16. Цивилизационни ареали (1)

Цивилизационни ареали (1)

Индийско цивилизационно пространство

Подконтинентът е най-затвореният от всичките по-ос­новни съставни части на Евразия. Въпреки голямата си по­върхност, връзката му с континента е в значителна степен орографска, климатична и човешка бариера. На изток обраслите с гъсти гори планински вериги на Бирма са почти непроходими и откъсват полуострова от Югоизточна Азия. В централната и западната част веригите на Хималаите се прос­тират на разстояние от 3 000 км. Зад тях Тибет (1 000 км в дълбочина и 4 000 м на височина) го разделя от Китай. На северозапад Хиндукуш („Индийската верига" или някогаш­ният „Азиатски Кавказ") и Памир („Покривът на света") прег­раждат връзката на полуострова с централна Азия, а на запад иранските плата, които в по-голямата си част са пустинни, се простират на разстояние 2 000 км между подконтинента и Месопотамия. Всъщност през няколкото прохода в тях — най-известните от които са по река Кабул и през дефилето на Хайбер — са преминали всичките нашественици в Индия. Този път е “Пътят на коприната”. Той е използван от идващите на коне от степите нашественици, но също така и от мисионерите, артистите и керванджиите, които успяват да пренесат между средния Изток, Индия и Китай своите религии, изкуства и купища скъпоценни предмети.

Въпреки всичко до развитието на въздушния транс­порт в края на XX век, главните търговски връзки на Ин­дия с останалите части на света винаги са се осъществява­ли по море. Благодарение на океана, в кой­то се врязва Индийският полуостров носещ и неговото име, още от древността Индия поддържа редовни връзки със Средния изток и Китай. Това е пътят, по който проник­ват и европейците. Ритъмът на сезоните в Индия се опреде­ля от дъждоносните ветрове. Те са наречени мусони и духат откъм южните морета. Основна причина са полуостровът да не се превърне в пустиня. Без тях поради тропи­ческото си разположение, подобно на това, което имат Арабският полуостров и Сахара полуостровът би имал и техния климат. Разбира се мусоните не са в състояние да спасят цяла Индия. Всяка година различни райони се обхващат от летни засушавания. Това придава специфичен характер на подконтинента. 

Ако Малабарският бряг и половината от Шри Лан­ка са подходящи за развитието на гъстите гори, то по-голямата част от платото Декан („Юга") и низините на Ганг са покрити с по-редките мусонни гори, наречени джунгли. В тях съжителстват вечнозелени и сезонни рас­тения. За сметка нта това северозападните краища на полу­острова, където мусоните рядко достигат, изчер­пани водни запаси бележат типичния за безвод­ните области пейзаж - сухи гори, савани и степи, дори същински пустини. Такива са голямата индийска пустиня Тар или Марустхали наречена още “Страната на смъртта". Тя е изпъстрена с дюни и оазиси, където единствено спускащите се от Хималаите притоци на Инд образуват в Пеиджаб и Синд кул­турни ивици, аналогични на тези в Египет.

Безусловно съществува индийски антропологичен тип, който е лесно разпознаваем, но този тип, белязан от характерни културни черти, се основава върху уни­кална, датираща още от най-ранната древност смесица от елементи, присъщи на черната, бялата и жълтата раса.

Първичният мелшюдермален фон, близък до австралийския, се е запазил в лицето на ведите от Шри Ланка. Те водят все още характерен за палеолита начин на живот. Подобна неразвитост идваща от древността е видима и в голям брой горски племе­на от полуострова. Мнозинството индийци обаче спадат към двата основ­ни типа: индийската черна раса, наречена меланоиндийска или южноиндийска. Характерни за нея са чупливи коси и черти близки до европейските. Затова и индийските антрополози я наричат „палеосредиземноморска". Другата е бялата индийска раса. В някаква степен тя се приближава до средноориенталските расови типове от рода на индоафганския. Накрая си струва да се отблележи, че в крайните райони на полуострова откъм Хималаите и Бирма хилядолетия са про­никвали различни монголоидни елементи, чиито най-известни представи­тели са непалските гуркхи.

