8. Опити за нови модели

Опити за нови модели

         Многобройни са изследванията, в които се осъществяват опити за моделиране на социалната промяна. Сред тях ще обърнем внимание на шест. Критерият за подбора изхожда от съществената предпоставка, задължаваща ни, доколкото е възможно да се обвърже емпирика и теория. Авторите на шестте подбрани изследвания се интересуват както от теория, така и от история. В групата са включени социологът Норберт Елиас, антропологът Маршал Селинс, философът Мишел Фуко и трима историци "мутанти" от т. нар. "аналитична школа", в която интердисциплинността е традиция.

         Монографията на Норберт Елиас (Относно процеса на цивилизация, т.І, С. 1999, т.ІІ, С. 2000) като изследване за цивилизационния процес е публикувана за първи път през 1939 г. в Германия. По време на публикуваването и непосредствено след това, книгата не прави впечатление и не предизвиква дискусии. В Европа интересът към нея се събужда през 70-те години. В литературата се правят бележки по повод определяне трудът на Елиас като монография. Книгата в известна степен е съпоставима с тази на Толкът Парсънз (чиито идеи изложихме в еволюционния модел), защото Eлиас се опитва да направи синтез на идеите на Вебер, Фройд и Дюркем. В същото време Елиас разбира, а и се интересува повече от история, отколкото Парсънз. Неговата работа е по-богата на конкретни детайли. Книгата на Елиас е монография в смисъл, че концентрира в себе си множество социални аспекти на западноевропейското общество за периода от късното средновековие. Общо взето той анализира навиците и начина на живот на средновековния човек, за когото дори използването на "кърпичка" и "лъжица" е белег за цивилизованост. Сравнявайки ги с добрите маниери на XV и XVІ в., Елиас иска да илюстрира онова, което вероятно първи нарича социогенезис на Западната цивилизация. Теорията му е мултилинеарна. Елиас различава две основни посоки в структурните промени на обществото - една, повишаваща диференциацията и интеграцията, и друга, която го понижава. Затова той не среща проблем в обясняване залеза на Рим чрез концентричните кръгове на своя модел.

         На второ място Елиас, обръща внимание и изследва механизма на промяната. Опитва се да отговори на въпросите как и защо става тя. Най-оригиналната му идея е описанието на промените в начина на живот и маниери на т.нар. средновековен човек. Аргументите за залеза на контрола на "Аза" са обяснени с политически термини. Според Елиас процесът се осъществява чрез " монопола на силата", свързана с централизираната държава. Залезът на абсолютната монархия за Елиас е следствие на разпределението на силите между малки и големи държави в средните векове. Най-сериозната критика в схемата на Елиас  може да падне върху централната му прагматична концепция за цивилизацията. Той я дефинира като наличие на определени понятия, които покриват особеностите й (срам, контрол на "Аза" и т.н.).От тази гледна точка е трудно да се намери общество, което да не е цивилизовано, независимо, че в сравнение с други Елиас прави опит за определяне на цивилизацията в неаксиологически смисъл. Всъщност и той самият си задава въпроса - как изобщо е възможна прецизна дефиниция на цивилизацията в Европа след като стандартите за цивилизация се променят. Наблюденията на Eлиас съдържат в себе си много и различни използваеми фрагменти. Твърде много неговите идеи напомнят на наскоро приетите от школата на аналистите, с които се предполага, че историята ще получи нова "зелена улица".

         "Дисциплина и наказание"(1975) от Mишел Фуко е друга монография с ясни индикации за теоретични обощения. Както по-ранното му изследане "Лудост и цивилизация"(1961), и тази монография се отнася за Западна Европа в периода 1650-1800 г. В нея Фуко изследва голямата промяна в разбирането за наказанието. В теорията отбелязва прехода от възмездие към превъзпитание, а в практиката на наказанието -  от зрелище към обществено наблюдение. Авторът застъпва позиции, с които отхвърля обяснението за хуманност и аболиране на публичните наказания, но в същото време критикува мотивите за неговото повишаване. Приема, че се върви към "дисциплинирано организирано общество". Като жива илюстрация на неговия тип общество избира проекта на "Паноптикум" на Джереми Бентам - идеалният затвор в който надзирателя може да вижда всичко, докато самият той е невидим. На места Фуко, като че ли приема модернистичната теория, пишейки повече за зараждането на "порядъка" и "реда", отколкото за възникване разбирането за "свободата". Но неговата представа за демократичното общество в редица аспекти е сходна с тази на Мaкс Вебер.

