14. Екологична рамка на цивилизациите

Екологична рамка на цивилизациите

Ойкуменът

         Разпределе­нието на големите цивилизации в по-голяма или по-малка степен съответства на основното континентално и подконтинентално разделение на сушата. Известно е още, че чове­чеството не е заселено равномерно върху земната повър­хност. Плътността му е различна и зависи от физическите препятствия, които при заселването си хората са срещали по пътя си, от начините, създадени, за да се преодолеят. Според Тойнби тези „предизвикателства"на естествената среда стимулират ди­намиката на всяка цивилизация. Въпреки че човек показва изненадващи и разностранни способности да се адап­тира в враждебната околна среда, най-големите препятствия в лицето на океански пространства, планински маси­ви, пустинни или ледникови територии са възпирали човешките потоци принуждавайки, ги да се съсредоточат в онези части на земята, където условията за живот са по-благоприятни.

         Както всеки животински или растителен вид от биосферата, човечеството не е раз­пространено равномерно. То се съсредоточава в еко­логични ниши,  които са открити и усвоени постепенно. Във всяка от тези ниши благодарение на изолираностга си и местното влияние видовете развиват свои адаптивни и отличителни феномени, които стават общи за даден район. Така се създават различни балансирани растително-животински биоценози, чиято основна характеристика е екосистемна стабилност. Това общо правило на екологията е приложимо за човечеството с уговорката, че човешките общес­тва са продукт не само на околната среда (детерминистка предс­тава), а са организирани и чрез определящата от този контакт култура. В същото време многобройните култури на свой ред се намират във вза­имен контакт и непрестанно обменят помежду си своите достижения, които всяка от тях интегрира в специфичната си жизнена и мисловна система.

         Ойкуменът т.е. „обитаемата земя" обхваща две трети от земната суша (около 100 милиона квад­ратни километра ). От него са изклю­чени ледените пустини (Антарктика, Гренландия, Далеч­ния американски и сибирски Север - 26 милиона км²) и Го­лямата безводна диагонала на Стария свят, която тръгва от Сахара и Гоби (13 милиона км²) и преминава през тро­пическите и субтропически пустини на Скалистите пла­нини, Андите, Намибия и Австралия (10 милиона км²). Само малобройни човешки групи са се адаптирали да живеят в тези райони, или са придобили умения да ги прекосяват. Тези области са не само почти безлюдни, но представляват и трудно преодолими бариери между обитаваните райони. Подобни на тях са и най-големите планински масиви. Те съчетават огромни пространства от рязко променящ се релеф с край­ни температурни разлики. Такава е алпийска­та система, която се разпростира от Алпите до Хималаите. Тя преминава през огромното тибетско плато (4 милиона км²) и прегражда централната част на Азия. Тази планинска система пресича Голямата безводна диагонала в сърцето на Стария свят и подсилва разделението му на отделни подконтиненти, което дълго време е възпирало контакта меж­ду цивилизациите.

         За сметка на това в тропическата зона големите пла­нински системи създават „хладни" или „умерени земи", кои­то привличат големи човешки групи, Източна Аф­рика, Централна и Латинска Америка.

Накрая пос­ледната преграда за широкото придвижване на човешки ма­си са зоните на гъстите екваториални гори. Това са преди всичко амазонската селва (5 милиона км²), гвинео-конгоанските гори (2 милиона км²), и горите в Югоизточна Азия и Нова Гвинея (2 милиона км²). Последните са твърде разпокъсани поради особеностите на релефа и раз­положението им по крайбрежието.

         Студение, без­водни, високопланински или гористи пространства разделят и без това накъсаната от континентите суша, на големи групи от зони, които поради климатичните (уме­рени или топли) или орографските си условия (равнини, плата и пр.) са подходя­щи за населването им от хора. Наричат ги подконтиненти на ойкумена. От фи­зическа гледна точка те не са хомогенни и се разделят на отделни сегменти със собствен ха­рактер на пейзаж и ресурс за човешка дейност. Освен релефа, като главен източник на това сегментиране определе­на роля играе и климатът. Той е основна причина за значителните демографски ва­риации в рамките на един подконтинент.

