7. Основни модели на социалната промяната

Основни модели на социалната промяната

         Съвременността предлага ситуация, достойна за анализ. Тя е особена, дори специфична. Особеността се състои в съществуването на многобройни концепции, хипотези, та дори теории за единствената голяма обществена промяна, разделяща "традиционното" от "модерното" общество. Специфичното е, че в тази френетична надпревара, делът на социолозите е по малък от този на етнолозите, а на историците - по-невзрачен и незабележим от предните два. Веднага е необходимо да се подчертае, че тази ситуация  е рожба на естественото развитие на различни клонове в общественоисторическата и социологическа наука. Тя е естествена, което съвсем не значи справедлива. Към днешна дата безспорния приоритет на изследвания, реконструиращи развитието на Обществото по време на "Големия преход", засилва значително полюса на теориите като "специфика" пред този на теориите като обща релевантност. Затова в общи линии съвремието (динамично на преходи) е изключено от тях. Тази характерна черта на изследователския фонд ни задължава да направим по-обстоен преглед на неговите постижения, недостатъци и перспективи. Още в уводните думи отбелязахме, че между антрополози (етнолози) историци и историци забележима конкуренция затруднява появата и развитието на междудисциплинна дейност, приемлива в еднаква степен за професионалистите от двете исторически направления. Трудностите идват от нееднаквата степен на развитост на обществата, чиято "граница" се поставя по-видимо в етноложки, отколкото в чисто исторически план. Това явно предопределя съществени отлики в третирането им като идентичен обект, поставен (както изглежда) под микроскопи с различна разрешителна способност.

         В частта за етнопрограмите си позволихме определена критика на структурализма, на функционализма (вкл. и на тяхната комбинация). В крайна сметка всяка от изложените програми цели осмислянето или предлагането на концепция за социалната промяна. По-скоро в зависимост от "смелостта" на създателите им, отколкото от значимостта им, концепциите (теориите) частично претендират за приложимост и извън обсега на традиционното общество. Това е зоната на конфликта между антрополози и историци.

         И така на пръв поглед въпросът има ли теория или поне модел за социалната промяна е риторичен_. Затова ще се опитаме да го разгледаме от две различни гледни точки. Общо взето всички са единодушни, че поглед от общото към частното в общественото развитие (утвърдило най-малкото две различни дисциплини) говори за автентични социални промени, "увенчани" с появата и на различни модели. Доколко обаче те прилягат към историческата действителност и доколко (в какви аспекти) могат да бъдат променяни? Историците видимо ще бъдат завинаги свързвани с тяхната любима задача да правят разрези, или, по думите на Хекстер, да "цепят" Обществото_. Затова и същността на нашето упражнение ще бъде да предложим детайлите на процеса на промяна с надеждата, че тези детайли могат да помогнат на реконстуирането на общия модел. Естествено е и да опитаме да намерим някакъв баланс като предложим мисли върху проблематичната връзка между случайност и структура.

         Още отначало трябва да се подчертае, че терминът "социална промяна" е двусмислен и неясен. Нерядко в говоримата реч той се използва за корекция на съотношения между различни "социални класи", но също така и в по-широк смисъл, включващ политическа, икономическа, организационна и културна област. Акцентът в следващите редове ще бъде възможно най-широкия смисъл на понятието. Подобно отношение към него откриваме във философията на историята. В нея хипотезите за социалната промяна са дискусионни. Още по-противоречиви и без убедителна физиономия са създадените модели. Не трябва да се пропуска, че съществуват и "различни" философии на историята. Сред тях със свое лице са еврейско-християнската философия на историята и "модернизираният" й модел, изключително популярен между социолозите няколко поколения назад. За цикличност на социалната промяна намекват редица класически теории, отбелязани от Макиавели и други представители на Ренесанса. Като съдържание в понятието трябва да включим и идеите от великото XlV столетие на арабския Ибн Калдун, в по-ново време от Шпенглеровия "Залез на Запада" или от вече споменатите студии на Aрнолд Тойнби. В по-тесен смисъл цикличните теории включват "дългите вълни" на Кондратиев, "късите икономически цикли" на Джуглар и "движението на елита" на Вилфредо Парето_. Струва ни се, че поне историците ще намерят това за полезно.

