12. Институционална история

Институционална история

         От досегашните ни лекционни занимания се налагат най-малко два общи извода. Първият е, че търсенето на елемент (със свойствата на атома в молекулите), който самостоятелно или в комбинации универсално да отразява многообразието в Обществото (обществата) не открива път към недвусмислени теоретични построения. Вторият е, че усложняването на този теоретичен порок чрез въвеждане на структури и взаимоотношения (на избрани "атоми") означава да мултиплицираме грешката, независимо, че нерядко изводите видимо съвпадат с определена обществена практика.

         Избраното сравнение за атомите и молекулите (понятия, отделящи микро от макро космоса) не е случайно, защото те са символи на недвусмислената многовариантна подреденост. Отдавна е известно, че типологията в микросвета е опосредстван вариант на отношения в макросвета. В противен случай не бихме имали нито една лема или аксиома, на която изобщо да се градят каквито и да било построения. Ако атомите са, фигуративно казано, обществата (преминати или съществуващи), а молекулата - Обществото изобщо, да не забравяме, че атомите са различни, не са неделими, а в комбинация изграждат различни по характер молекули. От определена гледна точка макровселената се оглежда в микросвета, т.е. те са подобни. Тази поредна скоба я отваряме, не за да се търсят преки пътища за пренасяне на идеи или създаване видимост за разрешаване на проблеми, използвайки резултати от една област на познанието в друга, а само за да въведем понятието вариантност като основополагащо, дори за "познати" парадигмални действителности.

         Струва ни се, че значителна част от трудностите в споменатите до сега противоречиви подходи към Обществото се разрешават от Общата теория на системите (ОТС). Началото й можем да търсим в Хегел (разработил на база на диалектиката класификация на системите, характеризирани по показателя "цялост"), на Маркс и Енгелс (разглеждащи обществото от системен порядък), на австрийския биолог Л. Берталанфи (изложил през 30-те години за първи път ОТС), на Ф. Масарик, К. Боулдинг, Р. Акоф , Стафърд Бир, Б. Малиновски, К. Леви-Строс и т.н.

         Ключов момент в създаването на обща система от познавателни средства за изследване на сложноорганизираните обекти е решаването на проблема за анализа и синтеза и взаимодействието между тези подходи в изследванията. Без да отричаме приносите на мнозина, необходимо e да се споменат заслугите на младия Маркс. С "Капиталът" той демонстрира принципно нова изследователска стратегия на структурно разчленяване на сложното цяло на съставящите го елементи с последващ техен синтез, при максимално отчитане ефекта от взаимодействие на частите върху цялото. В отношенията между тях в процеса на реално функциониране на системата е заложен ключа към решаване на проблема за анализа и синтеза на сложните системи.

         Процесът на търсене на общи познавателни средства за изучаване на сложноорганизираните системи предполага развитие на мисълта в различни отрасли. Необходимо е разработването на системните проблеми на нивото на специални научни теории. За обществознанието това е приоритетна задача. Ако този път в естествените и биологични науки не е извървян, то вероятно и днес бихме живели в пещери.

         Могат да се отделят няколко направления в които се развива горния проблем. В нашето столетие те отразяват отделни аспекти при изучаването на сложноорганизираните системи. Не рядко тези аспекти хипертрофират в претенциозна универсалност. Това се забелязва (вече подчертахме) в развитието на структурализма, функционализма (или тяхната комбинация), икономическата антропология. Често отделни фундаментални понятия, отразяващи само някои страни и свойства на сложноорганизираните системи (структура, функция, отношения) се противопоставят или претендират за изключителност. Структурализмът получава разпостранение в лингвистиката, психологията, етнографията, изкуствознанието, историята. Функционализмът и неговата комбинация със структурализма се експлоатира основно в антропологията и социологията. В биологията общата тенденция към изработване на познавателни средства за изучаване на сложноорганизираните системи довежда до възникване на организмични теории, дали тласък за идеите на кибернетиката и теорията на информацията. За теоретичен синтез на тези многопланови процеси в научното мислене претендира Общата теория на системите (ОТС), създател на която се смята Л. Берталанфи. Прецизирайки нещата, такава теория още не съществува, с изключение на отделни сериозни разработки. Въпреки това, използването на термина “ОТС” е уместно, доколкото такова положение съществува в кибернетиката, в Теорията на организацията, Теорията за знаковите системи и т.н.