Наличието на тези четири основни раси не съответ­ства на някаква етническа обособеност. Всеки голям етнос включва различни раси и само няколко малки изолирани племена (горски или планински) поддържат известна степен на антропологическа хомоген­ност. Отвъд това расово изобилие индийските етноси се характеризи­рат и със своята разнородност, изразяваща се и в голямо ези­ково разнообразие.

Индийските езици се числят към четири различни езикови семейс­тва. От тях едно-единствено е изконно за подконтинента. То е на дравидите, ограничени най-вече в териториите на юг от платото Декан. Езиците мунда са сродни на монкхмерските езици от така нареченото австралоазиатско семейство. Индоарийските езици са крайното разклонение на индоевропейското езиково семейство. Те са производни на иран­ския му клон. Последните са тибстско-бирмансхите езици. Те отразяват проникването на народи, дошли от североизток, в планинските покрайнини на полу­острова. Като цяло съществуват над сто етноса, всеки със свой собствен език, но само четиринадесет от тях (четири дравидски и десет индоарийски) обхващат 90 % от населението на полуострова, като при това нито един от тях, както в миналото, така и сега, не доминира над останалите.

Неолитьт първо се проявява по североизточните пок­райнини на подконтинента през VI хилядолетие преди н. е. в епохата на следледниковото затопляне, когато тези райони са били далече по-влажни, от днес. През III хилядолетие, разцвет преживява градската цивилизация, зародила се край река Инд и съсредоточена в районите на фаловете Харапа и Мохенджо Даро в Пенджаб и Синд. По-късна от шумерската цивилизация, с която е в контакт, тя я превъзхожда по органи­зация на градовете. Сградите в тях са построени от изпечени тухли по предварително разчетен план. Снабдени са с питей­ни и отводнителни канализации. Тази цивилизация изчезва по неясни причини около 1700 г. преди н. е. и потъва в пълно забвение чак до XX век, когато се откриват нейните остатъци. Все още не е ясно дали писмеността й, която не е разчетена, при­надлежи към формите на дравидския език.

След дълго прекъсване от няколко века в района пристигат арийците. Те са конници и пастири на едър добитък. Намират се в близко родство с митанийците (които властват над Месопотамия от XVI до XIV век), както и с иранците. Със себе си те носят вече оформена култура, притежаваща своите ритуа­ли, устна традиция  (текстове на Ведите, което в буквален превод означава Зна­ния), както и обществена система, опираща се на трипартитното индоевропейско разделение между носители­те на основните три функции. Знанието се представя от жреците, учителите исьветниците. Властта – от владетелите и воините.Имущест­вото – от пастирите на добитъка = капитала, бъдещи земе­делци, занаятчии и търговци. Тази йерархическа систе­ма, основаваща се върху статуквото, предавана по рожде­ние и затвърдена от ритуалите, постепенно е адапти­рана и доразвита. Вследствие на това се създава четвърта каста (не-асирийска, ще рече не-благородна) — тази на слу­гите, набирани от приобщеното местно население, но из­ключваща по-нисшите слоеве от роби, занимаващи се с най-черната и мръсна работа. Изключват се и и маргиналните об­ществени елементи, които остават „извън кастите". Пос­тоянното подразделяне на четирите основни касти поражда многобройни професионално диференцирани подкасти, присъщи на всеки район и на всеки етнос.

Тази система, която до ден днешен е белязала Индия, тръгва от Пенджаб и долината на Ганг и постепенно се раз­пространява из целия подконтинент, минавайки по Север­ния път (Утара патха), после през платото Декан и продължава по Юж­ния път (Дакшина-патха). Тя е съпроводена от трояк про­цес на културна инвазия, изразена в брахманизацията (възприемане първенствуващото положение на брахманите (жреците) над всички останали касти), санскритизацията (монополът на санскритския език (езика на Ведите, пречистен от брахманите) във високия речеви стил, а по-късно от говоримите езици) и ариезацията (разпрост­ранението на индоарийеките езици в по-голямата част от полуострова и в Шри Ланка. Резултатът от тази инвазия е уста­новяването в целия район на синкретична индуска кул­тура, обединила около едно ведическо ядро местни религи­озни форми с елементи от нов тип светоусещане. Тази култура се гарантира чрез надзора от страна на брахманите.