         В теорията на Фуко за социалната промяна определено няма място за процеса на цивилизоване. Всички различия са въпрос на определена "репресия". Старият режим репресира физически, а новото в обществото (промяната) е навлизането на психическата репресия. Трудът на Фуко е много критикуван с основания и без основания. Историците не приемат ползваната от Фуко историческа литература като извор за развитието на съзнанието. Изкуствоведите - че за същата цел използва изкуството, а извороведите - че основанията му не почиват на официализирани документи. За заключенията му обикновено се казва, че те не се базират на архивни фондове и са с малка степен достоверност. Други историци критикуват тенденцията за генерализиране историята на Европа, изключително чрез френски примери. Ако разглеждаме Фуко от други позици, критиките автоматично стават нереалистични, защото моделът, който използва (предлага) за промяната е новост. Той е значим дори защото за първи път се използва юридически подход. Тази неконвенционалност включва разглеждане ролята на организацията (асоциацията) като фактор на прехода. Въпросите, които повдига, чакат отговор.

         Третата монография, на която обръщаме внимание, е дело на късния Фернан Бродел, за чието признаване не бе необходим мъчителния път на Норберт Елиас. Изследването на Бродел за Средиземноморския свят по времето на Филип ІІ Испански (средата - края на XVІ в.), го направи популярен не само във Франция, но и в света веднага след публикуването на монографията през 1949 г. В последните години това изследване върху социалната промяна, по причина на спора му с Жорж Гурвич, се превърна в една от световно дискутираните книги. Важното в монографията на Бродел не е фактологията за Филип ІІ, нито обширния исторически материал за Средиземноморието, а тезата, която обяснява социалната промяна. Авторът и я нарича "природа на времето". Може би затова Пол Рикьор оценява книгата на Бродел като прекалено наративна.

         Основната идея на Бродел е, че историческите промени за отделните общества не само настъпват в различно време, не само се осъществяват по различен начин, но и се развиват с различна скорост. В случая той различава три скорости на промени и разделя книгата си на части в зависимост от тази "особеност". Първата част от книгата включва проблемите на времето и скоростта на "геоисторията" (връзката на хората с това, което са създали). Този времеви отрязък и темпото в което се осъществява движението на Обществото формира един от постоянните цикли. Бродел го нарича структурна история (Histoire structurale). Втората част от книгата включва времето на икономическите системи, държавите и цивилизациите. Те също се развиват със свой специфичен ритъм. Това време и неговата скорост Бродел нарича конюнктурна история (Histoire conjoncturele). Третото време е най-скоростното. То е изпъстрено с повече от преди събития и личности. Предмет е на традиционно-наративната история (Histoire evenementielle).

         Първата геоисторическа част на книгата му е най-революционна. Но най-подходяща за темата ни е втората част, която се отнася за промените в икономиката, политиката и социалната структура. Бродел твърди, че както в западната (християнската), така и в източната (мюсюлманска) част на Средиземноморието, социалната дистанция между богатите и бедните през втората половина на XVІ в. се повишава значително. Обществото се поляризира. От една страна са богатите и благородните. Те притежават голямо имущество и изграждат силни династии и аристократични фамилии. От другата страна на социалната бариера е множеството от бедни и нещастни хора. Може би последният пасаж напомня Маркс, от който Бродел има респект. Най-голямата разлика между двамата по отношение на ранна модерна Европа обаче идва оттук. За Маркс в периода централна тема е зараждането на буржоазията. За Бродел е обратното. Той счита, че по-характерно за това време е буржоазния банкрут (faillite de la bourgeoisie). Бродел се опитва да мисли не за еволюционен прогрес, а за циклични периоди. Това е прекалено ново, интересно, но не добре развито. Циклите включват в себе си алтернатива за фази на експанзия и фази на срещи (контакти). Френският икономист Франсоа Симиан ги нарича фаза "А" и фаза "В".

         Историкът винаги има проблем при аргументацията на една теория. За него подплатяването би трявало да затвори теорията в рамка, от която да не може да излезе. Винаги се подбират аргументи, исторически доказателства, които обикновено най-добре илюстрират, но никога не могат да изчерпат. Това е един от основните критични мотиви и по отношение на Броделовата схема. Като изключим акцентирането върху проблема около царуването на Филип ІІ (1556 - 1598), работата на Бродел е една от най-значимите в световната историография. За това допринася сполучливия опит за диалог със социолози и антрополози.

