Из спомените на Крум Милев за футбола през Втората световна война

Крум Милев е български футболист, част от националния отбор през 30-те и 40-те години на ХХ век, легендарен треньор на ЦСКА и националния отбор, спечелил 9 последователни титли с армейците.

В отбора на ЖСК и през 1943 г. нямаше особени промени – основното ядро беше старото. Ново беше това, че ние се бяхме вече „сдобили“ с нов треньор, при това чужденец. Изразът „сдобили“ в никакъв случай не е погрешен. Когато през 1942 г. гостувахме в Скопие за мача ни с „Македония“, имахме и един разговор „по душа“ с треньора на този отбор Илияс Шпиц. Неговата оценка за нашия отбор беше доста добра. Остана изненадан, че по това време подготовката на футболистите ни не се води от треньор, и ни препоръча своя приятел, австриеца Макс Амес. Той не скри пред нас, че Амес живееше по това време нелегално, защото бе търсен от хитлеристкото разузнаване. А на следния ден вече разговаряхме и със самия Макс Амес… Играчите и водачът на отборът се запалиха – защо пък да не го доведем в София?! А неговото прехвърляне не беше никак лесно. Как ще пътува с групата ни за София белязан човек, който е преследван от германските власти? Но за Стойчо Недялков и Стилиян Ангелов, поддържани от целия отбор, не съществуваха невъзможни неща. Те двамата просто поставиха „пред свършен факт“ контрольора Влахов. Извикаха го в коридора, казаха му цялата истина, но за всеки случай бяха отворили вратата на вагона и го предупредиха:

-          Работата е проста. Ако не се съгласиш „да не го забележиш“ между нас, ще изхвръкнеш от влака!

     Така Макс Амес беше прехвърлен в София.

В тежките години на войната нашите железничари имаха не един и два случая, когато открито манифестираха своите прогресивни разбирания,  когато залагаха и живота си, за да подкрепят активно народната борба за свобода. В дребният на пръв поглед случай с Амес спортистите железничари не останаха по-назад. Най-първо ЖСК гарантира в продължение на повече от две години живота на този човек. Клубният касиер Белалов, служител в Министерство на железниците, му отстъпи безплатно стая в своето жилище непосредствено до Майчин дом. Без да бъде официално регистриран някъде, Амес получаваше и добро възнаграждение за своята треньорска работа. Как бе уреждано това, никой не искаше да се интересува. Очевидно клубното ръководство начело с Обрешков бе открило някакъв „канал“ по-нагоре, който поне не раздухваше нещата. И Макс Амес, обкръжен от такава дружелюбна среда, макар че по това време на измъчения му гръб се бяха натрупали поне петдесет години, се отплащаше в работата си с похвално старание и прилежност. Играчите го уважаваха като свой баща. Никой не го оставаше самотен във вечерите след тренировките ни. А в неделните и празничните дни той бе желан гост от много железничарски семейства.

През лятото на 1942 г. в разгара на войната ЖСК бе поканен на един турнир в Братислава. Знаехме, че един от мачовете ни там, решителен за спечелването на турнирната купа, ще бъде срещу едноименния местен клуб, който даваше не малко играчи за националния състав на Словакия. Затова отборът ни бе подсилел с няколко футболисти от други софийски клубове. Приготовленията по заминаването на отбора не бяха трудни. За пътуването с влак през Югославия ни бе отпуснат нашия вагон, вагонът на ЖСК, осигурена ни бе храна, направихме и една-две тренировки на подсиления отбор. Очаквахме само груповия паспорт. Само с него, мислехме си, могат да изникнат някакви мъчнотии, защото в групата трябваше да фигурира и… нелегалният Макс Амес… Аз и досега не зная под какво измислен име пътува той с нас. Но всички знаехме, че той трябва да пътува с нас! Защото маршрута предвиждаше няколко часов престой в Белград, а това осигуряваше на „Чика Макс“ възможност да се срещне там с жена си, с близките си… Случаят е описван в нашия печат и аз не ще се спирам на него подробно. Ще припомня само, че ние, играчите, се радвахме на очакващото ни рисковано преживяване. Радвахме се, защото щяхме да докажем на своя треньор нашата любов и привързаност. Щяхме да му помогнем човешки, щяхме да го зарадваме още веднъж. Спомням си, че със Стойо и със Симо Костов придружихме Амес до една уговорена квартира, че пренесохме там цял куфар с храна, че останахме в продължение на два часа да патрулираме долу на улицата. А през това време останалите играчи (и водачът на групата ни Обрешков) бяха предали не без риск други два чувала с хляб на родственик на Амес, известният в миналото международен футболен съдия Йован Ружич. Трогнат от тази благородна постъпка, той дори не успял да благодари и се разплакал като дете.

„Операцията Макс Амес“ бе изпълнена успешно в Белград. Когато влакът ни понесе по пътя по-нататък, всички чувствувахме облекчение. И силна вътрешна радост! Тя беше още по-силна на връщане, защото успяхме да доведем отново Макс Амес в София… Искаме тук да отваря една малка скоба около личността на Макс Амес. Неговите познания във футбола бяха оценени и от някои ръководители в съществуващия по онова време Български футболен съюз. И когато през лятото на 1942 г. националният отбор бе събран на лагер-школа за мач с отбора на Германия, подготовката на нашите играчи бе поверена на Никола Калканджиев, на Любомир Ангелов (Старото) и на… преследвания от германците Макс Амес. Това бе своеобразно предизвикателство! Макс Амес имаше наистина късмет, защото бе прикриван от много обичащи го хора. След края на войната той се върна в Белград. Там му бе поверена организацията на градския транспорт. В състава на една делегация той посети нашата страна. После, когато наши спортисти гостуваха в Белград, винаги изпитваха радост да се срещнат с Макс Амес, да гостуват на семейството му. А той продължаваше да благодари на всички ни за проявенните към него грижи, за това, че животът му бе запазен в прогресивната среда на българския спорт…   

Източник: Милев, К. Цял живот с футбола. С., 1978, с. 51-53