         Често, когато се говори за ОТС, думата "обща" е източник за
недоразумения, защото заблуждава, че теорията трябва да обобщи всички системи. Затова трябва да се подчертае, че обект на обобщение от ОТС са сложноорганизираните системи и то само разновидностите им, чиито обединени свойства закономерно (подредено) отразяват въздействието на външната среда, натрупват, преработват информация, и на тази основа се отнасят избирателно към средата по пътя на изработване на целесъобразни типове поведение. Аналогично и "системният подход" отразява съвкупността от методи за изследване само на системите с организирана сложност. Подобно ограничение на системния подход дава възможност и за по-тясно определение на понятието "система". Вече става дума не за всякакви множества от свързани помежду си обекти, а само тези от тях, които се характеризират с цялостни интегративни свойства.

         За разлика от изложените концепции на културалисти и ограничени марксисти, системният подход не търси общ принцип "създател" за наука за Обществото като "полезност-цена", "цивилизационни мотиви", "геополитически кодове","обществено-икономическа формация", въпреки че последната специално, в генезиса си е лишена от догматизъм и основни идеи могат да се използват. Модерната системна социологична и антропологична мисъл предполага, че за описание, анализ и разбиране на механизма за развитие на обществото може да се приеме структурата на човешката дейност. В тази връзка основната задача на системното изследване  на обществото е обяснение на генезиса и развитието на представената в него организация. Най-съществена нейна черта (постоянно убягваща от вниманието на ограничените структуралисти и функционалисти) е опосредствено-производствената й същност. Това е основната й отлика например от непосредствено-потребителския характер на различната по тип организация в средата на биоорганизмите.

         Позната е мярката ентропия и корелатът й отрицателна ентропия като общо основание за класифициране на системите използвайки принципа подреденост. На този принцип се отделят двата различни начина на организация, присъщи на неорганичната и органична природа. Организацията на първата се състои в предаване на енергия чрез своеобразно подреждане на компонентите или елементите в системата. В органичната природа това се постига основно по пътя на натрупване, съхранение и обмен на информация. От информационна гледна точка, различието между биологичната и социалната (по-точно социокултурната) организация е в това, че последната притежава надиндивидуални, извънорганически средства за натрупване и предаване от поколение на поколение на избрана необходима информация. Човешката дейност се програмира изключително социално (в последно време тази теория се критикува, но не и на емпирично ниво), а това предполага свойства и закономерности в организацията на обществото, които се изразяват чрез понятието "култура".

         От направените вече бележки за многобройните определения на културата е ясно, че понятието е полифункционално. При изучаването му теоретичната социология си поставя едни познавателни задачи, емпирико-социологичните изследвания на малките групи - други, етнографията (антропологията) - трети. Най-често срещаното определение за културата е "съвкупността от материални и духовни ценности, продукт на човечеството". Основният му недостатък е, че аксиологично въвежда оценъчен елемент, което неизбежно поставя въпроса за критериите му, а те от своя страна, са в зависимост от ценностната ориентация на изследователя.

         Според нас, не само неаксиологично, но и най-приемливо е определението на Е. Маркарян за културата като комплексно отражение на човешката дейност. Без да е съвършено, то дава ключ за разбиране на адаптационните качества на обществото към средата, както и на средствата за достигане отрицателно ентропичен ефект. Този ефект се заключава в способността на системата да поддържа, даже да повишава, своята организация. От тази гледна точка, културата и нейните изходни основания могат да се разглеждат в светлината на характеристиката на Обществото като организация, която изработва система от извънбиологични по източник средства и механизми за адаптация към средата и поддържането на колективния и индивидуален живот. Това е приемлива основа и за разширено "космологично" разбиране на феномена култура.

         Идеята на Гумилев, че не съществуват "общества" изобщо, че трябва да се разграничават и изследват отделните етноси (народности, нации, държавни организации) независимо и самостоятелно един от друг (идеята е лансирана от Гумилев като лема без доказателство) може да се аргументира теоретично със системния принцип за тенденцията към съхранение на хомеостазиса. След като всяка система включително и високоорганизираните естествено се стреми да функционира и се развива в рамките на собствените си параметри, независимо от колебанията в средата, тя е не само различна от всички останали, но и подобна само на себе си. В този смисъл обществото изобщо, като определена йерархична супрасистема не може да се изследва. Ние все още нямаме познания за да определим следващата в йерархията космологична система, притежаваща споменатата обща характеристика на човешкото общество. Да си припомним, че в  едно от ранните си изследвания за характера на революциите, Б. Поршнев (който след "За началото на човешката история" вече е по известен като антрополог) защитава концепцията, че сравнителната методология по принцип изисква изследване на явления, в които задължителен елемент е условната повторяемост. Ако тя е непозната  и неочаквана като явление, ние просто се изправяме пред уникат, изискващ други методи на изследване. Можем да смятаме, че съмненията на Поршнев вече не само логически, но и теоретично се потвърждават чрез Общата теория на системите.

