15. Отлики и единство на цивилизациите

Отлики и единство на цивилизациите

От праистория към история

         По времето на плиоцена в продължение на 2 500 000 години се появяват различни варианти на рода Hомо. В края на последното заледяване заедно с възникването и триумфа на сегашния човек Homo sapiens sapiens се умножават и културните открития, създаващи първите цивилизации. В първия населен ойкумен (включващ и териториите на Америка и Австралия), човекът постига серия от технически открития. Сами по себе си те са нов феномен на натрупване, довел за няколко хилядоле­тия до излизането на човечеството от праисторическата епоха. Краят на вюрмското заледяване около 8 000 годи­на пр. н. е. бележи прехода към холоцена (съвременния кватернер). Към същото време се отнася и появата на новокаменната епоха – неолита, заменила старокаменния палеолит.

        Още през ранния палеолит процъфтяват някои фор­ми на изкуствата и преди всичко пещерните рисунки. С появата на брадвата, мотиката и лъка, с опито­мяването на кучето и търговията с някои суровини (кре­мък, обсидиан) се влиза в мезозоя. Започва сериозен културен поврат. Около 10 000 –та година той е видим в Средния Изток, а около 4 000 –та година се разпространява в Европа. Средният Изток, включващ Египет и района на Палестина-Сирия-Месопотамия, се утвърждава като главния център на обновление и прогрес. Оттам започва „революцията" на неолита, ко­ято превежда човечеството от икономиката на преследване (лов, риболов събирателство) към икономиката на произ­водство. Изразява се в овладяване на земеделието и скотовъдството, допълнено от техниките на керамиката, преденето и тъкането. Пряко следствие е появата на първите големи селища - Йерихон в Палести­на през VIII хилядолетие, Чатал-Хьоюк в Анатолия през VII хилядолетие. През VІ-V хилядолетие цивилизацията на уседналото селячество вече се е разпространила из цяла Ев­ропа и Иран. Тогава през V хилядолетие най-вече в Средния Изток се появяват новооткрития от решаващ харак­тер – постоянни култури, напояването в долините на Месопотамия, колелото, платното и то­пенето на медта. Заражда се халколита - епохата на медта н камъка. През IV хилядоле­тие заедно с мегалита на запад и обработката на злата на изток в Европа се появяват първите каменни сгради. През IV- ІІІ хилядолетие на свой ред халколитът се разпростра­нява а Египет, Европа и Иран. Следва металургията на бронза и желязото.

         Отбелязва се че начинът на живот се променя бързо, но разпростране­нието на нововъведенията не е в състояние да догони ри­тъма на тяхната поява. В началото палеолитът се характе­ризира с повсеместното разпространение на новооткритията. Впоследствие обаче много от технологическите изобре­тения, създадени в Африка и Средния Изток, не премина­ват Индия и не достигат Далечния Изток, а напротив, навлизат в средиземноморско-евроазиатския район. Така в мо­мента на последното заледяване, когато късният палеолит се разпространява в Европа, хората, достигнали до Австра­лия, отнасят със себе си само сечива, характерни за сред­ния палеолит.

         От ерата на мезолита и халколита, нововъведенията вече не разполагат с време да се разпространяват нався­къде поради което това става на вълни, достигащи до от­делни части от човечеството, които стоят на пътя им и са отворени за промени.

Докато цивилизациите на палеолита са последова­телни и повсеместни, тези на неолита и след него са ед­новременни и местни. Те се развиват паралелно и при наличието на елементи, някои от които са общи, а други специфични. Така се появяват различия между отделните части на човечеството, тъй като няма време нововъведе­нията да се разпространят повсеместно. От една страна се диференцират  раз­виващите се изолирано в различните части на ойкумена цивилизации, като вся­ка го бележи със своята оригиналност (връзките по­между им в повечето случаи са твърде слаби). От друга стра­на възниква пропаст между големите исторически еволю­ционни и технологически кумулативни цивилизации и оне­зи, които остават на предишния производствен и организа­ционен стадий. Този факт не само маргинализира последните, но ги поста­вя и извън еволюцията на така наречените висши цивилиза­ции. От различните начини на живот, свойствени за неолита и ерите на металургиите, възникват историческите цивилизации, които ще създадат градовете и писмеността. Вече отбелязахме, че появата на писмеността днес е общоприет признак за навлизане в т. нар. историческа епоха. В същото време са многобройни обаче и групите, които остават откъснати от хода на историята и навлизат „в глуха линия", застивайки в ранния стадий на събирателство и лов вече в епоха, познала производството, земеделието и пр.

