11. Геообществена история
Изпратено от admin on Ср., 09/09/2015 - 13:23
Геообществена история
Парадигмалният подход към периодизиране на развитието бележи значимата граница между последните две столетия като преход от модерно към информационно Общество. Създадените през ХХ в. глобални инфраструктури, нови по тип държави и наддържавни организации дават основание на редица изследователи да нарекат столетието геополитическо. От тази гледна точка сме склонни да смятаме, че големите преходи в развитието на Обществото са два. За първия, прехода от "традиционно" към "модерно общество", е писано много, а и в казаното досега му е отделено значително място. За втория преход, промяната от "модерно" към "информационно" Общество, съществуват дискусии, чиито резултат е очертаващо се мнение, че това е проблем на днешната действителност. Струва ни се, че тази граница трябва да се върне към началото на XX в.
Информационно или геополитическо е днешното Общество? Дори повърхностни аргументи говорят, че става дума за едно и също. Основа на днешното Общество са комуникационните структури, които позволяват то да бъде качествено различно от "предишното". Информационни потоци във всички посоки определят хомогенност каквато Обществото от преди двадесетия век не познава. В края на ХХ в. вече са многобройни международните институции които отразяват консенсуалността на Обществото по глобалните проблеми за неговото съществуване. Общи световни проблеми, близки за всички структури на съвременното Общество, са в основата на нарастваща космополитност. За първи път в развитието си през XX в. Обществото изглежда обитател на едно пространство. Земята като геополитическо, геообществено понятие е начало, но и обединяващ фактор за човешкото единение в сравнително лесно преодолимото концентрирано пространство, чиито параметри стават все по-известни.
През XX в. Обществото вече е идентифицирано Човечество. На негово равнище се решават проблемите за възпроизводство, регулиране на материалния, дори духовен прираст. Проблемите за мира и войната, за преливане на човешките ресурси по всички пространствени зони на земното кълбо, по създаването и контрола на политическите структури, са основни за информационното или геополитическо Общество.
Моделирането на съвременното геополитическо Общество в исторически издържани схеми има своята история, но е сравнително ново явление. Такъв подход се забелязва в изследванията на Дж.Гедис, Р. Джексън, Дж. Джол, П.Джонсън, И. Уолерстейн и др.
Още през VІ в. скитският монах Дионисий Екзигус говори за Обществото като затворник и заложник на времето. Този спомен, който се промъква в книгата на Р.Уйлямс, посветена на резултатите от XX в. има особено предназначение. Идеята е за употреба на съмнителната хипотеза, че християнството е еманация на Общество, на цивилизация, на определена вечност, съизмерима единствено с равномерно течащото време. Пространството е ограничено и Обществото е затворено в него. На практика разбирането, че Обществото е някаква временно-пространствена функция, чрез която то може да се определя, има още по-стари корени. Но едва в XX в. тези корени поемат върху себе си признанието, че не са измислени. Едва днес те се запълват с присъщо научно познание, без двусмислеността на християнската комутативност и конюнктурна актуалност. Развитието на комуникациите в съвременното Общество извежда на преден план ново разбиране за реда на организацията му, ражда съвременната държава като различна по тип отпреди организация, отделя развитите държави като негови лидери с определено двигателни функции.
Джеймс Джол нарича XX в., век на войните. Това е още по-видно в труда на Р. Неткил (Atlas of Twentieth Century, 1982), в който доминират военните карти. Те ни изправят пред един депресиращ модел на времето ни, но едновременно са негова алтернативна гледна точка. Противоположна е позицията на Дж. Гедис, който описва периода след 1945 г. като "дългия мир". Подобна е и надеждата на К. Боулдинг, за когото Европа е "оазис на мир" без изгледи за пертурбации, на които десетилетие след книгата (1978) му сме свидетели. Затова и в геополитически план XX в. е алтернативна смесица от мир и война, от усилия за създаване на универсален демократичен ред, включващи в еднаква степен средствата за постигането му - мир или война. Контрастът с предходния век е забележим, доколкото между 1815 и 1914 г. светът се развива в относителен мир. Новия ХХ в. постепенно разрушава оптимизма на викторианския либерал, чиято вяра в праволинейния прогрес е била доминираща. Войната, или отрицанието на либералния рационализъм е същината на онова, което Уинстън Чърчил през 1923 г. нарича криза на XX в. Мотивите за оценката са промени в начина, времетраенето и пространството на воюване, т. е. всичко онова, което превърна войната в "тотална" или световна. За нейното провеждане е необходима всеобща мобилизация, родила агресивните идеологии. В немалка степен технологичния напредък и "определена неразвитост" на Обществото подпомагат този процес, защото стимулират "разбойнически мотиви" за превръщането на войната в атомна. По този начин т. нар. "висока политика" се превръща в ежедневен проблем на всеки индивид от Обществото.
