Ренесансът извън дома. За употребите на Италия

Ренесансът извън дома. За употребите на Италия

Вече би трябвало да е ясно, че подражаването на античността - отличителната черта на Ренесанса - не е прост процес. То е проблематично и още тогава е било разглеждано като проблематично. Същото следва да се каже за подражаването на италианската култура в други страни, както ще се опитаме да покажемв този раздел.

Прието е тази тема да се започва с разглежданена дейността на италианците в чужбина и на чуждестранните посетители в Италия и в това няма нищо погрешно. Изследователите на темата обаче отдавна неса доволни от традиционния начин, по който се разглежда "разпръскването" или "възприемането" на Ренесанса извън дома - описание, което съдържа заблуждаваща импликация, че докато италианците са активни, творчески и новаторски настроени, останалата част от Европа е пасивна, обикновен възприемателна "влияние" или, да използваме друга любима метафора на историците, "заемател",-вечно в дългкъм Италия.

Първо, положението на останалата част от Италия спрямо Тоскана, и по-специално към Флоренция,не се различава от това на другите европейски страни. Новият стил в архитектурата например се появявавъв Венеция едва след известно закъснение и се е наложило да бъде видоизменен, преди да бъде възприет. От друга страна, не е вярно, че Италия е единственият център на културно новаторство. Не в Тоскана, ав папския двор в Авиньон Петрарка има някои от своите най-значими преживявания, сдобива се с някои отнай-важните приятелства и нише някои от най-известните си стихове [72]. Не някъде другаде, а именно вХоландия в началото на XV в. Ян ван Ейк, Рогир вандер Вейден и др. разработват нова техника за масленоживописване и тя оказва влияние в Италия, където картините на фламандските майстори били високо ценени. В музиката превъзходството на холандците е признавано дори от италианците: един италиански писател определя Окехем като "Донатело на музиката", докато Жоскен Депре е нейният Микеланджело[54]. По-значителни художници и писатели като Холбайн и Дюрер, Еразъм и Монтен, Шекспир и Сервантес са биливдъхновени от италиански образци, но не само от тях,и във всеки случай не са ги следвали робски. С другидуми, традиционното разглеждане на възприеманетона Ренесанса е погрешно. Но с какво можем да го заместим?Историци, а също и литературни критици напоследък подрониха авторитета на дихотомията междукултурно "производство" и "потребление" и поставиха ударението върху начина, по който всички ние видоизменяме това, което придобиваме, и го приспособяваме към нашите нужди. Така че в този пункт можеби ще си струва да запитаме как е била ползвана Италия от художници, писатели и учени от другите частина Европа през XV и XVI в., като по този начин превключим вниманието от това, което може да се нарече"търсене" към "предлагане" и да се вгледаме не толкова в заеманото (да оставим от кого), колкото в процеса, чрез който то е било усвоявано, абсорбирано,преработвано, одомашнявано, трансформирано. Сдруги думи, тази версия на рецепцията на Ренесанса^вън Италия (да употребим традиционния термин)ще се опита да държи сметка за това, което е познатокато "рецептивна теория" - опитът на някои изследователи на литературата да заместят простата представа за "влияние" с по-фината за процес на творческиразлична интерпретация. Така, когато се вглеждаме виталианците извън дома, е необходимо да питаме несамо кой къде пътува, по кое време и с каква цел, носъщо какъв вид рецепция (в друг смисъл на термина)те получават.

Италианските хуманисти и художници отиват вчужбина на две отделни и различии вълни. Хуманистите тръгват първи. Въпреки че Петрарка пътува доХоландия и Париж през XIV в., реалното изтичане нахуманистични мозъци изглежда се случва около 1430- 1520 г., като краят на XV в. е период, в който емиграцията на хуманисти дости1а върха си. Италианскиге учени пътуват до Франция, Унгария, Англия, Испания, Полша, Португалия. Малцина сред напусналите са от първите редйци - в действителност в правото си сме да заподозрем, че някои от тях емигрират, защото не са били в състояние да си уредят добро положение у дома. Колкото до художниците, повечето от тях, един доста по-изтъкнат букет от личности, пътуват извън дома почти едно поколение по-късно от хуманистите, така че върхът при тях е в началото на XVI в. Както в случая с хуманистите, най-голямата група емигранти се открива във Франция - средтях са художниците Росо и Приматичо, златарят Бенвенуто Челини, архитектът Себастиано Черило и Леонардо да Винчи, всички поканени от Франсоа 1, единот великите патрони на Северния Ренесанс [38].

