Официален рапорт за съдбата на депортираните от Добруджа българи, 1917 г.

Официален рапорт на П. Бабаджанов до коменданта на Силистра за съдбата на депортираните от Добруджа българи, 1 ноември 1917 г.

До господина коменданта на града Силистра.

Господин Полковник,

Съгласно желанието Ви, проявено при представлението след завръщане от Браила, чест имам да Ви изложа някои факти, видени и чути от мене, върху участта на много наши сънародници и граждани, отвлечени от румънските власти в деня на тяхната мобилизация и след тяхното отстъпление от нова и стара Добруджа.
На 17-и август 1916 г. ст. ст. заминах от Силистра с предназначение за гр. Дорохой (Северна Молдова), гдето бяхме повикани всички запасни офицери и лекари, бивши такива от българската армия и живущи засега в тази част от българска Добруджа, която се окупира от румънското кралство през 1913 година. В Калараш, на път за гарата, видях в казармения двор насядали тук-таме силистренски първенци, откарани през нощта срещу 15-й август ст. ст., обаче не посмях да се приближа до оградата, понеже се охраняваше от силен пехотински караул. На Каларашката гара престоях до 3 часа след полунощ, а в 2 часа започнаха да водят под силен кавалерийски кордон селяни първенци (българи и турци), арестувани из селата няколко деня преди мобилизацията. Видях там възмутителни сцени и безчовешки обноски, посрещнати с викове на одобрения и браво от румънски войници и граждани, между които и Силистренският началник на финансовата администрация Манаила, инженерският кондуктор Георги Бараку, македонец от Прилеп, касиерът на Банка Руманяска запасния офицер Леонтеску и пр., които даже рекламираха, че ще е по-хубаво да бъдат застреляни, отколкото да бъдат откарани и хранени от румънската държава.

„Стига тази престъпна толерантност“ - казваха те - към този варварски народ, към тези хуни и татари; трябва семето им да изчезне от земното кълбо“, и обвиняваха префекта Камарашеску, че е държал с българското население и го е защитявал. Един майор (види се беше назначен за тая процедура) ги настаняваше из вагоните, като им отвързваше вързаните ръце и с псувни, които влашкият речник познава, и с шамари ги предаваше на войници, които от своя страна довършваха започнатото от своя началник. Тикаха ги като животни в товарни вагони по 50 души и след това затваряха вратата (трябва да се знае, че в това време имаше непоносими горещини). Между откараните в тъмнината можах да позная някои алмалийци, между които и бившият там дългогодишен кмет Иван Моллов, и свещениците Шиков от Калипетрово, Григорий Арнаудов от Айдемир, стария Кара-Омурски свещеник, за когото отпосле чух, че се поминал. Същата процедура и обноски бяха приложени и към турските първенци - ходжи и хатипи, откарани по същия вандалски начин, както и българите.

След завръщането ми от Дорохой на път за Слатина, гдето бях назначен в 3-й пехотен полк, в Букурещ се разболях и останах на лечение най-напред в хотела, а отпосле във военната болница. Няколко дена преди влизането си в болницата, минувайки с файтон покрай градоначалството, видях в двора около 200 жени, селянки от Добруджа (но дали от новата или старата, не мога да твърдя), които следобед били застреляни от румънските власти в местността „Малмезон“ - място, определено за стрелбище. Това ми го каза и потвърди бившият тук директор на Банка Агрикола, Рапт. Те били застреляни под измисления предлог, че са хвърлили върху румънските войници, ранени и не, вряла вода и брадвени удари, при тяхното отстъпление. Тук му е мястото да спомена, че според тяхната преса и обществено мнение, тутраканската катастрофа се е дължала на българите шпиони, паниката била предизвикана от българи, облечени в румънска войнишка униформа, които бягали, възседнали на коне, из тутраканските и силистренските улици и викали по румънски: „Бягайте кой къде намери, защото българите идат и колят всичко, каквото намерят“, и това предизвикало суматоха в редовете на войската и румънското население, вследствие и на което е падането на Тутракан и Силистра. Това се хроникира в румънските вестници „Адеверул“ и „Диминияца“ (броевете не помня). Научих се отпосле, че силистренските първенци са били откарани в Галац, българските поданици – в Яломишкия окръг, а селяните до един откарани в Дорохойския и Ботошанския окръзи. Доколкото можах да се науча от един евреин, някой си Навон, търговец в Кюстенджа, също откаран и интерниран в Галац при силистренци, а отпосле освободен благодарение на парични средства и влияние на високопоставени лица, всички наши съграждани са били обискирани, както мъже, така и жени и им е взето всичко ценно (пари, бижутерия и пр.), без да се издавали никакви квитанции, и всички тези ценности са влезли в джобовете на полицейските чиновници, които са извършили обиска. Само от почтения силистренски търговец Ради Братоев някой си подкомисар Шарбанеску е взел 18 000 лева. В началото, разправя г. Навон, са били настанени в Галац в едно казармено помещение и доста сносно третирани от един капитан, назначен за началник на стражата, обаче заради тази негова хуманност, отпосле бил сменен с друг един капитан – въплъщение на всичко дивашко и варварско, и настанени в салханата, в един голям хангар, гдето са лежали на циментови плочи, без покривки и завивки. Преди заминаването ми от Браила чух, че са били откарани и те в Северна Молдова и то пеш.

