9. От преход към развитие

От преход към развитие

         Вече изказахме предположението, че всяка реконструкция на пътя, извървян от Обществото, е необходимо да се съобразява с "времето" на историческия или социологически разрез. Независимо как ще периодизираме общественото развитие - чрез парадигмални действителности, конфликтни противопоставени периоди или отделни цивилизации - се натрапва един определен мотив. Свързан е с т.нар. стъпаловидно развитие. Дори еволюционната теория не отрича, че съществува извървян път между две нива на Обществото, които са разделени чрез съществени особености. Затова недвусмислено се налага извода, че между всяко стъпало от развитието на Обществото съществува преходен период в който кристализира и се развива "новото" или "различното". Това е времето на преходите, чиито хипотетични измерения като проблем поставихме в предишните ни занимания. Новото стъпало, в което вече е консолидирана промяната съдържа в себе си пътя на развитието. То включва запълване на перспективата в нова парадигмална действителност, развитието на цивилизацията в рамките на вътрешните си ресурси, развитието в дадена обществено-икономическа формация и т. н. Още преди попадането в зависимост от експлоатирания подход се появява общ проблем, който е универсален за теорията. Свързва се с определяне на границите, в които обществената система се възпроизвежда (като парадигмална историческа действителност, цивилизация, формация). Въпросът за начална и крайна хронологична граница не е елементарен. При разглеждане моделите на промяната той не бе повдигнат. Мястото му, незадължително, но по-вероятно е тук, в моделите на развитието, чиито графичен символ (дължината на стъпалото в логаритмична стълбица) определяме като относително права линия.

         Ето защо се налага откриването на една голяма скоба, която да поеме разбирането за пространствения модел на пътя на Обществото.

         В литературата, вследствие на вече познатите теории, съществуват многовариантни представи за развитието на Обществото. Най-общо те се побират в следните схеми. Първата, най-стара представа, чиито корени откриваме в класическата древност, на база елементарните възгледи за плоскостта на явленията, създава еднолинейната схема за развитие на Обществото. От парадигмална гледна точка, тя е типична за предкласическата действителност, но е популярна в дълъг период от време. Напълно се отрича след откритията на Галилей и Коперник, предвестници на създаването на концепция, която можем да наречем схема на концентричните кръгове. Междувременно, значително преди появата на втората концепция, еднолинейната хоризонтална представа за движението на Обществото еволюира в еднолинейна прогресивна представа, чиито вектор е права възходяща линия. С развитието на еволюционния и конфликтен модели за развитието на Обществото тези две класически представи се модифицират съществено. Марксовият конфликтен модел чрез опита да премахне точката след понятието "диалектика", формулирайки т. нар. Закон за отрицание на отрицанието, използвувайки едновременно еднолинейната възходяща представа и тази за концентричните кръгове изгражда спираловидната хипотеза за пътя на развитие. Еволюционистите и значителна част от културалистите чупят на места (това са границите между цивилизациите, културите и т.н.) еднолинейната възходяща линия и изграждат хипотезата за дискретното развитие. Така между началото и средата на ХХ в. спираловидната и стълбовидната представа за развитието на Обществото не само доминират като определена парадигма на идеята за развитието, но на практика са и единствения му моделен графичен корелат.

         В предишните ни занимания в критичните си бележки към моделирането на промяната или прехода, многократно отбелязвахме еднолинейността на подхода. В съществените, но относително кратки отрязъци на преход процесите са многолинейни. Това се е схващало от почти всички изследователи, но по причина на фактографското моделиране (използвано безрезервно) не е могло да бъде показано. Най-значимата слабост на историята е неразвитият й апарат. Той започва с устната традиция (естествено прилагане на второсигналната система) и приключва с писмената традиция като идея за рефлекторен склад на миналия опит. Безспорно това е възможно най-елементарното определение за апарата на историята. Но от него е видима типичната слабост - почти до наши дни "модерността" на теория и методология е ограничена от неточността, обстоятелствеността и неразвитостта на език и посевместно използвания му елементарен семиотичен апарат. Отсъствието на друг по-съвременен формално недвусмислен апарат (опитите за промяната му едва започват) изправя историка пред непреодолян архаизъм. Доколкото отбелязахме симптоми за криза на историята, в немалка степен те се захранват и от собственият й апарат. Негов задължителен атрибут е последователността на описанието и анализа. Негова насъщна необходимост е проследяването на процесите. Неговият синтез е обобщението на крайни резултати, постигнати по горния начин. Видимо е, че успоредността на процесите задължително се представя последователно. Ето защо многолинейността се признава от изследователите, но видимостта й в историческата схема се оставя да бъде само интуитивно усетена. При крайното формализиране, когато се правят опити за представяне на движението на Обществото като спирала или стълба затрудненията да се прокара многолинейността на процесите предизвиква и отказ от опитите. Това не означава, че трябва да спрем дотук. Днешната парадигмална действителност позволява известно усложняване на споменатите два най-общи модела чрез въвеждане на по-сложен графичен рисунък, наслагване на известни матрици, дори и чрез по-усложнено обстоятелствено описание. Затова е необходимо да въведем още известен брой постулати:

         Първият е неравномерност в общественото развитие. Това означава, че представата в графичен вид в нито един момент на може да бъде права линия (идеално стъпало или равномерно постъпателна спирала). Графичният израз като приближение задължително ще приема формата на спирална или стъпална синусоида.

