13. Цивилизационен подход в историята

Цивилизационен подход в историята

 

За термина “цивилизация”

Думата цивилизация навлиза в българския език от френския, където се появява през 1734 г, Етимологията й е известна. Произлиза от прила­гателното цивилизован (XVIІв.), образувано от глагола цивилизовам (XVI в.), който заедно с наречието цивилно (XIV в.) произхожда от при­лагателното цивилен (XIII в.), което пък от своя страна е заето от латинското civitas (държава). Понятието държава е тясно свързано с това за град. Принципно и в двете понятия се влага идеята за принадлежност към организирана общност, представляваща или заместваща държавата и семантично свър­зана с идеята за по-смекчени нрави. По същия начин от гръцката дума polis (град, държава), през латинския език в лицето на прилагателното роlitis се раждат известните ни думи полиция (XIII в.), политика (XIV в.) и поли­цай (XVI в.), смесвайки и постепенно разграничавайки идеите за нравстве­ност, държавност и обществен ред. Подобна е съдбата и на латинската дума urbs (град), дала живот на прилагателното урбанистичен (XIII в.) и съществителното урбанистика (XVI в.). Заслужава в този ред от мисли да се обърне и внимание на ясно декларираната в обществознанието връзка, че ци­вилният, градски, урбанизиран човек е също така и буржоа (гражданин) -дума, произлизаща от немските burger  и burg. Накрая вследствие на термина цивилизация се появява и думата цивилизатор (XIX в.). Всички тези думи, гравитиращи около корена сite (град), носят в себе си идеята за напредък, развитие, црогрес или по-висш ред. Преди всичко в говоримия език под цивилизация се е разбирало и актът на цивилизоване -  процес, предназна­чен да включи (като промени) и част от онези, които са извън града. В различните общества това са селяните, туземците, диваците. По-късно цивилизацията се превръща в състояние на цивилизованост - съвкупност от качествата, придобити в живота извън природата, докато накрая става сбор от явленията, характеризиращи жи­вота в този друг свят, създаден от човека-гражданин.

Друга ключова дума е думата култура, появила се във френския език през ХІІІ век, последвана от думите култиватор (XIV в.) и култи­вирам (обработвам) (XV в.), като двете значения на думата се разделят едва през XIX век.

Появила се през века на Просвещението, когато френският език влияе на почти всички европейски езици, думата цивилизация се разпространява в почти непроме­нен вид сред много от тях (английски - civilization, испанс­ки - civilizacion, италиански - civilisazione, немски - Zivilisation руски - цивилизация и пр.). През времето, когато ев­ропейците напуската границите на континента и правят опити да овладеята икономически, политически и интелектуално света, цивилизацията, цивилизаторската мисия, както и културата са възприемани като нещо единно и неделимо. Постепенно в течение на времето след задълбоча­ване на познанията си върху света, както и след като осъзнават в дълбочина включително  собстве­ните си различия, европейците възприемат идеята, че съществуват толкова култури, колкото езици и народи и че навярно цивилизациите също са различни и многобройни. Така се поставя началото на преодоляващ границите раз­мисъл върху същността на културата и цивилизацията, кой­то продължава и до днес. Най-значителни отлики в разбирането на двете същностни понятия започват да се открояват в немската научна мисъл. На първо време двете понятия са противопоставени на базата на разнопосочните им стилистични отсенки. Гьоте предлага термина Politur вместо Zivilisation като противоположност на Kultur, а към Kultur и Zivilisation немският език добавя и термина Bilding със значение на културна формация (Подробно и аналитично по въпроса вж. първа глава на класическата вече книга на Норберт Елиас “Относно процеса на цивилизация” – бълг. изд. С. 1999, т.І, стр. 65-116). Във френския обаче, както и в повечето от другите европейски езици, това различие рядко е систематизирано и двете ду­ми остават свързани като взаимно свързани, вкл. допълва­щи се. Най-сериозната промяна в по-ново време е постепен­ното признаване на разликата в културите и цивилизациите при т. нар. преход във възприемане на понятието в множествено число.