Обратната тенденция или формула за двадесетото столетие - като век на реда и популация на универсални държавни принципи изглежда е не по-малко привлекателна като концепция. Тя се опира на промени в институционалните системи и в създаване на наднационални световни структури, чиято цел е туширане на конфликтите или решаването им чрез консенсусни действия на международните организации. Примери са налагащото се взаимодействие между наднационалните военни структури и международни организации, както и преименуването на държавни институции със заложено агресивно начало (Министерство на войната) в по-приемливи, незаплашващи сигурността на другите държави формули (Министерство на отбраната).
Горните алтернативи, независимо от противоречивостта на изходните си позиции, се опират на нов тип държавност, което дава възможност на мнозина да определят века и като век на държавността. Двойствен процес на дълговременност на границите и едновременно на политическата им стабилизация бележи видима тенденция за жертвоготовност към тези бразди на различията. Граничната бариера, символ на държавата, бавно и постепенно се превръща в незадължителна мярка за "суверенна държавност". В редица изследвания се появяват семпли формули откриващи "отрицание на суверенността". Изхожда се от безспорния факт, че геополитическата динамика по принцип надхвърля държавните ограничения. Примери са днешния Европейски съюз, междудържавните митнически споразумения, квотовите привилегии и т.н.
В контекста на вече казаното може да се прибави, че XX в. или поне втората му половина бележи определена хегемония на САЩ, тежест, която усилията на други държави - лидери в международните отношения, трудно, но тенденциозно намаляват.
Ако наречем XX в. геополитически, а вникването в неговите особености - проблем на геополитическото моделиране, закономерно се появява въпроса за същината на предишното столетие. От парадигмална гледна точка става дума за същината на модерното или индустриалното Общество. В литературата се е наложило схващането, че XІX в. е геоикономически период в развитието на Обществото. Условно се говори за край на геоикономическия XІX в. и начало на геополитическия XX в. В избора на тази терминология учавствува като компонент песимизма в началото на XX в. на най-изявената социална група - буржоазията, чиито елитарни и организаторски способности са вън от съмнение. Тази хипотеза е свързана най-вече със залеза на Британската империя като геоикономическа сила.
Историците възприемат охотно и доразвиват горната удобна схема. Тя се побира безпроблемно и в развитата вече концепция за преходи и развитие в парадигмални действителности. Бърнард Портър в историята си на Британската империя определя времето между 1895 и 1914 г. като "криза", последвана от голяма "промяна". Пол Кенеди смята, че Pax Britanica приключва съществуването си между 1897-1914 г. Авторите разработващи хипотезата за британската империална (империалистическа) криза, я разглеждат като част от глобалната икономика, глобалната стратегия и глобалното развитие. Според тях краят на геоикономическото столетие оцветява по особен начин ранните години на XX в. Кризата на британския империализъм зависи в значителна степен от уточняване на понятието "империализъм", което се дефинира в различни теоретични традиции. За края на геоикономическото столетие то се експлоатира в широк смисъл на империализъм, който използва материални ресурси от едно място, а борави с хора от друго място. Обратното също е възможно, доколкото влиза в общоприетата днес историческа теория за т.нар. вътрешен колониализъм. Всъщност колониализмът се възприема като понятие, производно и донякъде частно по отношение на империализма. А след като последния безспорно притежава вътрешно развитие и не се приема като еднозначен, същото трябва да се отнесе и за променливите му структури от типа на колониализма.
Предполага се, че през XV в. различни европейски народи достигат предели в земеделското си развитие и това е стимул за излизане от тясната Европа. Испанците изгонват арабите, реколонизират Южна Испания и излизат в Атлантическия свят, установявайки се на Канарските острови. Същата операция се повтаря в Латинска Америка, Източна Азия, Южна Африка. През XVІІ в. европейски народи като холандци и англичани навлизат в Югоизточна Азия, но все още упражняват слаб контрол върху "туземните" общества. Идеите на т.нар. меркантилен капитализъм, чрез който се прониква извън Европа, изискват пълна промяна в социалноикономическото възпроизводство. В Северна Америка европейците си осигуряват независимо възпроизводство на съществуването си и прогонват насила индианците в непроизведителните бедни райони. В Югоизточна Азия англичаните постепенно окупират политическите и данъчни структури на Индия, като едновременно разширяват английския текстилен пазар. Откакто англичаните започват да изнасят продукцията си, капитализмът (империализмът) преминава от меркантилен към индустриален. Великобритания като работилница на света дирижира ситуацията. Бедните и неразвити държави търсят благополучие чрез износ на суровини в най-отворения световен пазар - английския. Но Англия доминира. През 1800 г. тя произвежда шест пъти повече от останалия свят. В тази геоикономическа конкуренция шанс имат само страни като Германия и САЩ, които организират своите икономики по английския модел. Необходимостта от хармонично съотношение между производство и пазар се оказва основен мотив на развитието и видим измерим критерий за подреждане на преуспелите държави в геоикономическата скала на тежест в света.