Защо те напускат дома? Днес решението да пътуваме или даже да работим в чужбина може да бъдевзето относително леко, но тогава трудностите и опасностите на пътуването, както и болката от изгнанието би трябвало в повечето случаи да правят решението трудно. Някои художници и хуманисти напускатИталия по причини, които в малка степей имат нещообщо с Ренесанса. Неколцина пътуват с дипломатически мисии, като Енеа Силвио Пиколомини (бъдещият папа Пий II) в Централна Европа, или Балдасаре Кастильоне, който завършва живота си като папски нунций в Испания. Други са изгнаници по политически или други причини. Например Филипс "Калимако" (наричан така по името на гръцкия учен и поет), човек с важен принос за развитието на хуманизмав Полша, напуска набързо Италия след като заговорът, в който участвува, се оказва неуспешен. Широкоизвестии са религиозните изгнаници. Лелио и ФаустоСоцини например били учени от Сиена, които намират за разумно да напуснат Италия в средата на XVIв., за да се спасят от инквизицията, защото не вярватв доктрината за Троицата (след тях отхвърлянето натази доктрина става известно като "социнианизъм").Братята Социни и други изгнаници като Петер Мартир Вермигли, който забягва в Оксфорд, принадлежаткъм категорията на италианските хуманисти извън дома не помалко, отколкото към тази на еретиците. Имаи изгнаници по лични причини. Джордже Вазари, койторядко пропуска възможността да разкаже някоя добра история, ни информира, че скулпторът Пиетро Ториджани от Флоренция напуска града след кавга, в която счупил носа на Микеланджело. Ако не беше тозискандал, параклисът на Хенри VII в Уестминстър може би щеше да бъде лишен от своята фина ренесансова гробница. В историята на Ренесанса, както и в историята изобщо, не трябва никога да се забравя важноетта на непредвидените последствия.

Именно тези последствия обуславят историческия интерес към посещенията. Последствия като формално или неформално обучение по гръцки език илиреторика, или поезия, или скулптура, или просто насърчението да се скъса с местната традиция, които посетителите излъчват. При една случайна среща през1526 г. в Гранада, Южна Испания, венецианският посланик Андреа Наваджеро, които бил добре известенпоет, убеждава каталонеца Хуан Боскан да нише стихотворения по италиански маниер.

Културните последствия от тези посещения невинаги са били непредвидени. Някои от италианцитепътуват в чужбина, защото са поканени от крале-покровители като Франсоа 1 или от местни аристократи слитературни или художествени интереси, като Ян Замойски, канцлер на Полша през късния XVI в., коитонаема италиански архитект да проектира неговия новград, наречен Замошч по името на основателя си [37].Самите патрони могат да бъдат италианци, живеещив чужбина, в търговски колонии на градове като Брюжили Лион. Италиански принцеси също са били културни посредници - очевидни примери са БеатричеАрагонска, съпруга на Матияшв Унгария, Бона Сфорца от Милане, която се омъжва за крал Зигмунт в Полша и Катерина де Медичи от Флоренция, съпруга ивдовица на Анри II във Франция. Даже войници могатда бъдат заинтересовани от покровителство на изкуството - живописецът Мазолино е поканен в Унгарияот тосканския наемен капитан Пипо Спано.

Какви са били местните отзиви за тези италиански преселници, за техните идеи и умения? Някои оттях срещат изключително топъл прием извън дома.Хуманистът от Ломбардия Пиетро Мартире д' Ангиера например е оставил едно знаменито описание напосещението си в университета в Саламанка през 1488г., когато изнася лекция за поета Ювенал. Имало толкова много хора в аудиторията, че лекторът не могълда влезе в аудиторията, докато университетските служители не му проправят път, а когато свършил, билизведен триумфално, по собствените му думи, като победител на Олимпийските игри. Може би преувеличава ентусиазма - Пиетро Мартире в крайна сметка епрофесионален ретор. Но той е имал преживяване, което сметнал, че е достойно да опише за своя покровител.

