него.

Систематизацията на историческото знание изисква едно установено гледище върху законите, които движат историческия процес и върху крайните причини на историческите явления. Из­дирването на факторите на историческото развитие и изработва-ието на едно гледище върху съдбините на човечеството е пред­мет на особена наука - философия на историята.

Съзнателно или не, но през ранните епохи човечеството винаги е имало определено отношение към въпросите на исто­рическото битие. Човечеството през всяка епоха следователно е имало своята философия на историята, безразлично дали тая последната е била изразявана в стройни системи от отделни не­гови мислители, или пък е образувала част от общото му съзна­ние. И както всеки общочовешки мироглед е рожба на своето време, тъй и философско-историческите възгледи през разните епохи са органически свързани със самите тях.

Провиденциално или теологическо схващане. Първото и най-старо философско гледище върху историята на човечеството е геологическото или провиденциалното. Според него, животът на целия човешки род или на отделните народи не е нищо друго освен осъществяване волята на божеството. Елементите на тоя мироглед намираме още в дълбока древност - сред евреите и у старите гърци. Първият опит да се обоснове той и на християнска почва е бил направен от основателя на средновековната теология - Августин Блажени (354-430) в прочутото му съчинение "Ое сшШе Ве1" (За Божия град). В завършен вид това обяснение на историческите явления е представено от знаменития френски епископ Босюе  в  “Трактат върху световната история” (Жак Бенин Босюе 1627-1704). "Бог владее над народите и всичко става само по негова воля"- това е основ­ната мисъл на това теологическо гледище.

Макар роден в една епоха на безпомощност и на безуслов­но господство на религията над човешкото съзнание, тоя възг­лед намира привърженици и в най-ново време. Един от първите теоретици на германското мирово господство, историкът Трейчке (1834 - 1896) през миналия век, не виждаше в новата евро­пейска история друго освен постигане на една от Бога поставена задача.

Теория на историческото кръговъртене. Новото време, което донесе освобождението на човешкия ум от господството на религията, вече не можеше да се задоволи със схващания от този характер. Човешката мисъл започна да търси обясненията на историческия процес и на неговия смисъл в една сфера, коя­то не бе необходимо свързана с религиозните представи. Наб­людението над живота на човечеството показваше, че то в дъл­гия си живот е преминавало едни и същи или подобни една на друга фази на развитие и че те с по-голяма или по-малка от­четливост и яснота винаги са се повтаряли. Този факт бе дос татъчен, за да създаде едно схващане на историческото разви тие. Това бе теорията ни вечното кръговъртене. За първи пъ тя бе изразена от калабриеца Томазо Кампанера (156? 1639). Човешкото общество, според него, минава в държавна] си организация през монархията, аристокрацията, олигархият достига до демокрацията, за да се възвърне наново към мона хията и повтори веднъж изминатия път. В религиозното си С тие обществата преживяват следните фази: от черковнс единство, олицетворено в папството, към господството на е; сите и от тях към атеизма.

Тая теория беше широко обоснована и получи завърг вид у друг италиански мислител от XVIII в. Джанбатиста Вико (1668-1744) в съчинението му "Основи на новата наука за общата природа на нациите". Това, което у Кампанела бе резултат на обобщение над историята на християнския Запад, у Вико бе изведено въз ос­нова на факти от всемирната история. Тая последната не е нищо друго освен вечно кръгообразно явление, повторение на една и съща редица явления и форми.

Както Камцанела, така и Вико стояха на едно теологичес-ко гледище. Те продължаваха да считат провидението за на-пътвач на човешките съдбини. Нашият безверен век обаче от­рече на Божеството правото да се меси в световните дела. Но теорията за вечното кръговръщение намери и в един гениален представител – Освалд Шпенглер (1880-1936) . Неговото двутомно съчинение, прави значителен шум -" Der Untergang Abendlandes" - е построенa върху една ос­новна идея: историята на човечеството представлява отделни мирови периоди, всеки един от които съдържа в себе си една цивилизация, която в неговите предели се заражда, цъфти и умира. След разпадането на старите източни цивилизации, а след това и на гръко*римската, редът вече настъпва и за запад­ноевропейската. Щпенглер стои на една натуралистична осно­ва: една цивилизация умира, когато народите, нейни носители, изхарчат нейната жизнена енергия и станат неспособни за творчество.

