20. Цивилизационни ареали (5)

Цивилизационни ареали (5)

Ареали на европейската цивилизация (1)

Европа

  Европа, която по думите на Пол Валери е “малък нос на азиатския континент”,  е създала собствен цвилизационен ареал. Широко отворена­ на към централна Азия, Европа притежава разнообразна физическа морфология. Типични за Средиземноморието са слънчевите градини, край океана голи ланди и стоящи на пътя на западните ветрове гъсти континентални гори. Климатът е суров през зимата, но като че ли контрастите му повече от другаде стимулират непрекъснатия кръговрат на обновлението. Това възпроизводство е видимо по целия контенент, но най-вече по океанското крайбрежие, където се чувства осезателно течението Гълфстрийм. Като цяло Европа е своеобразна задънена улица, същински островен край на света, където като в чувал се оплитат човешки и кул­турни потоци. На последователни вълни те са прииждали откъм Евразия. Тези вълни включват не само хора, но животни, растения, техноло­гии, институции, религии и ценности. Европа е накъсана но отвсякъде достъпна земя. Тя е обособена в отделни пространства с характерен пейзаж. Впечатляват голямата северноевропейска равнина, дунавския басейн като предвестник на евроазиатските степи, френския провлак, иберийското плато, влажните каменисти крайбрежия, планинските масиви и пр. Същински кръстопът, тази земя е прив­лякла и обединила придошлите откъм изток и юг човешки­
вълни.                                                                               . ;

Обитателите на Европа са представители на бялата раса и говорят на около четиридесет езика. Почти всичките са индоевропейски. Изключения правят баския (единственият оцелял от пред-индоевропейския лингвис­тичен страт, към който принадлежат и кавказките езици) и няколко урало-алтайски езика (фински, унгарски, турски), появили се при последните преселения на народите. Това езиково единство е създало, от праисторически времена насам, дълбоко културно родство на семантично, митологичио и социално ниво. То е следствие на дълъг низ от оригинални и новаторски култури. Сред тях се открояват мадленската цивилизация (ХV-ХІ хилядолетие) във френско-кантабрийската зона. В нея пещерите Ласко и Алтамира бележат края на палеолита с разцвет на различни изкуства. Впечатляват скалните рисунки, гравюрите върху кост, първите селища на открито. По времето на мезолита цъфтят културите на маглемозките ловци и риболовци от Северна Европа (VIII-VI хилядолетие), които изработват от кремък остриета на стрели, риболовни куки и пр. Заслужава отбелязване и дунавската епипалеолитна цивилизация от VIІ хилядолетие с характерните за нея поселища в които се заражда култова архитектура и монументална скулптура. Не накрая разбира се трябва да се спомене и мегалитната цивилизация на океанското крайбрежие, при която в началото на V хилядолетие се появяват долмените – вероятно най-старите каменни паметни­ци в света.

Генезисът на етнолингвистичния индоевропейски феномен все още остава недоизяснен по отношение на украинските и южнорусийските степи (курганните цивилизации от V-ІІІ хилядолетие). Изглежда през III хилядолетие от това огнище към Западна Европа се излъчват вълни от пастирски племена с характерните за тих бойни брадви  и сърцевидна керамика. Също така едно хилядолетие по-късно през бронзовата епоха вероятно от там се разпространяват цивилизациите на надгробните могили и погребални урни. Второто хилядолетие за Средния изток е белязано от индоевропейските исторически на­роди хети, касити, хиксоси, хурити (митанийци), индоиранци, филистимляни („морските народи"), които въвеждат използването на коня и бойната колесница. Подобни вълни от различни етноси - ахейци, егейци, дорийци, траки, илири, италийци, келти и др. проникват в
различните райони на Европа. От тях през ІІ хилядолетие се създава микенската
цивилизация, която замества критската. Вече през следващото хилядолетие се появяват „класическите" гръцка и римска цивилизации на юг, както и халщатската и латенската цивилизации (първаи втора желязна епохи) в централна Евро­па, откъдето се разселват келтите.

През първото хилядолетие от нашата ера образува­нето и установяването на европейските етноси е процес с характерни го­леми преселения (най вече) на германски и славянски народи на север и на изток, както и с раздробяването на Римска­та и Византийската империи на юг.

