6. Модерни исторически концепции

Модерни исторически концепции

         Философията на историята от спекулативен тип процъфтява основно чрез построения на сложни метафизични теории. Тяхна характеристика е недвусмисленото представяне на света в рамките на крайна унифицирана система. В нея се проявява т.нар. мислене "a priori". В съвремието ни природата и възможностите на метафизичното мислене са подложени на радикална преоценка. Логическият позитивизъм в своята терминология е толкова остарял, че изобщо не кореспондира със съвремието. Проучванията, които позволяват на изследователя свободно да "избира", са плод на неразвитост и фетишизъм към свободата. Основната структура на реалността винага е еманация на определени условности. Вероятно проблемът е да се унифицират условностите и после да се "спори". Това е единствената критична форма за достъп до явленията с организирана сложност, едно от които е Обществото. С други думи вярата, че философията не е кой знае колко обща наука, способна само чрез методите на наблюдение и експеримент да "покаже" основната структура и функция на реалността има своите основания. Разбира се проблемите на философията са достатъчно различни от въпросите които могат да се появат например във физиката, химията или астрономията. Това в никакъв случай не ни задължава дори да предполагаме, че по отношение същността на света те могат да бъдат разрешени чисто аналитично. Обратно, това означава, че философските проблеми в същността си не са сходни с тези на емпиричните науки. Нещо повече отчетливо на преден план се появява проблемът за езиковите форми и категориите, чрез които търсим осъвместяване на концепции и хипотези в науки с различна степен на емпиричност. Ако тръгнем от емпириката на ботаниката например и преминем през абстракцията на математиката (т.е. от логиката на очаквания експеримент до логиката на неочакваната развръзка), ние ще открием философията като многомерно пространство, което се опира на експеримента, формализира множеството експерименти, прави опити да ги разположи в свои координати и се стреми едновременно да потвърди и отрече емпириката. Това е общото философско направление на миналото столетие. Доколкото според У. Уолш може де се предполага, че научната история и социология процъфтява по-малко от две столетия, а тяхната философия "фактически" не съществува_, парадигмалното развитие може да се дискутира като градация на: развитие на емпирични науки и емпирична философия (резултат Класическа формално логическа парадигмална действителност); развитие на емпирични науки и формална философия (резултат Нютоновска парадигмална действителност); развитие на абстрактнологически науки и абстрактна философия (резултат Айнщайнова парадигмална действителност). Най-характерната черта на последната е все още неизчерпаната и емпирична аргументация. Теорията и не е напълно асимилирана от практиката. Технологиите не са изчерпали методологичните възможности. В този смисъл като че ли е рано да говорим за бъдеще още по-малко да го прогнозираме. Във всяка парадигмална действителност, която започва с епохални открития съществуват два основни момента. В първия обществената система се отваря за "новото", във втория - тя се затваря, за да го изконсумира. Вероятно съществува и трети момент, в който обществената система изчерпва ресурсите от "новото". Това са ресурсите за които няма никаква гаранция, че създават предпоставки за друго "ново", за друга парадигмална действителност. В този смисъл не е задължително да се говори и за континуитет на парадигмалните действителности. Всяка е самостоятелна и подобна сама на себе си. Чрез обобщения науката я санкционира, "работи" в нейните рамки, гребе от нейните ресурси до пълното им изчерпване. Това вероятно е т.нар. "край на историята", който се различава напълно от този на Фукояма_.

         До началото на нашия век перспективата за "разкриването" на историята се пропагандира основно по два начина. Първият е да се представи движението на Обществото ограничено в самоподобна схема. В изложеното дотук намират голяма част от концепциите за конструкции създавани от наслагване на униформатни елементи. Типичен пример е Кoнт у когото схема от рационални елементи се развива чрез индуктивно възпроизвеждане. Този подход поражда могобройни критики от логичен и методологически характер. Те са насочени срещу амбициозните идеи и хипотези на Кoнт, Maркс, и Toйнби. Пример за такава комплексна критика е K.Попър и много популярните му  три статии от 1944-1945 г. под надслов "Бедността на историцизма", които през 1957 г. събира и публикува в самостоятелна книга.