Теорията за вечния прогрес. Епохата непосредствено пре­ди Френската революция, носеща цял преврат в съзнанието на западния свят, създаде и нови възгледи върху човешкото разви­тие. Техни представители се явиха френските философи рацио-налисти от XVIII в. Те чувстваха, че настъпва една епоха, анало­гии за която не можаха да се намерят в миналото. Тя трябваше да донесе неизвестни дотогава форми и отношения. Ако това бе­ше тъй, то теорията на кръговръщението не можеше да бъде вярна. И те я отхвърлиха, за да я заменят с тая на вечния прог­рес. Историята на човечеството е история на неговото усъвър­шенстване, учеха те, и движеща сила в нея е човешкият ум, който поражда съзнателната воля. Историческият процес е вечно движение напред, вечно усъвършенстване.

Идеите обаче, които се въплъщават в живота и творят прогреса, за френските философи бяха сами създание на среда­та. От това гледище предреволюционната френска философия бе материалистична. Но, ако идеите зависят от материалните усло­вия на живота, тогава кое в края на краищата трябва да се вземе за първопричина на прогреса? Дали материалната среда, която поражда идеите и сама се видоизменя под тяхното влияние, или пък идеите, които преобразуват формите на общежитието, сами са рожби на тия форми ?

Френската философия не можа да разреши противоречие­то, в което бе изпаднала.

С тая задача се зае немският идеализъм в първата полови­на на XIX в.

Немският идеализъм. Представители на това ново нап­равление във философията на историята бяха Фихте (1762-1814), Шелинг (1775-1854) и главно Хегел (1770-1831). Според Хегел историята се развива по един предварително определен миров план и творческата сила в нея е абсолютната "идея" или мировият дух. Тази "идея", която Хегел схваща като една метафизична същност, независима от никакви реални отноше­ния и владееща над материалният свят, твори историческия събития, въплъщава се в създадените от тях форми, опознав; се в тях и ги отрича, за да създаде на мястото им една нова I по-друга действителност. Историята на човечеството не е сле дователно нищо друго, освен материализирано превръщане н абсолютната идея. Следователно, за да се разбере историята, нужно да се постигне разбирането на тоя трансцендентале дух, който я твори. А това е задача на чистата философия. П тоя начин историята, със своите разнообразни прояви, престг ваше да има за немските философи каквато и да било цена нейното изучаване се явяваше напразно. Нейните задачи се ш емаха от метафизиката.

Позитивизъм. Както лесно може да се разбере, това учние на немските идеалисти, не бе нищо друго, освен реставра­ция на старото теологическо схващане. Само че тук понятието за Божество бе заменено с това за абсолютния дух. Това идеа-листично направление се появи като реакция на материалис-тичната френска философия и е рожба на Реставрацията, която настъпи след Френската революция. Но придобивките на пос­ледната не можаха току тъй да бъдат заличени и човечеството не можеше да се върне към мирогледа на Средновековието. Природните науки бяха направили грамадни успехи и хората бяха разбрали какво голямо значение за тях има материалният свят и степента на подчинението му от човека. С помощта на опита, науката бе излязла от областта на фантазиите и метафи-зическите блуждения и се стремеше да гледа на нещата такива, каквито са. Тъй във философията се създаде учението на пози­тивизма, чийто основател бе френският мислител Огюст Конт (1798-1857).

В областта на историята позитивизмът призна голямото значение на външните условия на живота - климата, географско­то положение на дадени земи. Той не пренебрегна значението на расата, ролята на естественото размножение на човечеството, което поради това е принудено да се бори за съществуване. За главен двигател на прогреса, обаче, Конт считаше човешкия ум. Когато последният престане да се задоволява от даден мирог­лед и дадена система, тогава той започва да действа като разру­шител, който върху развалините на старото създава ново състо­яние на хармония и покой.