Схеми на линейна еволюция

В момента, когато термина цивилизация си пробива път, Ев­ропа открива и традиционните неразвити култури на “диваците”. В успореден план започва систематично и задълбочаващо се описание на света, както и дискусията върху перспективите пред човечеството - нещо, което продължава и до днес. Основното противо­поставяне между природа и култура дава възможност за първо и най-общо разделение между „естествените" и „културните" народи (Naturvolk и Kulturvolk), т.е. между примитивни и цивилизовани народи. Тази класификация е обща, неточна и недостатъчна. Тя в никакъв случай не може да обхване цялото Общество. Сред социолозите постепенно се налага трипартитна система на човешките състояния. Видимо това не е само семпъл спомен от класи­ческата древност. Етапите през които преминава човечеството според тази концепция са  диващина, варварщина и цивилизованост. Така­ва е схемата на Е. Б. Тейлър (1832-1917), изложена в произведението му  “Примитивна култура ...(1871)”. От своя страна Левис Морган (1818- 1881)  през 1877 доусъвършенства схемата, като разделя все­ки етап на по три стадия, развиващи се във възходяща линия. Културните завоевания във всеки от етапите имат нови и различни характеристики. Дивачеството преминава през първи етап свързан с поява и развитие на второсигналната система (езика), втори етап в който постижения са огъня и брадвата, и трети в който модерността се свързва с подобряване на оръжията и появата на лъка. Варварството също е с три последователни стадия като  старото варварство се свързва с появата на керамиката, средното – с опитомяването на животни и развитие на земеделието, а новото варварство постига металолеенето и най-вече използването на желязото. Цивилизоваността също има своите етапи и постижения. Най-старата цивилизация се свързва с появата на писмеността, средният етап се свързва с изобретяването на барута, компаса, книгопечатането и пр., а последния нов етап на цивилизация използва парната машина и електричеството.

         Успехите на френетично развиващата се нова научна дисциплина – археологията прави опити за нова класификация, която бързо завоюва значими позиции. Основните деления, които влизат и в учебниците през ХІХ в. са  палеолит (изсе­чен камък, събирателство, лов, малки скитащи групи), неолит (изгладен камък, земеделие, опитомяване, групови жи­лища) и исторически общества (писменост, градове, дър­жави, обществени класи).

         Сред европейските значими анализатори на човешкото развитие през втората половина на ХІХ в. се появява и мащабно налага Карл Маркс. Той създава приемлива различна от дотогавашните своя схема на общочовешкото развитие базирана върху начините на производство, които пораждат обществените строеве: родово-общинен (примитивен комунизъм), античен (робовладелски), феодален и буржоа­зен (капиталистически), Анализът на някои извъневропейски общества кара марксистки автори като Витфогел (Ori­ental Society a Comparative Study of Total Power, 1957) на мястото на еволюцията от робовладелство към феодали­зъм да въведат като вариант вече загатнатия, дори в известна степен развит от Фридрих Енгелс ази­атски начин на производство, който поражда ориенталс­ката деспотична държава. От друга страна изучаването на родствените структури на африканските общности (Еванс-Причард) създава предпоставки за  включване в хипотетичен, а защо не и в теоретичен план на още един производствен модел - селския или раннородовия, който според автора ражда капитализъм или е поне предпоставка за него (Самир Амин, Неравномерното развитие, есе върху обществените формации на перифер­ния капитализъм, Paris, 1973).