         Вторият път, по който се предполага, че е възможно историята да стане "видима" е търсенето на мотивите за движението на Обществото. Най-често това се осъществява чрез взаимообвързани схеми, "доказващи" т. нар. "закономерности". Последните могат да се проявяват в синхронен и диахронен план. Но тази динамика, опитваща се да подведе всичко до неопредолима логика, в която изключения не съществуват, също е подложена на съмнение. По различен начин отделни автори аргументират например, че понятието "закон" (което много историци теоретици използват в различно време) е коректно, само ако се поставя в контекста на гражданствеността, придобило в природните науки. Конструкциите, за които се използва т.нар. "научен метод" в средата на нашия век се подлагат на преоценка. Все по-отчетливо както непотвърдените хипотези така и наложените в природните науки теории, "прекроявани" за феномените в социологията и историята, не пасват нито като "правила", нито като "особености". Айнщайновата парадигмална действителност е по видима във физиката, отколкото в обществознанието. За критици като Попър вярата, че съществуват определени "закони за историческото развитие" - вяра, която е аксиоматична за философите на историята от XlX в. - вече е не само съмнителна, но и на път да бъде отхвърлена. Все повече изявленията, поддържащи, че историческия процес е "подведомствен" на един или друг закон, подложени на нови анализи, се определят като заключения за частни случаи или специфични проявления. И въпреки това общи понятия като "цивилизация", "култура", "класа", "производителни сили", "раса", "национален дух", играещи централна роля в спекулативните исторически теории, продължават да се използват безкритично. Съдържанието на тези понятия се универсализира и разводнява. Семиотичната им същност се превръща от субстракт на недвусмислено съдържание в езикова неяснота.

         Редица философи на историята в различно време подчертават, че историята се осъществява в детерминирана система. Всичко което става и се развива, се управлява по строги закони чрез непреодолими сили. В средата на нашия век аргументите за тази схема изглеждат вече достатъчно непълни. Подобен септицизъм или "чистота на експеримента", според точните науки се проявява и по отношение на последствията от горното убеждение. Сред тях е невъзможността за избор на човека, поотделно, или на Обществото като цяло. А това предумишлено води и до отричане на всяка перспектива за влияние от страна на Обществото върху развитието си, което пък от своя страна означава и снемане на моралната отговорност от обекта на историческия процес. Оттук до идеята за харизматичност на движението остава малко. Защото законите, които предполагаме, без да познаваме спокойно, могат да се нарекат и предопределение. Затова XX век недвусмислено постави въпросите: "Не е ли закономерността една голяма метафора, която се използва с неограничена свобода?"; "Нима детерминизмът не е само път към фатализма и предопределението?". Ако законът съдържа в себе си нещо, което се повтаря многократно (за да не се говори за случайност), нима може "новото" да отговаря на това условие? Тези въпросителни се умножават през целия ХХ век. Въпреки това може да се определи, че средата на столетието е преход към нова аксиологичност. Новите оценки са плод на историческо мислене, което надхвърля или излиза от семейството на аналитичните методи. Докато в зората на нашия философи и социолози като В.Дилтай, Б.Кроче и Р.Колингуд се занимават все още с въпроса за същността на историята, то идващите след тях го оставят настрани (като черна кутия) и отделни черти на проблема по чиста презумция полагат като основа на дискусии. Развиват се политологията, историческата география, геополитиката, етнологията на обществата. В успореден план се появява поредната критика на придобили популярност хипотези, концепции и вече смятани за решени загадки. Този процес, който Шпенглер нарече "начало на упадъка", има най-малко един положителен момент. Той е новата височина на летвата, която днешната и следващи генерации изследователи трябва да преодоляват. В не малка степен обаче критиката на вчерашната социология и история улеснява откриването на позитивното във вече многократно пресетия хамбар.

         Вероятно ще бъде максимално близо до днешното разбиране за историята и социологията, ако се твърди, че нашият век е достатъчно безплоден на идеи и схеми, които ще ни приближат до възможностите за по-приемливи отпреди реконструкции на Обществото. В този смисъл изложението ни в тази част ще разглежда в еднаква степен както програмните идеи за исторически реконструкции, така и проблеми от историческото познание изобщо.

         ХХ век ражда позитивната критика. Затова с определен оптимизъм ще трябва да засегнем проблема за критиката на класическите исторически теории, въпросите за "обяснението" (законите) на движението на Обществото, отношенията между историята и другите социални науки. Оптимизмът е необходим само като контрапункт на ширещия се отдавна в средите на сериозни изследователи скептицизъм по отношение на близките ни предходници, сред които не малко екзистенциалисти, фаталисти и пророци за края на историята създават усещането за непреодолим агностицизъм.