            Материални и духовни основи

            През V хилядолетие европейските земи са осеяни с мегалите, далеч по-тежки от каменните блокове, послужили дваде­сет века по-късно за строежа на египетските пирамиди. Хи­ляда години след Хеопс (- 2500) в английската ланда е построена ритуалната обсерватория Стоунхендж. Използвани са петдесеттонни каменни блокове, докато тези за пирамидите тежат по два тона и половина. По времето, когато гърците и римляните орат с дървено рало, галите вече използват фала е железен палешник и две колела. И докато първите все още си служат със сърпа от бронзовата епоха, последните познават косата. Галите са всепризнати дърводелци. Те създават бурето. Минават за майстори в нап­равата на каруци. Най-известни са с ковашките си умения, защото правят мечове по-здрави от римските. Въпреки всичко тази цивилизация на дървото и желязото не познава строителството и поради това оставя твърде оскъд­ни руини. Същото се отнася и до познанията на друидите (сродни с брахманите), които не оставят следи, защото не е трябвало да бъдат записвани.

         Търсенето на технологически нововъведения трайно характеризира Европа, която създава все по-нови и нови технологии, усвоява, адаптира и универсализира откритията на другите, независимо дали става въпрос за стремето, създадено от степните народи, хо­мота (несъмнено изобретен от китайците), иранската вятърна мелница или всеизвестните китайски открития - компас, хартия, печатане, барута.

         Наред с архитектурните подвизи на френското из­куство, наречени по-късно „готика", сред­ните векове стават свидетели на развитието и съчетанието на нови и нови техники, довели до разширяването на обитае­мите райони и увеличаване на населението им, което от своя страна води и до постепенна промяна в начина на живот. Натрупването на практически промени се придружава от все по-голямо предразположение, към научни изследвания. Тенденденцията към ра­ционален прагматизъм, обобщение и теоретизиране съществено отличава Европа примерно от един Китай.

         Китай не успява да направи прехода от технологията към науката. Чудесните му практически открития в областта на химията така и не прерастват в обща теория. Появата на научния дух, разцветът на философията и отделянето й от религията ни изправят пред гръцките извори на западната мисъл. Така в началото на VI век в гръцките полиси на Мала Азия се заражда натурфилософията. С теориите на първите йонийски физици се поя­вява рационалната мисъл, която Западът възприма и осмисля. Както и в Китай, милетските философи трябва да скъсат с традиционните религиозни вярвания. Китай не познава мъчителните кризи и острите сблъсъци между демос и аристокрация. За тази държава е свойствена по-скоро еволюция, която, независимо от размаха и напредъка си издига на преден план приспособяването и компромиса. Китай не изживява радикалната раздяла между света на хората и този на боговете. За Европа тя е първата стъпка към рационализма - нещо видимо и толкова точно отбелязвано у гърци и римляни.

         До сходни заключения ни води и сравнението с Ин­дия. Бъдещият министър-председател на независима Ин­дия, Джавахарлал Неру, описва по следния начин отно­шението на сънародниците му към джобните часовници, донесени от португалците през XVI век: „На тях гледали като на луксозни предмети за богати хора, докато обикновеният народ отмервал времето със слънчеви, пясъчни или водни часовници. Не бил направен никакъв опит да се разбере как функционират тези механизми, за да се произвеждат и в Индия. Тази липса на интерес към механиката е впечатляваща, най-вече поради това, че в Индия съществу­ват изключително сръчни занаятчии и работници. (...) Докато Азия сякаш е задрямала, изтощена от усилията, които е, сторила в миналото, изостана­лата в много отношения Европа се намира пред прага на дълбоки промени. Един нов дух, един нов фермент е обхванал европейските народи, като насочва авантюристите и мислителите им към нови хоризонти (...). Няма съмнение, че по онова време, а и след него, Китай е бил по-цивилизован и народът му е живял много по-изтънчено от всеки европейски народ. По всичко изглежда, че Индия също представлява блестяща картина на прос­перитет в занаятите, манифактурата и търговията. В много отношения за индиеца от онова време европейците са изглеждали диви и изостанали. При все това обаче, още тогава в Европа се забелязва онази динамика, която напълно отсъства от живота на индийците".

         Тръгнал от една строго конкретна насоченост, основа­на върху наблюдението на нещата и техните свойства, евро­пейският дух се ориентира към разрешаване на чисто практичес­ки технически задачи. Това правят селяните и занаятчиите от праисторическите времена, както и през цялото Средновековие. Тази ориен­тация преминава в стремеж към всеобщо, единно, логическо възприемане на света, към истински научен дух, който опипом си проправя път и в средновековните европейски универ­ситети. Този дух има история, както и стимули каквито са широтата на гръцката мисъл, пренесена от персийските, арабските и юдео-испанските книжовници.

