Антон Прудкин за групата на анархистите в Централния софийски затвор [1916 г.]

            През това време взех да получавам доста поръчки отвън. Тогава предложих на Георги Илиев, осъден по делото „Атентатът в Градското казино“, да работим заедно. Феноменално мрачен и мълчалив беше тоя Георги Илиев. Минаваше за „анархист-сатанист", както сам беше заявил за себе си. Като столар (беше завършил Русенското столарско училище) беше добър, като човек – опасен. С идването му на работа в ателието ми, взеха да се навъртат и приятелите му от групата на анархистите, осъдени за криминални престъпления. Не търсех сближение с тях – странни хора ми се виждаха.

            В Централния затвор заварих и Мануш Стаменов. Лежеше шеста година заради нападението на банката „Юда Б. Израел“. Веднъж в разговор с мен ми призна, че Петър Блъсков е настоял пред другарите си да бъдат убит. Отначало възложили нему, на Мануш Стаменов, да приведе „присъдата” в изпълнение, а после на Георги Пенков.

            Изобщо – интересна бе групата „анархиствующи“ затворници. За един психопатолог би се намерила много работа…

            Милан Манолев – бивш учител, македонец, осъден за „атентата“ в Градското казино, беше човек малодушен, слабохарактерен. Стремеше се да играе ръководна роля сред групичката.

            А някой си Жельо или Желев – двадесетгодишен момък, но здравеняк, тоже „анархист“, като платено оръдие на партизани стамболисти, беше убил някого.

            „Анархистът“ Симеон Максимов, за когото ще има и впоследствие да говоря, извършил с другарите си убийство с грабеж на един ханджия. Убили го и го ограбили за „делото“…

            Имаше и един такъв рядък екземпляр. Убил брат си, нарязал го на парчета, сложил го в чувал и когато се канел да го хвърли в морето – заловили го. Затворен – симулираше психическо разстройство, за да избегне въжето.

            Те, насилниците, протестираха против насилията на други!

            Имахме и „новопокръстени“ – станали в затвора „анархисти“. Такъв беше някой си Пис-Колю. „Пис“ го наричали заради мръсните му дела. Освен апаш бил садист и хомосексуалист. Този Пис-Колю, попаднал в затвора – покаял се, както уверяваха. Отначало станал християнин, после толстоист, а когато се позавъртял в средата на анархистите, станал анархист-християнин, както сам се наричаше. Ходеше бос и гологлав през всичкото време. Пуснал дълга брада и коса – приличаше на аскет и донегде бе станал такъв (месо не ядеше, алкохолни питиета не употребяваше, не пушеше). И… „философстваше“. По едно време го пратиха в Драгалевския монастир като дърводелец, но приказваха, че се мъчат да го покалугерят – да върнат в лоното на православната църква един изгубен брат… Софиянци го спохождаха в монастира – да видят новия аскет. Беседваха с него, даряваха го, за да ги осмива цинично Пис-Колю, когато си отиват.

            Мнозина вярваха, че в душата на бившия апаш, станало преврат.

            Пис-Колю работи известно време и в моята работилница. Имах възможност да го наблюдавам. Още тогава дойдох до убеждението, че дава вид на покаял се човек. Целта му беше да излъже обществото и да го пуснат на свобода. И действително, освободиха го. Но не мина много време и Пис-Колю тръгна по стария си път: отново взе да разбойничества, да пиянства и развратничи, докато умря от изтощение. Казваха, че другарите му, отвратени от делата му, го удушили.

            По едно време докараха от Сливенския затвор двама и тогава още прочути анархисти: Георги Шейтанов и Георги Стойнов. Шейтанов минаваше за терорист – от непримиримите. И на никакви компромиси не отиваше, докато Стойнов се нагаждаше и скоро затворнишкото началство го назначи писар в архивата. Като такъв – скубеше арестантите.

Източник: Прудкин, А. М. Записки на моряка. Том 1. Второ и преработено издание. Стара Загора: Бон Марин ООД, Национална фондация „Бен Мак Бен“, 1997, 214-216.