21. Цивилизационни ареали (5)

Цивилизационни ареали (5)

Ареали на европейската цивилизация (2)

Източна Европа

Източна Европа е неразделна част от Европа. Пейзажите са същите, хората са същите, също е и голямото индоевропейско езиково семейство, християнската религия, донякъде история, както и тип индустриално развитие. Същевременно до неотдав­на от запад на изток се конкурираха две различни полити­чески и икономически системи, две различни визии за бъ­дещето. Разделението не бе от векове, но при все това различията бяха твърде дълбоки. Казано иначе, то не беше и широко. Не повече от една бетонна стена или мрежа от бодлива тел разделя­ше народите повече от Атлантическия океан. Разделението като че ли на цивилизационен принцип показваше до къде едни и същи хора могат да стигнат, тръгнали по една пътека и после избрали различни пътища. Друго такова разделение светът не познаваше.

През есента на 1989 г. десетките хиляди източногерманци, които намериха начин да преодолеят Берлинската стена и да преминат през направения им от унгарците от­вор в мрежата от бодлива тел, за няколко часа и дни дни показаха ефимерността на изкуствената преграда изградена насред континента. От своя страна бивши държавни ръководители, пред опасността да останат без народ, са принудени да разрушат бетонната стена. Краят на изкуственото разделение на двете Германий доведе и до край на раз­делението между европейците.

Русия и тежестта на историята.

Русия от времето на късното средновековие става сърцето и двигателят на източноевропейската система. В по-късно, вече ново време СССР, беше нещо като трансформиран и модер­низиран вариант на руската империя. Става дума за най-голямия европейски народ, дълго време обединяван от руските царе и включващ постепенно в държавата и съседните по-малки народи.

Преди всичко Русия заема източната част на го­лемите европейски смесени гори, където славяните са асими­лирали финските племена, както и техните първи скандинавс­ки покорители — варягите. На север се намират арктически равнини и тундра, на юг - субпустинни и степни ра­йони. Сред тях през първото хилядолетние бродят различни номадски племена - хазари, печенеги, кумани, българи, монголи, татари. Когато се освобождават от три вековно господство на тези племена, руснаците, начело с Иван III (XV в.) установяват столицата си в Москва, която е обявена за „Трети Рим” (Вторият Рим - Константинопол вече е в ръцете на турците. Като че ли напръв поглед неочаквано, но всдъщност съвсем естествено руснаците откриват огромни необитавани пространства, които чакат да бъдат усвоени. През XVI век при Иван IV Грозни казаците прогонват татарите на изток, като покоряват Сибир и стигат до Тихия океан. Този океан през XVII век се превръща в граница на Европа. По-късно, през ХVІІІ век, пак с “пионерите” на изтока и юга – казаците се заселват степи­те, които дават най-плодородните реколти в цяла Европа. От­въд тях са покорени кавказките племена, както и тюрките от централна Азия (XIX в).

В тези уникални за Европа рамки, руското общество разгръща сво­бодно своя потенциал. То се променя бавно, запазвайки немалко архаични елементи. Такива са автократичната държави от византийски тип (с влияния на ориенталски деспотизъм) цезаропапистката идеология (също от византийски произход), йерархично общество, в което аристокрацията е натоваре­на с административни функции, а чиновниците получават благороднически титли, политическа система, в която градовете са лишени от собствено управление, буржоазията има ограничени права, а селяните са крепостни. Държавата е феодална, властта абсолютна, репресивния апарат всемогъщ. В такава действителност Русия трябва да върви към икономическа и социална модернизация. Каквито и затруднения да среша обаче, царската империя от Петър Велики (1689-1725) насам постепенно приема западноевропейс­кия модел и в началото на ХХ век се превръща в пета световна сила. Индустриализацията й след отмяната на крепостното право през 1862 г. също с пълна сила. Тя е подхранвана от европейс­ки инвестиции и от изобилния пролетариат, идващ от селата.

