Бакалов, Ив. Истории с Генко Лудия, 2007

Миналия март, малко след като откри изложба със свои платна в Градската галерия в столицата, на 83 години почина Генко Генков, известен още като Генко Лудия.
За няколко дни след смъртта му почти всички картини бяха изкупени. Преди това откупките не бяха много. Като че ли Генко олицетворява образа на художник от по-миналия век, който мизерства приживе, а след смъртта му неговите картини достигат високи цени. Дали ще стане така, времето ще покаже. Но и преди да умре, пейзажи на Генко са достигали петцифрени суми. Всеки голям колекционер у нас има най-малко по няколко негови пейзажа, а някои имат купища. В домовете на по-заможните българи е модно да висят платна на Генко.

На снимката: Генко Генков на откриването на последната му изложба на 16 февруари 2006 г., малко преди да умре. Снимка: Борис Войнарович

За пръв път го видях като ученик, в двора на училище “Априлов”, на ул. “Шипка”. Играехме мач, а на пейка отстрани бяха седнали трима и си подаваха едно шише ракия. От минута на минута ставаха все по-шумни. Привличаше внимание най-гръмогласният - небръснат мъж, с омачкани дрехи. Някой каза - това е Лудия Генко, художника. Той спореше, по-точно караше се с останалите на философско-политически теми. Докато тичахме след топката, се чуваше многократно как крещи нещо за световната революция. По едно време запя хит от Луис Армстронг с дрезгавия си глас. Докарваше го доста добре. Отиде да се изпикае някъде в задния двор и единият от компанията се оплака на другия - “Тоя ми продъни ухото”.
Години наред го виждах тук и там из София, по изложби, по кръчми. Докато не се запознах с моя приятел Стоян, художника, който беше много близък с Генко.

“Стоянчоооо!” - избуботи дрезгав глас от ъгъла. Обръщаме се - пред магазина на “Сан Стефано” и “Шейново” седи Генко с две картини, във всяка ръка по една. “Ооо, Генко, къде си тръгнал?”, вика Стоян. Доближаваме го. ”Отивам да пробутам тия два кича” - вдига картините Генко. Бяха прекрасни пейзажи, в познатия му стил, с червеникаво лилави тонове. И двете бяха още “мокри”, личеше си, че ги държи така, че да не се допрат до нещо, защото маслените бои още не бяха изсъхнали. Генко понесе платната, а ние със Стоян се смяхме как той продава картини. По онова време ги продаваше без да се пазари, на твърди цени - по 100, 150 лв., според големината. После с инфлацията цената се вдигна до 200-300 лв. Сега картините му вървят за хилядарки, дори за петцифрени суми.
“Той - смееше се Стоян - смята една картина за завършена, като се умори физически. Рисува, напластява, после стърже с шпакла, пак напластява. Може да го направи няколко пъти. И като се умори, каже: Готова е!”.

Носеха се легенди, че Богомил Райнов се спазарил с Генко, като нарисува нещо, първо да го носи при него, ако той не го купи, тогава да го продава другаде. Генко не си казваше дали е така. Всъщност, каквото и да кажеше, неговите приказки бяха фантастични. Но беше достатъчно див, за да прави каквото си иска и да продава на когото си иска.

Стоян още като студент се възхищавал от Генко и на един купон на художници помолил да ги запознаят. Ако някой не знае - купон на художници по времето на социализма беше нещо апокалиптично. Толкова пиене няма къде да видиш да се изпива. Отделни индивиди надскачаха границите на човешките възможности. На такъв един многолюден купон се появил Генко с предишната си жена, същество не по-малко странно от него, с лилаво-син цвят на лицето, някакви масури коса отстрани. Стоян поискал да го запознаят с Генко, като го представят като някакъв луд, който е лежал в лудница - за да намерят по-лесно общ език. Така и казали на Генко. Той веднага седнал до Стоян, сложил ръка на рамото му и цяла вечер го наставлявал като сродна душа. Казвал му: “И, мойто момче - няма да им даваш да ти бият инжекции!”.

Днес ги няма и двамата. Стоян, който беше вегетарианец, въобще не пиеше алкохол, почина млад, като остави зад гърба си само 2 изложби, декорите на игралния филм “Циклопът” на Христо Христов, няколко стенописа и 20-ина корици на книги. Генко почина на преклонна възраст с хиляди картини зад гърба си, без да спре да пие до последно, без да съзнава ял ли е, какво и кога през деня, потънал в мръсотия. Невероятният дух на Генко беше по-силен от алкохола и начина на живот. Покрай Стоян обаче видях Генко в съвсем друга светлина, такъв, какъвто не беше известен на широката публика.
Генко взел Стоян под крилото си още като студент. Намерил му квартира в апартамента на своя любовница, застаряла актриса от Народния. Стоян никога не спомена името й, беше безкрайно деликатен, а тогава още нямаше жълти вестници.