          Много от възгледите на Бродел са атакуеми. Той отделя прекалено голямо внимание на събитията (типично за историка), като нерядко на незначителни събития придава тежестта да променят съществено структури. Той вижда индивидите като затворници на съдбата и в същото време търси изключително индивидуалното при създаване схема или модел за социални промени.

         Сред успелите в нашето съвремие изследователи с особен чар и изящност на изложението е Еманюел Льо Роа Ладюри. Негово изследване обхваща повече от две столетия на Средиземноморския регион, като акцентът в разглежданата огромна монография е селския живот в Лангедок. Както Бродел и Льо Роа Ладюри е привлечен от географията, като в нея включва и въздействията на климата. Неговата книга за Лангедок е близо до онова, което днес може да се нарече екоистория. Основното в нея е свързването на социалните взаимоотношения на групите с тяхната физическа кондиция. Той обръща много повече внимание на демографските проблеми отколкото Бродел. За модела си взема нещо от Maлтус и Рикардо, нещо от икономиката на XX в. (най-вече идеята на Кондратиев за дългите вълни) и нещо от съвременната социална антропология, за която двигател е популацията. Изследването му за Лангедок акцентира на онова, което той нарича "велик аграрен цикъл", продължил от края на XV в. до началото на XVІІІ в. Във фаза "А", фазата на експанзията (връщане към формулата на Симиан), хората започват да експлоатират земята, появява се фермерство и ново ценообразуване. Това Льо Роа Ладюри нарича "победа на печалбата" или победа на класата, която живее от чистата печалба. През XVІІ в. обаче продуктивността стига тавана си и резултата е, че всички главни части на икономиката и социалните фактори се пробръщат. Това е класическият пример на фаза "В". Печалбата е превърната в рента, а спекулантите в рентиери. Въпреки, че моделът е изцяло екологичен и демографски, в него има място и за културата. Авторът заявява, че силите, които задушават експанзията са не само икономически, но и културни. За него културата е широко понятие и въпреки че не го изяснява до край, го обвързва изключително с проблема за дейносттта на човека и обществото. Льо Роа Ладюри диалогизира разпостранението на калвинизма в Лангедок и се доближава до тезата на Макс Вебер за взаимозависимостта на протестантизма и капитализма. От книгата за Лангедок може да се изведат полезни изводи, но най-същественият е че, социалната промяна има отношение към нарастването или намаляването на населението. Подобен аргумент е изтъкван по-късно и от Майкъл Постън в изследванията за резултатите от Черната смърт. Този малтусиански (неомалтусиански според Льо Роа Ладюри) извод се критикува от много историци, повечето марксисти. Льо Роа Ладюри и Постън са обвинени, че подценяват класовия конфликт в обществата, които са изследвали. Въпреки това влиянието на Льо Роа Ладюри, особено във Франция е значително. Редица историци, вкл. марксисти, ревизират някои от схващанията си и възприемат ролята на демографския фактор като важен елемент при създаването на схеми или модели на развитието.