         Вторият постулат е комуникативност и относителна крайност на процесите в общественото развитие. Процесите в Обществото не са изолирани един от друг. Те могат да имат общо направление, взаимно да си влияят, да обменят фондове, да се пресичат, вкл. обединяват. Последното качество е известно като адитивност в Общата теория на системите. Освен това процесите по същество са крайни (приключват в различно време), едни от тях забавят останалите, други ги стимулират. Те са като сноп синусоиди с променящи се параметри, преминаващи и излизащи една от друга, увеличаващи или намаляващи "диаметъра" на снопа.

         Третият постулат идва от критиците на марксизма (неговата сила като доказателство е буквално вчерашния исторически ден) и ще го наречем възможност за реверсивност на общественото развитие. Това ще рече, че диаграмата на развитието не е задължително да следва един вектор, възможно е определена реверсия във времето и връщане на исторически процеси към начало, което историята вече е отчела като определен край. Този път е мярката за "историческата грешка" - едно от любимите занимания на K.Попър.

         Понеже имаме обективна слабост към числото три ще спрем дотук. Усложненията, които настъпват в представата ни за развитието, правят дори илюзорната съвсем абстрактна графична схема за невъзпроизводима. Тя вече има сходство с рисунъка на "галактическа" спирала и донякъде наподобява Млечния път.

         Уподобяването на развитието с емпирично познати обекти винаги цели само онагледяване и нищо повече. След нашите разсъждения марксистката спираловидна идея за представяне на развитието можем да уподобим на кълбото от прежда, с което си играе котката. Само че то си има начало и край. А историята въпреки условните крайности на Поршнев и Фукояма не гледа сериозно нито на неясното начало, нито на подозираният й край.

         В традиционно познатите схеми от теорията на развитието не идва наум позната геометрична фигура или известен обект. Може би стълбовидната пространствена фигура наподобява известните зикурати или множеството от разхвърляни египетски пирамиди. Марксовата спирала в класическото й звучене като че ли е прототип на стълбите на минаре. А може би е и точно обратното. Вероятността да се приближаваме към историческата истина не е задължително условие в работата на историка или социолога. Формулата на Бернщайн "Движението е всичко, целта нищо" напомня, че без "празен ход" не може да последва "работен ход". Очевидно е, че движението е дискретно (накъсано) и уподобяването му на път с определена конфигурация едва ли увеличава "коефициентът на полезно действие" при неговото дешифриране.

         Различен инстументариум от семплия графичен корелат на развитието е матричното му уподобяване. Матрицата подходяща както за "материално" дедуктивно възпроизводство на реални ситуации, така и за моделиране на действителни процеси. Сама по себе си матрицата е тип математичен модел. В нея се наслагват обработени количествени данни. Матрицата може да приема табличен, графичен или друг вид. Влияние върху матричното наслагване на процеси изразени чрез цифрови зависимости ще оказват подбора на процесите, подбраните участници и процента грешка.

         Трансформирането на цифровите изрази в графични фигури (при запазване на съотношенията) дава възможност в рамките на същия тип моделиране да се постигне едновременно лаконичност на изказа и яснота на процеса. Графичните фигури могат да приемат формата на обикновени линии, съпоставими стълбове, обемни предмети и т. н. Нерядко се практикува използването на пиктографски символи (рисунки-символи, стилизирани гербове) в съответен мащаб.

         Проблемът с използването на матричния подход крие в себе си две възможности за грешки. Първата е в самата му същност. Тя предполага приета парадигма, която ще служи като мярка. По отношение на процеси, можещи да се представят с количествени параметри това е постижимо. Но в редица области, като политика и управлението й, по съществуващите мерки няма единство. Понятия като демокрация, парламентарна система, институционни отношения и т. н. се експлоатират в широк диапазон от значения. Съдържанието им не се поддава на количествено описание. Мерките за тях са подвижни и зависят от квалификационна, ценностна, а не рядко и от конюнктурна ориентация. А това увеличава грешката, като е възможно дори преминаването на допустимите й граници. По принцип наслагването на матрици със статистическа, икономическа, математическа и друга формализирана информация крие рискове свързани основно с нейното събиране. На проблемите, които възникват с наслагването на социална по тип информация (историко-фактологическа, правна, политическа и т. н.) ще обърнем внимание понататък.