Подобни тълпи, включващи не само студенти ипреподаватели, но и неспециализирана публика, сеструпват, за да чуят лекцията и на Джироламо Алеандро за латинския поет Авзоний в Париж през 1511 г.Други италиански хуманисти изглежда срещат по-хладен прием, ако се съди по техните кариери, преминали в странствуване. Джироламо Балбо започва да преподава в Париж, но се мести в Холандия, Германия иБохемия, докато Якопо Публичио се изявява в Германия и Швейцария, преди да се установи в Португалия.Все пак относително маловажни фигури, които никога не са били твърде известии в Италия, получаватшанса да станат важни люде в странство, като Антонио Бонфини, които бил учител в малкия град Реканати, преди да стане придворен историк на Матияш вУнгария. По негово време, края на XV в., италианските хуманисти са особено търсени, защото съществува местен интерес към класическата литература и наука,без местните хуманисти да могат да го задоволят. Няколко години по-късно, когато едно ново поколение еобучено в хуманизма, става възможно това да бъдеправено без емигрантите.

В много части на Европа знак за местния интерес към културата на Ренесанса е движението в обратната посока. Разбира се множеството посетители наИталия пътуват дотам по множество различии причини. Не всички отиват, за да се срещнат с учени илиза да разгледат картини или руините на античния Рим.Както и през Средновековието дипломати, клирици,войници, търговци и поклонници продължават да следват пътя към Италия. Сред посетителите, които сеинтересуват от италианската култура, най-голяма егрупата на студентите в два университета, Падуа и Болоня, които отиват там, за да изучават два предмета -право и медицина. А те не са част от studia humanitatis.Под въздействието на хуманизма тези дисциплини постепенно се преобразяват, но не можем да приемом,че всички преподаватели са одобрявали новостите,още по-малко, че студентите (или бащите .им, коитоги издържат) свързват Италия с новаторството.

След като направихме тези уговорки, все още евъзможно да посочим няколко добре документиранипосещения в Италия, които са направени по, така дасе каже, ренесансови причини. Някои художници пътуват до Италия, за да изучават новия стил на живописване или останките от класическата скулптура и архитектура. Например Албрехт Дюрер отива във Венеция през 1505 - 1506 г. и среща Джовани Белини(когото опиева като "все още най-добрият в живописта") и други художници [65]. Холандецът Ян ван Скорел бил в Италия през 1520-те години, а ученикът муМартен ван Хемскерк в Рим през 1530-те години, където среща Вазари и скицира древни и съвременнисгради (ил. 1). Френският архитект Филибер Делормсъщо отива в Рим през 1530-те години.

Учените пътуват до Италия, за да изучават текстове и методи, които липеват у дома. Двамата най-известни учени натурфилософи на XVI в. са вероятноКоперник и Везалий. Коперник, които идва от Полша,изучава гръцки език, математика и астрономия в университетите на Болоня, Падуа и Ферара в края на XVв., което оставя много следи в главния му труд "Завъртенето на небесните сфери" (1543), поставящ слънцето в центъра на Вселената [3]. Везалий, които идваот Фландрия, отива в университета в Падуа, за да изучава медицина, включително анатомия - предметътна неговата знаменита йаига "За устройството на човешкото тяло", също публикувана през 1543 г.

Друг ясен пример на учен или писател, посетилИталия заради новата наука, е сър Томас Хоуби, джентълмен от Херефърдшир, широко известен с неговатаанглийска версия на "Придворният" от Кастильоне.Дневникът на Хоуби разкрива, че той отива в Падуапрез 1548 г., за да изучава италиански език и"humanitie", макар да посещава също лекции по логика и римско право. Холандецът Юстус Липсиус, единот най-великите учени от втората половина на XVI в.,отива в Рим през 1567 г. в свитата на покровителя сикардинал Гранвел, за да се срещне с изследователи наантичността като Карло Сигонио и да изследва античния свят на място [46]. Френският историк Жак-Огюстдьо Ту описва в своята автобиография страстното сижелание да види Италия. Припристигането си през1573г.той купува гръцки текстове във Венеция и посещава колекцията от картини в Мантуа, създаденаот Изабела д'Есте. Посещава също Вазари и Сигонио. Няколко години по-късно, през 1580 - 1581 г., идва ред на Монтен да посети Италия, където се възхищава на руините на древния Рим и преглежда класически ръкописи във Ватиканската библиотека.