         Критиката на основните исторически програми (еволюционистка и детерминистка) не винаги определя предварително своя обект. По-често става дума за опити за изграждане на частни концепции, които времето или следващите критици привързват към вече съществуващи. Затова и идеите и построенията на Карл Попър, Бертран Ръсел, У. Уолш, Питър Гейл, Арнолд Тойнби, Исая Берлин, Кристофър Блейк и др. използваме само като привкус към познатото, обогатяване на съществуващото, но не и в битността им на изключителни постижения. Този подход се оправдава най-малко от основната ни цел - издирване на най-перспективното за нуждите на историческото моделиране, определяне на днешната парадигма в историята.

         Сред най-противоречивите фигури на съвремието ни (ХХ в.) е K. Попър_. Вероятно той е най-известния, ако не и най-последователния критик на марксизма. Отрича доктрината, на която дава името "истoрицизъм" и чието кратко определение е позитивното отрицание - "Съществува възможността да се прогнозира, но историческите предвиждания не са необходими, ако искаме да се ориентираме рационално в политиката."_ Това е марксизъм, който според Попър предлага логика, по близка до Стария завет, отколкото до съвременната физика. Историцизмът той дели на проявяващ се в социалните науки и в политиката. В критиката си Попър аргументира, че историцизмът не прави разлика между научно предвиждане и безусловна историческа съдба. От друга страна Попър е убеден, че не съществува закон за еволюцията. В този смисъл той е от първите в двадесетото столетие, който обявява, че "концепцията за закон определящ еволюцията, е грешка на XlX век" и поставя себе си извън двете познат и програмни направления - еволюционисткото и детерминисткото. Доколкото в науката обикновено предвижданията се правят в рамките на определени условия, които детерминизма елиминира, историцизмът не е нещо друго освен безусловна предопределеност. Не трябва да се забравя заявява Попър, че " най-важните аспекти на историческото развитие са неповторяеми"_. Попър е от редките изключения в ново време, който предлага собствен модел за социологически реконструкции. Той отрича двете теории, които до него социологията експлоатира безкритично. Първата е, че социалните науки изучават Обществото, така както биологията животните (тя най-общо включва в себе си детерминизма). Втората е Теорията за обществената конспирация, която трябва да се открива във всяка по-конкретна или обща стъпка на Обществото ("Всичко което става в обществото, е резултат от планове на изявени индивиди или група от такива"_ ). Според разбиранията на Попър функция на социалните теории е да дефинират "непредизвиканите социални предпочитания на човешките действия и намерения"_. Той е безусловно прав, че не всички следствия от нашите дейности са в нашите намерения. Редовно се откриват следствия от обществени прояви, които най-малко излизат от предполагаемия ефект. Добре. Но те ли са механизма, който предизвиква "движението на Обществото"? По вероятно е отговора да е съмнителен в познатото ни "да" или "не". Ако приемем, че от войната се очакват определени резултати, които не се постигат, то различното от намеренията ни е просто процента на грешка. Независимо в каква степен е "грешката", обикновено тя е видима. Затова при моделирането (то не е нещо повече от създаването на някакво ниво прозрачност, видимост на историята) на исторически отрязък "грешката" може да се отчете. Реално Попър предлага изучаване на грешката, която времето мултиплицира. Ако това означава, че Обществото в развитието си е "сляпо" и резултатите са повече в областта на неочакваното (незакономерното), не трябва да се пропуска, че математиката например в този кръг от проблеми е напреднала значително. Както изглежда критиката ни използва онова, което Попър отрича и назовава първа погрешна теория (вж. по-горе). Въпреки това предложения ход на размишления подсказва, че в теорията на Попър слабото звено е не критиката на еволюционизма или детерминизма, а приемането на частното за общо. "Грешката" в намеренията на Обществото е само симптом за разнообразие, но не и самото разнообразие. Обществото безусловно се стреми към канализирано или ограничено разнообразие и "грешките" му се отнасят към идеите за определен стремеж, а не към процента реализация. Последното е от значение, но вероятно не основното в историческия път на Обществото. Струва ни се, че можем да приемем Обществото като динамична система, чиято степен на отвореност/затвореност е коефициент за развитие.