След няколкомесечна демократична социалистическа револю­ция, през октомври 1917 г. властта пада в ръцете на бол­шевиките. След като физически се елиминират революционерите социалисти, болшевиките въвеждат нова система на държавно управ­ление. Тя се основава върху монопола на една единствена партия от професионални революционери. След като устояват няколко години на гражданска война и външни ин­тервенции, болшевиките въвеждат планово стопанство, в което държавата владее целия индустриален апарат. Бившите революционери са в процес на превръщане на управляващ елит. Но в голямата си част те са избити от Сталин и отстъпват място на но­ви поколения от бюрократи-кариеристи, които оформят новата управляваща върхушка. Те се възползват от дър­жавния икономически апарат. В значителна степен са задоволени  и от получените привилегии. В идеологически план владеят до съвършенство ограничен политически език в репертоара, на който има място за всички отговори. Тази бюрократическа класа установява държавен по тип капитализъм като преход към социализъм и комунизъм, (Впоследствие се решава, че социалистическото общество е изградено и този преходен период е зачеркнат от доктрината), прави систематични опити за индустриализация страната. Колективизация на земята за кратко време води до сериозна криза от земеделска продукция, която се преодолява бавно и трудно.

         Партията „от нов тип", такава, каквото си я представя Ленин в утопическото русло на Бланки и Нечаев, създава „нов тип" държава и общество, в които монополът на властта от страна на една група хора се разпростира върху цялата политическа, икономическа и културна дейност, без да има противодействие от страна на друга партия, синдикална сила или дори на „съветите", които са разпуснати през 1921 г. в Кроншат. Тази система се изявява като първото изцяло одържавено модерно общество, ка­то първата тоталитарна държава. Тя изработва изключително ефективни техники за манипулиране на обществото. Чрез постоянен контрол върху медиите и институциите в коите са вкарани всички хора се гарантира унищожение на несъгласието още в зародиш. Волята на “държавата” се гарантира от партията, държавните синдикати, казионните младежки организации, манипулираните женски дружества и т.н. Цялата система се следи от репресивен апарат, в центъра на който стои политическа полиция. Той разполага с центрове за въдворяване в насилствено местожителство или масово интерниране. Такива са лагерите (Гулаг), които са в състояние да „приемат” милиони граждани, в това число и цели народи. Пирамидата на властта тръгва от така наречените акти­висти, които запълват властовия апарат и сред които се избират щатните служители в партията и в масовите организации. За всички ръководни длъжности в държавната йерархия са назначават апаратчици от т. нар. “номеклатура”, която представлява списък схора в преобладаващата си част партийни членове и доказали верността си към господстващата марксистко-ленинска идеология. Йерархичната власт на висшите над нисшите инстанции вътре в партията и на партията над всички други институции е легитимирана от псевдодемократична фасада на избори, чия­то роля е да ратифицират избора, направен вече от номенклатурата. Икономиката е парадоксално обърната към производството, а не към потреблението и като цяло обществото живее в дефицит, засягащ всички без управленческия елит. Номенклатурата се ползва от множество привилегии. Едни от тях, като специални добре снабдени магазини са сравнително дискретни, други, като специалното средно платно около Кремъл, предназ­начено за автомобилите на върхушката, са дразнещо видими, но приети без ропот.

         Сравнителният поглед открива съответствие с ориенталската йерархическа традиция, която извежда на преден план сегрегацията между властта (с нейни­те мистични тайни и привилегии) и народа. Тази традиция е в крещящо противоречие с европейската демократическа традиция. Историческите корените на европейската демократична традиция откриваме още в древна Гърция. Основните нейни характеристики са стремеж към равно разпределение на властта между гражданите (изокрация), равенство в условията (изономия), общо поставяне във виртеалния център на града на власт, богатство­ и култура. Ако Европа е дъщеря на древна Гърция, Русия по-скоро наследява Византия, носеща белезите на цезаропапизма и персийския ориенталски деспотизъм.

Новата “класа”, която управлява и се възползва от цялата система престава да бъде власт на революционери и бързо се превръща в обик­новена бюрокрация. Тромавостта, неефективността и ниският коефициент на полезно дейст­вие на тази система изглеждат незабележими само във военната и космическата промишлености. В тях цената на производството като проблем никога не се постява. В тези промишлености се насочва огромна част от брутния национален продукт. Те се ползват с приоритет от технологическия шпионаж, облада­ни са от дух на строга йерархичност и не по-малка тайнственост.

