Добри Терпешев за семейството си

СЕМЕЙСТВОТО МИ

Най-напред ми се иска да опиша на кратко живота си до влизането ми в затвора. Моята майка разказваше, че съм бил роден между Великден и Гергьовден на 1884 година. Точната дата тя не помнеше. Във всеки случай, родил съм се в най-хубавото време през годината: когато пролетта е в своята моминска красота, когато крушите, които са толкова много в моето родно село, цъфтят, а розите напъпват и въздухът е напоен с ароматните ухания на бадемите и люляка.

През месец май хиляда осемстотин осемдесет и четвърта година поп Милю записал в черковния регистър: роди се отроче от мъжки пол на Митра Колева и Колю Вълчев Терпешев, на което кръстникът даде име: Добри. Оттогава започва моето житие-битие.

Макар да съм се родил през месеца на розите и да са ме кръстили Добри, моят живот нито беше много добър, нито – много розов. До 5-6-годишната ми възраст животът ми сигурно е бил по-весел, но за това време почти нищо не помня. На осмата година аз останах без баща.

След пет години тежък сиротски живот, майка ми се ожени повторно. Ние, тримата братя, останахме сами. После и големият ми брат се ожени. За мен, най-малкия, баща и майка стана баба ми. Тя беше над 80-годишна, но със здрав ум, едра кокалеста балканджийка. Умееше сладко да разказва приказки, които а слушах с увлечение, а много от тях и досега помня. Между другото тя ми разказваше и за нашето родословие. Много и с голяма любов баба говореше за свекъра си – дядо Колю Терпеша, моят прадядо.

„Дядо Кольо - разказваше тя — беше много строг. Имаше няколко правила в живота си и упорито ги спазваше. Обичаше често да повтаря: Не оставяй днешната работа за утре; Рано пиле, рано пее; В десет години земеделецът веднъж ще спечели и други, все от тоя характер.“  [с. 5].

Той изкоренил стотина декара гора и направил ниви, после закупил от бея още толкова и станал заможен човек. Когато дядо Кольо искаше да вземе работник –казваше баба, той най-напред го изпитваше колко е внимателен. Поставяше пред вратата на къщата кобилицата и гледаше: ще я вдигне ли работникът, или ще я прескочи. После му слагаше хляб и го гледаше как яде. Ако яде бавно, значи не е за него. „Когато ядеш, ушите ти да пращят“ – катвал той. На такъв работник, който прекрачва кобилицата и се храни бавно, дядо Кольо казвал: „Айол, ти не си за мен” – и го изпращал да си търси другаде работа.

Дядо Кольо бил строг не само към хората, а и към воловете си: като отворел вратата на яхъра, който вол не станел, той го продавал. Такъв вол не бил за него. Воловете му били охранени: „Бий вола с крината по главата, за да го не вдигаш за опашката“ – казвал той. На такъв господар като дядо Кольо трудно се слугувало, макар че  в сравнение с другите повече заплащал на раята си.

Дядо Кольо отивал на нивата още призори. Когато съседите стигали за оран той вече бил изорал леха и две. Веднъж един от съседите му решил да го изпревари. Станал рано сутринта, нахранил воловете и тръгнал. Но когато стигнал на нивата дядо Терпеш отдавна вече бил там. На другата сутрин съседът станал още по-рано. Напусто – и тоя път дядо Кольо го преварил. Най-сетне на третата сутрин, той отишъл при него и го запитал какво прави, та толкова рано стига на нивата и му разказал колко се мъчил да го изпревари. Дядо Кольо му отвърнал с въпрос:

- Кой ти храни тебе воловете нощно време, ти или жената?

Съседът отговорил:

- Как жена ми ще храни воловете, аз си ги храня.

Тогава дядо Терпеш му казал:

- Затова не можеш да ме изпревариш. Моите волове нощно време ги гледа жената, а аз се наспя, ставам рано и тръгвам за нивата.

Горката бабичка, не й било добре с него. Той бил строг и към нея, като царските фелдфебели към войниците. Веднъж, връщайки се от полето, сварил хляба още да се пече в подницата. Без приказки той стъпил върху [с. 6] нея и я счупил. По неговия обичай, когато пристигнел от полето, в къщи трябвало да бъде в ред: огънят да искри, фасулът в гърнето да е сварен, хлябът опечен и готов от софрата. Нямал време да чака: вечерял и си лягал.

Други път се случвало бибичката да пресоли гозбата. Дядо Кольо сръбвал, намусвал се, грабвал паницата с горещата манджа и я нзливал в скута на бабичката. Такъв тиранин бил той в къщи. Бабичката не изтърпяла дълго и умряла рано преди него. А той живял над сто години и се оженил повторно.