         Семантичната неяснота в използваната терминология се нуждае от уточняване. Това е част от задачата на социалното (историческото) моделиране. Отричането от Попър на детерминисткия подход (марксисткия подход) не отрича специфичната му терминология. Тази несъобразност у Попър води до допълнителни трудности в анализа на основните принципи на неговата схема. Например отричайки Теорията за конспиративното общество Попър се изкушава да включи като грешка проблемът с дейността на индивида, при все, че веднъж вече го е отчел като присъща грешка на детерминистите, изследващи според него "нациите, класите, обществата, цивилизациите" чрез индивидуалното в тях. Според нас става дума за типична спекулация вече на терминологична основа.Той отрича едната теория чрез грешки в другата и обратно. Така дава път на умозрителна схема, чиито положителен знак се изчерпва единствено с вече познатата ни от XlX в. срамежлива любов към институцията - приемлива мярка по скоро за политически, отколкото за социален рационализъм_. Попър търси трети път, който да обясни не схолатизма на социологията, а да подпомогне елиминирането на познатите модели за историческа реконструкция, социална прогноза и политическа актуалност. Вероятно той може да мине за автор на т.нар. ситуационен анализ, чиито успех е недвусмислен в областа на икономикатa_, противоречив или напълно отречен във философията на историята_, но напълно приемлив като елемент в системния подход към явленията с организирана сложност.

         Като за "умерен марксист" на Бертран Ръсел_ дължим няколко критични бележки към детерминистката Марксова концепция, затворена в т.нар. диалектически материализъм.

         Доколкото може изобщо да се говори за приноси в една обща теория за социума, Маркс и Енгелс безспорно са съпричастни към проблема. Маркс е известен със своето откритие за принадената стойност, а двамата общо с идеята за историческото развитие, наречено "исторически материализъм". За Ръсел втората идея крие в себе си неоползотворени възможности, ако се модифицира съгласно парадигмалната действителност на XX в. За отбелязване е, че това не са модификациите, които внушава Ленин, още по-малко тези от колективното "творчество" на международните комунистически форуми след средата на века. Ръсел се опитва да анализира и на места усъмни в трите основни стълба на Маркс-Енгелсовата теория (хипотеза) - материализма, диалектиката на историята, нерелевантността на метафизиката.

         Материализъмът на Мaркс в значителна степен има автономен характер и в този смисъл е идентичен с представата му от XVlll век. Когато говори за "материалистическата концепция за историята", Maркс не се осланя на философския материализъм, а само на икономическата причинност на социалните явления_. Затова в тезисите си върху Фойербах (1845), Maркс споделя, че "Гледната точка на стария материализъм е буржоазното общество, а гледната точка на новия материализъм е човешкото общество или социализираното човечество." И още "Философите се ограничаваха да интерпретират света по различен начин, но истинската задача е да го трансформират". На практика Maркс се опитва да разшири понятие, което носи в себе си белезите на многократни критики. Ръсел открива противоречия в разбирането на материализма от Eнгелс по отношение на Maркс както и на Ленин по отношение на Maркс и Eнгелс. Оттук в Ръсел се появяват съмнения в издържаността на цялата теория_. С Ръсел започва, но не свършва критиката на "материалността" на диалектиката. Той е началото на редица въпросителни, чиито отговор още никой не се е наел да даде.

         Марксовата диалектика, подобно на интерпретацията му за материализма също крие много въпросителни без отговор. В диалектиката на Хегел всичко е перфектно. Според Хегел ако се тръгне от отделна концепция (разбира се в по-нисък порядък от неговата абсолютна идея), след време тази концепция ще се развие в своята противоположност. Началото и противоположността му ще се комбинарат, началото ще има вече друга "по-висока" изходна позиция, която след време от своя страна ще се развие в собствената си противоположност. Това комплексно мултиплицарощо се развитие е пътя към Хегеловата абсолютна идея. За Хегел историческото развитие има логика подобна на тази в шахматната игра. Maркс и Eнгелс изследват правилата на тази игра и стигат до извода, че фигурите в нея се придвижват според законите на физиката без намесата на който е да е играч. Примерите, които използват, като цяло не признават упадъка или връщането назад. А последните са очевидни и толкова многобройни, колкото и примерите за прогрес. Затова и оценките на Maркс и Eнгелс в техните съчинения не надхвърлят оптимизма на осемнадесетото столетие_.

         Изящната, но не добре аргументирана критика на Ръсел е повече свързана с практиката отколкото с теорията. Комунистите винаги тръгват от конфликта между капитализма и комунизма, който води до имплантирането на комунизъм. Друг резултат не е възможен. Основен пример в Марксовата концепция беше завладяването на Рим от варварите, което не води до връщане на варварщината. Но една съвременна война, която ще анихилира огромните населени сектори и индустриални зони едва ли ще принуди останалото население да строи научен комунизъм? Този пример на Ръсел не блести с неопровержима теоретичност, независимо от прагматичния си отсенък. Но в критиката му има много верен момент. Това е схващането му за комунизма като "високо интелектуална доктрина, високо цивилизована" и с приложение (Русия) опровергаващо иначе доста стройната теория. Затова според Ръсел "догматичния оптимизъм в комунистическата доктрина" може да се оценява само като реликва от викторианската епоха.