Така след палеолита културите започват все по-нас­тойчиво да се индивидуализират, като едни от тях оста­ват неизменни, а други се развиват с различна скорост и стигат повече или по-малко надалеч според специфични­те си особености. Цивилизациите се диференцират, както по своето съдържание (с различна степен на сложност и съвършенство), така и по формата си (съчетала местни и общи елементи).

Диференциация на цивилизациите е специфичен културен феномен. Тя се дължи на колективната мислов­на нагласа на различните общества, а не на причини от генетичен или физиологичен характер. Оказва се, че най-определящият елемент е човешката среда. Това е вече споменаваната со­циална конфигурация със своите традиции, мисловни структури и поведения, предавани от поколение на поколе­ние. Това е и пътят за поддържане на известна социокултурна стабилност. От този момент насам неравномерното раз­витие на цивилизациите се изразява в различна­та им способност да създават свои собствени постижения, както и да усвояват чуждите нововъведения, вграждайки ги в собствените си социокултурни структури.

         През IV хилядолетие неолитът навлиза в Европа и Средния Изток до Индия, преминава в Китай и достига чак до Средна и Южна Америка. През следващите две или три хилядолетия обаче трите металургии - на медта, брон­за и желязото -проникват твърде неравномерно в същия тези райони без този на Америка. За тези постижения тя ще научи чак след откриването й от европейците.

         Първи исторически цивилизации

        През ІІІ хилядолетие в долината на Нил и Месопотамия, а после в Крит и долината на Инд, заедно с първите градове възник­ват и първите държави и империи. В тях се зараждат първите писмени цивилизации, което ги оп­ределя и като исторически. По същото време Западна Евро­па (където силно се развива металургията на брон­за и цивилизацията на мегалита), лишена от градове, дър­жави и писменост, продължава да пребивава в праистори­ческата ера. Първата китайска държава, управлявана от ис­торическа династия на Шан-Ин — възниква в среда­та на II хилядолетие със специфичната си форма на писме­ност. По същото време по крайбрежието на Мексиканския залив се ражда „предкласическата" цивилизация на олмеките — майка на всички класически средноамерикански цивилизации, които се вдъхновяват от нейните пирамиди, статуи и глифи (писменост), но също като нея не познават колелото и металургията.

         През I хилядолетие в Андите се развива цивилиза­цията Шевен, призната за основа на веригата от южноа­мерикански цивилизации, които достигат до развитие на градове и държави, но и те като нея не познават колелото, металургията и писмеността.

         Така за последните три хилядолетия, предшествали нашата ера, неолитът, който се появява само четири-пет хилядолетия по-рано, дава живот във всяка от основните части на ойкумена на напреднали в цивилизационно отношение центрове. Отначало те са организирани около общите култови места, а по-късно в градовете, от които се раждат държавите. От своя страна държавата е тази, която организира из­граждането на големите съоръжения, свързани с овладява­нето на водите и строежа на култови и други видове сгра­ди. Тя засилва разделението на труда, гарантира на слоеве от обществото част от икономическия продукт, служи като щит за кул­турата, материализирала се чрез писмеността. От петте цен­търа, (1)средиземноморско-средноизточния (включващ Месопотамия, Египет, Крит),  (2) Индия, (3)Китай, (4)Мексико и (5)Перу — градските цивилизации постепенно ще се разпространят с различна ско­рост в четирите посоки на ойкумена. От III век пр. н. е. средноизточните цивилизации ще се слеят в една — елинистическата, която ще завладее цялото Средиземномо­рие, а по-късно и Европа, като в политически план ще прие­ме облика на Рим, а в духовен - този на християнството. След период на застой през II хилядолетие, индийската цивилизация ще разцъфти през I хилядолетие и окончателно ще се разпростре над целия подконтинент. Китай ще се обе­дини културно и политически през I хилядолетие пр. н. е. От началото на I хилядолетие целият централно американски провлак ще се изпълни с цивилизации, произлезли от тази на олмеките, така както районът на Андите с наследници на цивилизацията Шавен.