Неслужилият войник от Тутракан Димитър Тевекелев, с когото се криехме в Браила повече от месец и бяхме освободени от нашите храбри войници при влизането им в този град и същевременно изпратени по жилищата ни, ми разправи следующето за неговите и на другарите му страдания. Всички неслуживши войници от градовете Силистра, Добрич, Балчик, Каварна и Тутракан са били свикани на обучение в град Кълъраш няколко дена преди мобилизацията, обаче още при пристигането си в този град са били арестувани в един яхър и държани гладни и жадни около 3 дена със заповед към кордона, който ги е пазил, че щом някой се обади за хляб, вода или изпълнение на физиологически нужди, да се застреля на място. След три дена им дали по-малко хляб и вода, обаче всеки ден офицери и войници са идвали при тях с пълни пушки, нареждали ги в една или две редици и са ги заплашвали със смърт, като се подигравали с тях. Тази безчовешка игра с тези нещастници е продължавала близо два месеца и отпосле са били откарани в Браила да копаят окопи около този град.

На гарата Фаурей, между Бузъу и Браила, те се научават, че преди два месеца оттам са прекарали жителите на евакуираните от румънците села: Калипетрово, Кара Омур, Алмалий и пр. и там са били отнети всичките им коля и добитък; багажите и покъщнината, която са вземали, са били изгорени; в това жалко положение били откарани пеш до Дорохой. От тези нещастници има мнозина измрели, най-много деца, от умора и глад. Всички неслуживши, за които говорих по-горе, с изключение на Тевекелев и някои добричани, които се скриха при евакуирането на гр. Браила, са откарани към Молдова и Бесарабия.

Същият този Тевекелев твърди, че в помещението, гдето са били арестувани и малтретирани в Кълъраш, са били застреляни селяни, откарани преди мобилизацията с каруците си, пълни с храни. От други източници чух, че селското население, откарано в Молдова, било разхвърляно по селата и малтретирано варварски и вследствие на бой, глад лишения и болести половината починало.

В Букурещ видях следующата характеристична сцена: към 15-й септември ст. ст., ако се не лъжа, разхождаха из улиците на публично поругание около 20 души турци и един българин пленници, даже на българина пленник едното му око беше повредено от рана и едвам се крепеше на краката си. Всички се спираха и храчеха тези нещастници и подканваха конвоя да ги застреля. Какво става отпосле с тях, не мога да зная, въпреки че по околни пътища се мъчих да се науча за съдбата им.

Изобщо, като заключение, ще прибавя, господин полковник, че всичко в тази епоха: преса, обществено мнение, кинематографи беше против всичко българско (към германци, австрийци и турци не толкова); проповядваха, че когато ще настъпи денят на реванша (те считаха разгрома им като несполучлива фаза от войната) всичко българско ще мине под нож и пламъци. Особен рекорд в тази агитация държаха вестниците „Адевърул“, „Диминияца“ и „Епоха“, а статиите на главния редактор Конст. Миле особено се отличаваха по своята дълбока омраза към българите и България.

Това са фактите, господин полковник, които видях и чух от хора и върху истинността на които няма абсолютно никакво съмнение.

1.XI. 1917 г., гр. Силистра. 

П. Бабаджанов (Бивш народен представител)

Източник: Румънските жестокости над отвлеченото добруджанско население в Молдова: по официални румънски документи и лични изповеди на завърнали се от Молдова добруджанци. Съст. Д. Пачов, Д. В. Кацев. София: Искра, 1918, 9-12.