10. Продължение на лекция 9 + обща представа за историческите методи

Продължение на лекция 9 + обща представа за историческите методи

         В търсенето на компромиси ("чистата" история за историците е неповторимост, а схемите на социолозите са предложени от "неуспели" историци) с проспериращите, сключили обръч около историята науки, съвременните периодизатори, макар и с доза неудоволствие, вече са готови да "размислят". Историята е на прага на поредното преосмисляне на пътищата си за развитие и подхода към обяснение на обществените колизии. Все още обаче, историците са склонни да приемат, че кавичките от понятията "преход" и "развитие" са на своето място. Основателна причина за това е "бедността" на исторически методи. Те са само три - сравнителен, количествен и този на т.нар. "социален микроскоп".

         Сравнението винаги е намирало широко място в историята и социологията. Още Дюркем отбелязва, че: "Сравнителната социология не е специален научен социологически клон, а самата тя е социология." В тази постановка той не се различава от Маруик (дистанцията между двамата е цял век), който говори същото за историята. И двамата различават две форми на сравнение. Първата е съпоставянето на общества с една и съща или "подобни" структури. Втората - налагането едно върху друго и съпоставяне на съвършено различни общества. Значителна част от историците, вкл. теоретици на историята, са скептици при използването на този метод, изтъквайки частното и неповторимото в историята. Други обаче с далеч по-общ поглед го смятат не само за значим и основен, но и от малкото, които позволяват да се вникне в движението на Обществото. По времето когато темата е била все още дискусионна Макс Вебер в спор (1914 г.) заявява: "Съгласен съм, че историята трябва да се занимава с това, което е специфично, например средновековния град, но нима това не е възможно, само ако първо видим какво липсва в древните градове?". Известно е още, че Вебер работи продължително и систематично със сравнителия метод, при което и днес се ползват с авторитет изведените с него особености за западното общество чрез анализи на Европа и Азия. Вероятно проблемът е обобщен най-добре от Р.Бендикс, който изтъква, че "контрастиращите концепции са основни за сравнителните изследвания".

         Между имената от следващата генерация историци тръгнали по пътя на Дюркем и Вебер са Марк Блок и Ото Хинтце. Подобно на Вебер, Хинтце работи със съвременна Европа. Той концентрира усилията си върху бюрократичните форми на управление, в които "пълномощниците" не са закупили своите служби (все още обичайно за ранния период на модерна Европа) и са напълно зависими от волята на владетеля. Сравненията на Хинтце с по-късни форми на отношения създават приемлива идея за модел на съвременната организация на управленските структури.

         Марк Блок е съпоставим по-скоро с Дюркем и известния лингвист Антоан Мейе. В историята на методологията на историята две изследвания на Марк Блок заслужено се нареждат сред най-добрите образци на сравнителния метод. Първото е "Кралското докосване" (1924). В него, по пътя на сравнението между резултатите и практикуването на върховната власт в Англия и Франция се моделира развитието на владетелската институция. Второто - "Феодално общество" (1940) в основни линии разглежда средновековна Европа, но включва сравнителен и успореден анализ на статута на феодалните общества в Европа и Япония.

         След Втората световна война сравнителните изследвания се умножават. Развиват се сравнителна лингвистика, литература и икономика. Резултатите от тези научни области се използват посевместно и в историята.

         Оказва се, че методът е много перспективен, но в същото време опасен. Първият негов недостатък е в изкушението да се приеме твърде лесно, че общественото развитие включва последователност от общества, чието наслагване открива типични закономерности. По този път на практика се движат Маркс, Конт, Спенсър, Дюркем. Всички те се лутат в откриване на сравнителен модел, който да не е нито еволюционен, нито статичен, сравнителните анализи да са едновременно общи и частни, а резултатите - универсални. Всъщност последния от "големите", който се опитва да преодолее донякъде горните несъвършенства на подхода е Макс Вебер. Стремежът му да елиминира статичността го въодушевява да определя последователност от стъпки в развитието на Обществото. За него те не винаги са плод на задължителна еволюция или закономерност, а просто избор от някаква възможна многовариантност. Идеите му са много привлекателни и независимо, че не разрешават новоповдигнатия проблем с "избора", в тях прозира възможността за бъдеща полезност.