         В друг пункт от диалектиката на историята Ръсел е далеч по-ясен, а вероятно и по-точен. Известно е, че Хегеловата диалектика в историята приключва с Пруската държава, която по негово мнение е реализираната абсолютна идея. Maркс, който не питае особено уважение към този "диалектичен" резултат (квалифицирайки го като определена стерилност или импотентност), развива идеята че диалектиката може да бъде само революционна. Но продължавайки тази мисъл в последния параграф на "Нищетата на философията" той пише, че "Само състояние в което не съществуват класи, нито класов антагонизъм социалните еволюции ще престанат да бъдат социални революции". Но естествен и логичен е въпросът за това, каква ще бъде тази социална еволюция без съществуването на движещата според него сила - класовите конфликти. Трудно е да се открие как, тръгвайки от тази теория, ще бъде възможна някаква бъдеща еволюция. Затова и диалектиката на Maркс не може да се оценява като по-революционна от тази на Хегел. Дори в постмарксовите квалификации, век след него, проблемът за движението при отсъствие на класови мотиви не можа да бъде решен. Или с други думи, това е естественото обричане на човечеството, според тази теория, на така желания безконфликтен и замръзнал християнски рай. Резултатите и от двата мирогледа, независимо от двадесетвековната им дистанция, се проектират в бъдеще с неясни футурологични мотиви.

         В значителна степен казаното се отнася и за т.нар. метафизично несъответствие_. Марксовата метафизика влиза в действие по два начина. Първият е чрез описание на нещата по семпъл и неотговорящ на сложността на явленията начин. Вторият е чрез внушаването на бъдеща сигурност, която надхвърля познатите научни гаранции. Затова и разбирането на метафизичното несъответствие става ясно обикновено едва след експериментирането на доктрината в действителността. В края на XX в. след очевидния крах на доктрината (поне в рамките на системата в която бе направен опит да се реализира), този проблем едва ли се нуждае от повече внимание.

         В частта от настоящото изследване разглеждаща проблемите на икономическата антропология, направихме съществени бележки върху универсалното приложение на икономическия фактор. Вероятно може да се смята, че в антропологията поради спецификата на предмета и икономическите проблеми като цяло са "по-видими". Разглеждайки цялостно икономическата мотивация в историята на обществото, извън вече споменатото, се натъкваме на още едно противоречие, което влиза в полезрението и на Б. Ръсел. Марксовата теория не изяснява (още по-малко взема предвид) как една малка сила може да наклони баланса, когато две големи сили са в приблизително равновесие. Проблемът е от изключително значение, доколкото в социалните разрези осъществявани от историци и социолози сблъсъка с подобни структури е често явление. Този проблем е в пряка връзка с ролята на малките групи, личността в историята, като в не малка степен се отнася и до "неудобния" за историците въпрос - какво би станало при друг изход от промяна в конкретно обществено-историческа ситуация?. Ако немското правителство не бе разрешило на Ленин да замине за Русия, ако въпросният министър беше казал "не" вместо "да", вероятно и съдбата на Русия би била друга. Или както дава пример Ръсел, ако Хенри Vlll не бе влюбен в Aна Болена, САЩ вероятно днес не биха съществували. Този ред от мисли ни води твърде далече, но той само илюстрира взаимоотношения чиято икономическа база трябва да се търси с лупа. Особено когато се отнася до процеси протекли в т.нар. режим на реално време.

         През средата на нашето столетие търсенето на път към историята недвусмислено се свързва и с името на У. Уолш_, който дискутира възможно най-общия проблем на историята. Негова рамка са двата противоположни възгледа заключаващи, че историята е подредена (процесите в нея са "интелегентни") или хаотична (процесите са несвързани, "случайни" и не се подават на обобщения). Подходът на Уолш е апологетика на първия възглед. Ограничителното условие което Уолш поставя е формулирано като видима цел на историците стремящи се в крайна сметка да "намалят сянката и проникнат в тъмнината" на миналото. Но дали става дума само за това?

         Проблемът е повдиган от всички, занимаващи се с история. Той е от фундаменталните за историята и е от изключително значение за всички възможни степени на историческо моделиране. Затова ще му обърнем по-голямо внимание.