         Това общество постепенно започва да дава признаци на склероза, умора и деградация. То е засегнато не само в равенството на гражданите и премахването на класовите различия. Равенството на половете, което е сериозен признак за еволюцията на едно об­щество, е далеч от своята реализация. Наистина от определена тледна точка жените постигат икономическо равенство с мъжете. Те имат достъп до производството във всичките му браншове, но средните и висши кадри не са повече феминизирани, отколкото другаде. Още по-малко това се отнася до сферата на ръководните държавни и партийни структури, където от Революцията насетне се наблюдава връщане назад. В едно слабо ориентирано към консумация общество, положе­нието на жената е белязано изключително от домакински функции или още по-лошо, ако това е съчетано с участие в производството. Същото може да се каже и за атмосферата в областта на изкуство­то и идеологията. Русия в началото на XX век с имена като Толстой, Дягилев, Кандински, Стравински, Маяковски, Есенин и др. е водеща държава в европейската култура. В тази атмосфера се настанява сив и ялов конформизъм, от който творецът може да избяга единс­твено ако успее да напусне страната, ако сложи край на живота си, или сам в малък тираж издаде творбите си (самиздад). Творческият гений е принуден да зам­лъкне и всичко ново започва да се търси в Европа и Америка, независи­мо дили става въпрос за производствени и информационни технологии, мода, музика или кинематография. Съветските кадри започват да носят костюм и вратовръзка, подобно на политиците от капиталистическия свят, докато младите предпочитат да се обуват в дънки. Армията се връща към униформите с галони и ширити, символ на уважение към царската армия, докато властта строи грандиозни сгради в неокласически стил и проповядва пуритански и лицемерен морал, като този на Англия от викторианската епоха. Показателен е фактът, че руската дума “инакомислие” постепенно става клеймо, което може да впише белязания с него в специални списъци, затвор, психиатрична клиника или интерниране. Всъщност това е модерния превод на средновековните епитети еретик или схизматика, които често са били отправяни от Рим и Константинопол. Тази дума има еквивалент с английската dissenter, характеризираща несъгласния, разномислещия, несходящия с мнозинството. Върху нея се опира цялата протестанска традиция, намерила място в основа­та на прочутите северноамерикански колонии. Като прави подозрителен всеки оспорващ глас, всяка проява на антиконформизъм, СССР обръща гръб на европейската традиция на свободомислие, илюстрирана от духа на ико­ноборците, скептиците, анархистите и пр. Съвсем меко като формула ще прозвучи, че се смята за обидна и квалификацията ревизионист, използвана спрямо подлагащите на съмнение официалната марксистка доктрина. Като че ли ця­лата научна мисъл не произтича от последователните ревизии на съществувашите хипотези.

След шестдесетте години на XX век в СССР се наблюдава увели­чаване на смъртността, която е един от най-съществените и глобални признаци за нивото на живот в едно общество. С прогреса в здравеопаз­ването процентът на смъртността пада в целия свят и дава началото на демографската революция. От 1964 до 1980 г. смъртността в СССР се увеличава от 7 % на 10 %. Заедно с това надеждата за по-дълъг живот изчезва до степен, че правителството престава да публи­кува разбивка на статистическите данни. В периода от 1965 до 1981 г. средната продължителност на живота пада от 72 на 69 години, докато във една Фран­ция например за същото време тя се увеличава от 72 на 74 години. Алкохолизмът, който дълбоко е белязал руския начин на живот, както и трудовите злополуки, свързани с него, са обявени за прес­тъпление. Това е и една от причините, поради които смъртността при мъжете е завишена. Още по-симптоматичен факт обаче е повишаването на детската смъртност от 22,9 %» през 1971 на 30, 6 %»през 1975 г., след което тя престава да се публикува до 1986 г., когато новите пресмятания отчитат неравномерен спад от 27,3 до 25,4 между 1980 и 1986 г. Зад тези цифри се крие видимолошаване на санитарните условия в Русия. Оше един признак на “склерозата” е прогресивното застаряване на висшите ръководни кадри в партия, държава, армия.

С встъпването си във властта през 1985 г., Горбачов обявява началото на действие на три принципа. Те са “перестройка”, “гласност”, “демократизация”. Инерцията като че ли се оказва по-силна от политическата волая за пърна “перестройка”. Промените засягат властта козметично. Страхотната 1989 година дава тласък на промените и позволява на народите на СССР да поемат по свой път и  се разделят с империята. Първо литовците, след тях останалите прибалтийски републики, кавказците и дори самите русна­ци, украинци и белоруси потърсиха суверенитета си и се обърнаха към Европа. Пълното фиаско на системата на държавния монополизъм в областта на икономиката е повече от очевидна. Цялата зона, заета от страни, влезли в съветската орбита, получи в наследство съществено изоста­ване спрямо останалите европейски страни. Великата европейска схизма приключи и европейската цивилизация отново се обръща към общите си ценности - еманципация на индивида, контрол над властта, свобода на словото... Обратният преход към пазарна икономика след повече от седемдесет години държавен капитализъм предизвиква появата на огромна корупция и откровен грабеж, за които са необходичи години, докато бъдат овладени и премахнати от изградената система на демокрация.

