19. Цивилизационни ареали (4)

Цивилизационни ареали (4)

Арабо-мюсюлманска цивилизация

 Наред с будизма и християнството мюсюлман­ската религия е една от трите големи световни религии. Несъмнено по броя на пос­ледователите си християнството я превъзхожда, но не и бу­дизмът, независимо дали към него ще причислим населението в китайския цивилизациоиен ареал, където очертанията му са твърде смътни и неясни. Ислямът е по-слабо разпрост­ранен от християнството, което е пуснало корени във всич­ки континенти. Преди всичко той е концентриран около зо­ната на своето първоначално разпространение, т.е. в арабс­кия свят. Оттам успява де „отхапе" части от съседните ра­йони. Първо навлиза в Южна Европа, откъдето впоследствие е изтикан. За сметка на това навлиза могщо и неудържимо в Иранското плато, Централна Азия, Индия, малайския свят и Северна Африка. Става въпрос за почти хомоген­на зона, в която по-голямата част от народите са белязани от исляма.

Ето защо, ако религията наистина беше най-опреде­лящият фактор, би било логично да възприемем цялата тази зона като един-единствен цивилизационен ареал. Слу­чаят обаче не е такъв. Невъзможно е да разделим Черна Африка на две части, едната мюсюлманска, а дру­гата не, да не вземаме предвид връзката на мюсюлманите от Централна Азия с Китай, да подценяваме културното единство на индийския подконтинент, макар и политически разделен или да приемаме индонезийците едва ли не по-близ­ки до арабите, отколкото до останалите народи от азиатския югоизток. Така същинският ареал, където мюсюлманската цивилизация действително е доминираща, се свежда до центъра на цялата широка сфера на ислямско влияние, практически съответстващ на покорените през І век от
Хиджра (VІІ в.) и почти изцяло асимилираните от арабите днешни арабски и ирански свят. Поради тези исторически, културни а сега и чисто статистически причини, предпочитаме да означим като арабо-ислямска тази по-ограничена зона, съвпадаща с центъра на мю­сюлманския свят.

В действителност този ареал съответства на твърде характерен от географска гледна точка район. Той включва Голямата безводна диагонала, която прегражда афроазиатската зона. В нея от значение са и субтропическите й покрайнини - Магреба (арабския „Запад”), Сахара, Машрек (арабския „Ориент") и иранските плата. Заслужава да се отбележи, че зоните на историческо преливане на исляма съответстват на свързаните с този географски район пространства. Това са степите на централна Азия и Индия, субтропическата част на Средиземноморието и зоната около Сахара. Ще допълним, че тази зона се пресича от големи­те оазисни линии, където са открити три от огнищата на неолитните,  а по-късно и на историческите общества. Това са Еги­пет, Месопотамия и реката Инд. Последната отвежда към четвъртото огнище включващо китайските льосови пла­та и долината на Жълтата река.

Арабо-ислямският свят е нещо повече от пряк географски и хронологически наследите на първите исторически цивилизации. Той е те­хен расов продължител и културен наследник. Хората са същите, какви­то са били при зараждането на тези цивилизации. Както тогава, така и днес те принадлежат към южните -средиземноморско, югоизточно, анатолийско и индоафганско - разклонения на бялата раса. Днешните им езици също са наследници иа древните и принад­лежат на две езикови семейства, намиращи се в контакт от четири хилядолетия. Първото е афроазиатското или още „семитско-хамитското" езиково семейство, което е включвало либийския, древноегипетския, акадския, еврейския и арамейския, а днес към него спадат еврейският и арабският езици. Второто е индоевропейското езиково семейство, представено най-вече от иранския език (във всичките му последователни форми - староперсийски, средноперсийкси и модерен ирански), както и от сродните му кюрдски, пашту (афгански) и пр. Единствените езици, изчезнали, без да оставят следи, са шумерският и еламит, говорени в Месопотамия. За тяхна сметка се появяват урало-алтайските и тюркските езици, говорени в Турция, Азер­байджан и Туркестан.