         Без да навлизаме в подробности, използваното определение за културата отговаря положително и на въпроса, дали е адаптивно човешкото общество. В света на идеите на кибернетиката адаптивността се представя като общо свойство на всички високоорганизирани системи. Това е способността на системата да се привежда в съответствие с условията на външната среда с цел запазване на хомеостазиса си. Въпреки че адаптивността предполага винаги определена коригираща дейност на системата по отношение на средата, източник на измененията могат да бъдат и процеси, протичащи независимо от поведението на адаптиращата се система. Благодарение на това високоорганизираните системи осигуряват устойчивост на адаптацията и обратно, възможността им да се адаптират, благодарение на общата тенденция към устойчивост е атрибут на тяхното самоопределение. Тази характеристика се отнася напълно и за човешкото общество като сложна динамична самоорганизираща се система. Междувпрочем без идеята за адаптация в споменатото й разбиране, понятието "самоорганизираща се система" се лишава от своя смисъл.

         Времето и пространството също като културата са полифункционални категории. Те определят както вече видяхме координатна система с едновременно семпъл и широк обхват на приложение. В основата са както на Нютоновата, така и на съвременната Айнщайнова парадигмална действителност. В абстрактен смисъл времето и пространството не се вместват в друга йерархично по-висока научна категория. Като "мярка" те са средство и цел в науката. Ресурсните им възможности са универсални.

         Подобно на информацията, времето и пространството могат да се дефинират като многомерна координатна система, в която всички точки отговарят на всички възможни комбинации помежду си. Това определение визира два съществени момента. Първият е едновременното проявление на паралелност и последователност, вторият - многовариантност и многоаспектност. Времето и пространството нямат начало и край, независимо че за удобство някои предлагат за "начало" т. нар. Голям взрив, а за "край" - условен бъдещ момент минус еденица. Също така за времето приемаме (само от социокултурна гледна точка), че "тече" от миналото към съвремието, а пространството (от същата гледна точка) ограничаваме с присъствието на човека.

         Времето и пространството са взаимнозависими променливи. Най-съществена характеристика на времето е скоростта. В различните пространствени измерения времето "тече" с различна скорост. И доколкото времето се измерва чрез наситеност на пространството с някакви процесуални действия и събития, струва ни се, че друга негова характеристика е непрекъснато увеличаващата му се скорост.

         Сложните динамични системи с организирана сложност, каквато
е човешкото общество се развиват (движат) чрез пулсации. Фактите и събитията имат дискретен (прекъснат) характер. Те се натрупват и експлодират. В по-ниските йерархични слоеве на обществената система тези експлозии се проявяват като саморазвитие в рамките на динамичния хомеостазис. Във високите нива на обществената структура, когато взаимодействуват основните елементи на обществената система това са пулсации, които могат по сила да надхвърлят възможностите на регулиращите механизми, да разрушат основни връзки, системата да премине в друго ниво на сложност. Скоростта на времето се увеличава. То се насища с процеси, които се наслагват, протичат с голяма скорост, отразяват цикъл, срив, реформа или революция. Това е времето на "отваряне" на обществената система. Съпровожда се с увеличаване на вариантите за развитие, нерядко и с деинституционализация на връзките в обществената система. Обществената система минава през фазата на преход. Следва "затваряне" на обществената система, ограничаване на вариантите, институционализиране на промените, снижаване на пулсациите към ниските равнища. Проявяват се особеностите на т. нар. циклично време. Особено забележимо в него е различната скорост на времето в центъра и в периферията на обществената система. Затварянето на системата означава и ограничаване на пространството (средата - външна и вътрешна) чрез нови механизми за контрол на процесите. Последните се изработват в периода на прехода и доусъвършенствуват в следващия, белязан от консолидационни процеси. Отварянето на обществената система е симптом за начало на деструктивни процеси. В тях дейността е доминираща по отношение на средата. Затварянето на системата бележи друг темпорален цикъл. Смяната на времената е основание за класификацията им. Тя може да се направи по неравномерността на скоростта на времето в процесите на отваряне и затваряне на обществената система. В този смисъл се отбелязва и известно редуване на постоянното "дискретно" време ( най-често измервано чрез линеарно-хронологическото време) с по-сложното и многоаспектно циклично време.