         Климатичните зони преминават през обитаваните континенти и в зависимост от режима на ветровете и валежите определят малко на брой големи естествени биогеографски единства. Това са зоните с общи биологични характеристики, изразявани в балансирано съжителство на големи сектори от сухоземния свят и включващи системно равновесие в структурата почви-флора-фауна. Тези голе­ми биогеографски единства, разделени на вътрешни биоми са:

         - Арктическа и субарктическа зона. Характе­ризира се с арктически тундри и иглолистни гори;

         -Умерена зона. Пейзажът е от широколистни гори и черно­земни поля (руските степи, канадските прерии, пампасите) в по-сухата континентална вътрешност;

         -Средиземноморска зона. Включва сухи лета в югозападните части на континентите и отсъствие на сух сезон във влажните субтропични гори по югоизточните брегове;

         -Тропическа зона. В зависимост от влажността тя поражда пейза­жите на горещи пустини, голи степни пространства, са­вани, редки („мусонни") и гъсти („валежни") екватори­ални гори.

         Седемте основни подконтиненти на ойкумена заедно с основните им биоми са:

         1. Средиземноморско-европейско пространство. То е гористо на север и запад, средиземноморско на юг, степно на югоизток и се  простира до сърцето на Азия;

         2. Пространство на далечния изток. То обединява в един и същ мусонен климат с недоловими различия умерените те­ритории на северен Китай, Корея и Япония, субтропическите гори на южен Китай и тропическите гори на индокитайския полуостров.

         3. Индийски подконтинент. На запад граничи с Безводната диагонала, на север с Хималаите а на изток с гористите ве­риги на югоизточна Азия. Основен облик му придават мусонните гори;

         4. Голяма дъга от голи степни пространства, савани и редки африкански гори от Кабо Верде до нос Добра Надежда;

         5. Големите гористи и степни равнини на Северна Америка, достигащи до умерените мексикански плата;

         6. Разпръснатите високопланински земи на Андите, на тропическото бразилско плато и на умерените пампаси;

         7. Северните (тропически), югоизточните и югозападни (уме­рени) части на Австралия.

         Седемте подконтинента, на съвременния ойкумен, не са били неиз­менни във времето. От появата на първите човекоподобни в края на терциера, животът на планетата се определя от от пет ледникови периода с междуледникови промеждутъци от затопляния, когато една след друга преминават няколко праисторически човешки раси. Всеки ледников период ограничава ойкумена. В тези периоди се разрастват ледниковите шапки, настъпва всеобщо застудяване и засушаване. За все още неумеещото да използва огъня човечество това стеснява ойкуме­на в рамките на тропиците. Обратно, междуледниковите пе­риоди на затопляне и последващите дъждовни периоди създават подходящи условия за разширяване на ойкумена към полюсите и по-високите планински райони.

         Ледниковите периоди и особено последният от тях, като втвърдяват голяма част от водите на планетата в ледници, снижават нивото на световния оке­ан с около 200 метра. Това увеличава значително броя на сухоземните просеки, като свързва преди разделени пространства. Такава е била появяващата се и изчезваща връзка между азиатския континент, Америка, Япо­ния, Индонезия, Нова Гвинея и Австралия.

         Необходимо е да се напомни, че установяването (отда­лечаването) на континентите е феномен от съвършено друго естест­во. То е свързано с геоложките ери преди кватернера, на които човекът няма как да е бил свидетел?

         Подконтинентите, които биха могли да се сравнят със седем големи екологични ниши, заемани от човечеството в различни периоди, са свързани или разделени от преходни зони (прагове, проходи, долини, провлаци, протоци и пр.), играли значима роля в историята на контактите и разпространението на цивилизациите. Основните преходни зони са:

         -евроазиатските степи от Черно море до Монголия, по които минават всички нашествия, насочени веднъж към Европа, друг път към Китай, трети път към Иран или Индия. На юг покрай тях минава: „Пътят на коприната", който свързва Китай през Туркестан със Средния Изток, а на север “Пътят на чая" от Китай към Русия покрай сибирските масиви от гори;

         -пустинните плата и преходи в Иран, свързващи Средиземно море с Индия;

         -долината на Нил и пътищата през Сахара, провеждащи от Средиземно море към суданските савани;

         -долините на индокитаиския полуостров, през които преминават планинските народи на Южен Китай;

         -протоците на източна Индонезия, прекосени преди 30 000 години от прадедите на австралийските аборигени;

         -Беринговият проток - преди провлак, - прекосен по също­то време от  азиатците, които дават началото на индианската раса;

         -Паиамският провлак и Антилският венец, свързващи двете
Америки.