         Друга опасност на сравнителния метод е неговата етноцентричност. Когато за сравнителни изследвания се използват понятия като "феодализъм" или "капитализъм" със съдържание, формирано на база на европейски норми, съществува реална опасност да се принуди историята на други народи да влезе в европейските категории. В тясна връзка с този проблем е какво и как ще се сравнява. Джеймс Фрейзър например концентрира вниманието си върху подобието на специфични култури, обичаи и т. н., като пренебрегва напълно социалният им контекст. За функционалистите разрешението е във "функционалните еквивалентности" в различните общества. Робърт Бела например прави аналогия между хипотезата на Вебер за отношенията капитализъм - протестантизъм и японския будизъм в развитието на островната икономика през XVІІ в. Основанията му сe базират на идентичността във функционалните следствия. И докато критиката към привържениците на отделни "частни" (не претендиращи за универсалност) теории може да се подмине, то как да се оправдае отсъствието на приемлива аргументация за легенди в историята, каквато е Арнолд Тойби и 12-томния му монографичен кодекс. В критиката си към Тойнби, Питър Гейл основателно задава въпроса за критериите, с които Тойнби определя броя на своите 20-21 (впоследствие над 30) цивилизации. "Основателно" и Тойнби в отговора си подминава въпроса. На практика Тойнби следва неприемливото у Маркс. А то се изразява в нагаждане на сравнения, от които се получава търсен резултат.

         Въпреки безкрайните неясноти и уловности, методът на сравнението е в основата на днешното моделиране на развитието. Вече споменахме, че дефиницията на модел е интелектуална конструкция, която трябва да се отразява в съществуваща или съществувала реалност. Днес моделирането в историята се схваща като развитие на редица по-стари понятия, независимо, че в широк смисъл всичко е моделиране. Макс Вебер например употребява термина "идеален образ" (Ideal-typen), но днес неговата конструкция вече се превежда като модел. Моделирането притежава една съществена особеност, чието формулиране е трудно. Съдържа се във въпроса - какво може да се моделира? Съществуват прагове в дейностите на Обществото от които, нагоре е възможно създаването на модели. Не може да се моделира “Френската” или “Социалистическата” революция. Може да се моделира революцията. Не може да се моделира изобщо Обществото. Моделират се негови състояния. Моделира се определена политическа система, организация на Обществото. Френската революция има начало и край. Пространствено тя също е определима. В употребявания израз обаче, тя е уникална като определение и повторяема като съществително. Проблемът за повторяемостта на уникалности, както отбелязахме, е основен за отношението към сравнителния метод.

         При разглеждне проблема моделиране на развитието, двата вече известни модела на прехода задължително трябва да променят същността си. В периода на запълване съдържанието на вече постигнато парадигмално ниво, моделите вместо еволюционен и конфликтен ще се наричат консенсуален и конфликтен. Консенсуален е моделът на Дюркем. Той акцентира на социалната солидарност и соцалното сцепление. Конфликтен е отново моделът на Маркс. Разбира се не трябва да се забравя, че няма общество без конфликти, а без солидарност пък изобщо не може да се класира каквото и да е определение за общество. Въпреки това не са малко историците, които работят само с един от тези модели, забравяйки съществуването на другия.

         Специфична черта при моделиране на развитието е, че всичко се "извършва" на определено равнище. Терминът "модел" може да се използва и в по-тесен смисъл. Модел на "меркантилизма" използва Адам Смит при изясняване проблема с типовете земеделски системи. "Капитализъм" също е наименование на модел, в чиито рамки се развива Обществото. "Селска икономика" е познат модел от класическа работа на Александър Чаянов. Опит за общ модел на "революцията" на база Френска, Руска и Китайска се опитва да направи Теда Скоцпол. Според нея общото и обединяващото тези революции е комбинацията от въздействие на два фактора - външен правителствен натиск от развитите страни и аграрни структури позволяващи широко разпостранение на селски бунтове.

         Моделирането на развитието чрез използване на сравнителния подход има известна традиция при съпоставяне на съседни страни. Тази практика довежда употребата на фразеология, чиято гражданственост не респектира. Размити фрази като "нови монархии", "възход на абсолютизма", неточни фрази като "парламентарна демокрация", буржоазен конституционализъм", абсурдни фрази като " посттоталитарен ред", "посткомунистически отношения" са само отделни примери които повдига по-горе разгледания проблем за обстоятелствения тип моделиране на развитието. Случаят с "нови монархии", "революция на Тюдорите в управлението" или "възход на абсолютизма" от сравнителна гледна точка изглеждат, според Макс Вебер, локални примери за преминаване от "патриархално" към "бюрократично"  управление. Неговата фразеология е далеч по-точна и е приета при моделиране на развитието от редица изследователи. Налагането на матриците за създаване на този модел (за съжаление по-подходящ като модел за преход, отколкото за развитието) довежда до формулиране на следните основни отлики:

Патриархална система                Бюрократична система

–––––––––––––––––––––––––           –––––––––––––––––––––––––––

1. Неопределени области на          1. Фиксирани области;

   юрисдикцията;

2. Неформална йерархия;             2. Формална йерархия;

3. Неформална подготовка и          3. Формална подготовка и оце-

   нейното оценяване;                  няване;

4. Почасов работен режим;           4. Целодневен работен режим;

5. Устни команди.                   5. Писмени команди.