Индуизмът ще преодолее многобройните идеологически и религиозни отклонения, благодарение на способ­ността си да ги интегрира в синкретичната си тъкан. Така джойнизмът, изцяло основаващ се върху идеята за ненасилие, ще бъде маргинализиран. Такава ще бъде и съдбата на будизмът, който също е против насилието, а освен това е егалитарен и атеисти­чен. Той, с изключение в Шри Ланка ще бъде преодолян навсякъде. Антибрахманският лингаятизъм ще бъде абсор­биран, а монотеистичният сикхизъм - почти асимилиран. Дори религиите, проникнали отвън като юдаизъм, христи­янство, зараостризъм, ислям — поради невъзможността им да влязат в синкретичната система на индуизма, са подложени на метаморфоза, стигнала дотам, че да възприемат дори кастовото деление.

Религиозното и културно единство на Индия и народностното съзнание за принадлежност към една уникална човешка общност, олицетворя­вана от „Майка Индия", са съпроводени от многовековното балансиране между последователни периоди иа политическа раздробеност и единение. Това баланс е безспорно свързан с периодичните появи на завоеватели, които обикновено нахлуват през иранските проходи. Те разгръщат своите орди в желанието си да завладеят Индия, след което се вливат и разтварят в нея. Не се редки случаите и за сериозните обединителни усилия на тези завоеватели, завършващи с немалък успех. Достатъчно е да се споменат арийците (ІІ хилядолетие), персите (VI век), гърците(ІV век), скитите и партите (II век), кушаните (вече I век н. е.), хуните (V век), арабите (VII век), тюрко-афганците (XIII век), монголите (ХІІІ век), тюрко-монголите (XIV век), афганците (XVIII век). Наличието на множество политически, културни и икономически центрове благоприятствани от природната рамка и човешка разнородност нерядко е съпроводена с тенденцията към импер­ско обединение. Обикновено то тръгва от север. Такъв е случаят с импери­ята на маурите при Ашока (III век пр. н. е.), а после и тази на гуптите (V век от н. е.) - и двете с център в долното течение на Ганг (Патна), по-късно с държавата на Харша (VII век), тръгнала от Канож по средното течение и накрая с Делхийското султанство (ХІІІ - ХV век) и Моголската империя (ХVІ – ХVІІІ век), установила се също в Делхи. Откъм юг тръгват имперски­те стремления на тамилите начело с Шола (XI век), който прави опит да обеднии Декан и да достигне до Ганг. По-късно от град Виджаянагар (XIV-XVI век) тръгва съпротивата на обединения дравидски юг (изповядваш иидуизма) срещу мюсюлманската експанзия с център в Делхи и Деканските султанати. Накрая заслужава да се отбележи и последната индуска съпротива срещу мюсюлманската хегемония в лицето на конфедерацията на маратхите (XVII-XVIII век), тръгнал» от североизточен Декан.

В действителност едва през модерната епоха са реали­зирани опитите за обединение на полуострова. Първите ползотворни усилия са на делхийските мюсюлмански владетели, а после от британското управление или така наречения Вritish Raj. Мюсюлманските владетели дълбоко възприемат индийската култура и създават блестяща ци­вилизация за която е свидетел изключителното индомюсюлманското изкуство. От друга страна бритенското управление успява за два века ( 1757-1947) да обедини Индия, да й създаде външни икономи­чески и културни контакти, които, по волята или против на индийците, приобщават района към индустриалната цивилизация. Тясно ограниченият в рамките на подконтинента аре­ал на индийската цивилизация рядко достига до политичес­ко единение, но пък запазва забележителна културна и соци­ална хомогенност, чиято същност не се поставя под въп­рос при разделението от 1947 г. Взети поотделно, в Пакис­тан и Бангладеш — държави с предимно мюсюлманско на­селение (над 90 % и 80 %) — живеят по-малко мюсюлмани, отколкото в Република Индия. Те остават неразделна част от цндийския свят, така както и будистите, които имат лек превес в Шри Ланка и са малцинство в Непал. Затова и при­надлежността към един общ културен, социален и истори­чески свят, а не религиозната връзка с индуизма е онова, което характеризира различните части на подконтинента.