Всички тези схеми, които се опитват да наложат едно общо социологическо схващане за еволюцията като следствие от техноло­гическия прогрес, се натъкват на несъответствия, разминавания, както и на различните скорости в развитието на обществата.Затова видимо тези схеми изпитват затруднения да обхванат всички части на човечеството, участващи в едно или друго време в различни по характер цивилизации. Тези схеми се стремят да наложат разчленяване във всичко на последователни (на места дори детермистично, задължителни) етапи. Нерядко те са свързани с определени хегемонии на размити династии (египетска, пер­сийска, гръцка, латинска, немска и пр.), на отделни последователни епохи (Антич­ност, Средновековие, Модерно време) или на пъстра и понякога непретенциозна комбинация от неясни съотношения на време и пространства запълнени с индивиди, групи и цели общества. Всичко това намеква недвусмислено, че става дума за класификации, периодизации и други разчленявания, които са валидни за част от планетата, но трудно дават представа за отделните или частични еволюции в отдалечените общес­тва или в онези, които нямат контакт помежду си.

Шпенглер и цикличната концепция

Паралелният подход в сериозната литература систематично е развит и изложен от немския философ Освалд Шпенглер (1880-1936) в Залезът на Запада (опит за мор­фология на световната история, 1918- 1922, София, ЛИК, 1995.) Той разли­чава осем големи цивилизации - египетска, вавилонска, индийска, китайска, мексиканска, антична, класическа, арабска и западна. Разглежда ги една по една и сравнява еволю­цията им елемент по елемент. Това сравнение го води до цикличната концепция за развитието, в която цивилизацията е следствие на културата. За Шпенглер културата характеризира периодите на възход и зенит (про­лет, лято, есен), докато цивилизацията е залеза (зимата) на всяко от големите колективни приключения на една част от човечеството. Наистина от тази гледна точка цикличността навява песимизъм, но въпреки това концепцията на Шпенглер е предостатъчно продуктивна. Тя поражда множес­тво основателни аналогии и предлага обяснения, както на упадъка, така и на възраждането на големите обществено-политико-културни образувания, ко­ито все още продължаваме да именуваме цивилизации. Това е концепция, вдъхновена от биологията. В нея цивилизациите се представят като живи, т.е. смъртни същества.

Етапът на „цивилизацията" в смисъла, влаган от Шпенглер, е етап на залеза, който оповестява края на цикъла. След периода на блика­щата, оригинална и динамична култура, период който изгражда и постига зрелостта, като в същото време постига и кулминации белязани от Александър, Харун ел Рашид или Бонапарт, следва спад, белязан от излизането на преден план на урбанистичния фактор и на големия космополитен град (Пергам, Алек­сандрия, Рим, Виена и пр.), на доминирането на парите, лукса, спорта, нервната възбуда, артистичния формализъм, на колосалните архитек­турни конструкции, на засиления интерес към екзотичното, на промен­ливите модни увлечения, на материализма и скептицизма, на деградирането на абстрактната мисъл и професионалната философия чрез затварянето й в библиотеките, на чувството за края на света.

Неумолимата перспектива за предстоящата склероза се съчетава с радикален песимизъм по отношение на Запада, както междувпрочем и за всяка друга „цивилизация". „Надеждата е подлост”, казва той в разрез с цялата западна традиция, въплътена от Ернст Блох, който в Принципът на на­деждата (1949-1959) казва че „ние не притежаваме сигурност, ние притежаваме единствено надежда". Обсебен от идеята си за края на цикъла, Шпенглер отказва да разсъждава върху „Вечното завръщане”, което е присъщо на всяка циклична представа. С това той пропуска да извърши прехода от иманентността на една култура-цивилизация към трансцедентността, свързваща я с предходните и следва­щите цивилизации, т.е. към палингснсзата на цивилизациите.

Тойнби и цивилизационното продължение

Това прави английският историк Арнолд Тойнби (1889-1975) в дванадесетте тома на огромната си, станала класическа творба A Study of History (1934-1961).