          Неисторически маргинални цивилизации

          В про­дължение на дълги периоди обширни райони ще останат настрани от историческите цивилизации. Това са слабо населени райони в които ниският технологически ста­дий не е достатъчно ефективен за да позволи натрупване на запаси, които водят до нарастване на населението. В тях се намират общности, останали в икономиката на преследване (събирателство, лов и риболов), в примитивното земеделие (неуседнало и с първобит­ни сечива) или номадското скотовъдство.

         Така в двете Америки извън мексиканското и перуанското пла­то, където шестват градските цивилизации и държавите, породени от тях, съществуват земеделски общности с племенна организация, живе­ещи в малки селища сред горите между Амазонка и Атлантическия океан, по северозападните крайбрежия, колорадските плата, земите на провлака, Антилите, Северните и Южните Анди, Амазоиия и бразилските пла­та, докато арктическите брегове, големите канадски гори, прериите и об­ширните равнини, веригите на Скалистите планини, мексиканските пусти­ни, Чако, Пампасите и Патагония остават преходни територии за различ­ните народи, изхранващи се с лов и събирателство.

         Северната част на евроазиатския континент с арктическата тундра и големите полярни гори на практика ще останат до наше време територии на племена, отглеждащи северни елени или преживяващи от лов и риболов, докато степите между Дунав и Китайско море ще бъдат заети от номадски племена, които подобно на скитите и монголите хилядолетия наред ще се насочват или към Европа, или към Средния изток, Иран и Индия, или към Китай.

         Огромните тибетски планини между Китай и Индия, както и обрас­лите с гори планински вериги на полуостров Индокитай, представляват бариера, но също така и дом за планинските народи, развиващи се под влиянието на двете големи цивилизации, които разделят една от друга.

         На юг от Средиземно море и Средния изток, Сахара, превърнала се в пустиня още през IV хилядолетие, става съществена, но не и непре­одолима бариера, тъй като редовно е пресичана от големите номад­ски племена, послужили за връзка с народите на Черна Африка.

         Така разположената на юг от Сахара част на Африка получава през пустинята и по горното течение на Нил последователните нововъ­ведения на неолита - скотовъдството, практикувано през VI хилядоле­тие в Сахара, отглеждането на някои зърнени и кореноплодни култури през IV хилядолетие, желязната металургия през I хилядолетие. В нача­лото на нашата ера народите от Черна Африка като цяло преминават към уседнал. начин на живот и се появяват първите градове-държави. Съществуват обаче големи разлики между племената, обработващи земята с рало (Нубия и Етиопия) и мнозинството негроафрикански общ­ности, останели на стадия на примитивното земеделие. Това разделение е още по видимо в срлавнение с изтласканите скотовъди-номади към пустинните области на Африка, както и с племената, прехранващи се с лов и събирателство. Това са основно пигмеите и бушмените ограничени ограничени в екваториалните гори и пустинните области на Калахари.

         Накрая народите на Австралия, отделени от Стария свят след края на ледниковия период, когато нивото на световния океан започва да се повишава (процес, завършил около 4 000 година пр. н. е.), остават на стадия иа палеолита, тъй като не познават мореплаването. Благода­рение на последователните миграционни вълни и морските връзки, в океанските архипелази навлизат някои нововъведения от времето на неолита, които стават все по-оскъдни отдалечавайки се териториално от Азия. Няма металургия, писменост, градове.

         Различия

         Диференциация­та на културите и цивилизациите, се увеличава с броя на технологическите, икономическите, социалните и културните нововъведения, които  навлизат в обществата и се надграждат едно над друго. Нововъ­веденията могат да задълбочат различията между историческите цивилизации, доколкото всяка от тях приема само част от онова, което е създадено от другите цивилизации.

        Наред с установимите различия в стадия на еволю­ция — палеолит и неолит, а след тях и историческите об­щества, открили писмеността и характеризиращи се с раз­лични начини на производство и на социална организа­ция е необходимо да се отбележат и различията, дължащи се на материалните дадености, които всяка цивилизация нами­ра или избира в околнат среда.