През 1917 г., когато болшевиките предлагат на народите от други раси в царска Русия да се самоопределят, всички до един избират независимост. Въпреки това обаче, всички те, от централноазиатската Украйна до кавказките народи, с изключение на Финландия и Полша, са покоре­ни от Червената армия. Китайската революция дава повод Монголия да бъде превърната в протекторат. Тя е и първата „Народна демокрация" в историята на пробиващата си път Социалистическа система. Пактът между Хитлер и Сталин от 1939 г. дава възможност на СССР отново да анексира прибалтийските републики и части от Полша, Румъния и Финландия. Това е потвърдено в споразуме­нията от Ялта и Потсдам (1945), където са добавени окупацията на Източна Европа, част от Китай и от Корея. Създаването на „Народни
демокрации" в цялата съветска зона се извършва под различни форми. Страните, които не са окупирани от Червената армия, се откъсват от съветския блок. Югославия го осъществява през 1948 г., Китай през 1960, Албания – 1961, а след нея и Северна Корея. Окупираните страни се опитват също да се откъснат от хватката на СССР. През 1953 г. в индустриалните райони на Източна Германия избухва бунт, който е овладян бързо от Червената армия. През 1956 Унгария, която се отказва от съюза си със СССР, бива завладяна повторно, а през 1968 г. Чехословакия проявява неблагоразумието да претендира за „со­циализъм с човешко лице", Сателитните на СССР страни се управляват според брежневската доктрина за „ограничен суверенитет". През 1981 г. Полша, чиято комунистическа партия изпада в сериозна криза, е поставена в състояние на вътрешна война, довела до почти военна диктатура срещу народ, върнал се към свободния синджсализъм.

Така съветската военно-дипломатическа система вкарва в орбитата си око­ло СССР  блок от осем европейски държави (Източна Германия, Полша, Чехословакия, Унгария, Румъния, България) и една азиатска (Монголия), обвързани във Варшавския договор и Съвета за икономи­ческа взаимопомощ (СИВ) със седалища в Москва. В тези страни се поддържа в различна степен казаното за съветското общество, т.е. ориенталския вариант на европейската цивилизация.

         Сред останалите „Народни демокрации", Китай и Корея избират и изграждат различни политико-икономически модели, които принадле­жат на друга цивилизация. От своя страна Виетнам, Камбоджа и Лаос образуват просъветски блок в друг, неевропейски цивилизационен ареал. Същото се отнася и за Куба. В периода от 1979 до 1989 г. Афганистан също влиза в зоната на съветския лагер и народните демокрации. Навсякъде другаде в Третия свят, където стига съвет­ското влияние, социализмът в най-лошите случаи се изразява в потиснически полицейски режими, а в най-добрите в стереотипни общества с икономика на дефицита и глада, на бюрократическата склероза и скандални привилегии за управляващите. Вместо оповестеното изпреварване на Запада, комунизмът претърпява пълно фиаско. Таса завършва може би най-големия в историята на човечеството експеримент, който роден в „синевата на Изтока" привлече и зап­лени милиони хора от целия свят.

Верижните революции през 1989-1990 г. включващи отварянето на Унга­рия, некомунистическото правителство в Полша, сриването на източно­германския режим, „нежната революция" през ноември в Чехословакия, букурещкото въстание през декември, бързата еволюция на нещата в България, Югославия, Албания и дори Монголия през 1990 г. взривяват “империята” на социализма. Системата в някаква степен все още оцелява в периферията на азиатския свят. Тя намира продължение в страните, наследили източната деспотична традиция. Те са Китай, Северна Корея и Виетнам. Една след друга страни от Третия свят като, Алжир, Етиопия, Мозамбик и др. Също му обърнаха гръб. Постепенно се разграждат и военните връзки. С увяхването на идеологическата солидарност пресъхва и кранът на икономическа­та помощ. В страни носещи от някакъв момент рожденото петно на социализма новият тип държава трудно успява да се установи. Размитата, но и централизирана държавност, военизираните общества, по­лицейският монопол иа една-единствена партия и всемогъществото на партийните лидери не могат да дадат отговор на въпросите, задавани в съвременния свят. В перспектива обаче, както модернизираща се Русия, така и държавите с остатъци от времето на “системата”  ще се адаптират в европейската цивилизация. “Сателитите” вече го направиха.