Тойнби изработва подробна типология и класифика­ция на цивилизациите, които представя като мащабни социетални образувания, притежаващи обществена, полити­ческа, културна и религиозна самобитност. Те са колектив­ни организми, които преминават през стадиите на раждане (предобразуване и образуване), зрялост (универсалната държава), упадък и загиване, но всеки един стадий е свързан със сродните му чрез последователността във времето или вли­янието на пространството. Безспорно и концепцията на Тойнби е цкилична, но тя успява да изведе много по сполучливо от Шпенглер ред а на своеоб­разни генерации от социо-културни единства, които след­ват живота на човечеството под формата на „мрежи" или „дървета" по примера на биологичния филетизъм. В хода на творбата, писана в про­дължение на четвърт век, Тойнби прекроява своята класи­фикация на цивилизациите. Тръгнал в първите десет тома от 21 напълно развити цивилизации плюс 3 неосъществени и 5 прекъснати, в XII том (Нови размишления, 1961) той стига общо до 34 цивилизации, за да приключи броят на цивилизациите вече в История (1975) до 38.

Тридесет и две цивилизации в окончателното описание на теорията са представени като изцяло развити или „раз­цъфтели". От тях седем са „независими". Това са първичните египетска и андска цивилизации плюс “изолираните” егейска, шумеро-акадска, индска, китайска и средноамериканска цивилизации. Последните пет цивилизации не са съвсем, „нес­вързани" с двете предходни, но не са и напълно изолирани.

Към горните седем цивилизации се прибавят още осем, „свър­зани" с първите цивилизации в две последователни генерации наричани още „фурни" (batch).    Първата генерация или “фурна”обхваща:

- сирийската цивилизация, свързана с египетската, шумеро-акадската, егейската и хетската цивилизации;

-елинистическата цивилизация, свързана с егейската;

        -индийската цивилизация, свързана с индската;

        -двете африкански цивилизация, на изток, после на запад,свързани с египетската, после с ислямската и западната.

         Към втората „фурна" спадат западната, православната (византийската) и ислямската цивилизации, свързани с елинистическата и сирийската.

         Освен тези 15 цивилизации, които следват в рамките на три генерации, Тойнби изброява още 17 сателитни и 6 прекъснати цивилизации или предцивилизации.

Седемнадесетте сателитни цивилизации са:

 -хетската, урартската и еламска, гравитиращи към шумеро-акадската цивилизация;

 -цивилизация, сателитна на египетската;

 -италийската цивилизация, близка на елинистическата;

       -иранската цивилизация, сателитна на шумеро-акадската, по-късно на сирийската;

       -номадската цивилизация, съпътстваща съседните й уседнали цивилизации от евроазиатските и африканските степи;

       -тибетската и югоизточно азиатската цивилизации, сате­литни на индийската;

       -корейската, японската и виетнамската цивилизации, сателитни на китайската;     -руската цивилизация, отначало съпътстваща православна­та, а по-късно западната;

         -южноандската и северноандската цивилизации, сродни на андската;

 -югозападната (на Съединените щати) и мисисипската ци­вилизации, сателитни на средноамериканската.

Шестте прекъснати или погълнати цивилизации (предцивилизации) са:

-първа сирийска или предсирийската цивилизация (хуритска и митанийска), сателитна иа шумеро-акадската и погъл­ната от египетската;

-монофизитска цивилизация (на християните от Близкия изток, Сирия, Египет и Етиопия);

- несторианска цивилизация (на по-източните хрис­тияни от Иран, централна Азия и Индия). Последните две цивилизации са сате­литни на сирийската и са погълнати от ислямската цивилизация.

-скандинавска цивилизация;

 -цивилизации на крайния запад (на ирландското християнство);

 -Цивилизация на средновековните градове-държави. Последните три цивилизации са сателитни на западната и са по­гълнати от нея.

