17. Цивилизационнни ареали (2)

Цивилизационнни ареали (2)

Китайски цивилизационен ареал

         Макар и по-обширен от Индия и по-тясно свързан с останалите части на Азия, Китай също представлява отде­лен подконтинент. Той е напълно обособен район от ойкумена, съвсем различен от съседните му. На запад дости­га до Тибет, откъдето водят началото си големите му реки. Като цяло Китай е разположен в умерения пояс от тихоокеанската част на Азия. На северозапад льосовата планинска земя Шанси (Западни планини) разделя китайските равнини от пустинята Гоби. Това е зона от периферията на Голямата безводна афроазиатска диагонала, където климатът през ля­тото е горещ а през зимата мразовит. На североизток се простира Манджурската равнина, достигаща до необятни северни гори, които започват от Корейските планини и покриват цял Сибир. Климатът в Северен Китай, който е люлката на китайския демографски ареал, е умерен и сух.

Постепенно и почти неусетно в централен Китай за­почва да се проявява субтропическият климат с характер­ното за него влажно лято, който на свой .ред преминава в чисто тропичен климат (тропикът на Рака преминава през най-южните части на Китай). На югозапад планинските вериги на Тибет преграждат достъпа към полуостров Индокитай.

Както и в Индия, климатичната еднородност се дъл­жи на мусоните. Те довяват откъм юж­ните морета необходимата за по-качествен растителен живот влага. Тази доминираща за региона особеност е причина климатичните зони в района да са слабо обособени, а тропическите видове растителност от рода на ориза или животинските като манджурския тигър, да се аклиматизират в северните части на Китай. Като цяло пейзажът се променя по-скоро поради промените в релефа, отколкото поради прехода от север на юг.

Това единство на условията за живот се отразява и на човешкия елемент. Различните монголоидни типове се срещат из цялата страна в различни пропорции, но без наличието на чужди елементи. По отношение на физи­ческата антропология не е установено историческо прекъсва­не. За сметка на това в етнически план единството не е така убедително. Над 93 % от населе­нието произлиза от етноса хан. Останалата част, която е около 80 милиона души, официално се дели на 55 етноса, почти всеки от които сред другите отличителни белези е запазил и своя собствен език. В по-голямата си част тези езици са различни разклонения на сино-тибетското езиково семейство. Това ги сродява с китайския. Големи са групите говорещи мяо, яо, цуанг-донг и дай (таи). Това са хора обитаващи южните планини, от­където големи групи ще се разселят в Индокитай. Другата основна група е тибетско-бирманската, която от югозапад ще за­сели Тибет и крайните райони на Индия.

Всички тези етноси от южните райони на Китай ще се окажат жертва на географската експанзия на народа хан, зародил се сред северните плата и равнини, който в тече­ние, ни три хилядолетия постепенно ще се установи в южните райони на подконтинента, при което, останали малцинство другите народи ще бъдат претопени или принудени да емигрират. Преди обаче да се стопят като самостоятелни образувания, те ще придадат на китайската цивилизация много от своите специфични черти. Такива са терасовидното разположение на оризищата, отглеждането на бивола, бамбука и пр. На север китайците влизат в контакт с етносите, говорещи уралоалтайски езици (турци, монголи, тунгуси, които са неуседнали придвижващи се из сте­пите скотовъдци, ловци или риболовци) и от тях възприемат множест­во елементи, характерни за Централна Азия и Запада. Такива са коня, метлата (сорго), металните сплави, военните колесници и пр. Те навлизат в Китай с последователните завоевателски вълни, които усядат, създават династии, постепенно претопявани от местното население.

Там, откъдето проникват всичките завоеватели - бъде­щия Път на коприната, между северната стена на Тибетското плато и пустинята Гоби, се появяват пракитайските цивилизационни форми. Първата от тях е културата Янгшао създадена през V-ІV хилядолетие от ловци и риболовци в долината на река Вей. Като практикуват и неуседнало земеделие те бавно се придвижнат по течението на Жълтата река (Хуанг Хе). Тази култура е заменена през ІІІ-ІІ хилядолетие от културата Лонгшан. Установила се в големи селища по долното течение на Жълтата река постепенно тя се разпространява сред всички китайски равнини. В този район от двете страни на Жълтата река около 2000 г. се установяват първите династии - Ксиа (легендарна), а в средата на II хилядолетие Шан. Последната е свързана с металургията на бронза и появата на мрежа от селища, в които е живеела военна аристокрация. По време на династията Джоу (I хилядолетие) северен Китай се раздробява на хегемони и военни държави. Въвеждането на желязната металургия с причина за настъпването на определен икономически разцвет. Разорават се нови земи, развива се земеделието, въвежда се напояването. Първият император Шъ-хуан основава ефимерната династия Цин (221-206), обединява страната (в това число и много от южните райони),
огражда я с Великата китайска стена, въвежда всеобщи мерки и теглилки, единна монетна система, единна азбука, закони и пр. Негово наказателно изобретение всяващо респект е разчекването на колело.