         Търсещият и вечно оспорващ дух кара европейците често да отричат сковаващата власт на институциите. Осъждат се цехове­те, църквата, училището, държавата и пр. Еволюцията към по-добър живот като че ли е малко чужда за експанзивния европеец, искащ утрешното днес. От средите на селяните, интелектуалците, гражданите и работниците се надигат все повече гла­сове в защита на свободата. Като че ли от тази гледна точка за европееца периодизацията, на която си играем да делим време и развитие е без значение. Още в древността са видими корените на свободолюбието. По- късно градските общини възстават срещу фе­одалите, номинализмът срещу схоластическата мисъл, Реформацията срещу Църквата, демокрацията срещу приви­легиите на аристокрацията, социализмът срещу привиле­гията на парите и пр. В този смисъл и не става въпрос само за обикновени масови движения, каквито познават всички цивили­зации, които са изживявали моменти на об­ществени вълнения, бунтове и въстания. Освен всичко дру­го, тук говорим и за едно непрестанно предявяване на пре­тенции за правата на индивида по отношение на групата и обществото, за правото на инакомислие и несъгласие, за отказ от привидното единодушие и защита на плурализ­ма, за несводимостта на човешката личност до някакъв на­ложен от миналото модел. Това освобождаване на индивида, претендиращ за правото на свободна мисъл и свободна воля, ще освободи в Европа огромна енергия. Тя ще ще взриви тра­диционните рамки и ще увлече европейците в непрес­танен бяг към съзидание и обновление, довел в крайна сметка и до постоянната еволюция на обществата им. Революции една след друга разрушават стария порядък на света. Революциите са земеделска и научна, технологическа и индустриална, здравна и де­мографска, политическа и социална. Корените на тези революции често водят към интелектуалците, като дългият списък от мъченици на първо място е съставен от онези, които се жертват за свободата на духа. Такива са Ян Хус (1415), Томас Морр(1535), Етиен Доле (1546), Мигел Сервет (1553), Джордано Бруно (1600), Галилео Галилей (1633) и пр. Любознателност, материална заинтересованост и до­ри само стремеж да се докаже правота, тласкат европейците да излезат от Европа, да опознаят света, да го изследват и му наложат своята вяра. Християнската вяра е заета от Изтока, където отдавна е застинала в лицето на монофизитсксата и несторианската църкви, докато европейците не престават да оглеждат догмите, да ги преся­ват и обсъждат, обогатяват с нови и нови логически аргументи. Така те превръщат своята вяра в идеологически инструмент, чрез който покоряват души, култури, наро­ди, държави и в крайна сметка света.

         Световното господство

         От 1408 до 1433 година им­ператорите от династията Мин, която освобождава Ки­тай от властта на монголите, изпращат шест експедиции в Индийския океан с близо шестдесет огромни джонки и око­ло 20-30 000 мъже па борда, под командването на адмирал Зенг Хе. Моряците изследват индийския бряг, посещават Шри Лаика, Арабския полуостров и Източна Африка. След смъртта на Зенг Хе експедициите са прекратени и в Китай никой повече не проявява интерес към тези терито­рии, нито пък желание да стигне по-нататък. Любопитство­то изглежда е задоволено, а освен това и джонките се движат само при попътен вятър откъм кърмата. Всяко напускане зоната на мусоните е пагубно.

Точно по същото време португалският принц Хен­рих Мореплавателя събира екипи от учени, пътешественици и моряци и от 1417 до 1460 г. провежда методични изследвания на африканските брегове чак до Сиера Леоне. След смъртта му проучванията продължа­ват и до края на века моряците достигат Индия. Пътува се както през нос Добра надежда, така и през Суец. През 1522 г. флотът на Магелан извършва първото околосветско пла­ване. За един век континентите са проучени и описани. Зад този факт прозира дух на откривателство, но не по малък е стремежът към победа и властване над света. Тази вътрешна необходимост, съчетана нерядко и с ирационална упоритост накланят везните в полза на европей­ците. Джонките не достигат до Запада, но в замя­на на това каравелите кръстосват всички морета и океа­ни. Защо е така? Отговорът не може да бъде сведен прос­то до мореплавателските умения на едните и другите. За­що тогава? Вероятно по същата причина, по която император Карл V си избира за девиз “По-нататък”. А това да не забравяме е и девиза подет от Испания след Франко.