         В изследванията си за Перу след испанското завоевание друг френски историк - Натан Вахтел - също засяга проблема за демографията в социалната промяна. Главната причина да се занимава по-целенасочено с проблема е мнението му, че причините за промените обикновено са екзогенни. Основната теза на Вахтел е че кризата презизвикала промяната в Перу идва от завоеванието. Ключовите думи в неговото обяснение за социална и културна промяна между 1530 и 1580 г. са "разрушение" (термин който взема от италианския социолог Виторио Латернари) и "акултурализация", (термин идващ от американската антропология). Под разрушение, термин който използва и Гурвич, Вахтел разбира премахването на преградите между различните части на традиционата обществена система. Традиционните институции и обичаи преживяват завоеванието, но общо взето старите структури се разрушават. Племенните вождове също не са унищожени, но връзката им с централното правителство е много ограничена. Традиционната религия също оцелява, но вегетира като неофициална. Специалисти по това, което Бордю нарича "специфично насилие" са мисионерите от испанския клир, работещи за социокултурна промяна и преструктуриране. Вахтел приема акултурализацията (в смисъла на Лантернари) като културен контакт, осъществен в специфична ситуация. Изразява се в доминирането на една култура спрямо друга поради организационна подчиненост. Вахтел не е семпъл дифузионист, защото в изследването си се съобразява и с гледната точка на представителите на доминиращата култура, вкл. с лансираните по-късно идеи за промени, изразени чрез понятието "двойна симбиоза". Той е загрижен за политическия резултат от културния контакт и внася в своеобразен подтекст причините, поради които членовете на две култури се поддържат. Така Вахтел поставя основите на нов акултурализационен модел. Моделът на Вахтел не е използван, цитиран или изобщо показал полезност в Източна Европа. Той е прекалено революционен, но дава широки възможности. Прилагането му например в отношенията и културния обмен на Балканите по време и след завоеванието от османците изглежда ще обясни редица до днес политически неудобни проблеми във взаимоотношенията между Турция и нейното обкръжение. На Запад моделът е използван с успех. Първият опит е на американеца Оскар Хендлин, чиято книга, описваща миграциите към Бостън се базира на изследване проблемите на акултурализацията. Робер Мюшембле в изследванията си също се опира на Вахтел. Тук обаче се появава един проблем, който намира място и в критиките към акултурализацията. Става дума за това, че вмъкването на определени (особено когато са малки) групи в понятието култура не винаги заслужава доверие. Може би по-скоро и често става дума за субкултури. Това променя значително политическото звучене на процеса и от определена гледна точка, когато се моделира в днешно време с цел практическо провеждане на една или друга политика, концепцията става приемлива. Склонни сме да опонираме на идеята, че използването на модела за Европа няма достатъчно основания.

         Друга вариация на акултурализационния модел е предложена от антрополога Маршал Селинс, който разглежда този проблем във връзка с контактите на кап. Кук на Хаваите от 1779 г. Идеята му би могла да се раздели на четири части.

         Първата описва събитията. При пристигането си в Хаваите, Кук е посрещнат ентусиазирано. Той е придружен до храма и участвува в туземните ритуали като гост. След няколко седмици при второто му посещение вече се забелязва определена разлика в посрещането. Кук е убит. Няколко години по-късно новият вожд се решава на приятелски отношения и търговия с Британия.

         Втората част е от дедуктивни изводи. Селинс смята, че при първото си посещение Кук е бил сбъркан с бога Лоно, който хавайците очаквали. Предполага също, че убийството е нещо като ритуален акт за запазване на техния бог, както и че приятелските отношения, които последват с Англия са символ на запазване харизматичия ореол на Кук.

         В третата част Селинс използва горната интерпрепация, за да изясни в по-широк смисъл онова което нарича "реакция между две системи" или събития, като поставя два важни акцента. От една страна, станалото събитие е продиктувано от културната ситуация. Жителите на Хаваите имат определен култ. Те действуват съгласно традицията като я натоварват с определена културна знакова символика. В този смисъл Селинс е близо до Бродел от гледна точка на случайната събитийност. Но той се различава от Бродел като предполага, че процесът на асимилация след тази случайност е продукт на контактите, следствие на които културата на жителите на Хаваите се е променила напълно. Отговорът на хавайци е да приемат английски имена, крал Джордж като суверен и т.н. Това е аргументът, доказващ доминиращия характер на Англия в системните взаимоотношения.

         Накрая Селинс достига до крайния извод за социалните и исторически промени. Отбелязвяйки, че всеки съзнателен опит за предвиждане на промяната или опити за адаптация водят до нови промени, Селинс заключава, че всички културни репродукции носят нови алтернативи. Културните категории винаги са подложени на риск, когато се използват, за да се обясни света.

         Вероятно примерът с Хаваите е прекалено ексцентричен. Вероятно културният контакт е изобщо ексцентричен начин за изучаване на социалната промяна. Основателно е да се очаква песимизъм и неразбиране, ако прочетем, че обобщенията на Селинс за връзката между структури и случайност се прилагат директно за Германската реформация или Френската революция. Но не трябва да се забравя, че вариантността и неунифицираността на Обществото са достатъчно основание и за бъдещи "екстревагантности".