         От същата гледна точка споменатите по-горе историци и икономисти историци ще спомогнат да се разграничават моделите, в които акцентът е посоката на промяната, описван като "еволюция" или "упадък", от модели, в които начинът на промяната се описва като "дифузия" или "имитация". Последните типове модели са традиция, идваща от времето на Габриел Тарде и неговите Закони за имитацията(1890). Те влияят осезателно на Дюркем_ и Търстин Веблен_, чийто труд "Империална Германия и индустриалната революция"(1915) е базиран основно върху кредита и заемите. Откакто дифузионизма като повърхностна и механична теория попада сериозно в критиката на изследователите, позициите на Тарде и Веблен се разклащат. Оказва се, че независимо от дистанцията в науките, гледната точка на Тарде и Веблен в икономически план е сходна с тази на културалистите дифузионисти. Извън критичната си по същество теза и определената куриозност на факта, това съвпадение е част от поредица подобни, които намекват, че преминаването от един вид (икономически) модел, към друг (културалистичен) е възможно. А всъщност и двамата са се вълнували от отликите в подхода към моделирането и работят с определена склонност към приемането на нови идеи. Веблен например приема подхвърлената ръкавица от противниците на чистия икономизъм и дискутира без притеснения "склонността у германци, скандинавци и японци към заеми".

         Дифузионизмът, който също оказва известно влияние в моделирането, в някои от детайлите си (неспоменати в етнопрограмите) е разглеждан от индийския социолог M. Сринивас и от френския историк Жорж Дюби_. Независимо от по-слабото му приложение при опитите за създаване модели на промяната, значението на културната дифузия не е съвсем за пренебрегване. Въпросът ще бъде засегнат по-нататък.

         Проблемът с моделите на социалната промяна най-общо се заключава в конкуренцията между две главни схеми, които са и най-познати. Едната е т.нар. еволюционен модел, другата - модел на конфликта. Нерядко ги наричат "Спенсъров" и "Марксов" модел.

         Спенсър е удобен етикет за модел, който включва социалната еволюция или промяна. Този процес често се описва с термини като "структурна диференциация" или, според думите на самия Спенсър това е път от "несъгласувана към съгласувана хомогенност"_. Може да се твърди, че този модел свързва по определен начин Дюркем и Макс Вебер. Така се постига и определена единност в отношението към проблема в занимаващите се с "еволюционно" моделиране.

         Дюркем, който по много въпроси не е съгласен със Спенсър, все пак го следва в описанието на социалната промяна като използува "еволюционни" термини. Той предлага разменяне на местата на простата механична солидарност (солидарност на опростеното) с по-комплексна органична солидарност (солидарност на сложното). Това е възможно благодарение на нарастващото обществено разделение на труда_. Според Вебер, Дюркем се опитва да издигне термина "еволюция", като в същото време определя че световната история е необратима тенденция към по-комплексни форми на организацията като бюрокрация и капитализъм_. Тази задължителна еднопосочност на развитието улеснява всеки опит за синтез по идеите за социална промяна на Дюркем и Вебер. Извършва го Толкът Парсънз_. Резултатът е модел на модернизацията, в който процеса на промяна служи като основа на развитието само за да докаже стимулирането на адаптационните качества на Обществото. Освен това, според еволюционистите "традиционното" и "модерното" Общество са социални нетехнически типове организации със следните характеристики:

                                                                                                                                              1. Традиционното общество йерархически се базира на разликата във времето на поява (рождение) на елементите си и затова социалната мобилност в него е слаба. Модерната йерархия е друга. Тя се опира на постигнати качества на индивидите  и затова мобилността е голяма. В тази структура едно общество на "съсловия" би могло да заеме мястото на общество от "класи", като съответно придобие и големи възможности за действие_. Също така в традиционното общество основата, на която се опира и развива, е тясна. Тя е от малка група хора, в която всеки знае всичко за всички. Според израза на Фердинанд Тьони основата е тип не особено регламентирана комуна (Gemeinschaft)_. След модернизацията (промяната) основата, на която се изграждат всички останали отношения, става по-широка, придобива качествата на общество (Gesellschaft). В икономическата сфера това се проявява като пазар с типичните за фразеологията на Адам Смит "невидими ръце". Според Макс Вебер в политическата сфера това общество взема формата на бюрокрация. Накратко във формулата на Парсънз "универсализмът" измества "партикуларизма". Разбира се групите, които са поставени лице в лице не изчезват, те просто се адаптират към новата ситуация. За да могат да действуват в "новото" общество, те вземат формата на доброволни асоциации със специфични професионални, църковни, клубни, политически дейности_.