От XVI век европейците с ентусиазъм се впускат да завладяват света интелектуално, духовно, търговски, а не след дълго и политичес­ки. Светкавичното покоряване на Мексико (1519-1521) и Перу (1531-1534) от испанците е последвано от присвояването на всички територии, които не са обхванати в рамките на международно призната държава. От испанци, португалци, французи, англичани и холандци се окупират острови и крайбрежни територии. Основават се фактории, плантации, а по-късно и колонии (XVII век) в Америка, Южна Африка, островите на южните морета и пр. Накрая Западът прониква в страните с установена градска цивилизация. Това са фактории, пристанищни и търговски представи­телства, религиозни мисии  и др., които разпростират европейското влияние над Азия. През XVIII век тази експанзия се увенчава с колонизирането на Индия. През XIX век следва цялостна подялба на извъневропейския свят, като всички земи с изк­лючение на Япония са превърнати в колонии, а старите цивилизации стават полуколонии, разделени на зони на влияние (Китай, Турция, Персия, Сиам). Тази териториална експанзия и обсебване на света води до съперничество между странете в самата Европа. Следва опит за защита независимостта на територии в Америка (1775-1898), след това две световни войни. Вътрешните конфликти не се уреждат, но след като взаимно се изтощават европейските метрополии са принудени да се откажат от колониалните си владения. Пристъпва се към деколонизацията на Южна Азия, Африка и океанските острови. На преден план изплува и се развива идеята за общоевро­пейско единство.

От империите към единството

Идеята за обединена Европа не произлиза от ефимерната Западна империя (395-455), нито от раздорите между римския папа и константинополския патриарх, които си разделят евангелизацията на северните народи. Идеята за обединена Европа вероятно се появява с „бащата на Европа", Карл Велики, чиито императорски, владения са наречени от съвременниците му ”Европа”. Два века по-късно основателите на „Свещената рим­ска империя на германската нация" вече нямат нито същата амбиция, нито същия ореол. Тяхната империя е принудена непрестанно да се утвърждава сред могъщите на деня. Битките са сре­щу Рим (църковните разпри), срещу европейските кралства, които й се противопоставят (Франция, Англия, Дания, Пол­ша, Бохемия, Унгария) и дори срещу самата Италия и отдел­ни нейни градове. Така империята съществува по-скоро като мит, и то единствено в Германия.

Вероятно някъде тук можем да открием и основните предимства на европейците. Държа­ви, нации и езици  е трябвало да се утвърждават срещу силата на могъщи империи. Затова и градежът на европейските държави е принуден да се изгражда в условията на плурализъм и баланс между различни центрове на власт­та. Може би късно, но като че ли европейците са първите, които осъзнават, че желанието да поко­риш Европа настройва всички останали срещу теб, незави­симо дали се казваш Карл V, Краля Слънце, Наполеон или Хитлер. Европа не толерира мисълта да бъде представяна от една-единствена нация. Тя винаги е имала своите силови центрове, своите големи пътища, своите търговски центрове Вене­ция, Генуа, Брюге, Анвер, Амстердам, Лондон, своите културни метрополии Париж, Флоренция, Прага, Виена, Берлин. Но Европа осъзнава че не би могла да има подобни политически центрове. Един­ството й не може да се постигне чрез хегемония, а чрез равен­ство. Такъв е урокът от войните в които  е изгаряла жизнената енер­гия на европейците. Гражданските конфликти и дребни разпри водят до апокалипсиса на две световни войни. Вероятно трета ще анихилира света. Като че ли наистина историята започва да служи на човечеството.

         Днес европейското единство е в изключител­но напреднал стадий. Процесът е много по-дълбок и необратим, от­колкото във всички континентални или подконтинентални подобни процеси, започнали другаде. При това и независимо дали са арабски, африкански, амери­кански и пр. Тръгнали от разрешаването на икономически­те си проблеми, гражданите на западна Европа знаят, че техният икономически блок вече се е изравнил по производство и икономически потенциал с този на САЩ и ги превъзхожда по мащабите на търговската си дейност. Още като Европа на десетте с 1.2% от повърхността и 6.2% от населението на земята е постигната една трета от световния износ. Перспек­тивата, да се превърнат отново в бойно поле, накара европейските държави да мислят и за превръщането си в самостоятелен политически блок.

         Първата общоевропейска политическа институция е Съветът на Европа, създаден през 1949 г. със седалище в Страсбург. Там се включват европейските страни, задоволили критериите за демокрация. В него днес членуват почти всички държави, разположени от Гибралтарския до Беринговия проток и от Исландия до Турция и Задкавказието. Символичната му роля е важна, но този орган притежава консултативни функции и решенията му имат в значителна степен препоръчителен характер.