         Приведеният пример е добра индикация и за влиянието, което оказва моделирането върху последващите програми за частни изследвания. Всяка от горните отлики постигнати по пътя на моделирането може да бъде тема за сравнителни проучвания от които да се възстанови общия модел.

         Моделирането на развитието засяга в еднаква степен занимаващите се със социална и културна история. Социалните историци често използуват понятието "класа", като обикновено правят сравнения между "класови" и "некласови" общества. Понятието е типично за т. нар. конфликтен модел, чиито достойнства и недостатъци вече отбелязахме. На пръв поглед заимаващите се с културна история изглежда че ще са последните, които ще си служат с модели. Но това е само повърхностна видимост, защото масово използваната терминология като "Ренесанс", "барок", "романтизъм" и т.н. безспорно съдържа особености обединени в система, което е нищо друго освен историческо културно моделиране. Понятие като "пуританизъм", употребата от историците на множествено число за "Ренесанс" и "Реформация" говори не за просто развитие на изразните средства, а за интуитивно създаване на модели, които като мозайка могат да бъдат подреждани. Една от причините за подозрение към този вид поглед на историческите реконструкции е приетата предварително идея, че спираме за известен период хода на времето. Още Вебер, един от първите, използващи моделирането, е критикуван, че когато пише за пуританизма, за целия период от Жан Калвин - XVІ в. до Бенджамин Франклин - XVІІІ в. разглежда системата от ценности в статичен вид. На практика този проблем можем да третираме по-скоро като проба за ниво на технология у изследователя, отколкото като недостатък на моделирането. По принцип моделите могат да включват промените и това е тяхно присъщо достойнство. Доколкото времето е дискретна величина (крайно,"разграфено"), изследователят винаги ще бъде изправен пред дилемата за определяне в коя от мерните му системи да работи. От друга страна времето тече с различна историческа скорост и единствено по пътя на наслагване на създадени вече модели тя може да бъде показана.

         Количествените методи в историята, въпреки неразвитостта си, в последно време също претендират да са в основата на моделирането. За това има редица основания. Те възникват по-рано от сравнителните. Нещо повече, вероятно основните принципи на историческото изследване се пораждат на количествена основа. Редовните преброявания в Римската империя намират отражение още в тогавашните историографски съчинения. В края на XVlll в. започват публикациите на множество градски регистри и метода получава тласък за развитие. Икономиката, която базира своето описание на статистиката, чрез многобройни формули за цени, продукция и разпределение също влиза в кръгозора на историците. Многобройни са примерите как историците от XІX в. следват вече определена традиция. В нашето столетие си пробива път новата идея, че количествените методи могат да бъдат използвани за изследване на различни форми на човешкото поведение. Социалните науки чрез въпросници и интервюта прилагат "измервателни" анализи, за да вкарат статистиката в кръга от взаимоотношения за големи групи от хора. Психолози се стремят чрез тестове и модели на поведение да очертават качества на малките групи. Политолози анализират избирателните статистики. Демографите изследват вариациите в раждаемост смъртност, брачност, емиграционни и имиграционни процеси в различните общества. Информационната практика въвежда релевантността и комуникативността в количествени мерки и т.н.

         Историците не само по традиция, но и в духа на изискването за по-голяма точност и достоверност на историята следват количествения подход. Когато Джилберто Фрайр пише историята на бразилския XІX век изпраща въпросници към все още живите съвременници. Такъв е трябвало да попълни дори президента Жетулиу Варгаш. Изчислителни методи са използвани за огромни комплекси от документи, които чрез лексикометрични анализи трябва да характеризират убягнали черти за общественото равновесие в началото на Френската революция.