“Вечер, като се напиеше, Генко идваше при любовницата си и крещеше под прозорците - разказваше Стоян - Един ден дойде с още един пияница, две глави по-нисък от него, който се клатушкаше синхронно и повтаряше като автомат всяка последна дума на Генко. “Курвооо!” - крещи Генко отдолу. “Курво”, повтаря малкият. “Метреса от времето на Сталииин!” - крещи пак Генко. “Сталин”, повтаря малкият.” И така.
Един ден, разказа Стоян, Генко дойде, тропа, тя не му отваря, той блъска. Тя повика милиция. През това време Генко разби вратата. Влезе, наруга я нещо и си тръгна. След малко идва милиция и тя казва - “А, няма нищо, той един приятел, аз докато му отворя, той влезе.”

Когато Стоян завършил, Генко го повел по разни художници-шефове да му търси работа. По онова време съществуваше казусът “софийско жителство”. Стоян нямал. За да остане в София, трябвало да го назначат в някоя по-сериозна институция, която да му осигури временно жителство, с перспектива за постоянно. Обикновено за такова назначение се търсеха сериозни връзки по разните етажи на тогавашната номенклатура. Връзката на Стоян бил Генко.

Той го завел при Любен Зидаров, зам.-шеф на Съюза на художниците. Освен като илюстратор, Зидаров беше известен с това, че е глух. Но сред художниците се носеше приказката: “Колкото Генко е луд, толкова Любен Зидаров е глух”.
И отиват двамата със Стоян при Любен Зидаров, Генко почва да му обяснява колко талантлив е Стоян - “Абе едно такова зелено, ти ще го оцениш”, обяснявал за негова картина, “Между впрочем, Любене, нас кой ни е учил да е.ем?” - и т. н. в тоя дух. Любен само кима с глава, тоест чува всичко. Обещал нещо и ги отпратил.

Но Найден Петков, при когото Генко също го завел и провел подобен разговор, свършил работа, ходатайствал и така Стоян бил назначен в Киноцентъра.
Оттогава бяха минали години, но Стоян изпитваше нещо като страхопочитание към Генко, а същевременно много му се ядосваше и гледаше да го избягва. Оказа се, че има защо.

Седяхме веднъж със Стоян в кафенето на “Шипка” 6, в мазето, където сега е клуб “Дали”. С нас на масата беше още една художничка. И по стълбите се чу познатият дрезгав глас, който пееше “Уен дъ сейнтс го марчин ин” на Луис Армстронг. След това спря и се чу гръмогласно: “Хан Крум не е разбирал от шпионаж”. На вратата се появи Генко, който се залепи на първата маса. На нея седяха две сравнително възрастни жени, които нямаха вид на художнички. “Хан Крум е най-големият изрод, вредител…” - сърдито започна да обяснява Генко на непознатите жени колко бил вреден Хан Крум, защото изкоренил лозята и на “млади момчета отсякъл ръцете”. После пак запя Луис Армстронг. В този момент го извикаха от една шумна маса в дъното, където седяха някакви студенти от академията, млади художници. Сложиха го на централно място и му поръчаха пиене. Стоян се беше умълчал, леко притеснен. Генко не пропусна да го забележи - “Стоянчооо!” - провикна се той по едно време и стана от масата. После се запъти право към нас, като за малко да събори младоците около себе си, които го дърпаха за ръкава да остане при тях. Дойде, седна и през оределите си зъби пак взе да буботи за Хан Крум - бил не знам к’ъв си, не знам що си. Художничката свенливо заби поглед в масата.

“Значи Хан Крум е един не малък мошеник”, опита се да поддържа разговора Стоян. “Като другаря Тодор Живков!”, прогърмя в отговор Генко. Цялото кафене се умълча. Беше средата на 80-те години, името на Живков беше табу.
“Другарят Тодор Живков знае, че ще бъде е.ан, но преди това иска да ни е.е майката на всички”, продължи гръмогласно Генко. В кафенето вече цареше тишина и всяка дума се чуваше много добре. После по околните маси взеха полека-лека да шушукат и да се правят, че не чуват какво става на нашата маса. Студентите на масата в ъгъла хвърляха любопитни погледи от време на време, другите се стараеха да не поглеждат към нас. Генко продължи гръмогласно да обяснява за Тодор Живков. Накрая Стоян и художничката станаха и си затръгваха, а Генко се премести при младоците. “Уф - изпъшка Стоян навънка - все ме поставя в шибано положение. Да не мислиш, че не знае какво прави?”. Никой не искаше да си има неприятности с властта по онова време, особено като няма софийско жителство.