         Известно и почти общоприето е, че за да се обясни един исторически фрагмент е необходимо да се открият връзките между различни исторически събития, за да се покаже как едно действие или събитие води към друго. И въпреки това, особено за по-отдалечени исторически времена, историкът приключва задачата си с уточняване на случилото се, без да съумее да обясни мотивите за събитията. Но никой никого не обвинява в посредственост, която би трябвало да се изразява в отсъствие на обяснение за случилото се като предпоставка за него. Всъщност значителна част от историците успяват да координират описанието и обяснението му и това минава за безспорен успех.

         Уолш в по-старите си опити за анализ защитава тезата, че задачата на историците е не "сухото описание", а нареченото от него "значимо описание"_. Под въведения термин той разбира описание което съдържа в себе си и обяснението, т.е. не само реда на събитията, но и тяхната взаимозависимост. Тя би могла да се съдържа например във въпроса на професора към студентите: "Какво е значението за политиката на Гладстон фактът, че той е член на висшия клир?" Доколкото е известно, че комплесният и голям въпрос за причинността е занимавал още Аристотел, появата на проблема за "декларираната причинност" има дълга история. Въпреки това е напълно възможно да се формулират многобройни причинни връзки, които без да са обявени, могат да се открият във всяка историческа книга. Например: "Дискусиите за управление на промишлеността от двадесетте години в значителна степен са отговорни за икономическите затруднения от тридесетте години" или "Отказът на СССР от Плана Маршал е разбираем като част от политиката му за отдалечаване на страната (системата) от "буржоазния" свят."

         Примерите илюстрират онова което Аристотел наричаше "ефикасна причинност", "формална причинност", "резултатна или крайна причинност". Всички те трябва да отговорят на въпроса "Защо?". Когато искат от историците да обяснят определено историческо явление, обикновено се тръгва от предишни обяснени явления, на които последстващите са следствие. Но напълно е възможно, както смята Патрик Гардинер_ да се даде обяснение и чрез предразполагащи обстоятелства сходни с израза "Чашата се счупи защото е чуплива".Подобни обяснения не са редки (например ксенофобията на Спарта или немския национализъм нерядко се приемат като исторически присъщи). Провокацията е очевидна. Затова в историческите проучвания изглежда се налага все повече идеята, че преди формулиране на причинността е необходимо изясняване на "правото" за действие.

         Извън казаното е необходимо да се отбележи, че историци, дори школа с най виден представител проф.M.Ойкeшът са на мнение, че термина "причинност" не е легитимен в речника на историка изследовате_. Основанията за това според Oйкeшът са най-малко две. Първото е смесването от времето на научната революция (XVl-XVll в.) на причинността и ефикасната причинност с формалната и финалната причинност, които дискредитираха средновековната наука. Второто е, че ефикасната или "предизвикваща" действие причинност, за историка няма онзи смисъл както за класика физик. Доколкото първостепенен интерес за историците са хората и човешкото общество, в чието съзнание преобладават проблемите свързани с цели, намерения, методи и резултати, последните се обединяват чрез някакви действия. Затова реконструирането на пътищата в мисълта на "действащите лица" трябва да се определи като първостепенна задача за историка. Разчитането на тази енигматика, която стои зад действието е призванието за историка. Тя именно съставлява отговора на формулирани действия като "Движението за реформа" или "Еволюцията на парламента".

         Горните разсъждения ограничават историята до "история на духа" или "история на мисълта", независимо от обвързаността с реално осъществени действия. Струва ни се, че изложената гледна точка извън формално-логическата си аргументация води до определено обедняване както на историческия инструментариум, така и на неговото предназначение. Но да не забравяме, че от тези мисли не ни дели кой знае каква дистанция, че те са точно толкова актуални, колкото и споменатите за Аристотел по отношение на неговото време.