Що се отнася до цивилизациите и империите, до днешните им нас­ледници води дълга непрекъсната верига. Тръгва се от шумерската цивилизация (заед­но с акадската и еламитската) в Месопотамия (III хилядолетие). \Тя е продълже­на от вавилонската (II хилядолетие). От нея се ражда Асирийското цар­ство, успяло за първи път да обедини Средния изток от Месопотамия до Египет. Следват египетската цивилизация на фараоните от Старото, Средното и Новото царство. Определено продължение е персийската цивилизация, която про­дължава асирийското наследство и към която са присъединени Анатолия, част от Балканите, цялото Иранско плато, оазисите в централна Азия и долината не Инд (VI в.). Тази огромна империя е завладяна от гърците на Александър Македонски (IV в.), които не са в състояние да удържат политическото единство, но довършват културното й обединение. Така елинистическата цивилизация се разпростира над Средния изток, фокусирана в световния град Александрия и в някои регионални метрополии като Антиохия, Селевкида, Пергам, Атина. През ІІ-І век пр. н. е. Римската империя завър­шва елинистическата експанзия на запад, като. обединява всички среди­земноморски територии, в това число южната и западната части на Евро­па. На изток обаче империята не успява да завоюва Месопотамия от партската династия на Арсацидите (II в. пр. н. е.). Така, когато през ІІІ век последната е заменена от династията на Сасанидите, граница между Запада и Изтока, отделяща елинистическото наследство, остава река Ефрат. Вероятно по тази причина през IV век там се установява и границата между двете световни религия по онова време - римо-ориенталското християнство и персийския зараостризъм. Тази граница  е най-точния израз на окончателното разделение между двете цивилизации.

В Арабския полу­остров, разположен на юг от тази граница и останал извън сблъсъка на двете непримирими империи, се заражда нова­та религия, която ще разчисти Средния изток от присъст­вието им. От 622 г., само за един век арабите насаждат нова­та вяра в половината Римска империя, станала Византийс­ка и включваща в пределите си Сирия, Египет, Северна Африка, Испания, цяла Пер­сия, дори отвъд нея до долината на река Инд. Араб­ските войски са спрени само от българите при Константинопол в 718 г. от франките при Поатие през 732 г. и от китайците при Талас през 751 г.

Големите военни успехи на арабите са дело на първите четири халифа и на династията на Омаядите, установила се в Дамаск. През 750 г. с династията на Абасидите започва вторият период в историята на мюсюлманския свят. Халифата се премества в Багдад. Този нов град създаден в Месопота­мия, замества ролята на сасанидския Ктезифон и гръц­ката Селевкия, като ги надминава и по значение. Арабското могъщество достига до своя апогей и Багдад разпръсква своя блясък над империя, която се простира от Испания до Индия. Тя съхранява елинистическото наследство (както от стра­на,на християнските Александрия и Антиохия, така и от страна на персийския Ктезифон) в университетския град Гонде Шапур, в религиозните центрове на Горна Месопотамия Едеса, Низибия, Амида, Харан. Багдад е във тесен контакт с Брахманабад, който като столица на ислямизираната индийска провинция Синд постига много в събирането и превеждането на индийски научни книги. Съществени са и връзките с Кордова, където мюсюлмани, християни и евреи работят върху други преводи, предназначени да се разпространяват из Европа. Към големите джамии в месопотамска Самара, в Кайро, в тунизийския Кайроан и централно азиатския Самарканд възникват ислямски университети. В тях се изучава наследените от старите цивилизации гръцка медицина, индийска астрономия, китайската математика и пр. През IX век Багдадският халифат създава „Дом на кни­гата", в която са събрани над един милион тома. През Х век Кордовският халифат разполага с 400 000 тома, а този в Кайро с 1,6 милиона, от които 6 000 по математиката и 18 000 по фи­лософия. Три века по-късно, в библиотеката си, френският крал Шарл V, наричан Мъдри, т.е. високо образован, успява да събере едва 900 книги.