         2.Нетехническите модели на социалната организация са асоциации с нетехническа насоченост_. В традиционното общество където промените са бавни, хората са враждебни на промяната или се стремат да не я забелязват. Това е изключително важен елемент  на промяната, често описван като "структурна амнезия"_. От друга страна, членовете на модерното общество (в което промените са много бързи и постоянни) осъзнават промените, очакват ги, дори правят усилия да се възползват от тях. Човечеството или по-голямата част от него се движи в ситуация, в която новото е начин на употреба. Привлекателността на тази ситуация е сама по себе си препоръка. В зората на осемнадесетото столетие, поне за Западна Европа бъдещето вече не се схваща като точна репродукция на настоящето, а като време за развитие на проекти и тенденции_.

         3. Обикновено културата на традиционното общество се описва като религиозна и ирационална, докато културата на модерното общество - като светска, рационална и научна. Вебер например открива наличието на общо секуларизиране, което нарича "разочарованието на света"(Entzauberung der Welt), а по-рационалните форми на организация - бюрократизиране на света. Според него това изчерпва централните характеристики на отлики между традиционното и модерното или индустриално общество. Разбира се употребата на думата "рационален" не означава, че Вебер унифицира или квалифицира еднозначно процеса, в чиято характеристика е заложен и определен континуитет.

         Паралелът между този най-общ модел на социокултурна промяна и някои по-известни (но и по-частни) модели на икономическо и политическо развитие намалява неговата неопределеност. Например част от теориите за икономическия просперитет разглеждат прединдустриалното общество като статично. Раздвижването на тази статика, преминаването й в определена динамика от икономическа гледна точка води до индустриализацията, която става "норма" за по-производителното модерно общество. Нейн елемент е появата  на сложната лихва. А тя се изгражда върху нови навици и друга институционна структура_. Теоретиците на политическото развитие пък наблягат върху по-голямото участие в политиката (изразяват го с вече доста покварения термин "демокрация"), което води до създаването на определена бюрокрация.

         Контрастът между традиционното и модерното общество става по-ясен при разглеждането му в някои други дисциплини. Географите например предполагат, че модернизацията на обществото е свързана с промени в концепцията за пространствения обсег на човешката дейност. Тя размива правилото за строго определена територия (довежда до абстрактност на понятието), унифицира различията в човешките цели и предполага взаимообвързаност във функционален план_.Социалните психолози описват развитието на "модерния" индивид по посока, водеща до нарстване контола върху "Аза" с пропорционална възможност за въздействието му наред с останалите фактори_. Социалните антрополози пък търсят контрастта между традиционното и модерното общество в рамките на появили се методи за нови мисловни конструкции_.

         Някои социални теоретици подчертават, че "Спенсъровия" модел крие много неудобства и го квалифицират като триумф на телеологичната мисъл_. Други, верни на икономическата история, подчертават наслагващите се проблеми от екологичен план и илюстрират модела с апокалиптични картини, чието изтриване е възможно, само ако "еволюцията" доведе до решения за нови ресурси на мястото на изчезващите_.

         Еволюционният модел в последните години е сурово критикуван. Идеята за последователност на социалните промени (неизбежността им не е задължително да бъде детерминирана) по-често е видима за историците, отколкото за социолозите. Затова и концепцията за еволюция заедно с остатъците от Дарвиновата теория не би могла да се отхвърли с лека ръка_. У. Рънсиман спори, че процесът, чрез който се развива обществото, няма качества на естествена селекция. В него е възможна единствено състезателния или конкурентен подбор_. Доказателство са военната или икономическата история, в които мотивите за конкурентност и съревнование са най-видими.

         Успоредно с появата на критически изследвания, не са по-малко останалите, които подчертават достойнствата на еволюционния модел. Позитивна е характеристиката която дава на модела Джозеф Ли при изследвания върху Ирландия_. Друго доказателство за достойнства на модела са редица проучвания на немски историци. Томас Нипердай и Ханс-Улрих Велер формулират промените в немското общество в късния XVlll в. като модернизационна еволюция. Примерите на Нипердай са свързани с бързото нарастване на доброволните асоциации в хода на преминаването от традиционно към модерно общество. Велер също допринася за емпиричен пълнеж на модела като развива теория за "отбранителна модернизация". За него реформите в Прусия и останала Германия между 1879 и 1815 г. (аграрни и административни) са отговор на Френската революция и експанзията на Наполеоновия политически идеал_. Идеята за "отбранителна модернизация" става по-ясна ако се разшири обсега на понятието. Например традиционното разбиране за "осуетената реформация", моделирана от "осуетената революция" предполага, че католическата църква се реформира в средата на XVl в. като реакция на протестантската реформация. Също така някои от движенията за реформация през XlX в., например на младотурците в Османската империя, реставрацията на Мейджи в Япония и др., могат да се оценяват като отговор на западната "агресия" или поне като допринасяща, наред с вътрешните самостоятелни и специфични процеси, за промяната.