         И все пак в горната идея (да я наречем хипотеза) има нещо основополагащо. То дава възможност на новите корифеи в историята да критикуват съвременни исторически постижения, като в значителна степен тушират адмирациите към най-изявени представители на историческия отрасъл. Отсъствието на приемлив исторически плурализъм не е чужд например на Toйнби, който в "Исторически изследвания" проявява "недоволство" от автори, отричащи неговия условен "Господар на историята". Причината е, че приетата от Тойнби митична предопределеност е елемент оправдаващ неговите "европейски" реконструкции. Затова той дискутира_ с проф. Фишер, който в предговора си към "История на Европа" (1935) пише иронизирайки Тойнби, че "Хора по-знаещи и по-ерудити от мен въвеждат в историята безгрешност, ритъм и съдбовна предопределеност. Тази хармония ме впечатлява. Аз виждам само една прибързаност, следвана от друга, както вълната иде след друга вълна. Този феномен е единствен и уникален за себе си. За него отсъства сполучлива квалификация". Така Toйнби попада в позицията на тези, които откривайки непознат феномен са склонни да го генерализират в задължителна парадигма. Като изключим частността на примера (независимо от повторяемостта му) ще попаднем в кръга от взаимоотношения наука - история. Общоприето мнение е, че историка влага в своята "рожба" повече от себе си, отколкото изследователите от други, особено от природните науки. Това обикновено предопределя и позицията на историка или хуманитариста изобщо, като различна от тази на останалите изследователи. Без съмнение подобна обективизация не е лишена от основания. Историците се интересуват на първо място от човешките действия, проявяват се като "агенти" на тези действия, използват инструментариум отговарящ на тази специфика. От друга страна историческите заключения се нуждаят от някакво потвърждение като всички останали научни заключения. Но за историята експеримента има различен в сравнение с другите науки смисъл. Ситуациите, за които говори K.Попър са невъзроизведими. От трета страна, едно е търсенето на разбирането в историята и друго разбирането на историята.

         Сред кръга от водещи мотиви за историците могат да се отделят два, които се различават по отговора на въпроса: "Историята ли е в основата на разбирането за нея?" Оттук и изследванията се делят на две големи групи. Първата се стреми да разкрие постоянни фактори, които определят историческата мутация. Тя открива ключа за историята в расата, климата, развитието на производителни сили. От тази гледна точка историята е разбираема ако се покаже защо обекта и (индивида, обществото) поемат определен курс или видимо направление. Въпросът "защо" се прилага като причинно "защо". Този тип историческа или философско-историческа програма е относително скромна. С нея не са съгласни другата група спекулативни теоретици, които искат да открият освен факторите определящи историческите трансформации, но и "господар", който предопределя общата историческа еволюция. За последните историята има смисъл, само ако може да се покаже, че тя върви в определено направление.

         През последните 200 години никой от занимаващите се с проблема не е формулирал дори един пример за приемлив исторически закон. До известна степен на този стремеж съответствуват веднага идващите наум "Закон за трите състояния" на Конт, "Законът за действието на икономическите фактори" на Maркс, "Законът за промяната и реакцията" на Toйнби. Проблемът с тях вероятно се крие не в невъзможността да се проверят, а в несигурността на тези, които ги формулират, че съществува вероятност да се приложат. Примерът с Maркс е най-респектиращ. На проблема вече обърнахме внимание. Следовниците на Maркс го профанират защото приемат "теорията" му като догма, а не като емпирична хипотеза. Идентично несъответствие се отбелязва и при т.нар.. експлоатиране на законите на Toйнби. За тях може справедливо да се каже, че се прилагат за всичко и за нищо. Ако следваме техния създател ще отбелязваме "промяната и реакцията" навсякъде, като универсален механизъм за провокация и път към разрешаването и, но не и като определящи строго дефиниран път. Затова ако не успеем да видим промяната и водещата след себе си реакция, това няма да е от липса на чувство за реалност, а защото идеята е прекалено обща и непрецизна за това, което търсим. На тези заключения навежда и популярната дискусия между П. Гейл и А.Тойнби от 1948 г._. От гледната точка на съвремието ни Toйнби се оказва фигурата, която превежда едновременно Maркс и Спенсър (еволюционизма и детерминизма) от XlX в XX век.

         Разгледаните проблеми в най-общ план очертават две основни исторически хипотези - еволюционна и детерминистка. Дотук "отговора" за съвременна историческа парадигмална действителност извън критиката съдържа само намеци за трети възможен път. Две уточнения го предполагат и формулират като трета хипотеза. Ще ги свържем с Исая Берлин_ и Кристофър Блейк_.

