Борис Сарафов за поведението на харамиите, взели участие в Четническата акция от 1895 г.

Борис Сарафов за поведението на харамиите, взели участие в Четническата акция от 1895 г.

            […]

            В Дупница четата, 40 души се приготви; взех някои и от ония момчета, които обучавах през зимата. Потеглихме, минахме границата на Петровден през Кадиин гроб (по Илиината река). Дойдохме в селото Драглища, сетно край селото Банско, пътувахме нощно време, скришно от населението, стигнахме в Пирин планина. Легнахме върху гърба на власите, овчари. Те пръв път видяха такава чета, и то интелигентни хора; дотогава – все харамии. Кочо Муструка, като им сочеше мене, им казваше: Досега сме идвали по харамилък, а сега вече – за народна работа, виждате какви хора са дошли“. Аз бях в офицерска форма. Тук намерихме четата на дядо Анчо – 25 души, та станахме 65 души (къде 8 или 9 юли). Решавахме какво да правим. Много мъчно беше за мене да съглася тези хора, за да извършат патриотически подвизи. Голяма част от тях мисли само да направят една малка тупурдия, па и кемерът им да не остане празен, па и да не загинат, ами да се върнат в България. Аз им доказах, че много по-голямо значение има, ако нападнем града Мелник, пет пушки да хвърлим, но в града да ги хвърлим. Трябваше много да ги кандърдисвам да се въздържат при това нападение от всеки обир, за да остане делото чисто патриотическо, политическо. За да ги смиря, им казах, че сетне, на връщане, може и да се допусне негде плячка.

            […]

            В началото, още когато бяхме в околийското управление, ковчежникът, който живеел срещу управлението, излезе уплашено, разтрива си очите, изказа се кой е и биде убит на място. Никакви пари обаче се не взеха. Мюдюрина го нямаше. Събрахме някои първенци, разправихме им целта на нашата атака – свободата на Македония. Опасно беше да се седи вътре, едно, да не би да заловят отгоре пътя, та да не може после да се излезе, па и да не би момчетата да се предадат на грабеж, защото и войводите бяха харамии, искаха да хващат гръцкия владика за пари, но ги спрях.

            Къде обед излязохме от града с два товара храна, вино. Излязохме на върха Кукла, много хубаво място за сражение. Там се разположихме на почивка. Имаше две леко ранени момчета. На другия ден се предвиждаше, че потеря ще дойде. Кочо Муструка заяви, че той с 16 момчета ще се отдели и щели след някое време да се видим пак. Той видя, че с нас няма харамилък. Той после нападна гъркоманския манастир и обра там калугери, взе до 40 лири.

Източник: Борбите в Македония и Одринско 1878 – 1912. Спомени. Съст. К. Пандев, З. Нонева. София: Български писател, 1982, 214-216.