         Какви са дефектите на теорията и нейния схематизиран модел? Известно е, че тя се формулира като определено кредо на индустриалните страни в късния XlX в. Опитите за пренасяне на модела през 50-те години в Третия свят, за да се възпре прескачането на установени европейски норми, не постига целта си. Моделът губи предопределената си (по-скоро очаквана) виталност. Той не може да отговори на многобройни въпроси. Разширяването на научния хоризонт все повече ни убеждава, че историята не е еднопосочна улица. Обществото не се движи неотклонно към специализация, централизация, усложняване и т.н. Някои от привържениците за модернизиране на теорията, като C. Айзенщат например, прегръщат идеята за "връщане към децентрализацията" при теоретично неотклонен път към все по пълна централизация. Но това връщане все още не се приема и анализите го отхвърлят_.

         Добре познат пример за отсъствие на еднопосочност е този в Европа по времето на залеза на Римската империя. Структурната криза в империята през третото столетие от новата ера е последвано от колапс на централното управление, упадък в градовете, нарастваща тенденция към локална автономия на политическо и икономическо равнище. На ломбарди, вестготи и други пришълци е "разрешено да живеят по техните обичаи и "универсализма" или "плурализма" заема мястото на "партикуларизма". Християнството настъпва. Църквата става важен фактор в културния, политическия, дори в икономическия живот, докато кризата в светската власт е постоянна. С други думи, историята на късната Римска империя илюстрира обратното на процеса "модернизация" във всеки социален отрасъл. Поуките от многобройни подобни примери са доказателство, че отделните тенденции са свързани. В начина, по който привържениците на модела "Спенсър" предполагат и поддържат теорията за социална еволюция има нещо гнило. Фактът, че термините "урбанизация", "секуларизация" и "структурна диференциация" в социологията не притежават своите противоположни корелати, говори лошо за самата наука, а не за промените. В крайна сметка отсътвието на видим праволинеен процес не доказва, че в други измерения, например в по-едър мащаб (темпорален) той не е такъв. Възможно е да става дори дума за "криза" на "мярката", отколкото на теорията.

         Терминът "модернизация" ни дава обща предства за линеен процес. Но и неинтелегентния историк знае, че думата "модерен", която по ирония на съдбата е употребявана и през средновековието е с нееднакъв смисъл в различните векове и епохи. Дори начинът, по който съдържащият се в понятието смисъл е използван от Ранке и Буркхарт (за които модерната история започва в XV в.), изглежда твърде старомоден в днешно време. Ранке набляга на държавността, Буркхарт - на индивидуализма, но нито един от тях няма нищо общо, или не казва нищо за индустриализацията. Този пропуск не крие изненада, ако индустриалната революция не бе проникнала в Германския свят, когато Ранке пише своята "Латински и тефтонски нации" (1828), а Буркхарт - "Цивилизация на Ренесанса"(1860)_. Но това може да означава и друго, просто тяхната модерност е различна от нашата.

         Проблемът с модернизма е, че терминът продължава да се променя. В резултат на това историците са принудени да го разделят на ранен и същински модернизъм, като първият засяга периода между края на средновековието и началото на индустриалната революция. По същата причина някои историци на съвременното общество са склонни да го описват не само като постиндустриално или къснокапиталистическо, но също и като постмодернистично_. За това може да има и добри причини, но за историка употребата на дума като "постмодернизъм" е отклонение от "правилата", защото той знае, че човекът от Ренесанса не е считал времето си за толкова "специално".