         Към тези сухоземни или полусухоземни пасажи трябва да се добавят морските пътища, (каботажни или в открито море), по които се разпрос­траняват цивилизационните ресурси, а по-късно и сериозни човешки маси.

         Първите пътища в историята на човечеството са:

         -пътищата на мусонните ветрове и течения, които през лятото отвеждат от източна Африка в Арабския полуостров, от Арабския полуостров в Индия, от Индия в Индонезия и от Индоне­зия в Китай, а през зимата в обратна посока;

         -южноекваториалното течение от Индонезия към Мадагаскар;

         -тихоокеанските пътища на ветровете и теченията, използвани най-вече от запад на изток през всичките архипелази на океана;

         -пасатните и западните ветрове, които осигуряват триъгъл­ната комуникация в модерно време от Европа-Африка към Аме­рика и обратно към Европа.

         Много дългото време, не­обходимо на човешките групи да открият преходите, след което пък да тръгнат масово през тях, обяснява зат­ворения начин на живот, воден от човечеството в обшир­ни зони от ойкумена. По същия начин се обяснява и твърде неравномерното заселване на подконтинентите и отделните им области. Те са откривани една след друга, усвоявани са постепенно с малък брой първообитатели. Увеличаването на населе­нието и интензивното заселване на сушата в най-благоприятните за живот райони води до диспропорции. Големи части от ойку­мена остават полупразни или дори безлюдни. Други райони се за­селват много по-късно от останалите. В историческо време такива почти „задънени ули­ци" или безлюдни „покрайнини" са Южна Аме­рика, Южна Африка, Нова Зеландия, Сибир.

         В модерно време изключително бавното заселване на тези огромни пространства е допълнително нару­шено от спецификата на колонизацията, която в повечето случаи заменя постепенно разпилените поселения от номади с такива от уседнали земеделци. Колоните и пионерите за Южна Америка, Южна Африка, Австрапия, Нова Зеландия и Сибир са предимно от европейски произход, а за Манджурия, Синкианг, Хокайдо и др. от – азиатски. Този екстензивен процес на заселване, свързан с разширението на индустри­алната цивилизация, завършва заселването на всички голе­ми сектори на ойкумена, като постепенно преодолява препятствията, наложени от ниските температури, безводието, надморската височина и пр.

         Антропологични зони

         Праисторическите раси, които днес са изчезнали, първо­начално се появяват в Африка, т.е. в горещата зона. Пър­вите човекоподобни или „прачовеците", които се разли­чават, но не много от човекоподобните маймуни, обита­ват Южна Африка и Големите африкански езера още през последния период на терциера (плиоцена) преди около пет милиона години. Това са австралопитекът като най-стария човек от грацилен тип Australopithicus africanus, вто­рият, по-здрав тип южноафриканския Australopithicus robustus и третия известен като източноафрикански циниантроп. На тях се дължат първите цивилизации, появили се в начало­то на кватернера (долния плеистоцен) преди около 2 300 000 години. Те се характеризират с обработката на обли камъни (така наречената “Pebble Culture”) и кост. Такива са  цивили­зациите от долината на р. Омо (Етиопия), Олдувай (Танза­ния) и пр., съставляващи архаичния палеолит. Преди око­ло 1 800 000 години наред с австралопитека се появява и Homo habilis — първият представител на човешкия род (Homo), участник в същите цивилизации, където за първи път се наблюдава разделение на мъжката дейност (лова) от женската (грижата за децата).