Исторически материализъм. Развитието на капитализма и изострянето на обществените противоречия към средата на XIX в. създадоха условията за нови обобщения на историчес­ките явления, от което се роди доктрината на историческия материализъм. Неговите създатели бяха Маркс (1818-1883) и Енгелс (1820-1895). Основни начала на тяхното учение са, че не мисълта създава битието, а битието мисълта. Идеите и убежденията са само една надстройка на материалния живот. Начинът на мисленето се определя от начините на производството и разпределението на богатствата. Промените в идеите следователно зависят от промените в стопанския бит на об­ществата. Историята на човечеството не е нищо друго, освен история на класовите борби. Те са били и вечният лост на прогреса.

Исторически еклектизъм. Както по-рано идеализмът, тъй и тоя краен материализъм не можаха да дадат пълно обяснение на всички страни на историческия живот и да отго­варят на всички въпроси, които изучаването на историята поставя. И затова Новото време потърси истината в едно при­мирение на двете гледища, признавайки значението на цяла редица фактори от материален и духовен характер. Тъй се' създаде философско-историческото направление еклектизъм. Еклектизмът оставя значително място за влиянието на мате­риалните условия на живота, но покрай тях той подчертава значението на идеите, които не всякога зависят от тях. С пра­во еклектиците обръщат внимание, че ако цялата структура на обществата - духовна, политическа и социална - зависеше от тяхната икономика, тогава между историята и живота на намиращите се при еднакви материални условия народи би съществувало поразително еднообразие и сходство. А между това историята на най-близките и сродни народи и в общия си вървеж, и в своите подробности, е безкрайно различна и индивидуална. Освен от идеите, независимо от стопанските условия на живот, историята на народите зависи и от редица други фактори, било природни - климат, географско положе­ние - било пък от расов характер: физическа издръжливост, степен на духовни дарби, темперамент и т.н.

Че навярно истината е в това примирение на схващанията могат да се приведат много доказателства. И тях е в състояние да събере всеки, който изучава историята, без да се е ангажирал с едно предварително схващане. Биха ли могли с теорията на материализма да се обяснят различните пътища, които напри­мер е следвала историята на Франция и Германия или на Бълга­рия и Сърбия?

2. ИСТОРИЯТА КАТО НАУКА. ПРЕДМЕТ ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ И СРЕДСТВА

Съществуването на толкова различни схващания за естест­вото и факторите на историческото развитие и невъзможността да се сведе историческият процес към една основна и всеобеди-няваща първопричина неведнъж е пораждало въпроса: история­та наука ли е?

Наука е всяко систематизирано знание. Тъй схванато поня­тието наука, няма съмнение, че такава е и историята. Колебани­ето да й се признае това качество се е пораждало единствено по­ради сравнението й с точните или природни науки.

Невъзможност на експерименталността в историята. При химията, физиката, биологията, астрономията и други отрасли на знанието са установени точно законите, по които стават някои яв­ления, установено е точно отношението между причина и следст­вие. В много случай там човекът е успял да пренесе живота в сво­ята лаборатория, да го наблюдава не само изолиран от всякакви случайни явления, но и да предизвика в него промените, които го интересуват. Опитът и възможността да се произвеждат явления­та образуват същността в метода на точните науки.

Именно този експериментален метод е невъзможен в исто­рията и неговата неприложимост е причината, задето тя така много се различава от естествените науки. За дадено историчес­ко явление ние можем да кажем, че е предизвикано от едни или други причини, но не сме в състояние да докажем това по начи­на по който химикът доказва, че водата не е нищо друго освен съединение на водород и кислород, или пък физикът, че светка­вицата е искра на атмосферното електричество.

Днес ние можем да говорим например, че причините за Френската революция бяха "несъмнено" тия или ония, но ние не сме сигурни, че освен тях не са действали и други, които ние не познаваме достатъчно, или на които не сме обърнали заслу­жено внимание, но на които може би в значителна степен се дължи това голямо историческо събитие. Защото в случая ние не сме в състояние да приложим метода на опита и за проверка на заключението си нямаме никакви средства да възпроизве­дем Френската революция тъй, както напр. химикът може да произведе в лабораторията си готварска сол от съединението на натрий и хлор.

Историята, независимо от обстоятелството, че изучава яв­ленията, които завинаги са изчезнали от полето на непосредст­веното зрение и не могат да се повторят, оперира не с една мър­тва материя, а с обществото - един жив организъм, подлежащ на най-неочаквани промени, на най-странни съотношения в от­делните му елементи и части. Една строга закономерност тук е невъзможна, още повече и затова, че в нея не са без значение и факторите от психологически характер, които рядко могат да се определят или да се подложат на измерение.