         Ще отбележим, че в крайна сметка Арнолд Тойнби си задава въпроса дали еламската, урартската, мероитската и италийската цивилизации заслужа­ват да бъдат наречени цивилизации, или не представляват по-скоро обик­новени „културни провинции" на съседните им цивилизации. Нека отбележим също така, че наред с първата си класификация от двадесет и една цивилизации, сред прекъснатите цивилизации Тойнби споменава като пример и пет „възпрени" цивилизации - спартанската, номадската (от евроазиатските степи), отоманската, полинезийската и ескимоската. В същото време настоятелно се връща върху съдбата на някои „вкаменели реликви", изкристализирали в следните социо-религиозни групи:

- Четири производни на сирийската цивилизация: евреи, перси, монофизити (в четири района: Армения, Месопотамия, Египет, Етиопия) и несториани (в два района: Кюрдистан и Индия);

 - Три производни на индийската цивилизация: джаини, общества на будизма хинаяна (Шри Ланка, Бирма, Тайланд, Лаос, Кам­боджа) и на ламайския будизъм махаяна (Тибет, Монголия).

Класификацията на Тойнби, която е твърде исторична и обръща прекалено внимание на големите религии като проводници на палингенезата, е подлагана на критики и ка­то замисъл, и в детайли (особено там, където говори за „ре­гионални" цивилизации, свеждащи се до един-единствсн на­род), но в крайна сметка тя ни предлага задълбочена морфо­логия и методологична типология на цивилизационните фе­номени и ни отвежда до една изключителна визия за планетарния синтез и метаморфозите на обществата, която и до днес е високо ценена от голям брой историци.

Дуалнстнчески противостояния

Наред с може би преувеличеното раздробяване на цивилизациите от Тойнби се появяват и други, далеч по-прости системи на обзор върху обществата, които напомнят първичното противостояние цивилизация/нецивилизация.

Изключителното и неоспоримо завладяване на целия свят от стра­на на индустриалното общество и свързаните с него начини на живот и мислене, ни кара да гледаме на културното уеднаквяване на човечест­вото като на нещо предстоящо и неизбежно, а заедно с това и да приемаме всичко чуждо на този модел като примитивно, архаично и осъдено да изчезне. Безспорно си пробива път и става твърде популярна идеята, че една цивилизация ще се издигне над всички останали и ще ги погълне. Тази, може би по-редно да наречем концепция, се основава върху противостоянието между един динамичен център на технически, икономически, политически и културни нововъведения и една маргинална, застояла периферия. Ес­тествено тази концепция лесно се налага в съвременния свят, в който развитото северно полукълбо сякаш е призвано да поведе за ръка едва прохождащия по пътя на развитието Юг.

В един не толкова планетарен, а по-скоро регионален мащаб е видно, че всички развиващи се общества установяват и подчертават различията, които ги разграничават от съседните им човешки групи застинали в един по-примитивен стадий. Именно това има предвид китайската традиция, като разделя народите на „сурови" – това са планинс­ките народи, останали извън китайската цивилизация и „изпечени", т. е. самите китайци и асимилираните от тях, културно синизирани народи. По същия начин и Клод Леви-Строс разделя обществата на „горе­щи" (т. е. въвлечени в един еволюционен процес на натрупване на но­вости, богатство и обществена енергия) и „хладни" (застинали в не­подвижността на своите технически граници, нрави, вярвания, митове и дори светоглед). Всъщност това. е старото разделение между обществата на „исторически", навлезли в спирала от видоизменения, но заедно с това самоосъзнаващи се благодарение на писмеността, и „неисторически", или предисторичсски, останали в примитивния и неподвижен стадий на устната традиция. Наред с тях битува и простото разделение между „висши" и „примитивни" цивилизации, както все още някои се изразяват, при което първите са описани отвътре благодарение на хронисти, историци, социолози и пр., занимаващи се преди всичко с текстове, докато вторите са обект на изучаване от страна на етнографи и етнолози, които наблюда­ват фактите и събират сведения за устната им култура.