         Неолитът се характеризира преди всичко със земеделието. Но какви растения се отглеждат? Напрактика основните зърнени култури отразяват постиженията на вся­ко отделно общество. В Средния изток се отглеж­да жито и ечемик. В Южна Азия основна култура е оризът. В Китай - просото и елдата. В Северна Европа се отглежда основно ръж и овес. В Африка най-много внимание се отдава на метлата (сорго), а в Америка на царе­вицата. Същото се отнася и за животните. Във всеки сек­тор на ойкумена вниманието се насочва към малко на брой широко разпростра-нени и лесно адаптиращи се животни, които впоследствие започват да се отглеждат приоритет­но. В Месопотамия това са козата и овцата, в Египет е магарето, в Южна Европа - вола и гъската, в Индия - кравата, а вероятно също кокошката и свинята, в Юго­източна Азия - бивола, в Тибет - яка, в пустините на Централна Азия се отглежда татарската камила, а в тези на Арабския полуостров - двугьрбата камила В евроазиатските степи се отглеждат коне, в тундрата северния елен, в Северна Америка - пуйката, в Южна Америка - индийската свиня, ламата и алпаката. Някои от тези животински видове като козата, овцата, свинята, бивола, кокошката, коня и пр. се адапти­рат в множество райони на ойкумена, докато други оста­ват ограничени в тесни географски области. Някои цивилиза­ции започват отрано да отглеждат голям брой животни, а други какъвто е случаят с Южна Америка, се ограничават с определени видове. В Централна Америка съществуват цивилизации, които изоб­що не познават скотовъдството. Други като Китай наречен “цивилизация на растителния свят” го практикуват съвсем слабо. Трети го възприемат късно и частично, както в географски, така и в социокултурен план, какъвто е случаят с Черна Африка. Същото може да се каже и за земеделските култури, които са основен ресурс за изхранване на всяка цивилизация. В крайна сметка това се отнася до всичко върху което се гради всекидневието и което се променя най-бавно в бита на хората. Тук включваме елементите които определят об­лика на едно общество, тези, които оформят стила на живот обичаен за членовете му и непривичен за чужденците. Масата от тези елементи са включени в културния избор определен от природата, а после поддържан от тра­дицията. Видимо не е достътчно само да се опитоми едно животно или култивира едно растение. По-важно е да се развие необходимостта свързана с максималната полза от усилята. Много са цивилизациите, които опитомяват кравата, но едни от тях хилядолетия не се научават да я доят, а други съответно да ядат месото и. Вероятно според способността си да усвоява нововъведенията, може да се съ­ди за еволюционния цивилизационен потенциал.

         Въпреки това различията в цивилизационните елементи се отчитат като че ли повече за да се подчертае и обратната страна на медала – приликите.

         Прилики

         Вероятно трябва да се започне от това, че модерната епоха, наред със стесняването на света и засилването на взаимния об­мен, разпространява и обичаите, които постепенно придо­биват универсален характер. Това се извършва както в рамките наложени от естествената среда (екологически бариери), така и в тази засягаща нравите (етологични бариери). “Рамките” обаче стават все по-гъвкави и мобилни. Растителните и животинските видове се разпространяват навсякъде и се адаптират към всякакви среди, така че в крайна сметка ние забравяме дори откъде са произлезли. Вълнува ли ни, че ябълката, крушата, сливата, праскова­та, черешата или кайсията произхождат от Средния изток и дори от по-далече? По този повод Люсиен Февр отбелязва: „Не е необходимо да се връщаме кой знае колко назад във време­то, за да си представим Италия, която не познава маслината и лозата, кипаиса, явора и лавъра, нито лимона и портокала".

         Достатъчно е да се върнем назад с около три хиля­ди години, във времето на егейско-критската цивилиза­ция, която предава на Гърция онова, което е заела от Из­тока. Кой се сеща за това, че всички кактуси са дошли от Америка преди по-малко от пет века, а евкалиптът от Ав­стралия преди по-малко от два? В индустриалните общес­тва, унифицирани от „стреса", където човек постоянно се лута между стимулирано успокоение и възбуда, кой си спомня за времето, когато не сме разполагали ни­то с тютюн и какао, дошли от Америка, нито с арабско кафе, нито с китайски чай, нито, разбира се, с кока, кола, опиум, канабис и пр.? Истина е, че в замяна Запа­дът дава на останалите цивилизации виното, бирата и концентрирания алкохол, които навсякъде изместват пал­мовото вино, бирата от просо и останалите по-слабо ал­кохолни местни напитки. След хилядолетия на диферен­циране, сега пътищата на глобализация са трудно пред­видими. Всекидневният чаен ритуал, който така дълбоко се е вкоренил в бита на племената, обитаващи Сахара, всъщ­ност датира едва от XX век и произхожда от Мароко, където е пренесен от европейците. Културните заемки естествено са дела на комуникационни отношения, част от които историята е проучила, а други не. Това също може да бъде само един реторичен въпрос. Нима отликите и приликите не са част от проблема за унификацията?