         По-късно, преди 1 300 000 години с Homo erectus (apхантроп или предсапиенс) се зараждат цивилизациите на ранния палеолит, характеризиращи се с двустранно обработени каменни сечива и овладяване на огъня, което дава възможност на човека да се адаптира към умерените и по-хладни климатични зони като постепенно заселва Северна Африка, Европа, Индия, Индонезия (питекантроп) и Китай (синантроп).

         С първата форма на Homo sapiens (Homo sapiens neanderthalensis), пре­ди около 100 000 години в момента на последния ледников период (Вюрм) се зараждат цивилизациите на сред­ния палеолит, които откриваме в Африка, Европа и Азия заедно с първите човешки погребения. В хода на тази последна ледникова епоха преди около 35 000 години се появява и втората форма на Homo sapiens - Homo sapi­ens sapiens, или неантроп, т.е. сегашният човек, който ще създаде цивилизациите на късния палеолит. Характеризи­рат се с разнообразни сечива, поява на изкуствата, и най-същественото  -постепенното изместване на неандерталския човек.

         По време на голямото вюрмско заледяване, което е най-продължително (някъде от към 100 000 до приблизително преди 12 000 години), обитаемият свят е не само по-студен, но и по-разпокъсан от днешния поради разширяването на ледени­те пространства. Не само половината от Северна Амери­ка, Северна Европа и Сибир, но и голяма част от планинс­ките вериги в централна Азия и алпийската система са пок­рити с ледове, което поставя в изолация трите евроазиатски зони на ойкумена. Разделени и без връзка помежду си са далекоизточния сектор простиращ се между пла­нинските вериги и Тихия океан, евроазиатския сектор разположен меж­ду планинските вериги и достигналата до северна Европа ледникова шапка и индийския сектор заемащ зоната на юг от планинските вериги. За разлика от първите два, третият сектор общува по-лесно със средиземноморския, африканския и австра­лийския сектори, тъй като, поради заледяването на голяма част от водите, нивото на световния океан спада и множес­тво от днешните протоци се превръщат в провлаци. (Бабелмандебски, Босфор, Дарданели, Па дьо Кале, Малакски, Зондски, Корейски, Торесов и Басов).

         Затварянето на Евразия в три изолирани екологични ниши е причина за различна еволюция на об­щия физически прототип във всяка една от тях. Вероятно тази еволюция е в основата на сегашното разделение на човечеството на три големи расови групи:

         -В далекоизточния сектор „източните човекопо­добни" със слабо пигментирана кожа дават на­чалото на ксантодермалните (жълтокожи) раси с прави коси, средно голям нос и брахицефална (къса глава) тенденция;

            -В евроазиатския сектор „западните човекоподобни" със светла кожа, чупливи коси, тесен нос и долихоцефална (удължена глава) тенденция дават начало на левкодермалните (белокожи) раси;

        -В индийския сектор „южните човекоподобни" с пигментирана кожа, къдрави коси, широк нос и долихоцефална (дълга глава) тенденция дават начало на меланодермалните (чернокожи) раси.

        Из­точните човекоподобни се разделят на три големи монголоидни раси: северно-монголска, която е най-типичната (монголците), централно-монголска, (съответстваща на по-голямата част от китайското население) и южно-монголска (или палеомонголска), населяваща целия азиатски югоиз­ток.

         Южните човекоподобни изглежда остават по-близо до общия прототип: прото-малайската или още незиотска или ин­донезийска раса, представена от планинското население в Индокитай и Индонезия. Впоследствие тази раса се смесва с монголоидната и в архипелага се появява втора ма­лайска раса, наречена по тази причина деутеро-малайска. Югоизточната зона на източните човекоподобни е съставена от полинезийците, които представляват друг, леко различа­ващ се тип на жълтата раса. На североизток източните човекоподобни преминават през Беринговия провлак-проток на няколко вълни, повечето от които преди обособяването на монголо-идните раси, което обяснява слабо изразените монголоидни черти на индианците. Ески-мосите се заселват последни, поради което са най-близки до монголоидния тип. Накрая на северозапад, източните човекоподобни проникват в Сибир и изместват вече установилите се бели или се смесват с тях, при което дават началото на сибирската раса.