         На второ място, историците имат съмнения в обяснаването на социалната промяна, описана в Спенсъровия модел като иманетно присъща на социалната система чрез вътрешно развитие на нейния потенциал и "браншово" дърво. Тези съмнения не изключват, че може да се касае за случай на изолация на част от обществото от останалата и в избраната част да се развиват очаквани процеси. На практика много инстанции биха могли да открият в социалната промяна провокиране на разликите в културите. Така се стига на практика и до разработване на концепцията за акултурализацията, за която вече стана дума. Стойността на термина се илюстрира от начина, който историците (отделно от антрополозите) използват за да покажат разликата например между християнство и мюсюлманство в Испания или Португалия. Изводите до които се достига, са същите като на антрополозите акултуралисти, независимо че са аргументирани с друга понятийна система_.Но това е изместване на проблема. Неговата същност не е в терминологията за описание, а в самата методология, чиито недостатъци вече отбелязахме.

         Частен, но драматичен и блестящ пример за среща и взаимодействие на култури при дискусиите за социалните теории са завоеванията. Завладяването на Англия в 1066 г. от норманите е описано като класически пример в европейската история за прекъсване на социалния ред и въвеждането на чужда организационна технология. Друг подобен пример е османската експанзия на Балканите. Извън Европа испанското завоевание на Мексико и Перу, британското завоюване на Индия, са също класически примери за социална промяна, въведена отвън. Във всички тези случаи традиционният елит е заменен от новопристигналите_.Промените в дъното на социалната йерархия в тези случаи са не по-малко дълбоки и съвсем не изглeждат да са резултат от недоразумение. Този фактор на социалната ерозия, като причина за последващи промени, като че ли се изпуска от вниманието на завоевателите, а по-късно и на изследователите (изключение сред последните прави значителна част от марксистката историография в Източна Европа преди 1989 г.). Историческото късогледство и на едните, и на другите е очевидно. Управляващите власти на Източната индийска компания например виждат индийската социална структура единствено като система от лендлордов тип. Това е класически пример да видим конструкцията или реконсрукцията като начин на социална промяна без всякакъв привкус на измислени интелектуални схеми.

         Най-противоречив пример в този ред от мисли е завоеванието на oсманците. Той единствено предполага някаква възможност за търсене и определяне на поредица от концентрични кръгове с различно ниво на културна и управленска симбиоза. Тук обаче изследванията са изключително затруднени от отсъствието дори на приблизителни критерии за оценка общото културно ниво на oсманци и покорени християнски и арабски народи. В този случай Спенсъровия общ модел, който при сравнения отчита (или тръгва) само (от) големи дистанции, е трудно приложим за исторически преходи, невлизащи в калибъра на т. нар. Голям преход.

         Въпреки че доказателствата с нормандското завладяване са далеч по-безлични, може да се предположи, че по някакъв начин вече казаното по-горе се отнася и за историята на Англия след 1066 г. За норманите, подобно на османците, не представлява трудност атакуването на сложната англосаксонска система. Вероятно в Европейския северозапад, подобно на Европейския югоизток, след период на иновации в обществата кристализира заложения механизъм на адаптация.

         Епидемиите са също показателен пример, но от друга гледна точка. В 1348 г. Черната смърт, донесена с плъховете от Азия, завладява Европа и за кратко време унищожава около една трета от населението. Като цяло това довежда промени в европейската социална структура. Испанското завладяване на Новия свят също е съпроводено с разпостранение на непознати за континента болести и многократно увеличение на смъртността за цели генерации в Мексико_.

         Ако изхождаме от предпоставката за равновероятност на причината и следствието, то за да разберем защо стават социалните промени, трябва да отговорим и на въпроса как стават. За съжаление Cпенсъровия модел се занимава много ограничено с т.нар. механика на промяната. Необичаен и рядък пример е "ескалиращия модел" на Ростов. Изследванията му са за нивата на икономическо замогване в традиционното общество. За него процеса на промяната е процес, който се развива по посока на по-масова консумация. Доста по-контрастно е твърдението на икономическия историк Александър Гершенкрон според който късната индустриализация на Германия и Русия копират модела на ранната индустриализация на Англия_. Ползата от по-късно осъществената индустриализация е генерализирана в теория от холандския историк Ян Ромен чрез Закона за закъснялото водачество. Според изследванията му обновеното общество се опитва да инвестира тотално всички ресурси (в буквален и в преносен смисъл) в процеса и затова то се адаптира едва когато порядките вече не са новост_. По същия начин Е. Ригли прави разлика в процесите на обнова в Британия и Нидерландия. В средата на XVlll в. работниците в един от земеделските райони на Нидерландия са въвлечени в производство на хартия и текстил. Регионът се развива, защото структурната модернизация заема мястото си и бързо образова населението. Нарасналата обща култура, заедно с техническата и бюрократична грамотност говори за модернизация плюс индустриализация. Това, според английския изследовател, е коренно различно от процесите на индустриализация без модернизация, протекли в Северна Англия в началото на миналия век_.