         Унификация и бъдеще

         Изглеж­да всяка цивилизация непрестанно е задвижвана от две противоположни тенденции - едната към раздробяване, дру­гата към единение. Първата се дължи на технологически­те и социокултурните нововъведения, които диференци­райки някои райони или човешки общности, се стремят да ги превърнат в полюси на тези промени като ги противопоставят на всичко останало. Това са процеси, които произвеждат и стимулират различия и цен­тробежни движения. Втората тенденция се основава вър­ху способността на цивилизацията да поддържа равновесие, ако без съпротива усвоява нововъведения, или запазва хомеостазиса си в рам­ка, затворена за външно влияние и враждебна към вътрешни промени. Тези две тенденции дават въз­можност да се обясни произхода на цивилизациите, техния разцвет и залез. Феномените, свързани с тях, имат анало­гия с биологичните механизми, задвижващи живите съ­щества и отнасящи се до процесите на хомеостазис, действащи във всяка система. Става дума за регулиращи механиз­ми, които се стремят да осигурят стабилност и единство в системата, като осигуряват интегрирането на новите и приспособяването на старите елементи.

         Всяка цивилизация се характеризира с наличието на черти от различен порядък, които я отличават от останали­те цивилизации и чиято специфична комбинация задава характерния й облик. Тези различни черти са следствие от физическите условия (екологичната рамка), антропологичните осо­бености (расов състав на населението), технологическите и ико­номическите характеристики (оръдията на труда, начин на производство), социалната структура (обществените институти), урбанистичната организация (инфраструктура, концен­трация на градското население), етническия състав (етноси и националности), политическата централизация (държави и им­перии) и културата в тесния смисъл на думата (езици, литера­тура, изкуства, религия, философия, идеология). Във всевъз­можните факти от една и съща цивилизация можем да уста­новим сложни разнородности, дължаща се на натрупване и взаимодействие на черти от различен произход. Сред тях обикновено се установява една (а по­някога и няколко) особено типична характеристика. Тя може да бъде типичен климат, антропологически архетип, преобладаваща обществена структура и организация на производството, доминираща урбанистична схема, основно население, тенденция към унифициране, основен език, носител на културата, основополагащ мит, класически стил, „универсална" религия, преимуществена система на мислене и пр. Същевременно е ясно, че не всеки тип феномени е в състояние да отчете спецификата на всяка цивилизация, тъй като всяка цивилизация е получила свои собствени основни белези. Те могат да отразяват за една цивилизация религията, за друга езика и писмеността, трета – народа обединител или основния град, за четвърта обществената структура и пр. За това се оказва много трудно да се структурира морфология на циви­лизациите, която да прави паралел между характерните им черти във всеки тип феномени. Доколкото няма консенсус между изследователита за валидността на стандартна схема, според която цивилизациите да бъдат анализирани и пре­ценени според най-типичното за тях, следващата стъпка – типологията като че ли стъпва на пясъчна основа..

         Изхождайки от тези съображения, една типология на цивилизациите ни води до заключението, че според мате­риалното развитие и степента на комплексност, цивилиза­циите се преценяват според критерии от различно естест­во. Малките цивилизации, останали прекалено зависими естествената среда, очевидно са по-силно белязани от еколо­гическата си рамка и нерядко съвпадат с един-единствен етнос, какъвто е случаят с тази на ловците от арктическото крайбрежие на Америка, ограничена в етноса на инуитите (ескимосите). Някои по-широко разпространени цивилизации, като тази на евроазиатските арктически скотовъдци, отглеж­дащи северен елен, включват няколко етноса (лапландци, самодийци, якути и пр.), говорещи езици от различни езикови семейства. По същия начин цивилизациите на лов­ците от големите полярни гори на Канада и Сибир или тези на пастирите номади от евроазиатските степи са не само многоетнически, но са формирани и от различни религиоз­ни традиции - шаманизъм, будизъм, християнство, ислям. Наблюдавайки големите уседнали земеделски цивилизации установяваме, че основното значение на биогеографските рамки, както и на етническа­та им идентичност, сякаш намалява в полза на мощните обе­диняващи ферменти, каквито са големите религиозни и идеологически системи. Такива са конфуцианския морал, таоистката мис­тика и будистките ритуали за Китай и страните на китайската цивилизация, социокултурната система на индуизма за Ин­дия и страните на индийската цивилизация, гръко-латинската мисъл и юдеохристиянската религия за Запада и пр. Самото индустриално общество, след като до голяма сте­пен превърна света в едно цяло по отношение на матери­алната цивилизация, сега очевидно търси такива обединяващи ферменти, които ще му позволят да овладее съпътстващите го напрежения.