Сравнителен метод. Но това, което неприложимостта на експерименталния метод отнема на историята като наука, тя се стреми да постигне чрез друго средство. Това е методът нг сравнението. Той позволява да съпоставяме живота например на две общества или съвкупността на две явления и по тоя на чин да определим кое е същественото в тях и да го отделш от страничното или случайното. И колко важен е тоя сравни телен метод при историческото издирване показва фактът, я историята стана наука едва тогава, когато започна да си сл^ жи с него, Той направи възможен и анализа на исторически' явления.

фази в развитието на историята като наука. В минало на историята се е гледало като на редица увлекателни разка: връзката между които не се е считала за необходима, а сама тя се е ценяла главно по моралния елемент и поученията, ко* са могли да се извлекат от нея. Вторият момент от развитиет почва, когато от нея вече се е изисквало да дава пълно знание всички факти и събития от миналото в техния хронологиче порядък. Тъй тя става прагматическа наука, наука на фактите гр.дума прагма - "факт"). Понятието прагматизъм по-късно претърпя изменение. То почна да означава причинност, отдето прагматическа история взе да се нарича това изложение на ис-:орическите факти и явления, при което главният стремеж е да ;е установи причинната им връзка. За да се характеризира още ю-добре това ново направление, то в последно време получи названието генетизъм. Генетичното (от гр. дума генезис - "про-язход") направление в историята влага най-голямо значение в обяснението на произхода на явленията, на пораждането им ед-во от друго и търси далечните причини, крито ги предизвикват. Диренето на тия причини създаде необходимостта от историчес­ки анализ, при който явленията се разлагат на основните им елементи, като чрез сравнението се определя, кои от тях са ре­шаващи и какво съотношение помежду им е породило именно дадено явление, а не друго.

Материали за историческото изследване. Както всяка нау­ка оперира със сурови материали, които изучава, и от добрите резултати гради систематичното си знание, тъй е и с историята. За нея тия материали са паметниците от материалното и духов­но творчество на миналите поколения. На първо място между тях са разните видове летописи, след това са намерените доку­менти и официални актове и грамоти, писма, пршшски по разни книги, мемоари. След това идат паметниците на веществената култура -оръдия на производство, оръжия, предмети на изкуст­вото и на всекидневното употребление, надписи, архитектурни или скулптурни произведения и т.н.

Предварителното проучване на всички тия видове матери­али и извори на историческото знание е създало няколко спома­гателни отрасли на историята - палеография, дипломатика, ис­тория на изкуствата и т.н.

Средството, чрез което изследвачът извлича положително­то и ценното от първоначалните си извори, е историческата критика. Само нейното умело и всестранно приложение позво­лява да се прецени важността на един или друг извор, да се даде предпочитание на едно или друго известие, да се отхвърли тре­то. Историкът, който пренебрегва критиката на изворите си, е осъден да остане баснописец.

3. ИСТОРИЯ НА КУЛТУРАТА

През XIX в., когато след Френската революция интересът към човешкото общежитие бе се увеличил, както никога дотога­ва, изследователите вече не се задоволяваха с подробното изуча­ване на отделните исторически факти, а насочиха вниманието си върху общите явления из миналото на народите. Продуктът на това направление е това, което ние днес наричаме история на културата.

Историкът на културата не се рови в подробностите на съ­битията. Сами по себе си те малко го интересуват. Неговата ра­бота започва оттам, дето свършва задачата на историка-прагма-тик. Фактите за него са само суров материал за обобщения. Изс­ледователят на историята на културата счита реалните събития само като прояви на една същност, на един скрито развиващ се вътрешен живот и него той се стреми да долови и определи. Не­говият интерес е насочен върху институциите, обществените от­ношения, начините на управлението, възгледите и вярванията, с една дума формите, в които се излива всестранното съдържание на историческото битие. Задачата му е да проследи промените, които са станали там и да открие стимулите на тия промени.