         Като основа за изграждането на обединена Ев­ропа стои ядро от държави, които решават да създадат наднационален икономически съюз. Това беше Европа на Шестте (За­падна Германия, Франция, Белгия, Люксембург, Холандия и Италия), кои­то през 1951 г. възприемат плана Шуман за основаването на Европейско обединение за въглища и стомана (С. Е. С. А.). През 1972 г. то се превръща в Европа на Деветте (присъединявят се Обединеното кралство, Ирландия и Дания), през 1981 на Десетте (Гърция), през 1986 на Дванадесетте, (Испания и Португалия), а през 1997 г. на Петнадесетте (Австрия, Швеция и Финландия).

         „Европейска икономическа общност (ЕИО), основана през 1957 г. с Римския договор, който поставя началото на Общия пазар, е трансформиран през 1993 г. от Маастрихтския договор в Европейски съюз (ЕС). Законодателният й орган е Европейският парламент, който от 1984 г. се избира с всеобщи избори и заседава в Страсбург, срещу сградата на Европейския съвет. Изпълнителните му органи заседават в Брюксел, а правните и сметните му отдели в Люксембург. Приемането на нови държави в ЕС изисква преди всичко изпълнение на серия от критерии за демокрация. Това е първото условие за европейско гражданство. Но в тясна връзка с тези общи условия са критериите за ико­номическа организация и управление, приемане на общите за Европейския съюз митнически правила, хармонизация с изискванията на Валутния съюз, установен във Франк­фурт (Европейската система на централните банки и Централноевропейс­ката банка). Единната европейска валута, еврото, чието въвеждане някои страни членки на ЕС успяха да отложат (Обединеното кралство, Дания и Швеция) замени от 1 януари 2002 г. паричните единици на дванадесетте страни (Финландия, Ирландия, Германия, Австрия, Холандия, Белгия, Люк­сембург, Франция, Португалия, Испания, Италия и Гърция) и наред с дола­ра се превърна във втората обменна и резервна валута в света. ЕС получи молби за присъединяване от повечето източноевропейски страни. През 2005 г. следва да бъде приета първата вълна от десет държави (Естония, Лат­вия, Литва, Полша, Чехия, Словакия, Унгария, Словения, Малта и Кипър) и така да се образува Европа на Двадесет и петте. Малко след тях се очаква и осемте балкански страни (Румъния, България, Македония, Албания, Сър­бия, Черна гора, Босна и Хърватска), всяка на свой ред да задоволи крите­риите за членство и да се присъедини към ЕС.

За да не доведе разширяването на ЕС до размиване на властовите му структури, е предвидено да се обмисли засилването на политическите институции, като се създаде единна Конституция (вече създадена, но още не въведена), която да изгради структурата на „Федерация от национални държави". Идеята е безкрайно деликатна и все още трудно се възприема в някои среди. В процеса на своята интегра­ция, ЕС следва постепенно да стигне и до оформянето на обша външна политика, която вече заработи с асоциирането на страните от Юга, обеди­нило през 2001 г. 78 държави (от Африка-Карибите-Тихия океан) според конвенциите от Ломе (от 1975, 1979 и 1984 г.). Такава обща политика е видима и към страните от бивша Югославия.

Събитията от 1989 г. направиха възможно завръща­нето не само на осемте сателитни на СССР държави, но и на бившите съветски републики във всеобщото европейско семейство. Това завръщане всяка извършва по свой собствен път и със своя собствена скорост в зависи­мост от способността й да възстанови демокрацията и излекува, пострадалата си икономика. Изграждането на политически разширена (конфедерирана?) Европа също стои на дневен ред, наред с възстановяването на изкустве­но разделеното европейско пространство. Така ще се постигне и мечтаното единство на културна общност. Европа би могла да се завърне към самата себе си, само ако се опре на основното си ядро, което се консолидира в продължение на повече от тридесет години. Това трябва да е Европейския съюз - център и двигател на преоткрил себе си континент. Привлекателната сила на обединена Европа се потвърждава от кандидатстването в нея на повечето страни, освободили се от съветското господство, но които все още не са изпълнили критериите за членство. Докато се покрият изискуемите критерии, държавите кандидатки, които докажат напредък в демократизацията си имат право да изпращат свои депутати в Съвета на Европа. Така, постепенно, на моменти дори символично, се изгражда общоевропейският дом, който фокусира в себе си огромни надежди.