         „Западните човекоподобни"се разпространяват пре­ди всичко по посока на Европа, където постепенно ледове­те се стопяват и откъдето първите им разселения (расите Кроманьон, Шанселад и др.) изместват неандерталците, да­вайки начало на днешните раси. Първата – медитеранската е представена в целия средиземноморски басейн до Сахара, а втората – нордическата основно в северните части на континента. И двете раси са долихоцефални (дългоглави). По-късно се появяват алпийската, динарската и източноевропейската раси, възникнали от траен и загадъчен брахицефален процес в Европа. Западните човекоподоб­ни се разпространяват също така  в Средния изток стегащи до Ин­дия с долихоцефални белези, близки до медитеранските. С тези белези се формира южноориенталската или арабска, както и индоафганска или северноиндийска раса. Брахицефалните белези се проявяват още като продължение на алподинарските раси в анатолийска или арменоидска и туранска раса (в Туркестан и Китай). Накрая западните човекоподни проникват в Сибир до Тихия океан преди там да се появят жълтите раси които ги асимилират. Единствена следа от някогаш­ното бяло присъствие остава левкодермалната раса айнус, населяваща Курилските острови и остров Сахалин.

         Южните човекоподобни от Индия се разпространя­ват на последователни вълни, които елиминират нсандерталците. Първите вълни дават началото на най-стария тип,
който не е типично чернокож, и се разпространява на юг (ведите в Шри Ланка) и на югоизток (австралийските аборигени). Следващите вълни съответстват на черните раси, появили се по-късно. Това са меланоиндийци (или южноиндийци - черни, но без негроидни черти, останали на полуострова, чийто източен клон разпространява меланезийците в Оке­ания) и негритос, които еа пигмеи от Андаманските остро­ви, Малайзия и Филипините. Накрая един западен клон е съставен от койсанидите (бушмени, които имат прилика и с жълтата раса), негрилите (пигмеи) и мелано-африканците (негроафриканска раса), а вероятно и етиопците, за ко­ито е трудно да се каже дали са смесена раса между медитераните и африканците, или са възникнали преди тази диференциация.

         Появата на трите основни раси на Homo sapiens - жълта, бяла и черна в трите големи северни ареали на северния ойкумен (китайския, европейския и индийския) е последвано от праисторическо разселва­не, довело до това, че те заемат поотделно или заедно цялата обитаема суша. Жълтите раси, които стабилно се установяват в крайния изток и югоизточна Азия, се разп­ространяват също така в Америка и Полинезия заедно с предмонголските раси, откъдето произлизат индианците и полинезийците, а накрая проникват и в Сибир. Белите раси остават в европейско-средиземноморското простран­ство до Сахара и биват изместени от Сибир, но за сметка на това навлизат в Индия, която си поделят заедно с чер­ната индийска раса. Черните раси заселват Индия, две го­леми части от Океания (Австралия и Меланезия) и цяла Африка на юг от Сахара.

         Това разпределение на човечеството, устано­вило се в праисторически времена е чувствително променено от масовата миграция в модерните времена свързана основно с ко­лонизацията, търговията с негри и пр.

         Европейските народи сега са мнозинство в цяла Се­верна Америка, Сибир, Австралия и Нова Зеландия. От своя страна негроафриканците представляват значителни малцинства в Северна и Южна Америка и са преоблада­ващо мнозинство в Карибите. Един подконтинент като Ла­тинска Америка е безкрайно шарена в различните си райони, защото представителността на трите основни раси - индианци, европейци и африканци е различна. Накрая цялата картина допълнително се усложнява в ня­кои острови, където някогашната икономика на плантациите последователно е струпала европейци, африканци и азиатци. Такива са Антилите, Маскаренските острови, о. Фиджи, Хаваите и пр.

         Способността на човешките раси да се адаптират, благодарение на която са заселили целия ойкумен, доказва че човечеството не може да се сравняна с останалите живи видове, при които процесите на адаптация пораждат появата на подвидове, които от своя страна могат да съществуват само в екологичните ниши в които са се създали. А между съвременните човешки раси, които са варианти на един и същи подвид (модерния човек, хомо сапиенс сапиенс от вида сапиенс на родо хомо) не стои никаква бариера – генетична, екологична или културна, която вече да не е преодоляна.