Факт е, че съществува разделение. Видимо вглеждайки се в света, хората продължават да си задават въпроса какво точно прави така, че едно общество, водено от вътрешната си динамика и ресурс, се самозадейства духовно, социално и икономически, търпипромени като развива тен­денции да оспорва, разграничава, усъвършенства и преодолява утвър­дени форми, точно така както в една ядрена реакция процесът на делене става необратим. Винаги обаче се стига до старото разделение между цивилизование градски човек и хванатия от гората дивак. Съществува и другият тип разделение, отвеждащо ни до същите незапомнени времена, но то отново е между цивилизования човек - т.е. ние, които говорим добре - и другия, съседа, варварина, който говори зле (нашия език), т.е. бръщолеви неразбираемо и преиначава нашите обичаи. Това подмолно разде­ление винаги оцелява - дотолкова варваринът, полуцивилизованият ни се струва близък, почти като заплаха от страна на едно състояние, от което току-що сме се откъснали.

Подобна близост се съдържа и в разделението Изток-Запад. За китайците, осъзнали себе си като обитаващи „империята на Средоточи­ето", европейците не са нищо друго, освен западни варвари. За европей­ците източните им съседи винаги са били главна заплаха - тази, която произхожда от една пряко антагонистична, ще рече сродна цивилиза­ция. Такива са мидийиите и персите за гърците, сасанидските перси за византийците, византийците за западните християни, мюсюлманите (араби и тур­ци) изобщо за християните, азиатците за европейците от колониалната епоха и т. н.

„О, Изтокът си е Изток и Западът си е Запад и те никога няма да се срещнат" (Р. Киплинг, Балада за Изтока и Запада, 1892).

Дали Изток-Запад не е двойката - в динамичния смисъл на тер­мина, - около която от хилядолетия се върти светът? Във всеки случай противопоставянето им непрестанно навежда на размисли онези, кои­то се стремят да надскочат хоризонта на собствената си цивилизация.

Всичко е цивилизация

След двувековна употреба на термините култура и цивилизация, те все още не са разграничени, нито във френ­ския, нито в английския, нито в немски, още по-малко в руския езици. Думата „култура" може да означава съвкупността от познания, вярвания, техничес­ки умения, нрави и обичаи на едно общество. Думата „ци­вилизация" също. Ако в немския език термина цивилизация, в по-го­ляма степен е свързана с онези общества, които са достиг­нали до стадия на градския бит и писмеността, то в анг­лийския и френския двете думи еднакво се отнасят към ду­ховните и материалните ценности на всяка една човешка група.

Така в близкото минало се говори за „Цивилизации на палеолита" (Ф. Урс, 1982), както малко по-преди се говореше за циви­лизациите на черна Африка (Боман и Уестърман, 1947). Вероятно това е някакво следствие на факта, че терминът „културен кръг" (Kulturkreis) на виенската етноложка школа беше преведен като „цивилизационен кръг" или “Culture Area” на английски. Но ако тръгнем оттук и отбележим експлоатираността на понятието в съвремието, отново ще стигнем до задънена улица, защото например дори в частнобългарски смисъл един Иван Божилов употребява понятието цивилизация  и в смисъла на “преславска цивилизация” – което звучи много прекалено и ангажиращо.

Ще отбележим също така но в по-общ смисъл, че е видим стремежа на думата циви­лизация да се придаде по-широк смисъл, отколкото на ду­мата култура. В човешки план тя именува най-големите гру­пи, на които се разделя човечеството: ислямска, европейс­ка и пр. цивилизации. В същото време думата култура по-скоро се отнася до групи в рамките на един език или една народност: френска, арабска и пр. култури, без обаче двете да бъдат стриктно разграничени, тъй като говорим  за “преславска цивилизация”  или по обемното „френска цивилизация". На последната обаче придаваме по-широк смисъл от този на „френска култура", т.е. в нея включваме „цивилизационни факти", свързани с кухнята, бита, дома и пр., или онова, което англосаксонците впис­ват в понятието „материална култура", докато французите въпреки всичко предпочитат да вписват в материалната кул­тура най-вече категориите на интелектуалното познание.