         Подбраните опити за моделиране на обществената промяна общо взето са по близо до еволюционната идея, отколкото до конфликтния срив. Но в същината си те са различни от двата общи модела. Концепцията за промяната нерядко се имплицира с концепцията за континуитета. Например идеята на Елиас за промяната на маниерите. Тук е мястото да се запознаем и с идеята за поколенията, която винаги е увличала историци и социолози. Тя кореспондира с идеята за поколението на Карл Манхайм, който акцентира върху неговото "общо място в социалния и исторически процес".Теорията изобщо рядко се пренася директно в практиката, независимо, че изследвания се използват доста директно в историята на изкуството и литературата. Интересно изключение от правилото е едно антропологическо изследване на малък град в Арагон през 1960 г., което разделя три групи поколения по време на Испанската гражданска война. Първата група е тази, която основно формира нейното поведение преди войната; втората - участвува в боевете, а третата е твърдe млада, за да си ги спомня. Изследването е опит с неполитически понятия да се обясни Манхаймовата идея за генерациите. Проблемът е, че важността на това, което се е случило между 1936 и 1939 г. във връзката между поколенията е еднакво значимо както за зоните на конкретни събития (военни действия), така и за тези, които са в периферията, какъвто е случаят с изследваното градче. Друга формула на концепцията за континуитета е предложена от Льо Роа Ладюри. Той го нарича "неподвижна история" (histoire immobile). Или с други думи циклични промени между застои и равномерно развитие в рамките на хомеостатична система. Логичният въпрос е какво разчупва цикъла. На него ще се опитаме да отговорим в системотехничен план в следващите лекции.

         Монографиите на Вахтел и Селинс, които третират сходни по характер исторически промени в различни общества, създават представата за "отвореността" на системите и външните влияния върху устойчивостта им. Бродел посвещава няколко страници от средиземноморската история на проблема, но не стига по-далеч от общия извод, че цивилизацията не трябва само да дава, но и да заема. Вероятно голямата цивилизация може да бъде разпознавана по това, че тя не заема. Дистанцията е толкова голяма, че няма какво да приеме. Това поставя в по-различен план и проблема за класификацията на цивилизациите, доколкото в еволюционните модели, пък и в детерминистките, е решен доста произволно. Донякъде отговор на въпроса дава Бродел. Той смята, че определени общества са склонни към бързо и лесно приемане на всичко ново (става дума за доминираните общества). Такова е в Африка племето Ибо. Други като например племето Пако показват невероятна способност за съпротива. Затова Бродел смята, че интегралните култури са по -"затворени" и обратно по-малкото интегрални са склонни към "отваряне".

         Връзката между случайност и структура е проучена в съвременните социално-теоретични изследвания върху структурализма на Антъни Гиденс и критичните му последователи. Гиденс вижда връзка във вариантността на различните структури. Опростено казано съществуват структури, които "пораждат" случайност. Според Бродел случайностите афектират промяната в нейните дълбоки структури, но влиянието им намалява след възстановяването на модифицираните структури. Деструктивната и констуктивната функция на случайността е повече акцент в работите на Вахтел и Селинс. Льо Роа Ладюри засяга възможността случайността да въздействува само като катализатор на промяната. Тази идея е разгледана по-детайлно от двама историци - Артур Маруик (Англия) и Юрген Кока (Германия), които пишат за Първата световна война от противоположни позиции. Единият разглежда обстановката в Англия, другият - в Германия за едно и също време, но за различно място. Двете общества реагират на войната от различни позиции, по различен начин, защото са коренно различни техните предвоенни структури. Финансовите проблеми обаче и за двете страни са същите, например каквито са във войната Англия - Франция в годините на Луи XІV. А следствието е, че монархията във Франция излиза от войната "по-абсолютна", докато властта на английския трон се ограничава.

         Посоченият пример изглежда странен за историка, но той има друга стойност за социолога. Предметът на интерес е различен. При всички случаи войната не е случайно явление. Но от гледна точка на обществените структури, голяма част от интервенциите в тях по причина на непредвидимост, приемат случаен характер. Крайният резултат за историка е нещо видимо. То е написано в договор, приел е някакъв документален характер. За социолога обаче, крайният резултат е нова структура, нови функционални взаимоотношения. А в тях се прониква по два начина. Сравнително лесният начин е, ако тези структури и взаимоотношения прилягат на вече съществуваща сходна действителност, за която е построен и съответен модел. По-трудният е да се изследват структурите и изгради нов модел. При положение, че общ теоретичен модел не е създаден (струва ни се, че от изложеното дотук поне това е недискутируемо) остава единствената възможна алтернатива да се градат приблизителни построения, в които надеждата, че сме на прав път не е гарантирана със задължителна научна подплата.