Какви са причините Великобритания да загуби водещата си позиция на геоикономически колос? Отговорът на този въпрос е основен за разбиране на промяната в съдържанието на "развитието". Несъмнено е, че формулата за геополитическия XX в., независимо, че е продължение на тази за геоикономическия XІX в., съдържа в себе си достътчно елементи на противопоставяне. Проблемът е сложен, защото от решението му зависи дали става дума за някакъв континуитет или обратно, за раждането на нова по тип обществена система. Теориите на Х. Макиндер и Дж. Хобсън за глобалното икономическо затваряне подпомагат решаването на задачата.
Макиндер многократно излага своя възглед за пространствените промени, наситени с демографски динамизъм пред скептичния Британски парламент. През 1900 г. той разработва историческа география на световното разпределение и търговия. Акцентът му е върху Евразия. През 1904 г. вече търси исторически мотиви във засилващото се влияние на Германия и (евентуално) Русия в изключително огромните пространства по границата между Европа и Азия и в самата Азия. Според него упадъка на Pax Britanica се крие в невъзможността на Британия да насити индустриално района. В периода след Първата световна война Макиндер смята, че достатъчно напреднали технологии проникват в Източна Европа, Източна Русия и Черноморския басейн (това е следващото ограничение за британската индустриално-пазарна икономика). Версайската мирна конференция е само фрагмент, увеличаващ националната независимост в региона, едновременно отварящ нови пространства за Германия и Русия. Тази опасност, с която Англия не може да се справи поради слабия си от гледна точка на човешки ресурси и производствена територия потенциал, се преодолява чрез единение на англосакоснските ресурси със сходните по произход северноамерикански производствени и демографски мощности. Това подпомага сздаването на новата Американска империя, в която на Англия постепенно се определя ролята на "васал".
Великобритания след Първата световна война продължава да се развива в демодираната си политическа структура. Обратно, САЩ без котвата "колониален проблем", в ролята си на демократи успяват да експлоатират вече изграденото от Англия, като постепенно заемат предишните нейни позиции. Така в началото на XX в., световните икономически процеси се изравняват по влияние с политическите, нещо повече стават зависими от тях.
За разлика от Макиндер и ограничената му теоретична продукция, Хобсън се рзкрива в над 600 публикации. Въпреки огромното количество "трудносмилаеми" статии, идеите му са достатъчно контрастни от тези на Макиндер, за да ги формулираме като другата значима теория, аргументираща преход от геоикономическо към геополитическо Общество.
Според Хобсън, подобно на Макиндер, икономиката също е натоварена с политически багаж. Промените обаче в геоикономическата структура на света имат в значителна степен самостоятелен характер. За него не протекционизма, а тоталната свобода за общуване с икономическата периферия гарантира успех на силите, които по стечение на исторически обстоятелства притежават предимството на "основатели" и инерцията на "традицията". Макиндер е за икономика на силата, Хобсън за незадължителното й нормиране. Макиндер е апологет на икономическото регулиране, дори със средствата на войната. Той въвежда понятието "биологически империализъм", чиято същност е икономическото насилие. Хобсън вижда глобалното развитие, като научна селекция и взаимно подпомагане. И двамата по различни пътища достигат до заключението, че в началото на XX в. настъпва геоикономическо затваряне, което обрича света на геополитически контрол.
Сравнително ангажирания подход на двамата видни теоретици (и двамата са англичани и партийно изявени) към обобщения за обществените мутации в началото на XX в. не е основание за снизхождение, още по-малко за недоверие. Става дума за два различни подхода към обществено явление, променило структурата на света. Вероятно опитите за моделиране на развитието от гледна точка на проблема "геополитически ред" няма да дадат необходимото предимство на нито един от двамата теоретици. Още повече, че тук, те са използвани само като аргумент за значими промени в началото на двадесетото столетие, но не и като теоретична подплата на прехода. Въпреки това промяната в геополитическия ред е видима. Тя е системния елемент, който най-добре очертава промените в модела на света и Обществото през геополитическото столетие.