От този момент нататък страната е свидетел на последователни периоди от единство и разпокъсаност, в хода на които инвазията на „варварите" от север има както ефекта на обединяващ демографски и институционнално процес, така и на такъв - унищожаващ и допълнително разпокъсващ вече създадените структури. Двете династии Хан, които насле­дяват Цин (ІІ в. пр. н. е.- ІІ в. н. е.), успяват за четири века да поддържат централизираното единство на страната, да удържат натиска на хуни­те и да завладеят централно азиатските оазиси Ксинджианг („Новата граница"). Те са последвани от четири века разпокъсаност (III-VI в.), през които варварските племена тоба (прамонголи?) завладяват северните части на страната. С установяването на динас­тията Тан се възстановява единството и благодарение обединението на аристокрацията то продължава, три века (VІ-ІХ). През следващите три века (Х-ХІІ Китай отново е разпокъсан, като династията Сун управлява южните части на страната, а на север властват варварските племена китан (промонголи?) и джуджън (манджури). През XIII век монголите на Чингис хан обединяват Китай под своя власт (династията Юан), но през XIV век са прогонени от династията Мин, която възстановява империята. Три века по-късно Китай отново е завладян от манджурите, които основават и последната императорска династия Цин. Манджурите управляват страната като просветени деспоти, отстоявайки единството й срещу атаките от за­пад на разлагащите се варварски общества.

Така в продължение на четири хилядолетия се устано­вява китайският цивилизационен ареал, където от една стра­на народът хан постепенно изпълва цялата му теритодия и синизира (покитайчва) останалите народи, които се оказват по пътя му или нахлуват в земите му, за да го подчинят, а от друга страна Китайската държава с бавни пулсации от по няколко века също се разпростира над целия район и дори отвъд него, налагайки .властта си над „външни" за народа хан провинции: тюркския Ксинджианг от времето на Ханската династия, Тибет от времето на монголската династия Юан, Монголия от времето на династията Цин, В хода на тази премерена експанзия, „Империята по средата" винаги се е задоволявала с това, което има и никога не се е занима­вала с варварите, живеещи отвъд. Единствена монголската династия Юан с глобалната си визия за своята власт, се впус­ка в имперска политика, която освен анексирането на индийския по онова време район на Нан-Зао (Юнан), предприе­ма експедиции, целящи да наложат васалитет на Индокитай и Индонезия, а след временното анексиране на Корея обръща поглед и към Япония. С тази династия империята прави опит да запълни не само района, населяван от народа хан, но и този на цялата китайска цивилизация, а дори и отвъд него, заграбвайки в дълбочина част от ареала на индийската цивилизация. Ня­ма съмнение обаче, че тук става въпрос за амбиция, която не е чисто китайска.

         Една от характеристиките на китайската цивилизация е, че тя е създадена от китайците, но се е разпространила и отвъд териториите, обитавани от тях. Три основни елемента бележат това цивилизационно влияние на Китай отвъд поли­тическите граници на страната. На първо място това е писменосттта, на второ – религиозната мисъл и на трето – политическата система. От времето на Цин Шъ-хуан китайците имат единна писмена система, която за изтеклите оттогава двадесет и два века се е развивала, но като цяло е останала единна. За сметка на това говоримият език не само е еволюирал много, но това в различните провинции е протекло в различни посоки. Онова, което приемаме да наричаме ки­тайски език, обхваща шест големи местни диалекта. Те са се отдалечили един от друг до такава степен, че днес са станали взаимно неразбираеми. В друг контекст вероятно си заслужава да се подвоумим да ги наречем диалекти, а по-скоро да говорим за тях като за отделни езици, толкова обособени, колкото са и романските езици.