Този универсализъм на Арабската империя и мисъл е съпроводен с персианизиране на халифата, който постепенно се отдалечава от тра­дициите на бедуините и възприема нравите на персийската автокрация и бюрокрация. Персийският език, който вече е възприел арабската писменост и иизпълнен с арабски думи, става един от двата официални езика на империята. Чрез него се разпространява блясъка на арабската култура и изкуство. Независимо от нотуралистичният си и фигуративен характер на тази култура и изкуство е съдено да пренесе през времето и пространството голяма част от постиженията на предходните империи. Раз­делен още през VII век на сектантски течения (хариджизъм, шиитство и пр.), мюсюлманският свят започва да се разделя и политически. Наред с оцелялата от 756 г. династия на Омаядите в Кордова, в северна Африка, Персия и Цент­рална Азия изникват множество нови династии, като навсякъде светската власт започва да доминира над духовната. В същото време се установява нов тип равновесие между селяни, земевладелци и търговци от една страна и номадите от друга. Първите се нуждаят от силна власт, вторите са способни да я осигурят.

От IX век в Централна Азия турците като номади постепенно
проникват в ислямския свят. Те са известни като „хора на ятагана", които търсят да се съюзят с „хората на закона”. Турците приемат исляма, но запазват своя език и по-
късно го предават на уседналите народи от Централна Азия, Азербайджан и Анатолия. Така след арабите и персите, те се превръщат в третото голямо мюсюлманско огнище. Те създават няколко центъра на власт. Със стратегическо значение е този на селджукските турци, които основават Румския султанат (наименованието иде от страната на „ромеите”) в Анадола, след като през XI век разгро­мяват Византия. Друга вълна образува в Афганистан султанатите Газни
(Х в.) н Гор (XI в.), които покоряват Индия и създават' Делхийския султанат (XII в.) На други фронтове обаче ислямът отстъпва. През XI век Сици­лия е отвоювана от християните. През XII и XIII век същото става с почти цяла Испания и Португалия, а Кръстоносните походи водят до създаването на християнски държави в Близкия изток (ХІ-ХІІ в.).                                               - '

Накрая от степите се появяват и последните номади - монголите на Чингис хан. Те не са мюсюлмани, но в началото на XIII век за по-малко от половин век успяват да създадат най-голямата империя в историята на човечеството. Тя включва завладяните Китай, Централна Азия, Персия, Месопота­мия, Кавказ и Русия. Тази империя чрез уникалната скорост и обхват на завоеванието стъпва дълбоко в сърцето на ислямския свят. Още в края на същия век обаче империята им се разделя на взаимно съперниче­щи си части. В Китай това е Великият хан. В Русия-Сибир е Златната орда. В Цент­рална Азия е Джагатай, в Персия-Месопотамия са илкхановете от Табриз. През XIV век, тръгвайки от Самарканд, приелият исляма монголец Тамерлан се опитва да възстанови единството на Централна Азия, но не успява.

Ако мюсюлманс­ката империя през седемте века (последвали шеметния й възход)на непрестанни борби в крайна сметка е сериозно орязана, раздро­бена и отслабена, то ислямът продължава да се разпространява извън първоначалните си територии, про­никвайки по-скоро чрез културната осмоза, отколкото със силата на оръжието. На юг през периода от XІІІ до XVI век той бавно се изкачва по долината на Нил и прониква в Судан откъдето достига империите Мали (ХІІІ-ХІV в.), \сонгай (ХІV-ХV в.), Кане-Борну (Х-ХІХ в.) и пр. На из­ток, след като се установява в Централна Индия (ХІІІ в.), преминава през Бирма в Малайзия и Индонезия, които са ислямизирани в края на XV в. На север приемането му от турците, а по-късно и от татарите от Златната орда, прев­ръща исляма в доминираща религия в Централна Азия, Си­бир и голяма част от Русия, откъдето царете започват да я изтласкват през XV век. Големият фронт на запад срещу исляма също непостига много. През XIV век османските турци обсаждат втория Рим, завладяват Анадола и Балканите и през 1453 г. окон­чателно заемат .мястото на някогашната Византийска империя, присвоявайки включително емблемата й – мистичния полумесец.