Заради шумните си псувни Генко е прибиран няколко пъти. Обикновено преди пореден конгрес на партията, защото подобни мероприятия го индуцираха и той почваше още по-гръмогласно да псува Живков и властта на публично място.
“Само един генерал ме разбра - не можел съм да обичам две жени. Мога бе!” - обясняваше Генко веднъж за перстоя си в милицията и се тупаше в гърдите. В своите разправии с властта беше стигнал и до диалог с генерал някъде. Много партийци от високите етажи на властта, които са нямали представа що за чудо е Генко, като са чували за него какви ги ръси, изумени са поставяли въпроса в ЦК и на разни високи места - да се вземат мерки. Съответно са водени разговори със Светлин Русев, председател на СБХ по онова време. А той казвал - ама какво говорите против Генко, като почти всички имате негови картини вкъщи?

В едно от много редките си интервюта, което въобще е излизало във вестник, Генко нарече Светлин Русев “Голямо, мазно и тлъсто говно” плюс други груби определения. Светлин беше един от известните художници, които се появиха на погребението на Генко. Пусвните на покойния към него не го бяха разгневили. Художниците добре знаеха що за ръб е Генко и приемаха приказките му с разбиране. Генко дори беше разбил на един свой колега зъбите, точно входа на “Шипка” 6. Нещо се спречкали и Генко му забил една глава, онзи плюл кръв и си подвил опашката.

Като редактор в “Новинар” през 2004 г. пратих репортерка да направи интервю с Генко. Отначало той отказа. Обещахме му скромен хонорар от 50 лв. и той се съгласи. Изпратих една млада и красива стажантка, да го предразположи, за да не я гледа лошо и с недоверие. Подготвихме я преди това с едни колеги, който също се познават с художници и са вътре в колекционерските истории. Предупредихме я, че може да е труден диалог, да се подготви само да казва едно или друго име и да записва коментарите. Интервюто беше потресаващо. А от грубостите и цинизмите на Генко, репортерката призна, че не е могла да заспи до 3 часа през нощта. После с голям труд прослуша записа и свали интервюто (тук - пълният му текст - интервюто не се открива на посочения електронен адрес - Бел. Анамнезис; прикачваме друго, също от „Новинар“, вероятно сходно по-смисъл - http://anamnesis.info/node/1125 - Бел. Анамнезис).

На черно-бялата снимка: Генко Генков през 70-те години. Снимка: личен архив

Една от последните истории с Генко е от кафенето при “архитектите” - недалеч от “Шипка” 6, в Съюза на архитектите. Там по традиция се събират много художници. И се появява Генко, обсебен от поредната си мисъл - “Жабата е най-отвратителното животно!”, гърми той с дрезгавия си глас - “Няма по-отвратително животно от жабата!”. Повтаря го няколко пъти. Всички са му свикнали и не го питат защо. Но той сам си разказва. Започва издалеч - рисувам, казва, пейзаж край Владая. После повтаря в друг словоред - “Седнал съм да рисувам край Владая. Пейзаж да рисувам. Да рисувам пейзаж”. След дълги обяснения какво и защо рисува, казва: “И до мен рекичка. В рекичката вир. Тече рекичката, във вира плува риба. Гледам я аз отстрани рибата и рисувам. Плува рибата. По едно време върху нея скочи една жаба и я стисна за главата. Рибата плесна, дърпа се, ама жабата я стиска здраво и не пуска. Рибата квичи, дърпа се, а жабата стиска.
Накрая рибата умря… От отвращение!
Няма по-отвратително животно от жабата!
Жабата е най-отвратителното животно!” - започва да повтаря отново Генко.

Генко рисува пейзаж от натура някъде край София през 70-те години. Класическа сцена от по-миналия век - статив, платно и художник на поляната. За късмет минава английския посланик, излязъл на разходка сред природата. Спира до Генко, поздравява го, поглежда платното, което много малко напомня пейзажа отпред, и наблюдава впечатлен известно време. После си подава визитката и кани Генко да го посети в посолството някой ден и да донесе свои картини, придружителят му превежда и се сбогуват. Един дъждовен ден на входа на английското посолство тропа омачкан небръснат човек с две платна в ръцете. Служителите отварят и го питат кой е и какво търси. Генко подава визитката на посланика и казва, че има среща с него. Онези изумени тичат и съобщават. Посланикът точно в момента бил свободен и го приел. Генко влязъл в просторен кабинет с калните си обуща и турил двете картини в единия край на стаята. Посланикът го почерпил уиски, пура и се опитал да завърже разговор. След малко предпазливо попитал - г-н Генко, колко да ви платя за картините? Генко посочил към пейзажите - тая 2000, тая 3000 долара. Сумите били височки за български художник по онова време и дори на посланика се видели множко. Той опитал да каже нещо в смисъл не е ли много. Генко презрително гаврътнал уискито, дръпнал от пурата и казал: “Затова пък ние, българите, можем да правим жестове”, обърнал му гръб и си тръгнал, като оставил картините.