С много труд, като използувал и труда на ратаите, той успял да построи воденица-караджейка: „Воденицата е като млечна биволица, тя дава и гладен човек не остава“, казвал той. Имал и 500 гроша, затова решил да отвори механа в селото. Докарал вино чак от Лозенград. Но селяните се възпротивили. „Всяко заптие, казвали те, като дойде в село ще ни кара да го черпим“. Когато пристигнали бъчвите с виното на дядо Кольо, селяните се събрали, пробили ги със свредел и виното изтекло. Дядо Кольо се ядосал: „Бу дюня бана хармадър“ (тоя свят за мене е невъзможен) – и напуснал селото. Купил къща в Свиленград, като взел със себе си и малкия си син. Другият му син, моят дядо Вълчо и баба ми, останали в село. Но по-нататьк дядо Кольо бил сполетян от беда. Малкият му син, когото учил за поп, го изиграл. Заплашил го, че ако не му припише къщата в Свиленград, няма да го гледа. А когато му я приписал, той го натирил и дядо Кольо се върнал пак в село. Там и умрял в ръцете на снаха си – моята баба. Умрял в мизерия. В къщи, в Изворово, до огнището, на дебела каменна стена направили ниша метър висока и 50 см широка и там го поставили да седи и си напича лицето. Там седял той и удрял с ръжена горящия кютюк да се разгаря, хвърчали искри и падали по бялата му брада. Със същия ръжен посягал да бие и децата, правнуците си. Големият ми брат разказваше как го гоннл веднъж. Там дядо Кольо дочакал и смъртта си. Много горчивини претърпял и затова го нарекли „Терпеша“.

Запомних аз баба и с разказите й за нейните роднини. Разказваше тя, че имала един роднина, който като орал веднъж на нивата, чул да думка някъде по селата тъпан за борба. Забил той веднагa копралята в зе[с. 7]мята пуснал воловете, натирил ги към село и отишъл да се бори. Борил се, надвил баш пехливаните и се върнал в село с едно биче подарък.  Нито един от селяните не успял да измъкне копралята, която той забил в земята преди да иде да се бори. „Такъв юнак ще станеш и ти“ – насърчаваше ме тя, като ме потупваше по гърба.

Баба обичаше да разказва и за войните, които се бяха водили в нейно време: за войната от 1829 година между Русия и Турция, която тя наричаше „Едновремешната война“, за Кримската, а също и за Освободителната война. Когато разказваше спомени от преживяното, виденото и чутото, тя често се просълзяваше и допълваше разказа си с народни песни.

Дядо и баба навъдили шест деца, от които мъжко чедо бил само моят баща. Кръстили го на дядо Терпеш – Кольо. Макар и един на майка, поради беднотия още от малък той бил цанен овчарче при дядо Кольо Маджаров. Когато пораснал и станал за женене, дядо Кольо му дал дъщеря си Митра и зестра: 20 овце с агнета.

Баща ми трябваше да храни голямо семейство – жена, майка и седем деца. Въпреки това той се стремеше да стане заможен стопанин. Съсипан от много работа, заболя от пневмония и умря на 40-годишна възраст. Спомням си как той през август, по вършитба, лежеше под специално построено навесче край хармана, наобиколен от баба, майка и децата. Лежа болен цяла седмица. Лекар тогава нямаше. Лекуваше го баба Киранда, която баеше на кърпа: мереше кърпата от дланта на ръката си до лакътя, завързваше на края възел и казваше „Пада се да му се запише муска на турския ходжа в Хибибчево“ (Любимец). Ходиха, записаха и муска донесоха, но не помогна. Баба Найденица пък баеше, като махаше ръце над главата му, нареждаше заклинания, прозяваше се и казваше: „Урма. Трябва да му се пръска“. И баба вземаше пръстената паница, поставяше в нея вода, после събираше разни треви и с едно кокоше перо ръсеше като поп на водици. Нищо не помогна. На седмия ден от заболяването баща ми занемя. Баба и тогава не изгуби надежда, пък и съседките я окуражаваха: „Мълчете, душата се крие под нокът. [с. 8] Когато болният занемее, по-голяма е надеждата да оздравее.“

Те седяха до него и така дочакаха издъхването му. Аз вече бях сирак. А какво значи това, знае само тоя, който е останал без баща на петгодишна възраст.

Баба беше до болка привързана към единственото си мъжко дете – баща ми. Тя не можа дълго да живее след него, но все пак за баща си аз много научих от нея. Тя разказваше, че много приличал на дядо си Кольо – също така пъргав, енергичен, общителен и гостоприемен. Но за баща ми тя разказваше с плач. Понякога и аз плачех заедно с нея. След смъртта и повече нямаше кой да ми разказва сладки приказки.

На 10-годишна възраст тръгнах на училище. Нашето основно училище имаше тогава пет отделения; първоначално, първо, второ, трето и четвърто. Всичките пет отделения – от 80 до 100 деца – учеха в една стая. Учител ни беше един млад момък с третокласно образовавание. Неопитен, той с мъка поддържаше ред в училището. Имаше една дрянова пръчка и често ни биеше с нея по ръцете. Освен това наказваше ни да стоим прави до стената или на колене, като поставяше под тях камъчета. Някога ни държеше и без обяд. Още първата учебна година завърших двете отделения: първоначалното и първото, и то с отличие. Втората година завърших второто отделение, също с отличие. Но третата година започна зле.

В началото на годината нямахме учител, а след Димитровден избухна епидемия от скарлатина, и нас ни разпуснаха. На училище тръгнахме едва след коледната ваканция. Но бедата не беше една. Смениха учебниците. Нови не бяха доставени. Ние учехме по старите – дрипави като зелки – но ие не стигаха. Тъкмо се залових да уча, ето че дойде март месец. Започнаха да се агнят овцете. Нашите ме взеха от училище и ме цаниха да помагам на стария овчар дядо Кольо Джарката за една ока черна вълна и едно агне за Гергьовден.

Така завърши моето образование, за което цял живот после съжалявах. Така свърши и моето детство. Аз вече започнах сам да си изкарвам хляба.[с. 9]

Източник: Терпешев, Д. Спомени от затвора. С., 1955, с. 5-9.