18. Цивилизационни ареали (3)

Цивилизационни ареали (3)

Югоизточна Азия и Океания

1. Югоизточна Азия

За разлика от свои­те съседи Индия и Китай, полуостров Индокитай на пръв поглед не разполага с достатъчно условия, които да благоприятстват появата на голяма цивилизация. Полуостровът е разпокъсан на пет тесни криволичещи долини, кои­то се разширяват чак в делтите на образувалите ги реки. А това е сериозна пречка за вътрешните комуника­ции в тази частг на ойкумена. От друга страна полуостровът е прикачен към конти­нента в района на високия тибетски масив, който по-скоро го разделя, отколкото свързва с останалата част от Азия. За разлика от пъпната връв, която представляват за Индия и Китай големите централноазиатски пътища, през Тибетс­кото плато не са могли да преминат нито съществени кул­турни влияния, нито сериозни етнически придвижвания с изключение на няколко планински народа, слезли на юг. Затова и всички завоевателни вълни и цивилизационни влияния идват в Ин­докитай единствено откъм морето.

Същата раздробеност и изолираност са характерни и за Малайския архипелаг, който е продължение на полуост­ров Индокитай. Човешките  ресур­си там идват от север, след като вече са преминали през Индокитай. Тук също по-късните влияния идват изключително откъм морето. Всъщност географи и геолози смятат че архипелага придобива релеф и ландшафт какъвто се познава сега едва през следледниковия период. По време на доледниковата епоха морското равнище е било толкова нис­ко, че повечето от днешните острови са били свързани с азиатс­кия континент в общ полуостров, много по-обширен от днешен Индокитай, а дори и от Индийския полуостров. Всъщност в доледниковата епоха “пра”- полуострова са го делели само ня­колко пролива от огромния остров, съставен от днешните Нова Гвинея, Австралия и Тасмания. Затова е съвсем естествена цивилизациите на палеолита да са общи за целия азиатски югоизток, който някога е представлявал едно ця­ло. Едва през неолита може да се установят по-съществени цивилизационни различия. Те са следствия от различните пътища на развития които поемат пространствено разделените от морета етноси.

Дългото съществуване в азиатския югоизток през ледниковата епоха на голям полуостров обяснява наличието на съхранили се в планинските райони на Филипините, Индонезия, Малай­зия и Андаманските острови негроидни елементи. Доста по-късно там се установяват и други раси. На първо място това е протомалайската раса, притежаваща твърде малко монголоидни черти. Та обитава вътрешните части на полуастрова и практикува номадско земеселие върху опожарени земи. Следващата раса е вторичномалайска. Тя се установява по-късно край бреговете и носи със себе си употребата на жоелязото, корабоплаването и оризищата. Представена е в лицето на исторически познатите и големи народи кхмери, чам и малайци. Накрая в историческо време от Южен Китай навлизат и представители на южно-монголоидната раса тебето-бирманци, таи и др.

От тези последователни вълни остават езици принадлежащи към различни езикови семейства. Сред негроидните групи единствено изолираните в своя архипелаг андамани са запазили индо-тихоокеанските си езици, която ги сродяват с папуасите. Това е най-стария лингвистичен страт в района. Останалите негроиди са възп­риели езиците на околните групи – австралонезийски в архипелага и австралоазиатски на континента Австралонезийското езиково семейство властва почти еднолично в Малайския архипелаг, но присъствието му в Тайван чрез гаошаните и в Индокитай чрез чам навежда на мисълта, че австралонезийският е бил разпостранен на самия континент. Австралоазиатското езиково семейство е представено от четири групи, които потвърждават някогашното му  разпространение в целия азиатски юг.. Става дума за негроидните сенои и семанги в Малайзия, местните жители на Никобарските острови, групата мон-кхмери, населявали някога по-голямата част на полуостров Индокитай преди идването на бирманците и таите, както и за групата мунда – “изконното” население на централна Индия. Третото китайско-тибетското езиково семейство в азиатския югоизток пристига в исторически времена с групите тибето-бирманци, кам-таи и мяо-яо. И тук, както другаде, разклоненията на езиците не винаги следват тези на расите, тъй като множество групи променят езика си. Все пак разпределението на физическите типажи, начинът на живот и езиковите признаци дават ценни сведения за появата и съчетанието на последователните въл­ни от заселници.