         Тази писмена система обаче, основана на знаци, които изразяват идеи — идеограми — а не звуци, дава възможност да остане обща дори и когато зад тези идеи стоят различни думи. В случая вече не съществува съответствие между писмената и говоримата форма. Едно и също понятие може да се изразява с един и същи знак, но всеки може и има право, а и го правят употребявайки различна дума. Днес всички могат да стигнат до едно и също разбиране на текста, като всеки му придаде рцзличен устен прочит. Така китайската писменост се оказва уникална връзки между всичките китайци. Тя преодолява бариерата между различните диа­лекти. Това е станало първо между народа хан и другите малцинствени народи, а по-късно меж­ду китайците и съседните народи, възприели този елемент на китайска­та цивилизация. Такива са корейци, японци и виетнамци, чиито книжовници научават да говорят и пишат на китайски, но които могат и директно да преминат от националния език към идеограмите. Тази обща връзка е причина за . това трите съседни народа да имат достъп до цялата китайска литература, дори без да говорят китайски език. В същото време е видимо и обратното — литературата на японци, корейци и виетнамци се чете из цялото пространство иа китайската цивилизация. Безкрайно важно е че заедно с формата се предава и съдържанието. Китай дава на съседните народи не само писмеността си, но и цялото богатство на своята мисъл. Тя включва трудовете на своите учени, правните кодекси и най-вече философските и религиозни текстове. Китай предава на своите съседи сложната си религиозна система, основаваща се на граждански морал, съсредоточен около ува­жението към семейство и държава. Става дума за конфуцианството и таоизма - индивидуалистична и анархистична религия с отклонения по посока на магьосни­чеството и суеверието. И двете религии възникват в Китай през V век пр. н. е.. В началото на нашата ера към тях се присъединява и една от версиите на будизма идваща от Индия. Този синкретичен махаянистичен будизъм, в чиито храмове отдясно на Конфуций е статуята не Буда, а вляво тази на Лао Дзъ, основателя на таоизма преминава в Корея, Япония и Виетнам, заедно с конфуцианския морал и смекчен вариант на таоистката мистика. Това са трите религии в синкретичната форма създала една фамилия или още Сан-джао.

Накрая, наред с религиозната мисъл бива предадена и доминира­щата форма на социална организация. Това е имперската система в която власт­та на суверена е спусната от небето и негови слуги са представителите на военната аристокрация. Видима е тенденцията към модела на феодализъм и внимателно подби­рана бюрокрация. Става дума за завършен прототип на ориенталска деспотия, осъщест­вена в монументални мащаби. Нейни достойнства са високо продуктивна земеделска ико­номика и силно развита мрежа от градове. Последните са подредени в стриктна йерархия по отношение на столицата. В Китай в обратен ред йерархията е Сиан, Лоан, Каифенг, Джънджоу и Пекин. В Япония - Нара, Киото и Токио. В Корея  Пхенян и Сеул, а във Виетнам Ханой и Хуе.

         Район на уникална цивилизация, поделена между четири народа,
през XIX век Далечният изток се разделя, поради навлизането на западно влияние. Китай попада в сферата на европейските интереси от страна на Великобритания, Русия, Франция, Германия и пр., които го разделят на зони на влияние, пристанищни концесии, различни типове публична администрация и пр. Виетнам се колониализира от Франция. Единствено Япония реагира навреме и решава сама да възприеме техноло­гиите на,Запада, пропагандираната западна политическа и социална организа­ция. Това й дава възможност в началото на XX век да анексира Корея и участва в икономическата подялба на Китай. През XX век пропастта меж­ду страните от подконтинента се задълбочава. След половин век граждан­ски и външни войни, Китай заедно със Северна Корея и Виетнам възприемат съветския модел на развитие. През Втората световна война Япония прави опит да се наложи като политически и икономически лидер в Източна Азия. След провала на имперските й амбиции се впуска по пътя на засилена индустриализация от капиталистически тип, която след четвърт век я извежда до положението на трета икономи­ческа сила в света. Южна Корея и китайският остров Тайван (към които може да се добавят още територията на Хонконг и Сингапур с 90 % китайско население) също тръгват по пътя на японския модел и за кратко време достигат първите редици на най-развитите индустриални държави. Днес ареалът на китайската цивилизация е зона на. Любопитно съперничество между два на пръв поглед противоположни модела на организация и развитие. Парадоксално обаче те могат да се окажат взаимно допълващи се в перспективата на демаоизирани Китай, къ­дето формулата „Една държава с две системи" вече доведе до интегрирането на Хонконг (започнато от 1997 г.), на Макао (започнало от 1999 г.) и евентуално на Тайван.

         Пекинската пролет и фаталният й край на 4 юни 1989 г. показват определена несигурност за изхода от борбата межзу модерността и марксисткия тип теоретични мастодонти. Последният тип политическа система рухна в Източна Евро­па, след икономически, а в определена степен и идеологически фалит. Силата на китайс­ката система обаче е в това, че още през 1984 г. тя либерализира земедел­ската, търговската и индустриалната сфери (изостави колективизацията на земите, въведе система на „отговорности", извърши приватизация и пр.), което й позволи да създаде известно благоденствие на селското и градското население и да направи по-малко наложителни политическите реформи. От това предимство чудесно се възползват сегашните управля­ващи, които проявяват мъдростта да отрекат идеологията си в икономичес­ки план, за да запазят изключителните си политически позиции.