         Според популярните определения функционирането на системите е процес на приемане, обработка и предаване на информация. От времето на създаването на Общата теория на системите ни дели половин век. Теорията на информацията възникна като количествена математическа теория. Създателят й Клод Шенън използва вероятностно-статистически методи, разкриващи количествения аспект на информацията, разбирайки я като снета, съкратена неопределеност. Практически тази теория спомага за увеличаване пропусквателните възможности на съобщителните канали. Теорията е синтактична и се оказва неприложима при изследване на социалната информация, която винаги е свързана с психологически фактори, неподдаващи се на формализация и количествено измерване. Системният подход е изправен пред отсъствието на определен инструментариум за социалните системи. Отделни разработки се ориентират към семантични концепции. Първата е на И. Бар-Хилел и Р. Карнап. Изгражда се върху силно формализирани езици. Е. Войшвило преодолява напълно вероятностно-статистическия подход, въвеждайки понятието "истинност" за съждения намаляващи ентропията в системите. Следващата стъпка е на А. Урсул, който предлага семантично тълкуване на алгоритмичната теория за информацията на А. Колмогоров. Така се стига до редица ценностни прагматични подходи. Стройността им е дело на подредба осъществена от А. Харкевич.

         Отново, както в изложените вече етно и исторически програми се правят опити за намиране на една "мярка", която синтактично, семантично или прагматично ще измерва и представя функцията на системите. Това поставя на дневен ред отново въпросът "Какво е информацията?". Сред многобройните отговори значим интерес предизвикват тези, които обвързват информацията с енергията. Енергетичната концепция за информацията се разработва от М. Сетров и А. Урсул. Те развиват идеята, че информационното въздействие се извършва чрез енергетични процеси, чиято основна характеристика е вариантността и разнообразието. Още Клод Шенън установява, че колкото по-голямо е разнообразието на елементите на предаващата система, толкова повече информация се предава. Това твърдение изглежда има много по-широка валидност, независимо че разнообразието на системата от сигнали все още не определя нейната ценност и съдържателност. Теорията на отражението, стъпваща на позовавания на Ленин е разкритикувана от В. Тюхтин и ограничена само в рамките на саморазвиващите се високоорганизирани системи. Отречена е информацията като всеобщо свойство на материята, приема се че тя е мисловна категория.

         Безспорно това са постижения на руската теоретична мисъл. Те обаче не ни приближават кой знае колко към съществения проблем за "мярка" на структурата и функцията на системите. Затова се търсят пътища за подход, който ще съвмести постиженията на теоретичната кибернетика с тези на антропологията и изобщо на обществознанието. Резултатът в крайна сметка е появата на два нови подхода - атрибутивен (разглежда информацията в подвижната материя като елемент със своя структурност, организация, подреденост, разнообразие) и функционално-кибернетичен (информацията се разглежда като свойство само на самоуправляващите се и самоорганизиращи се системи).

         Прибавянето на информацията като присъща част от проблема за изследване пътя на Обществото не е увлечение на самозабравили се "мислители". Това е поредния опит за "минимизиране" на все по-увеличаващата се сложност в разбирането ни за Обществото. "Бракът" обаче не се оказва съвсем сполучлив. Доколкото отбелязяхме многобройни слабости в известните ни културалистични и марксистки направления и техните популярни теоретични програми, прибавянето им като поле за експерименти на системотехници и кибернетици засега само увеличава хаоса в и без това недобре подредената обществена материя. За част от системотехниците сблъсъка между формулите и "нихилистичната" обществена материя създава видимост за вероятно нетрудни решения. Обществените науки при отсъствието на нови алтернативи приемат сравнително неконфликтно намесата, като проблемът повече зависи от професионални традиции и преодоляване на психологични бариери. Съвременното състояние на този неформален контакт има своите постижения. Оказва се, че отделни идеи развити и добре аргументирани в техническите области на познанието изглеждат приемливи и за обществознанието. Те са свързани с понятията организация, управление и най-вече с поддържащия, според нас, равновесие в системите и между тях енергетичен баланс.

         Първият признак за Обществото като сложна динамична система  е представената в него организация. Вторият, доколкото се простират засега познанията ни, е неговото самоуправление. Третият е определено динамично равновесие, стъпващо на енергетичен (информационен) баланс със средата (природата).

         Представената в Обществото организация е структурен еквивалент на нещо, което присъствува във всичките му форми (пространствени и темпорални). Според нас универсалната, "материализирана" форма на обществената организация е институцията.