Няколкото праисторически ци­вилизации, принадлежали на азиатския югоизток, са идентифицирани чрез разкопки в някои виет­намски селища. Такива са хоабинхиен от палеолита и „цивилизаци­ята на бронзовите барабани" от неолита. Последната донася обработката на желязо, която се разпространява из по­луострова и архипелага щрез I хилядолетие пр. н. е. Първите исторически общества които се появяват в архипелага са под китайско и най-вече индийско влияние.

Китайското влияние е най-старото и носи открове­но завоевателен характер. През 111 г. пр. н. е. виетнамска­та страна, сведена до Бак-бо (Тонкин), е анексирана и ще остане китайска провинция в продължение на едно хиля­долетие. Това неминуемо бележи виетнамската култура със сериозен  китайски отпечатък, който от своя страна е уникален за целия азиатски югоизток. Всъщност виетнамският е и единствения синизиран етнос. Това ще рече, че той възприема китайските идеограми, възприема будизма махаяна и таоизма и съз­дава имперска държава, основаваща се върху бюрокраци­ята и властта на конфуцианските мандарини.

Индиянизирането на останалата част от района про­тича по съвсем различен начин. Видимо е едно мирно проникване на икономически и културни течения. Това са човешки потоци под формата на индивиди, мал­ки групи от моряци, търговци, будистки монаси, брахмани, а вероятно и авантюристи, но не и от експедиции за подчиняване и колониализнране на отделни територии. От нача­лото на нашата ера за индийците малайският свят е „златната земя" на подправките, благовонните дървета и смолите, които Западът изкупува с мисълта, че произлизат от „златния Херсонес", т.е. Малайския полурпров.

В азиатския югоизток Индия от векове е организирана държава с градска култура. Затова спонтанно и “закономерно”  държавите от региона започват да привличат от Индия съветници, книжовници, занаятчии, художни­ци, свещенослужители, учители, цивилни и военни специалисти. Постепенно в региона се създава рафинирана дворцова цивилизация, възприела едновременно будизма под народностната му, проста и близка до първоизворите форма хинаяна, както и брахманизма с царската му култова традиция и смекчена кастова система. Не може да се пропусне и като съществена характеристика на тази регионална цивилизация навлизането и използването на свеще­ната епическа и научна санскритска литература. Едно след друго в контекста на това всеобщо иидианизирине се появяват пристанища, градове и държави, някои от които притежаващи национален облик. През I хилядолетие възникват кхмерското царство Фу-нан (ІІ-VII в,), южно виетнамските царства Чам и Чампа (ІІ-ХVв.), Малайското царство и царство Суматра (империята Шривияя, VІІ- ХІVв.), явайските царства Матарам (IX-XIII в.) и Моджопахит (ХІІІ-ХVІ в.), кхмерската империя Ангор (ХІ-ХV в.)., царствата Мон (ІV-ІХ в), унищожени от нашествията на бирманите (V и IX в.) и таите-(XII в.), нахлули  откъм Юнан, който също е индиянизиран.

За ази­атския югоизток XIII век е белязан преди всичко с политичес­ко раздвижване. Монголски Китай завладява Тибет и Нан Зао, като се опитва да сложи ръка и над Бирма. Има апетити към Виетнам (който през Х в. Се опитва да бъде независим), Чампа, Камбоджа и Ява. И ако Кубла-хан (Кубилай) не успява да осъществи своя замисъл, на бял свят все пак се появяват модерните държави Бирма и Тай­ланд, а Виетнам поглъща царство Чампа. Наред с това чисто политическо раздвижване се проявява още едно, чиято духовна същност е с далече по-дълбоки последици. От една страна сред бирманците, таите и кхмерите се разпространява реформираният още през XII век в Шри Ланка будизъм хинаяна или тхеравада. Той окон­чателно измества хиндуистките царствени култове и елиминира, санскритската култура, как­то и всички божествени изображения, създали славата на империята Ангор. От друга страна малко по-късно, през XIII век от Индия, където се е превърнал в политическа доминанта в Малайзия и Индонезия се пренася ислямът. За два века този район е напълно завладян от исляма, като единствен остров Бали остава хиндуистки. Индонезийският ислям (в днешно време Индонезия е най-голямата по население ислям­ска държава) е доста отдалечен от първоизворите. На практика в твърде синкретичен вид той включва и множество хиндуистки, будистки и анимистки традиции. Географската му експанзия е спряна през XVI век с появата на португалците в Малака и Молукските острови и на испанците във Филипините. Пос­ледните в духа на Кръстоносните походи и Реконкистата, спират мюсюлманите при остров Монданао. Така Филипините остават единствената християнска страна в източна Азия. По-късно, през XVII век холандци и британци си поделят хегемонията над малайския свят и в продължение на триста го­дини го владеят икономически и политически.