Понятието "световен ред" е ново. Под формата на "нов световен ред" то се появява в изявленията на американския президент Джордж Буш около колапса на комунистическите режими в Източна Европа през 1989 г. Всъщност то е опозиция на т. нар. "студена война" или "стар световен ред". В този смисъл понятието може де се употребява и с определена историческа давност. В смисъла на "геополитически ред" го срещаме в най-новата литература, анализираща социалната промяна през XX в. Характерна черта в новите общи исторически изследвания е геополитическия анализ. Понятието "геополитика" е от немски произход и първи го употребява шведския политолог Рудолф Киелен през 1899 г. Впоследствие влиза в речника на Макиндер и Бродел с концепцията за дългодействащите структури (longue duree). Употребява се изключително за анализи в следколумбово време. Макиндеровите идеи за "дългите процеси" откриваме и в теоретичните занимания на Ленин, който развива концепцията за империализма като краен или най-висок стадий на капитализма. Без съмнение Ленин също попада в кръга на геополитиците, независимо от (на места) съмнителните му крайни изводи. По-важното е, че той е от малкото теоретици, които изхождат от предпоставеността за световен ред през XX в. По време на "студената война" Макиндеровите и Ленинови идеи в геополитически план се отъждествяваха от равенствата "експанзивен социализъм = СССР" и "експанзивен капитализъм = CAЩ". Понятието "постоянни, или дълговременни структури" (longue duree) придоби смисъла на ултимативен конфликт, на цивилизационна несъвместимост. Последното дефинира в геополитически план най-точно периода на "студената война". За разлика от времето на традиционните общества съвременните геополитически представи приближават наративната история до международните отношения, в които елитарни политически групи вземат решения засягащи едновременно цялото общество. Концентрирането върху бързо променящата се действителност торпилира модела на Бродел, ограничавайки неговите longue duree в moyenne duree. Това е раждането на втора вълна от разлирането за цикличност, нещо което подобно на много други теории има дълга история, но в същината си е рожба на Новото време.
Защитавайки по-нататък концепцията, че скоростта на времето в историята е променлива, ще стане ясно как днес то "тече" по-бързо и естествено съкращава развитието на процесите. Процесите в движението на Обществото са уникални, но абстрактното им съпоставяне логично въвежда в съвремието ни по-кратки периоди, по-къси цикли, изобщо "по-скоростно" развитие. Това е и обяснението за несъвместимостта на модела на Бродел в най-ново време. Пробивът е направен от И. Уолерстейн и Н. Кондратиев. Систематично изложение на идеите и теорията за циклите в научно обръщение се въвежда от Дж. Голдстейн.
Н. Кондратиев е автор на концепцията за икономическите цикли. Уолерстейн открива в тях редица политически аналогии и съответствия. На база на двамата П. Тейлър под влиянието и на Голдстейн създава модел на "дългите цикли и геополитическия световен ред". Моделът има следния вид:
________________________________________________________________
Време Кондратиеви Хегемонистични Геополитически свето-
цикли цикли вен ред
_________________________________________________________________________________________
Първи Кондра- Английски хеге- (Наполеонови войни и
тиев цикъл монистичен цикъл френска съпротива на
1790 Фаза "А" Развиваща се хе- английската хегемония
1798 (индустриална гемония
революция) (Големият съюз)
Дезинтеграция
1815 Фаза "Б" Хегемонистична Хегемонистичен свето-
1825 (първа дълга победа вен ред и съгласие
индустриална (Европейско съг-
депресия) ласие за баланс Преход (1813-1815)
на силите)
Втори Кондра- Хегемонистична (Баланс на силите в
тиев цикъл зрелост Европа. Англия я на-
1844 Фаза "А" ("висока" хеге- пуска и свободно доми-
1851 (среден Вик- мония: свободно нира в света)
ториански бум) пазарно прост-
ранство
Дезинтеграция
1870 Фаза "Б" Упадък на хегемо- Световен ред на съпер-
1875 (късновиктори- нията ничество и съгласие
анска депресия) (години на импери-
ализъм, нов мерка- Преход (1866-1871)
нтилизъм) (Германия доминира в
Европа, но Англия е
все още най-голяма си-
ла в света.