         Важното в тези примери е, че не трябва да се търсят последиците от модернизацията, а съпоставимост, от която да се извлече общото. Примерите с Япония ни водят в същата посока, но веднага се отбелязва, че на фона на забележим индустриален ръст се проявяват комплекс ценности, различни от приетите в Западна Европа. Някои социолози от кръга на Макс Вебер търсят основанията за тези процеси в протестантската етика. Един от тях например открива вкл. протестантски аскетизъм в японската концепция  "Temshoku". Но тази подробност е по-скоро елемент от несигурно ребусно решение. Основното е различно. Негов израз е фрапиращото нарастване на икономиката чрез икономически ценности със силно политическо звучене. А това е в пълен контраст с механизма на процесите в Западна Европа_.

         Накратко, социалните промени в Обществото са по-скоро многолинейни и многопланови, отколкото обратното. Оказва се, че крачките към модерното са повече от една. Те, както показват примерите с Франция след 1789 г. и Русия след 1917 г., не са безрезултатни, но не и така плавни, както биха искали в съответните държави. Затова за анализ на социалните промени с типичните колапси, кризи и революции, обикновено изследователите се обръщат към Марксовия модел.

         Маркс, подобно на Спенсър е удобен изходен пункт за онова, което негови сподвижници и последователи (Енгелс, Ленин, Грамши и др.) разработват като модел за социалните промени. С една дума този модел или теория може да се нарече модел (теория) на конфликтността. Основното в него е последователна смяна на  обществата (социалните формации) в зависимост от икономическите системи (начин на производство), в които развиващи се вътрешни конфликти водят до кризи, революции и непрекъсната промяна. От тази гледна точка, голямата разлика между еволюционния модел и конфликтния е определена статичност на първия и задължителна динамика за втория. Конфликтният модел има в теорията си много несъответствия (някои от тях вече изяснихме) и преувеличения_. Също като Спенсър, Маркс включва в схемата си последователност на социални форми - първботни, робовладелски, феодални, капиталистически, социалистически и комунистически. Феодализмът и капитализмът са социално-икономически формации в опозиция. В моделът са представени и обяснени с многобройни детайли. Дефинират се като традиционални и модерни общества, коренно различни едно от другo. Също като Спенсър, Маркс опростява социалните промени и ги обяснява с фундаментални термини (вътрешни за социума), обхващащи вътрешната динамика на начина на производство_. За модела си Маркс използва трите главни критики, отправяни към този на Спенсър.

         На първо място, за разлика от Спенсъровия модел, в Марксовия съществува възможнoст за подреждане на елементите в "погрешна посока". Това в различие от Спенсъровата праволинейна схема обяснява редица обществени процеси като т.нар. рефеодализация на Испания и Италия, възраждането на крепостничество, дори робовладение в Централна и Източна Европа по време, когато в Нидерландия и Англия се заражда ново общество. Този проблем намира място в много изследвания, от които най-значимо е това на Имануел Уолерстейн за ролята и взаимодействието между зони от центъра и тези от периферията на конкретни обществени системи_.

         Второ - в Марксовия модел има много място за обяснения на съотношения и развитие с неприсъщи, външни за модела социални проявления. Противоречиви са обясненията от 50-те години за преминаване от феодализъм към капитализъм. Обяснението на Пол Суизи за залеза на феодализма, новото отваряне на Средиземноморието и последващо развитие на градове и търговия е посрещното от групов социологически и исторически протест_. От друга страна, самият Маркс счита, че азиaтското общество разполага с вътрешен организъм за промяна. Пишейки за мисията на Англия в Индия, той предполага, че функционирането на английското управление е имало за цел унищожение на заварените структури, за да стане промяната възможна_. Накратко, там където Спенсър предполага процес на модернизация като възможност за паралено развитие в различни региони, Маркс предлага по-глобален подход и връзка между промените в различните общества. Уолерстейн изследва този проблем и достига до интересни изводи за външните взаимодействия при промените.