         Клиометрията е друг клон в измервателните анализи и е създадена изключително за обществените науки. Чрез нея се правят по-точни разграничения между цялостни и частни измервания. Тя позволява чрез използването на метода просопография да се изучават биографиите на членове на Римския сенат или друго висше представително държавно тяло. Целта е откриване на вероятностните съотношения между индивидуални дадености и обществено-политически решения. Методът позволява изследването на малки групи или елитарни прослойки и включването в историческо обръщение на всички въможни податки, откривани в противоречиви по тип документи.

         Историците на индустриалното Общество, затруднени от огромното количество информативни документи, чрез представителни извадки и използване на статистическа обработка постигат също сравнително точни резултати.

         В развитото напоследък геополитическо моделиране се използват множество икономически показатели, които чрез съпоставяне на бруто национален продукт позволяват проследяването на кривата, показваща промяна на политическото влияние.

         Типичен пример за навлизане на количественото оразмеряване в историческата наука е Ф.Бродел. Той описва средизмноморската икономика през XVІ в. по следния начин: население: 60 милиона; градско население: 6 млн. или 10%; бруто продукт: 1200 милиона дуката годишно или 20 дуката на глава от населението; зърнена продукция: 600 млн. или половината от бруто продукта; бедни (с под 20 дуката на глава): 20-25% от населението; държавни данъци: 48 млн. дуката или 5% от средния доход.

         Описаният модел на Бродел не е създаден на база изследвания и статистика на целия регион. Той е резултат от представителни извадки. Въздействието му е впечатляващо и по този път тръгват редица от новите изследователи на социално-икономически отношения.

         Историците на индустриалната икономика са в далече по благоприятно положение от това на Бродел  за традиционната икономика на XVІ в. За Новото време е възможно не само създаване на икономически модели, но и чрез средствата на електронната обработка на данни да се проверяват съмнителните хипотези.

         Количествените методи имат голямо бъдеще. Чрез тях моделирането вероятно ще стане водещо в историческите изследвания. Засега при моделиране на развитието методът е най-перспективен.

         Когато във втората половина на XX в. се тръгва към обработката на огромни количества документи, засягащи минало и настояще на милиони хора, се оказва, че техническите средства са все още на посредствено ниво. Независимо от перспективата в развитието им, редица историци предпочитат да погледнат на Обществото не от "спътник", а от земята. Образно казано за цели направления обществоизследователи телескопа е заменен от микроскопа. Развитие получава т.нар. метод на социалния микроскоп. Известни представители на метода са френския антрополог E. Льо Роа Ладюри и италианския историк К. Гинсбург. Първият привлече погледи на методолозите с книгата си "Монтайо", вторият със "Сиренето и червеите". И двете изследвания се базират на протоколи, описващи разпитите на вероятни еретици от инквизицията. Гинсбург сравнява протоколите с видеоленти, защото в тях са записани не само думите, изречени от обвиняемите, но и техните жестове мимики, както и всяка стъпка на мъченията. И в двете книги космосът е събран в съдбата на индивида. За Гинсбург това е един мелничар от Североизточна Италия. За Льо Роа Ладюри микрокосмоса се концентрира в село в Югозападна Франция. Забелязвайки, че 25 обвинени в еретизъм били от едно и също село, той използва показанията им, за да реконструира пасторалната икономическа структура на семейството, бита и вярванията, които определят живота на отделните му членове.

         Обръщането към микроисторията през 70-те години се разпространява успешно сред етнолози, но се забелязват и пробиви сред историци, особено краеведи. Популярното вече понятие "социална драма", въведено от Виктор Търнър_, не се ограничава с изследванията на малки конфликти, създаващи латенто напрежение в обществото, а в последно време се прехвърля за по-обемни обществени структури. Така в научно обръщение влиза "теорията за фазите", през които се развива социалната драма и чиито завършен вид откриваме у Гумилев и Ермолаев.

         Отделни страни на обществената дейност могат да бъдат реконструирани дори чрез използване на "необикновеното" и "несъвместимото". Не винаги несъвместимостта на социалните норми "работи" за благополучието на Обществото и това също е забелязано от изследователите. Примери са не един драматичен инцидент в световната история. В този смисъл изборът на микроразреза обективно трябва да присъствува в методите на историка. Често моделите, създавани чрез него, показват развитието на Обществото с характеристики, които другите изброени методи не могат да уловят.

         Сравнителната бедност на исторически методи не означава, че отсъствува разнообразен инструментариум за реализиране на изследванията. По-скоро при моделиране на развитието се забелязва, че усилията за неговия избор не отговарят на съществуващото разнообразие. Успехи в това направление са постигнати в редица опити за рекнострукции на съвременното информационно или геополитическо Общество.