         Втората възможност за нарастване на грешката в крайния продукт при матричното моделиране се свързва с възприетата практика на безкритичност при подбора на използваните процеси. Обществото е многоаспектна динамична система с възможно най-сложните връзки между елементите й. Изборът на отношения и процеси, които ще се подлагат на "дисекция", зависи от много случайни фактори. При всичките усилия за откриване на основни механизми (т.нар. възли на графа при математическия алгоритъм на процесите) управляващи обществените процеси, резултатите постигнати досега, изобщо не задоволяват. Може би определен напредък ще се постигне чрез екстраполирането на елементи и принципи от системния подход.  Заслужава да се отбележи обаче, че на ниско интегративно ниво матричното моделиране притежава значителни и неоспорими качества.

         Модерното (но и традиционно) описателно моделиране на общественото развитие е засега най-универсалното и разпостранено средство за комуникация между минало и настояще. Наричаме го "модернизиращ се архаизъм" с песимистичен оттенък в израза, който отрича бъдещето му. Изглежда функцията му е да запълни една празнота с нещо, което я разширява. Усилията за семантична унификация на използваната терминология не дават надежди. Свидетели сме все по-често на исторически реконострукции, методологически построения и теоретични обобщения, които, за да бъдат разбрани, изискват допълнителни приложения с терминологични речници. Това е криза на т. нар. научна терминология. Тя се задълбочава. Модернизирането за което споменахме се заключава в опити за създаване на специални речници. Целта им е да премахнат естественото неравенство в ползването на многобройните езици и огромния дисонанс в асоциативните връзки между основни термини. Струва ни се, че този подход усложнява, ако не и отрича полезната комуникация между социолог, историк и т. н. (т.е. индивида) с неговия контрагент - обществото. Дистанцията между тях се увеличава, бариерите стават непреодолими. Това е път към естествено елитализиране на обществените науки. Ако резултатът е нарастване на възможностите за комуникация на отделни равнища, положителният знак за процеса е безспорен. Но дори такава оценка не елиминира нарастващите затруднения с т. нар. междудисциплинни области, вероятно най-перспективните в наше време.

         Проблемът за използвания апарат при всяко моделиране е в зависимост или поне в тясна връзка с прилаганите методи за теоретични построения. Вече направихме операционна разлика между "промяна" и "развитие" като последователност в социалната и историческа периодизация. Разликата между тях идва от изследователската практика, която отчетливо поставя граница между период на промяна (преход) и такъв на развитие в рамките на промененото. Противопоставянето на понятията е само за удобство. Не оспорваме естествената критика, че в определен смисъл те могат и да са тъждествени. Приемането, че са последователни, както и натоварване на прилагането им с различна семантика има дълга история, която е свързана с т. нар.. конвергенция на теория и история.

         През 1919 г. проблемът е повдигнат от холандския историк Йохан Хойзинха в книгата му "Залезът на средните векове". Всъщност той вероятно е първият, чиито подход към културните промени през XІV и XV в. изразява различната гледна точка на социалните антрополози. Малко по-късно с появата си през 1929 г. списанието "Анали" включва в екипа си любителя на политическата география Андре Зигфрид и социолога Морис Холбах. Към тези имена ще прибавим и това на икономиста Йозеф Шумпетер (запознал историците с теориите за икономическите цикли) и вече споменатото на Норберт Елиас и книгата му "Цивилизационният процес". Изброените представители на различни направления в обществознанието се заемат със задачата да модернизат историята чрез използване на по-съвременни теоретични схеми. Първият пробив е направен още в края на първата половина на ХХ в. и историята се превръща ако не в мултидисциплинарна наука, то поне в склонна да разшири доста подвижната си периферия.

         Процесът е продължен през 60-те години. Автори като С. Айзенщат ("Политическата система на империите" - 1963), С. Липсет ("Първата нова нация" - 1963), Ч. Тили ("Търговията" - 1964), Б. Мур ("Социални корени на диктатурата и демокрацията" - 1966), Е. Волф ("Селски войни през XX век" - 1969) излизат от ограничените реконструкции на средновековната история и разглеждат проблемите на Новото време в рамките на една или друга социална теория. Посочените автори са едновременно теоретици и историци, създатели на частнонаучни теории, чрез които историческите им разработки вдъхват живот (а и обяснение) на променения след средата на века свят. Те създават основата на "различна" от прилаганата дотогава философия на историята и "пробиват" нейния апарат в най-невралгичния й недостатък - обяснението. От 60-те години термините "преход", "промяна" и "развитие" започват да се използват само с предварителни уговорки. Тази по-перспективна линия на отношение към терминологията за съжаление в десетилетията до днес се възприема повече от антрополози и социолози, отколкото от историците, чиито консерватизъм изглежда е присъща черта. Сред антрополозите възприели през 80-те години "новите ветрове" са, Клифърд Гирц и Маршал Селинс. Сред социолозите, които независимо, че тръгват от К. Маркс, А. Смит и Макс Вебер релефно се очертават с нови изящни схеми Ърнест Гелнер, Джон Хол и Майкъл Ман. Споменатият консерватизъм в историците се размива постепенно от съвременните "аналисти" и значимата реакция в историческите среди от социалните теории, пропагандиращи "краят на историята".