В Индокитайския полуостров Виетнам за последен път е анексиран от китайската династия Мин (1414-1428), от коя­то се освобождава, прилагайки вече изпитаната срещу монголците тактика на партизанска война. През XIX век полуос­тровът попада в хватката на разпрострялата се до Бирма британска Индия, както и на Франция под чиято власт са Виетнам, Камбоджа и Лаос. Независима, но все пак и поделена на зони на влияние остава стра­ната Таи (Сиам).

В своята хилядолетна история азиатският югоиз­ток излиза разпокъсан на дузина национални държави, белязани от последователни и съперничещи си културни влияния: китайско, индийско, ислямско, европейско. Та­ка може да се каже, че този район не представлява ареал със собствена цивилизация, а по-скоро зона, в която съ­седни и далечни цивилизации са се съревновавали за вли­яние. Това разделение на подконтинента е още по-силно подчертано в последната четвърт на XX век от марксис­ткото развитие, по което поемат Виетнам, Лаос и Камбоджа. Те възприемат съветския структурен модел, който ги противопоставя на Китай. В останалите страни от региона се възприемат различни типове либерална или в различна степен управлявана пазарна икономика.

 2. Океанските архипелази

Като оставим настрана Австралия, която е твърде самобитна, в тихоокеанските е острови живеят близки раси, от които са възникнали две основни цивилизации - меланезийската и полинезийската. От антропологична гледна точка Нова Гвинея и съседните архипелази принадлежат на меланезийската раса - една от трите основни черни раси. Що се отнася до архипелазите, те са много по-разпръсна­ти - от Микронезия до Великденските острови и от Нова Зеландия до Хаваите – цалата тази зона е населена от полинезийската раса, която се числи към прамонголоидните жълти раси. В лингвистичен план са се наложи­ли две езикови семейства. Първото е индо-тихоокеанското. То е представено от мно­зинството етноси обитаващи Папуа-Нова Гвинея. Второто е австралонезийското. То се разделя на две групи - меланезийско (в периферията на Нова Гвинея и съседните архипелази) и полинезийско (в останалите райони).

Островите са поделени от две цивилизации. Едната, с център в Нова Гвинея, е възникнала през VII хилядолетие по времето на неолита. Характеризира се с отглеждането на земеделски култури като таро и игнам (индийски картоф) и домашни животни най вече прасета. Тази цивилизация (култура?) включва множество етноси. Другата, пренесена през морето от полинезийците, остава моноетничсска. Тя се характеризира с така наречената керамика Лапите от началото на II хилядолетие пр. н. е. Открива се по бреговете на Нова Гвинея и в меланезийските архипелази. По-късно, в края на II хилядолетие пр. н. е., тази цивилизация се пренася през Фиджи в островите Тонга и Самоа, където остава капсулирана през цялото I хилядолетие пр. н. е., за да продължи през I хилядолетие от н, е. пътя си към Маркизките острови, Полинезия, Хаваите, Великденските острови и Нова Зеландия. Разположе­ни сред тропиците, полинезийците (Maoris), (които отначало се занимават най-вече с риболов, отглеждане на хлебно дърво, кокосови и бананови пал­ми, а така също и на прасета, кучета и плъхове), постепенно се превръщат в птицеловци и градинари, като заживяват в укрепени селища.