         На трето място, Маркс е много по-сигурен от Спенсър в механиката на социалната промяна. В Марксовия модел тя е най-добре разработена за прехода на Обществото от феодална към капиталистическа по тип обществено-икономическа формация.

         Очевидно схемата племе - робовладение - феодализъм - капита-лизъм - социализъм не е линейна. Маркс обаче има предвид и залага в концепцията си почти единствено европейската история. Оказва се обаче, че не я познава добре. Фактът се отбелязва от негови съвременни последователи_. Въпреки, че моделът в същината си е и прогностичен, Маркс не изказва предположения, че Индия или дори Русия ще следват западния път, но не споменава нищо и по това какви пътеки очаква да поемат. Някои от последователите му са по-смели. Пери Андерсън например посочва различни пътища към модерността като избира метафората на балистичната траектория пред еволюцията. Той описва крачките от античност към феодализъм като вълни от абсолютистични държави с различни характеристики_. Барингтън Мур, от своя страна, различава три главни исторически пътя към модерния свят. Класическият път е този на буржоазните революции, като примерите са Англия, Франция и САЩ. Следващият е по-скоро селска, отколкото пролетарска революция в случаите с Русия и Китай. Третият е консервативна революция или революция отогоре в случаите с Прусия и Япония_.

         Най-важната отлика на Марксовия модел е акцентът, който се прави върху революцията. В Спенсъровия - промяната е плавна постепенна и автоматична. В Марксовия - тя е рязка и се установява при драматични обстоятелства. Този модел, за разлика от еволюционния, повдига въпроса (въпреки че не го разрешава) за връзката между политиката и социалната промяна. В модела намира място и проблема за човешката дейност. Тя е формулирана в известната фраза, че човек прави историята (но не и обстоятелствата) по негов собствен избор. На база на отлики в интерпретацията на тази епиграма, последователите на Маркс се разделят на "политически" и "икономически" марксисти.

         Въпреки или може би точно заради грапавините в Марксовия модел, изглежда той се посреща по-добре от критически настроените историци, отколкото Спенсъровата алтернатива. Това не е учудващо, защото моделът е по-добре познат в съвремието ни, като в същото време позволява да бъде свободно модифициран от историци и социолози_.

         За интерпретация на проблемите на доиндустриалното общество Марксовият модел опрледелено е по-малко задоволителен от този на Спенсър. Той не обръща внимание на демографските фактори, които са съществени за промените в доиндустриалните общества. Марксовият модел не предлага и нещо полезно, или нещо повече при разглеждане на социалните конфликти в тези общества. На практика историците на режимите, разположени по горната граница на доиндустриалното общество, трудно използват модела. Нерядко за излизане от затрудненията се декларира, че това което е нужно за промяната се заражда в старото като прототип на новото. Размитите и неточни граници на периодизационните етапи си отмъщават с масовото недоверие у историците, че социалните конфликти във Франция през XVll в. например могат да се разглеждат като естествения предвестник на тези в XX в. През последните десетилетия се забелязва, че историци марксисти, впечатлени в проучванията си от поривите на общосоциална солидарност, й отреждат предимство пред класовата, дори употребявайки понятието "надкласова солидарност". Пример е вече цитирания Емил Томпсън, който още в заглавието на една от следващите си студии проявява не толкова любов към парадокса, колкото трудността за намиране на сериозна алтернатива_.

         При всичкото ни уважение към двете големи имена, автори на еволюционния и конфликтния модел, установяваме, че схемите им не винаги работят. Това означава, че приближенията, с които отразяват действителността са големи.

         Възможен ли е "трети път", който най-малко трябва да е синтез между известните и развити два модела? Опити съществуват. За намиране едновременно на еволюционното и революционното в промяната би могло да се използват в общотеоретичен план споменатите идеи на Исай Берлин и Кристофър Блейк. Отпреди век и половина в по-прагматичен план подобни идеи откриваме у Aлексис дьо Токвил в книгата му "Старите режими и Френската революция" (1856). Също така може да се използат или екстраполират редица идеи на Емил Томпсън. В част от съчиненията си Юрген Хабермас също черпи едновременно от Маркс и Вебер. Барингтън Мур, който е марксист като ориентация, не пропуска да се възползува от Теорията за модернизацията. Уолерстейн комбинира фундаменталния марксистки опит с елементи от еволюционната теория. В крайна сметка обаче се налага съмнението, че дори да беше възможен синтезът между Маркс и Спенсър, трудно би се постигнал онзи обективизъм, към който очевидно се стремим.