Така терминът „цивилизация" остава по-скоро със значение на „съвкупност от социални феномени (религиозни, морални, естетически, научни, технически), общи за една голяма обществена среда или за група от общества".

Същевременно думата „култура" изразява „съвкуп­ност от интелектуалните аспекти на една цивилизация" - определение, което съществено я доближава към смисъла на термина „идеология": „Съвкупност от идеи, вярвания и учения, присъщи на дадена епоха, об­щество или класа".

Тук е мястото да отбележим, че в крайна сметка до­ри и невежеството - заедно със своите забрани и табута - е цивилизация, тъй като умението, както и неумението (желанието или нежеланието) да се възползваш от даден минерален, растителен или животински ресурс е цивилизационен признак. Цивилизацията на дадено общество или етнос включва или не доенето на биволите, които отглеж­да. Същото се отнася и до културата, която може да включ­ва или не дадено познание. Културата на дадена цивилиза­ция не позволява броенето с числа, по-големи от 5..

Съществуват три основни нива на разграничения в културата-идеология и в материалната цивилизация - макросоциетално - цивилизациите, средносоциетално - на­ционалните култури и инфрасоциетално - местните, (в регионален или субетнически аспект) или социалните (кла­сови) субкултури. Неразбирането или несъобразяването с тези важни за обществото характеристики води до значими недостатъци на вкл. Известни и използваеми теории. На тази база един френски автор критикува логично и големия Карл Маркс. „Взрян най-вече в това планетарно дви­жение, чието значение и размах пророчески предугажда, Маркс не обръща внимание на онези фактори, които съз­дават различията в цивилизациите и по такъв начин ома­ловажава тежестта .на националните и етническите специфики". След Маркс последователите му също са склонни да преувеличават междусоциеталните различия. Ленин прави същите трудно базирани на на сериозна преценка, независимо от логичността си заключения: „Всяка национална култура съдържа всъщ­ност две национални култури. Сьществува една руска кул­тура на Пуричекевич, Горчков и Струве, но съществува и една друга руска култура, характеризирана от имената на Чернишевски и Плеханов" (В. И. Ленин, Критични бележ­ки върху националния въпрос). Именно тези погрешни и илюзорни схващания относно същинските разделителни линии на културите стоят в основата на много от грешки­те на идеолозите и политиците, както и на всички онези, които от два века насам дискутират върху значението на понятията национализъм и социализъм, партикуларизъм и универсализъм. Хората, всички заедно и всеки поотдел­но, проявяват различна степен на принадлежност към една култура - факт, който самите те осъзнават в една или друга степен. Затова и са им присъщи различни системи на мислене и поведение, които зависят от техни­те ценности и от посоката на чувството им за солидарност. Така по отношение на човечеството, цивилизация­та, етноса или класата, всеки принадлежи към едни или дру­ги техни аспекти чрез различните сегменти на своята кул­тура. Ето защо всяка идеология по необходимост е зависи­ма от географския, етническия и социалния произход на ней­ните носители.

Ако се разгледат статистически  избраните произведения на Мао Дзъ-Дун и се изчислят процентното съотношение на съдър­жащите се в тях позовавания, ще се установи (според V. Holubnychy), че Мао по-често цитира китайската традиция, отколкото своите учи­тели по марксизъм. Конфуцианските и неоконфуцианските цитати са 22 %, даоитските и маоистките - 12 %, китайски легенди и литература - 13 %, докато цитатите от Маркс и Енгеяс са 4% от Ленин -18%, от Сталин - 24 %. Така ако проявяваме вкус към епитетите, бихме могли да кажем, че маоистката идеология е сталинско-конфуцианска или дао-конфуцианска, белязана от марксизъм-ленинизъм-сталинизъм, но във .всички случаи тя е китайски марксизъм. Фактът показва, че дори и мислите с претенции за универ­салност запазват вкуса на културния ареал, от който са про­излезли, т.е. на своята цивилизация.