С появата на европейците през XVI век започва бавен процес на културна асимилация, която през XIX век приема политически израз в присвояване на архипелазите, поделени между Обединеното кралство, Франция, САЩ и Германия. В някои средни по размери острови се появяват плантации, благодарение на работната ръка, внесена от Индия, Фиджи, Китай, Корея, Филипините и Хаваите. Това довежда до нов тип етнически баланс. Същевременно колонизацията на местните народи докарва голям брой французи в Нова Каледония, американци в Хаваите и британци в Нова Зелан­дия. От своя страна пък деколонизацията довежда до създаването на двадесетина независими или полунезависими държави, които гравитират икономически около съседните им индустриално могъщи страни, като вливат в тях голяма част от активното си население. Твърде разпокъсана и до голяма степен асимилирана в езиково (френски и английски), религиозно (хрис­тиянство) и икономическо отношение, Океания се развива като че ли приоритетно по посока вливането й в руслото на засега най-перспективната западна цивилизация.

3. Австралия

         Австралийският континент преживява уникална биогеографска съдба. Раздялата му с Азия и нейното индонезийско продължение в лице­то на морските проливи, го превръщат в изолирана територия, както като фауна, така и като човешки ресурс. Що се отнася до фауната, откъсването на континента изолира между другото и серия от примитивни млекопитаещи най-вече торбести и еднопроходни. Аналогичен феномен се проявява и по отношение на хората. Някои вълни от преселения може да се преминали в момента на максималното заледяване, когато морското ниво е паднало до такава степен, че са се появили множество „мостове" между азиатския югоизток и австрало-новогвинейския континент. По-късно със затоплянето на климата, морското ниво 'отново се повдига и прави невъзможно преминаването на други човешки групи през проливите. Този факт обяснява защо през последната ледникова ера
австралийският континент се заселва от представители на една от първите меланодермални раси каквато е австралоидната. Тя е носител на палеолитна цивилизация, която до идването на европейците не е имала контакт с никоя друга човешка група, стояща на по-високо технологическо ниво. Така авс­тралийските аборигени са общност, уникална по мащабите
(300 000 души при пристигането на европейците) и дълготрайността на
своята изолация (30 хилядолетия). Затова и австралийските аборигени отчетливо се различава от цялото останало човечество, както по физическите си признаци (кафява кожа, чупливи коси, силна окосменост и пр.), така и по своя език (200 стигнали до нас езици в тридесет езикови оемейства, които са сродни помежду си, но нямат нищо общо с нито един от останалите езици по света) и култура (една цивилизация, останала чисто палеолитна, но притежаваща и някои оригинални сечива и инструменти от рода на бумеранга). Това е изключително консервативно и неподвижно общество. Един от известните изследователи на региона П. Гуру отбелязва, че оръдията на труда, открити край езерото Мунго и датирани от тридесетото хилядо­летие пр. н. е., са твърде сходни с онези, които се използват при появата на европейците. С други думи трудно е да се отбележи някакво развитие за триста века. И то при положе­ние, че изолацията не е съвсем пълна, тъй като малайски рибари стигат до австралийските брегове. За белите колонизатори, отчаяни в началото на XIX век от липсата на храни и подходяща за уседнал живот инфраструктура, непреодолимият отказ на аборигените да възприемат правилата на земеделието е като ис­тинско проклятие. При все това, обективният поглед върху аборигените сред собствената им среда показва, че те живеят по начин, който им
осигурява достатъчно храна и с изключение на високата детска смъртност, водят достоен живот, който освен всичко друго задоволява и емоционалните им нужди. Това разбиране на антрополозите и историците обаче не е помогнало особено на австралийците, които са принудени да отстъпят пред вълната от европейски колонизатори, Австралия се превръща в страна, населена от бели, в която съществува малцинство от изтикани в пустин­ните земи на вътрешността аборигени, наброявайщи около 150 000 души,' което прави 1% от населението. В съседна Тасмания, където един клон на същата раса живее изолирано от 12 000 години и по всяка вероятност говори „индо-тихоокеаиски" езици, т. е. сродни с папуаските, полинезийските Маори са сведени от белите колонизатори до 300 000 души, или 10 % от населението. Така двата големи острова на Южна Океания се превръщат в придатък на Европа със своето британско или британизирано население и високо ниво на земеделско и индустриално развитие.