         Третият период от историята на мюсюлманския свят започва в зората на ХVI век с нова поляризация. Османс­ката империя сравнителнто бързо възприема византийското нас­ледство, след като през първата половина на XVI век завладява Си­рия, Месопотамия, Арабския полуостров, Египет, Либия, Тунис и Ал­жир. Когато обаче тръгва срещу централна Европа (ХVІІ в.) е спряна пред вратите на Виена. От друга страна установилата се в Исфахан династия на Сефевидите (1501-1732) възстановява величието на Персия и окончател­но преминава на страната на шиизма. Накрая може да се спомене и Моголската империя. Тя е създадена през 1526 г. от потурчените и ислями­зирани монголи в Индия върху останките на Делхийския султанат. Затова и някои изследователи я споменават повече като “индийска”, отколкото мюсюлманска. Турската и Персийската,империи ще оцелеят чак до XX век, а турците, иранците и египтяните ще се опитат всеки по свой начин да намери, пътя към наци­оналното възраждане и модернизацията на своите държави.

         След I век от Хаджра ислямът несъмнено се развива, но ролята му като че ли се свежда да служи за фермент и създаде малцин­ства в други култури и цивилизации. Такива процеси са наблюдавани в европейската, негро-африканската, китайската, индийската и малайската. В същото време ислюмът увеличава и собст­вения си цивилизационен ареал (така наречената (Dar-ul-Islam) Земя на исляма), останал предимно арабски и ирански. Единствено тюрките, засе­лили се в Централна Азия, Азербайджан и Турция, изглеждат напълно ин­егрирани в цивилизационния ареал, но и тук следва да се отбележи, че по-скоро става въпрос за потурчени народи, отколкото за преки наследници на завоевателите. Същото се отнася и до съвременната арабска общност, която в по-голямата си част е съставена от наследници на арабизирани народи (египтяни, бербери и пр.), а не от правнуците на победоносните арабски орди. В арабо-ислямския свят, както и другаде, немалко народи са претопени и лишени от собствена култура. Арабският език се нуждае, от много векове, за да измести, арамейския, египетския и берберския, тъй както и ислямът, за да изтласка християнството от Сирия, Египет, страните от Магреба и Турция. В поледователното наслагване на различни влияния се запазват известен брой етнолингвистични и етнорелигиозни групи, които са свидетелство за толерантността на ислямските общества към „хората на Книгата". Тези групи са малцинства, организирани в отделни общности (милети). Такива са коптските християни в Египет, които в продължение на векове са запазили древния египетски език, мюсюлманските и християнските села в Антиливан, които и до сега говорят арамейски език, ливанските маронити, палестинските ор­тодоксални християни мелкити, асирийскнте християни в Ирак, иноверските групи (нито християнски, нито мюсюлмански) от рода на мандейци, йезиди или друзи.

Ареалът на арабо-ислямската цивилизация включва още иранската и афганската националности, а така също кюрдите, турците и берберите, които не са араби, нито са подложени на арабизация. Така е и с много други немюсюлмански групи, останали повече от тринадесет века в ислямско обкръжение. Културното наследство на всички тях е свързано с исляма и арабския преобладаващ елемент. Последните са част от общото им историческо минало, Въпреки това всяка етническа или етнорелигиозна общност е успяла да съхрани собствената си физиономия и собствените си традиции.

В съвременния политически пейзаж на арабския свят се откроява една сил­на Иранска държава. От 1979 г. тя се укрепва и защитава шиитския интегритет, който се бори срещу раздробяването на арабска­та общност. Въпреки това на картата са видими двадесетина средни или малки държави, поели по собствен вътрешно и външнополитически път.Тези държави се организират около метрополии, някои от които като Техеран, Кайро, Александрия и Багдад са с многомилионно население. Други като Кабул, Алжир, Казабланка, Дамаск, Риад и др. са на път да се превърнат в такива.

Несъмнено става дума за многополюсен свят. Благодарение на реформите, предприети от Кемал Ататюрк между двете световни воини, Турция се превръща в светска държава и днес все по-видимо се интегрира в Европа. Другата модерна мюсюл­манска държава, която не е нито арабска, нито иранска - Пакистан като че ли клони към Средноизточния блок, но все оше си остава неразделна част от подконтинента и от ин­дийската цивилизация.