Васил Коларов за клането на около 30 цигани в с. Василово, Струмишко, от български войници по време на Първата балканска война, 23 октомври 1912 г.

Василово, 23.X.1912 г.

 […]

            Целият бивак крещи като по заек, а чуват се и плачливи стенания. Излизам от палатката си да видя що е. Трима цигани, три циганки и две деца попаднали не зная как в бивака. Войниците ги заобиколили и ги малтретират. Ритници, плесници, удари с пръчки и с приклади се сипят като град отгоре им. Лицата на циганите са разкървавени. Циганките и децата им пищят, а народът се весели и продължава линчуването.

            Намесихме се веднага и освободихме полупребитите и изплашени цигани от ръцете на тия носители на човечност в Турция. Задържах ги под стража докато се разследва случая. Турците при бягството си ги завлекли със себе си, а сега се връщали, но зле попаднали. Пратих единия да отиде в село Горигор и да доведе някой българин, който ги познава, а другите задържах под стража.

[…]

            Циганите, заобиколени от войници, още треперят от студ и страх. Чуват се нови викове, къртения и удари там, долу към Пашовската двуетажна жълтобоядисана къща. Войници се втурнали да събарят къщата. Не се стърпях пред тоя нов акт на вандалство. Спуснах се към мястото и с камшик разгоних войниците.

            Ето участта на частната собственост, която уж е неприкосновена по време на война! За мене е понятно да се посяга върху нея за целите на войната. Аз разбирам също гладни и нуждающи се войници да дирят и вземат сами храна. Но да се руши, да се гори без нужда, само от инстинкт на разрушение и на мъст – това не би трябвало да се допуща в една редовна войска.

            Но са суетни тези пожелания, празни са и усилията ми да огранича безсмисленото разрушение. Има друга сила, – необуздаема, стихийна, непреодолима. Това е стихията на войната. Тя е откъснала тия стотини хиляди войници от родните им места, от техните семейства; докарала ги е тук на 500 клм. път, и тя е която убива и разрушава.

            Това било война за култура. Няма културна война. Войната е винаги варварство. Това било война за човечност. Човещината не се въдворява с човекоубийство, с разхищение на човешкия труд – на всичко онова, което той с години е създавал. Всичко около нас е димящи пепелища.

            Но само това ли е? Само имотът ли се безцелно пилее. Зад разрушената пашовска къща тече кръв. До реката има воденица. Не ще и дума, че воденицата е разбита и разрушена. Но около воденицата лежат пресните трупове на десетки цигани. Ужасно са обезобразени. Не съм виждал подобна картина. Като че убийците са изпитвали удоволствие да секат месата на беззащитните си жертви преди да ги умъртвят. Има трупове с отрязани гръцмули, заклани така, както се колят овни. Други са с отрязани вени на ръцете, с разсечени устни, с пробити чела, със смазани от удари глави. Всички са плувнали в кръв.

            Имах куража да разгледам десетина трупа. Единият беше изнемощял старец, други два – на 14-15 годишни юноши. С отворени неподвижни очи те гледат някъде, като живи, и молят за милост. Но те са вече безжизнени трупове.

            Минават край тях войници. Никой даже и внимание не им обръща. Няколко кучешки трупа и толкоз. Спокойно отиват до реката, гдето лежат труповете и се мият в нея. Ще останат да ги разкъсат кучетата и хищните птици.

Разпитах – кой ги е заклал? Заклали ги войници от 13 и 26 полкове. Когато войниците ходели по къщите да тършуват ги намерили скрити. И почнал се кървавият пир. При радостните викове на настроената тълпа екзекуторите извършили подвига си. Там присъствували и офицери и с равнодушното си държание дали един вид разрешение за тая касапница. Изклани били около 30 цигани.

            От ножа се отървали само ония неколцина цигани, които задържах аз. Бедните! Не искат да се отделят от мене и непрекъснато ми благодарят. Върна се пратения циганин заедно с един българин от с. Горигор. Последният ми обясни, че циганите били от тяхното село, мирни жители и техни работници, които турците при бягството си завлекли със себе си. Пратих ги с него да ги задържат в едно село, като ги снабдих с билет-паспорт – да не ги закачат войниците. Благодариха ми още много пъти и благославяйки си заминаха.

            Кочанските и щипските кланета над българското население бяха непосредствения повод за тая война. Ние поискахме да се въведе сигурност за населението в тая страна и обявихме войната.

Източник: Коларов, В. Победи и поражения. Дневник. София: ИК „Христо Ботев”, 2001, 100-103.