Въпреки че подконтинентьт в повечето време е политически прекалено раздробен, за да налага хегемония навън, индийците непрестанно извършват мирна експанзия, инфилтрирайки се в съседните кул­турни ареали. След преминаването на Александър Велики, днешен Аф­ганистан се превръща в център на индогръцки династии, при които се оформя гръко-будисткото изкуство, съпровождало будизма в експанзи­ята му по Пътя на коприната. По този път през централна Азия, която все още не е тюркизирана, живеят само индоевропейски народи. Такива са согдианите на територията на бившия съветски Туркестан и тохарите на територията на китайски Туркестан. Те възприемат религиозните и социокултурни форми, проникнали откъм Индия и Персия и създават индо-сасанидска култура, благодарение на която този район става известен като Сериндия („Индия на коприната" или „Сино-Индия"), дори и след като през I век пр. н. е. източната му част става китайска провинция, наречена Си-Кианг („Новата граница"). Самият будизъм продължава заедно с индийските монаси да се придвижва напред по Пътя на копри­ната и от III век от н. е. започва да се разпространява в Китай, като през следващите векове обхваща целия китайски ареал, в това число Корея, Япония и Виетнам. През VIII век будизмът прекосява Хималаите и пре­минава в Тибет, установявайки се под тантристката си форма, която оттам се прехвърля и в Монголия. Същевременно тибетският език заема индийската азбука, която в разни варианти навлиза и в монголския език.

Югоизточна Азия също търпи влияние от страна на индийската култура, благодарение на която се създават първите царства, съчетали индуските владетелски култове с будистката вяра. Индия оплодотворява цялата тази зона, включително Индонезия, Индомалайските и Индокитайските полуострови, дълго време наричани „Индия отвъдТанг". Заедно с нейните религии, там навлизат и характерните за Индия социополитически форми, индийските литературни и артистични модели и разбира се нейната писменост. Дори провинция Юниан, наричана по онова време Нан-Зао, където живеят таи, до XII век е будистка и е управлявана от махараджа. И все пак, колкото и близки да са до Индия Югоизточна и Централна Азия, техният индийски фермент е само един от елементите на друга цивилизация, различна от индийската.

Днес подконтинентът, в който е съсредоточена една пета от населението на земята (в хода на историята тази пропорция е непроменена) достига цифрата един милиард жители, като през 2000 година надминава дори Китай. В Република Индия живее три четвърти от това население. Въпреки дълбоките вътрешни различия, белязани от съжителството на петдесет до сто милиона души, достигнали европейските стандарти на живот, с над шес­тстотин милиона души, останали на нивото на най-слабо развитите страни, Индия справедливо се гордее, че е най-голямата демокрация в света. Този факт в т. нар. Трети свят (малко време преди понятието да измени съдържанието си) представлява изключителен успех на либералните инс­титуции. Със собствени сили Индия стана шестата ядрена сила и седмата космическа страна. Самостоятелна по отношение на зърнените храни, Ин­дия изнася индустриални стоки и авангардни технологии, като същевре­менно остава вярна на култура, която изцяло бележи стила на живот като й придава ярка идентичност.

Индийската цивилизация остава пример със своята дълга исто­рия и със своята индивидуалност. Установена преди пет хилядолетия в ограничена природна рамка и изключително разнообразен човешки фонд, тя преживява три дълбоки преобразува­ния. Първото, което все още е загадка, я откъсва от първоначалната й „харапейска" рамка и я сродява в културно отношение с индоевропейския свят. Второто - я свързва с мюсюлманския Среден изток, а третото — с индустриална Европа и демокрацията. Индия обаче не престава да развива своя собствена физиономия, свои ценности, идеи, свои ориги­нални форми в изкуство като остава вярна на максимата си: „Единство в разнообразието". Създаването на Асоциацията за регионално сът­рудничество на страните от Южна Азия, в която членуват седем дър­жави от подконтинента, е заявка за нов вид отношения между тези страни. Има изгледи в района да се върви по път, който ще възвърне единство, което XX век скри зад противопоставяне. Като че ли 1998 година разкри на света, че в този район се намират шестата и седмата световни ядрени сили.