Създаването на историята на културата като отделен отра­съл на научното изследване е свързано с имената на Гизо (1784-1874) "Историята на цивилизацията във Франция", Бокъл (1821-1862) "История на цивилизацията в Англия", Лампрехт (1856-1915) "Що е културна история? Културно-исторически методи".

Социология и история на културата. Обстоятелството, че историята на културата има за предмет вътрешната структура на обществата я сближава с една друга, също тъй нова наука -социологията. Поради това някои считат, че при съществуване­то на социологията място за културната история като наука ня­ма. Подобен възглед е погрешен.

Социологията се занимава твърде много с формите на об­щежитието, слизайки дори до степените, които за историка на културата нямат никакво значение. Нейното внимание освен това привличат главно явленията, които са безименен и безличен [родукт на живота, докато културната история никога не пре-гебрегва частното и индивидуалното в него. Социологията освен гова си служи с мащаб, който далече надхвърля намеренията на асторическото изследване. Социологът е повече абстрактен от историка на културата, който никога не напуща дадената исто­рическа действителност. Социологът търси заключения, които биха могли да важат за цялото човечество и затова той взема под внимание историята на даден народ или епоха само като материал за по-общи построения. За това социологията е исто­рическа наука, но само в най-абстрактен смисъл. Тя е обобще­ние на културната история също както последната е обобщение на прагматичната. Докато за социолога синтезът е всичко, исто­рикът на културата постоянно дири опора в анализа. Колкото повече културният историк се отклонява от частното и индиви­дуалното, толкова повече той се приближава до социолога. Мо­же да има културна история на цялото човечество. Но за да бъде тя такава, необходимо е в нея да бъдат очертани индивидуалнос­тите на сменяващите се народи, цивилизации и епохи. Всичко това за социолога не е нужно. За него формите са абстракции, които той в много случаи разглежда независимо от времето и мястото. Докато има едва социология, история на културата има всеки народ и всяка епоха, и те носят отпечатъка на строго изразена индивидуалност.

Предпоставки за историята на културата на Новото време. Предметът на нашия курс е културната история на Новото време. Работата ни ще се състои следователно в това: да установим главните елементи, легнали в основата на модерната култура и да проследим развитието им - от техните наченки, та и до днес.

Предпоставка при нашата работа е положението, че народи­те, които участват в културния живот на Новото време, са образу­вали и образуват едно цяло и че съществени разлики тук няма.

Когато се говори обаче за историческите основи на новата европейска култура и числото на народите, които тя обхваща, длъжни сме да направим една уговорка, която винаги трябва да се помни. Тя е, че далече не всички тия народи са участвали в еднаква степен в строителството на тая култура. Едни от тях -западно и средноевропейските - са вървящи, ако не по еднакви, то по близки пътища; етапите на тяхното развитие може и да не са били близки, но общите негови резултати са малко или много сходни. Днешната европейска цивилизация е общ продукт от ис­торическото творчество на тия романо-германски народи.

Европейският Изток имаше други исторически съдбини и други бяха пътищата, по които той трябваше да върви. Освен то­ва редица причини бяха забавили неговото развитие и най-ново­то време го завари закъснял. За да се изравни със съседите си на Запад, той бе принуден да заеме от тях всичко най-обикновено, без дори да има нужното време да се приготви за тия заемки и по тоя начин да ги направи своя плът и кръв. Принуден да скъса поради това със своята традиция, той се самообрече на сътресе­ния, които изложиха неговия живот на безплодие и още дълго време ще го правят неспособен за едно истинско творчество.

Култура и цивилизация. Заниманията ни с културна исто­рия изискват да си изясним предварително още един въпрос. Какво трябва да разбираме под понятието култура? И понеже във всекидневния език думата култура често се заменя с друга една - цивилизация - нужно е да разгледаме дали изразяваните от тях понятия са равнозначещи и с еднакво съдържание, както обикновено се мисли.