          Двата основни разгледани модела за промяната са ограничени в перспектива. И двата са разработени за да проследят индустриализацията и опишат нейните последици. Те са съвсем незадоволителни в обяснение на развитието преди средата на XVll в. Дори само ако вземем термините "социално общество" на Спенсър и "феодално общество" на Маркс, "модерно общество" и "капиталистическо общество", "прединдустриално" и "предкапиталистическо" и т.н., ще се сблъскаме със съдържание, което не допуска взаимозаменяемостта им. Тези понятия не спомагат за реалистичен анализ. Двата модела са несъвместими помежду си. Компилацията от тях, въпреки логичната перспектива ще бъде нагласяване, неизяснена компромисност или опити за създаване на игрословици.

         Тогава, съществува ли "трети път", трето обяснение за социалната промяна, теория, която да надхвърли тези на Маркс и Спенсър? Историческата социология от 80-те години прави няколко такива опита. Те са свързани с имената Антъни Гиденс, Майкъл Ман и Чарлз Тили_, и включват проблема за политиката на мир и война. Гиденс въвежда този проблем в труд със заглавие "Националната държава и насилието". Майкъл Ман се интересува преди всичко от връзките в познанието за човешката история като оставя продуктивността и отношенията, произтичащи от нея, на второ място. И двамата предлагат онова, което е познато като "история на силата". В нея се предполага, че развитието на модерната държава се измерва в геополитически план, като задължително включва насилието в неговите параметри_. Тили се занимава със схеми, които дават обяснение за мястото на организацията в състоянието на война, чиято перманентна същност не буди големи съмнения_. В почти всички аспекти тези трима модерни социолози си противоречат не само помежду си, но и с общата историческа мисъл на съвременна Европа. Много кратък е периодът в който историци спорят помежду си, че политическата централизация през XVl и XVll в. (векът на Хабсбурги и Бурбони) е нещо повече от продукт на войните. Действително това ражда хипотезата за т.нар. "военна революция". А оттук, до специфичната теория на Семюъл Файнер за "различни цикли" има само крачка_. В случая не трябва да се забравят националните пристрастия, които дори на занимаващите се с обща социология, политология или история са естествен стимул на некоректност.

         Другият проблем върху който се концентрират усилията на историци и социолози, е този за "изгряването на Запада". Проблемът е общ за всички теории и концепции. Той не трябва да намери аргументи, кога и защо европейците дръпват напред, а да обясни последствията за останалите в света след като Европа стабилизира хегемонията си. Известно е, че Макс Вебер работи повече мислейки за този проблем, отколкото за каквото и да е друго. Марксистите, както и Уолерстейн правят същото. По различен начин икономическия историк Eрик Джонс и социолога Джон Хол напоследък се съсредоточават върху проблема. Джонс, който сравнава контрастите в Европа с тези в Китай и Индия, твърди, че индустриализацията е залегнала дълбоко в миналото. Неговото обяснение_ е чрез свързване на климатични, геополитически и теренни фактори в схема, която, ако сме прецизни, ще видим, че не се отличава значително от предложената от Хенри Бъкл век преди него. Джон Хол, от своя страна, акцентира върху политиката.Той предполага, че капитализмът с експанзионистичната си политика е крайъгълният камък на империалния подход. Схемата си илюстрира с примери от Китай. Според него за запазване на геополитичното равновесие e естествено да съществува силен Китай и слаби арабски държави. Другата възможност е точно обратното. Същият подход, приложен за Европа, дава обяснение за равновесието и взамното неутрализиране в континентален план на църква и империя.

         Историците социолози определено имат предпочитания към прединдустриалния свят или поне към ранно модерна Европа. Това обрича днешните опити за по-сериозно обяснение на съвремието ни на ограничена казуалност, в която по-далечното минало е ненужна метафора. Може да се предполага, че един общ анализ на няколко подбрани (позабравени) съчинения ще хвърли светлина върху проблеми, които в Спенсър и Маркс липсват или са само в зачатък.

         Нито един модел на социалната промяна не би могъл да задоволи изцяло историци и социолози. Вярна е мисълта на Роналд Дор, че не може да се направи социологически омлет, без да се счупят няколко исторически яйца. Затова и атаката на Джак Хекстер срещу марксизма като префабрикувана теория за социалната промяна е атака срещу всички модели и теории.