         През петте хилядоле­тия регистрирана история на човечеството, дълбоките процеси на вън­шно разграничаване и на вътрешно уеднаквяване на цивилизациите се проявяват с непрестанна и вечно подновяваща се динамика. Тя ги довежда до това да заемат във времето и в пространството неравнопоставени роли, които непрекъснато са се променяли. От една страна историческият процес на тяхната консолидация, развитие, разцвет или упадък се вписва в периоди с различно времетраене. От друга страна, тяхното географско разпространение може да се разширя­ва или свива, заемайки различни по големина зони от планетата.

         Едни от цивилизациите са заемали цели континенти в продължение на хилядолетия, докато други са били сведени до слабо населени биогеографски зони, или до ограничени територии, обитавани от един или няколко етноса. Отвъд тези големи времеви и териториални неравномерности, съществуват и сериозни различия по степен на организация, ефикасност на структурата, стремеж за утвърждаване и разпространение  и пр. Затова и вероятно в паметта на човечеството са малко на брой цивилизациите оставили трайни спомени, а още по-малко са тези обстоятелства, които от предишни цивилизации се вземат предвид в насто­ящия живот на планетата. Всички малки етнически цивилизации, останали в предурбанистичен или в преддържавен стадий, са игнорирани, смятат се за лишени от стойности или са поставени в глуха периферия за съвременния интерес.

         Така в зората на XXI век в рамките на геополитическия дискурс и сред любителите на планетарните геостратегии, са оцелели само няколко „големи" цивилизации. Тези цивилизации са обусловени преди всичко от своя централен и централизаторски ха­рактер. От него възниква полицентристкото схващане за света. В най-добрия случай то произлиза от подкастреното филогенетично схва­щане на Арнолд Тойнби за историята, в по-лошия се вдъхновява от опростения сравнителен метод на Освалд Шпенглер.

         Говорейки за трите основни центъра на земеделската, урбанис­тичната и държавната революции, разположени около големите реки на Стария свят — Месопотамия-Нил, Инд и Жълта река, — забелязваме две цивилизации, останали една до друга в един ограничен район: индийс­ката и китайската, първата в азиатския югоизток, а втората в Далечния изток. За разлика от тях третата (след елинистическото й обединение) дава началото на няколко разклонения с различни по значимост после­дици. Най-трайното е разделението ислям-християнство, следва това на католицизъм-православие, което днес е изгубило почти целия си сми­съл, разделението Америка-Европа, което е преди всичко географско и
накрая приключилото в края на XX век разделение между марксистко-ленинските и западните режими, оказало се най-ефимерно.

         В зората на XXI век вече основателно се предполага, че ускорената глобализация на транспорт, обмен, инвестиции, кому­никации, мода и обичаи неминуемо води до симбиоза на интересите и сходство в поведението. В тази ситуация различията от цивилизационен характер като че ли губят смисъл и реалност. В днешния свят изглежда, че една-единствена цивилизация ще властва над цялата планета. Това е цивилизацията на индустриалната и постиндустриалната технология, отьждествявана в последните десетилетия особено на запад от линията Белград-Виена с опре­делено потребителски начини на живот.

         За XXI век най-често се обсъждат две перспективи. Първата е ползотворен сблъсък на цивилзациите, което ще доведе до положителни конвергенционни мотиви. Втората - е свързана с вероятността да изчезнат, дори анихилирайки. Струва ни се че и в двата сценария крайностите не внушават доверие.