         В развитието си Обществото "модернизира" или "разрушава" организацията си. "Разрушаването" се проявява само дотолкова, доколкото променя в някаква степен институционните връзки в организацията, за да може в рамките на "нов" динамичен хомеостазис да се изгради и нова структура. Нейни елементи са "модернизираните" институции.

         Институциите в обществото са възлите на графа във формалния модел на всяка структура. Институциите са присъщи за всяка обществена форма, независимо от прилаганата класификация (двустепенна или многостепенна). Още Кондорсе развива идеята за многозначност на Обществото и неравномерност на развитието му. А това изключително много затруднява изследването на функционалните връзки между институциите, независимо че Малиновски ги вкарва в "Теория за организираното поведение". Възможно е неговите "интегрални императиви" да създават повече трудности при определянето им, отколкото облекчения при моделирането, ако ги използваме. Това е и причината за конформисткото отношение на Рут Бенедикт към идеята за използването на институцията като мотив за конструкции. Обратно, "Принципът на пропорционалност", въведен от Хердер, както и нашите разсъждения по-горе, са допълнителен аргумент за използване на институцията като структурен елемент на Обществото.

         Институционализмът е съвременно модерно течение в обществени интердисциплинарни области с нарастващо влияние. Днешната структура на Обществото е податлива на използването на институцията като основен елемент. Понятия като "световни институции"(наддържавни), "държавни институции", "традиционни институции" бележат низходяща градация, която с малко усилия може да се превърне в структурен модел на Обществото.

         Едно от най-сериозните основания за използването на институцията като "мярка" е нейната историческа "гъвкавост". Тя приляга еднакво добре на еволюционализма, детерминизма, културализма, консенсуализма, конфликтността, континуитета, обратната и правата перспектива. В никакъв случай не става дума за търсене на обществения "атом" като панацея за умозрителни конструкции. Различните институционални равнища са сходими с различните абстрактни нива на изследване на Обществото. Във всички случаи обаче, идеята е обвързана със използването на системните взаимоотношения и разглеждането на Обществото като подобно само на себе си. Така най-ниската системна степен (интегративно ниво) в Обществото днес е съпоставима с най-високата чрез документно-информационните връзки, които се осъществяват за да функционират институционните елементи в рамките на структурното си място.

         Институционният харктер на обществената структура предполага аритмичното развитие на обществения процес. Временно-пространствените му измерения могат да приемат формата на "фазови пулсации". Това означава развитие на институционните елементи до запълване на пространствата им за движение и настъпването на определен срив (аритмичен импулс), ако системата влезе в конфликт със средата. След период на преход, обществената "машина" стабилизира функциите си в рамките на нова институционална действителност, нови параметри и нови отношения (информационно енергетични) със средата. Проблемът за "прехода" досега е разглеждан и моделиран основно от антрополози и социолози в рамките на преминаването от традиционно към модерно общество. Общественият преход в съвременното общество може да се моделира с по-ясна перспектива и чистота в институционален план. Създаването на конкретен модел на промяната от системна гледна точка чрез основно използване на институционалните взаимоотношения може да бъде пример, който успешно ще балансира между геополитическото моделиране и това на традиционните антрополози и историци.

         Институционните взаимооношения на по-ниско равнище, въпреки че се развиват в зададени параметри имат особеността да са по-нестабилни и сравнително лесно да променят обсега си на дейност. Колкото обаче е по-ниско равнището, независимо от сравнителната неопределеност на институциите (или може би точно за това) обществената система запазва хомеостазиса си, защото високите интегративни нива поглъщат (успокояват) неравновесията. Този проблем, разгледан в институционален план би доказал, че ниските интегративни нива в държавната организация като модел са съпоставими с общата системна динамика във всички държавни организации.

         Парадигмалната институция не е измислена конструкция. Организацията на Обществото, представена чрез института, институцията, във всяка от парадигмалните действителности, има своя класификация, идентична или близка за всички сходни обществени равнища. Динамиката на развитие неминуемо следва сходните класификационни схеми. От последните е възможно да се възпроизведе общия модел на прехода и развитието. Преходът и развитието в една парадигмална действителност са двата основни елемента, които определят обществената система. Те са едновременно мотиви за класификация, граници на обществената система, фази в нейния път, исторически и филосфски категории, без които моделирането на Обществото не е възможно. Опирайки се на институцията като елемент от структурата на организацията последното от мечта е възможно да се превърне в действителност.