Думата култура е латинска и значи разработване, отглеж­дане, образоване, развитие. Тя съдържа представата за процес и в това си значение при някои случаи се употребява и днес. Казва се например "културата на тютюна", "на захарното цвекло", кое­то значи отглеждането и обработването на тия две растения. От това първоначално значение обаче се е развило друго, съдържа­що вече представата не за самия процес, а за постигнатите от него резултати. Това съдържание понятието култура има и в ис­торията, и по отношение на човека. Култура наричаме тук съв­купността от всички придобивки, които човечеството е постиг­нало през течението на многовековния си живот и във всички области на последния. Тия придобивки могат следователно да бъдат материални и духовни. Затова ние говорим за материална и духовна култура на обществото. Под едната се разбират всич­ки завоевания , които човечеството е извършило над природата, всички успехи, чрез които е намалило зависимостта си от нея. Предмети на материалната култура са напр. оръжията, оръдията за работа и производство, разните видове постройки, машини, с една дума всичко, което човекът е създал от материята и пре­димно за практически нужди. Духовната култура пък обхваща всички постижения, творения и придобивки от морален, инте­лектуален и сензитивен характер. Тук спадат религията, науките, изкуствата, формите на общежитието, нравите и т.н. Когато го­ворим за историята на културата следователно, ние имаме пред­вид развитието на цялата съвкупност от духовни и материални ценности, от която човечеството живее.

От казаното е ясно, че културата е състояние на развитие­то и на неговите придобивки и то в най-широк смисъл. По тази причина некултурни народи, научно взето, няма и не може да има, макар че в обикновения език ние често говорим за такива. Защото няма народ, комуто напълно да липсва духовно или ма­териално богатство. Култура имат и диваците, защото и те имат оръдия за прехранване, колкото и несъвършени да са те, жили­ща, колкото и примитивни да са, форми на общежитието, вярва­ния, обичаи, игри и т.н. От казаното гледище може да има само народи с различна степен на културата - ниско културни, полу-културни, слабокултурни, висококултурни и т.н. Разбира се, че мярка в този случай няма и още не е намерен мащабът, с който точно би могло да се определи къде свършва ниската култура и откъде започва високата.

Думата "цивилизация" е френска и значи просвета в най-широк смисъл. Тя произхожда обаче от латинското стНз ("граждански", сш§- "гражданин") и съобразно с това същинско­то й значение е гражданственост, държавност. Тази еволюция в понятието е достигната по пътя на една вътрешна логика. Ис­тинска просвета е възможна само от момента, когато дадено общество излезе от фазата на първичната анархия и животът в не­го се сложи върху нормите на едно разработено и признато от всички право. Цивилизованото общество е следователно онова, в което господства правото, в противоположност на варварско­то, където силата е най-обикновеният регулатор на отношения­та. Основният и първоначален елемент в понятието цивилизация следователно е юридическият. За да се обясни по-добре това е нужен един пример. Днес често пъти се говори за "цивилизатор-ската мисия" на Черквата или на някои държави сред дивите племена из разните материци. И в доста случаи се разбира, че те разпространяват там придобивките на Новото време. Първото нещо обаче, което те насаждат, е гражданствеността и правното съзнание, нормите на едно право, частно и публично, което за­мества анархията. След това идва просветата от по-широк ха­рактер. А тя не е нещо друго освен разпространението на култу­рата - духовна и материална, която просветителите носят от отечеството си. Цивилизаторите значи са културтрегери. Циви­лизацията значи е култура. Това са две еднородни понятия и раз­ликата им е само в техния обем и съдържание. Понятието култу­ра е по-широко от понятието цивилизация и не така строго обус­ловено като него. Култура има всеки народ, а цивилизация - са­мо тоя, който се е издигнал до степента на едно напълно устро­ено общество. От това гледище цивилизацията не е нищо друго, освен една напреднала степен на културата. Цивилизацията за­почва оттам, където се явява правното, гражданското общество. Някои учени, като Освалд Шпенглер например, дори отиват и по-далеч. За тях цивилизацията е хиперкултура, т.е. култура, доведена до сет­ния си предел, при който тя вече е неспособна да твори истинс­ки ценности и е обречена на неизбежна гибел.

Когато разглеждам съществената страна от живота на евро­пейското човечество, аз предпочитам термина "култура" пред "цивилизация", защото той е по-всеобемащ и ми позволява да спирам вниманието си и на периоди, през които това човечество едва ли би могло да се нарича цивилизовано. Аз не говоря обаче за цивилизация, когато думата ми ще бъде за общества или периоди, в които формите на общежитието - от наше гледище съвършени или не - почиват на осветени от традицията правни начала.