Трети Кондра- Американски хеге- Дезинтеграция
тиев цикъл монистичен цикъл Английски световен ред
и успех
1890 Фаза "А
1896 (Едуардов бум) Засилваща се хе-
гемония Преход (1904-1907)
(Америка се очер-
тава като световна
сила)
1913 Фаза "Б" Хегемонистична (Германия и САЩ надми-
1920 (голямата де- победа нават Англия като све-
пресия) (няма прекъсване, товна сила.Две светов-
нито вакуум) ни войни са необходими
за успеха)
Четвърти Кон-
дратиев цикъл
1940 Фаза "А" Хегемонистична Дезинтеграция
1945 (следвоенен зрялост Световен ред на "сту-
бум) (неоспорим лидер в ната война"
"свободния свят") Преход (1944-1946)
1967 Фаза "Б" Упадъчна хегемония (Американската хегемо-
1973 (спокойно дъл- (японско и европей- ния се оспорва с идео-
го влизане в ско съперничене) логическа алтернатива
криза) предлагана от СССР
Дезинтеграция
Пети Кондра- Нов хегемонистичен "Нов световен ред"
тиев цикъл цикъл Преход (1989-1991)
19??
За прагматичната експлоатация на предложения модел са необходими известни предпочитания или приемане на идеите за "геополитическите кодове". Те са разработка на Дж. Гедис и означават описание на изхода на геополитическата система или на съществените й елементи. Така промяната в едно държавно управление обикновено е промяна в детайла, но не и в геополитическия код, определящ мястото на държавата като елемент в геосистемата. Смяната на президент или правителство не влияе съществено на геополитическото пространство. Разработвайки теорията за геополитическия код, Гедис установява, че след 1947 г. промяната в партийния режим на САЩ (републиканци или демократи) не се отразява на мястото на държавата в геополитическата система, на която тя е лидер. Геополитическият код има най-важно значение в периодите на международно напрежение. Често малките държави притежават и оказват влияние на геополитическата структура повече със своя локален код, доколкото глобалният им код обслужва някоя от държавите лидери. Кодовете се променят. Англия след 1967 г. се прибира окончателно в Европа и се превръща в регионална сила. СССР, наследил регионалната сила Русия, две години след създаването си също сменя геополитическия си код, превръщайки се в световна сила.
Проблемът с геополитическия код е чиста проба моделиране, което изисква пълно използване на методите за изследване, описани по-горе, както и създаването на различни скали за позициите на всяка държава. Впоследствие чрез матрично наслагване на икономическите, политическите и културни скали може със значителна точност да се определи геополитическия код на всяка държава. Разбира се новата геополитическа скала ще влиза не в Броделовата концепция за longue duree (засягаща стари геополитически цикли), а в новата означавана с термина "moyenne duree".
Достойнство на геополитическото обществено моделиране е идеята за геополитически световен ред. На пръв поглед геополитическият световен ред изхожда от произволно натоварване на отделни страни с глобални функции. Всъщност нещата са по-сложни. Например глобалния световен ред "студена война" се определя не като противопоставяне на САЩ и СССР, а като стабилност, изискваща пълна съпричастност на антагонистични системи от съюзи. Предишният световен ред изглежда далече по-гъвкав. В световния ред установен като "студена война" страните Португалия и Испания влизат в него при стриктно гарантирана многоконтинентална цялост. Този предишен ред изпада в криза чрез регионалните си структури. Създаването на необвързаните като трета алтернатива е само симптом за отсъствие на пълна хомогенност в наложения от хегемона САЩ световен ред. Истинската криза започва с деколонизацията на Португалия, упадъка в политическата структура на сложната ЮАР и центробежните стремежи в Източния блок.
Периодизацията, от гледна точка на световен геополитически ред, според апологетите на теорията през XX в. включва три основни периода. Първият е от 1904 г. до 1945 г. В него се отбелязват пет фази:
І - (1907-1914), ІІ - (1914-1919), ІІІ - (1920-1931), ІV - (1931-1939),
V - (1939-1945). Вторият - този на "студената война" - е от 1947г. до 1989 г. Фазите в него са четири: І - (1947-1953), ІІ - (1953-1969), ІІІ - (1969-1979), ІV - (1979-1989). Новият геополитически ред след преходния период започва от 1991 г.
Няма да излагаме нито същината на периодизацията, нито нейните основания. Важното е, че тя осъществява геообществено моделиране с емпирично подредени критерии, които повече прилягат на съвременната политология, въпреки безспорно историческата им мотивация.
Геообщественото моделиране има своето място в историята, дори за това че я осъвременява. Разглеждайки Обществото като динамична самоорганизираща се система, геомоделирането, според нас, е възможно като постижение само в Айнщайновата парадигмална действителност, основна черта на която е съотносителността на елементите в системата "Човешко общество". Вероятно навлизането в тази проблематика накланя везните на проблема историческа реконструкция чрез моделиране по посока на следващата теоретико-хипотетична схема.