         Берлин разработва идеята за личностния детерминизъм, който е относителен към обществения и в същото време го определя доколкото индивида е субект в историческия процес_. Така той е защитник на една привлекателна хипотеза за безспорност на детерминизма в най-ниското интегративно ниво - индивида. Приемането на тази хипотеза предполага, че нагоре по скалата в подсистемите (на Обществото) от по-висок ранг силата на детерминизма намалява. Като заключение това противоречи на Общата теория на системите. Но веднага се появява въпросът за определена субординация на действащите закони, при което е нормално приложимите на едно равнище да са неприложими на друго по причина, че може вече да сме вън от разглежданата система. Хипотезата на Берлин е "доусъвършенствуване" на детерминизма и заслужава внимание. Нещо повече, тя може да се окаже липсващото звено, което ще събере в едно еволюционизма и детерминизма. Изглежда, че в този по-съвременен подход към Обществото се крие и днешната историческа парадигмална действителност. Първата стъпка в това направление е вече направена от Кристофър Блейк. При разглеждане на проблема за обективността на историята и историческото познание въобще, се натрапват два важни извода. Първият е, че в най-лошия от случаите не съществуват двама историци съгласни за това, което действително се е случило. Вторият - в най-добрия от случаите е съществуване на съгласие в рамките на една генерация, което обаче не може да преживее в следващата. Това показва неоспоримо, че във всяка област от живота до която се докосва Обществото, историята участва с присъствие, чието мутиращо въздействие няма предварително определени вектори. Това предопределя и т.нар. криза на историята.

         Кризата на историята бе обявена "официално" от школата на "Аналистите"_ в началото на 1988 г._. След многобройни семинари и статии в списанието "Aнали" през 1990 и 1991 г. аналистите набелязват някои от векторите, чрез които кризата ще се преодолее_. Най-общият извод от многобройните дискусии е необходимостта от либерализация в отношението на историците към сродни науки, преодоляване догматиката на историческите школи, приемане на историческата многозначност като изходна позиция. Струва ни се, че тези заключения определят днешната парадигмална историческа действителност само като поставяне кавички на "хаоса" в разглежданата област.

         Единственото изключение, претендиращо за конкретен подход сред аналистите е Жак Льо Гоф, който вижда изход от кризата на историята чрез прехода от история на идеите, към история на ценностната ориентация_. Проблемът повдигнат от Льо Гоф има две страни. Първата, поставя изобщо въпроса за прехода като основополагащ развитието на една наука. В значително по-широка трактовка той може да даде начало на необходима дискусия за мястото на  преходите в историята на Обществото. Втората страна на проблема има методологически оттенък за историята. Да вникнем в него по-дълбоко.

         В подстъпите към определяне на двата основни исторически подхода нерядко споменавахме за тяхната идеологическа мотивация. Тя е водеща в еволюционизма, в детерминизма, дори в обединяващата ги идея на Берлин. В основата на идеологическата мотивация е сравнителната глобална история, която в мозайката от обществено значими обстоятелства се стреми да открие тези, които са общи както за "еволюцията" и "закономерността"(детерминизма), така дори за "еволюционните закономерности". Този подход (отбелязан е още от Mарк Блок) предполага създаването на история която е "тотална" (generale), а не всеобща (universelle)_. Според Льо Гоф предложението му в известна степен е продължение на вече създадена традиция, доколкото аналистите са работили в три основни направления: "1. история на интелектулания живот, която представлява изучаване на социалните навици на мислене; 2. история на менталността, т.е. история на колективните автоматизми в менталната сфера; 3. история на ценностната ориентация"_. Не можем да не се съгласим че понятието ценностна ориентация има достойнства, които позволяват изучаването на историята в динамика, възстановяването етиката на преминали общества и т.н. Но предлаганото от Льо Гоф изключително опиране на "историята на чувствата" (аргументи за Льо Гоф са усилията на M.Блок, Ж.Дюби и Л.Февр_) не е нищо друго освен отричаното от него връщане към изследване на идеологемите, само че в условията на утилитарност и войнствена прагматика. Просто проблемът не е от универсалните. Той позволява влизането в духа на средновековното общество, но не и в този на модерното. Льо Гоф проявява слабост типична за антрополозите и техните органично несъвършени програми, на които вече се спряхме. Влиянието на Льо Гоф обаче е значително. В руслото на известната школа към която принадлежи може да се очаква, че възгледите му ще намерят последователи.

         От изложеното отчетливо се вижда, че съвремието в областта на идеите за историята се стреми просто да експлоатира по-добре миналото и неговите постижения. За редица изследователи този феномен, наречен стерилност или отсъствие на генеративни идеи, създава усещането за край на историята. Ние ще го наречем "харизматична крайност". Според нас това е съременната парадигмална действителност разгледана не само от друг ъгъл, но и вкарана в рамките на нов периодизационен подход. Струва ни се, че той преодолява космополитизма на Kaнт, който в своето развитие засегна само част от Америка и Европа. Това е действителност на коята въпреки нежеланието си огромната част от съвременното Общество е доброволен пленник.