В много случаи обаче отново са налице значиминепредвиждани последствия, - откриването на античността или на Ренесанса от посетители, които не са гитърсили. Например германският благородник Улрихфон Хутен отива в Италия, за да учи право, но докатое там открива прелестите на класическата литература, в частност сатиричните диалози на Лукиан, коитому служат за образец, когато се включва в полемиката около реформацията. Сър Томас Уайът открива италианската поезия по време на дипломатическа мисия(както Джефри Чосър го прави много преди това приподобии обстоятелства) и примерът на Петрарка вдъхновява неговите собствени стихотворения. Испанският му съвременник Гарсиласо де ла Вега среща поетите Луиджи Тансило и Бернардо Тасо (баща на по-известния Торкуато Тасо) в Неапол, където е пратенна заточение заради дребна простъшса. Като приятеля си Боскаи след срещата му с Наваджеро, впоследствие Гарсиласо пише в по-изявен италиански маниер.

Движението на личностите не изчерпва, разбирасе, цялата история на разпространението на Ренесанса. Има също движение на картини и статуи, като произведенията на изкуството, които френският кралФрансоа 1, един от великите покровители на Ренесанса, поръчва от Флоренция [38]. Съществуват потопиот книги, оригинални текстове и проводи на стиховете на Петрарка, политическите трактати на Макиавели, илюстрования трактат по архитектура на Себастиано Серлио от Болоня (ученик на Браманте, коитоотива във Франция през 40-те години на XVI в.) и т. н.Развитието на книгопечатането през късния XV в. имазначими последици за ренесансовото движение, кактоще се опитам да покажа по-късно в този раздел.

В някои отношения е по-лесно да се анализиравъзприемането на книги (в частност преводи), отколкото по-изплъзващите се лични взаимоотношения, обсъждани досега. Възможно е да се открие колко е превеждано, какво е подбирано, какви хора са правилипреводите и най-важното, налицо е възможност да сеочертае популярността на отделни текстове и да сеизследват в детайли промените, направени от преводачите. Колкото по-неточни са преводите, толкова по-ценни са доказателствата, предоставяни от тях, за процеса, чрез който италианските текстове (в някои случаи и образи) са приспособявани към потребноститена чуждите читатели. Рецепцията на Ренесанса - както на всяка чужда ценностна система - е неизбежносвързана с неговото възприятие, което, разбира се, еоформено чрез схеми. През XVI в. Италия е разглеждана от чужденците като екзотична страна с култура,противоположна на собствената им. Преводите помагат да се документира процеса на одомашняване натова опасно привлекателно или привлекателно опасно чуждо. Италия, на която неиталианците подражават, била в някаква степен тяхно творение, оформеноспоред потребностите и желанията им, точно кактоантичноетта, която и те, и италианците претендират,че имитират, е тяхна собствена конструкция.

Два примера могат да послужат за илюстрацияна общия процес. Първият е усвояването на италианската архитектура в чужбина, докато вторият, още по-специфичен, е свързан с отзивите, предизвикани от"Придворният" на Кастильоне извън Италия. При разглеждането на темата за "употребите на Италия" архитектурата изглежда особено значима, защото е функционална и декоративна; тъй като очевидно трябвада бъде приспособявана към местната среда; и накрая, понеже е колективно изкуство, в което, наред сархитектите, и занаятчиите също играят роля. Следователно налице са много пречки пред едно гладко протичащо разпространение в чужбина на проекти, правени в Италия, въпреки съществуването на книга с образци, като вече споменатия трактат на Серлио или"Четири книги за архитектурата" от Андреа Паладио(1570) - книги, които са били достъпни на някои европейски езици и са могли да бъдат изучавани от архитекти и от техните покровители, което е също толковаважно в епоха, когато майсторът-занаятчия все още еотговорен за своите постройки. Дори в самата Италия местните обстоятелства поощряват регионалното разнообразие, така че архитектурата на ломбардския или на венецианския Ренесанс е в много отношения различна от тосканската. Тези регионални различия са в някакъв смисъл "изнесени". Унгарците имитират тосканците, но френската архитектура следваломбардския модел, а германската - венецианския.

Приема се, че италианската ренесансова архитектура се разпространява не като "цялостна конфигурация", а във вид на фрагменти [34]. Можем с основание да говорим за "бриколаж", т. е: за включване нанови италиански елементи в традиционните местниархитектури, особено през първата фаза на рецепцията. Например във Франция през ранния XVI в. италианската декорация е много по-привлекателна от италианските планове. В случая със строения за Франсоа1 замък Шамбор, кръглите кули са очевидно традиционни и само архитектурните детайли са открояващосе нови. Използуван е местен камък, защото е по-евтин и, както отбелязва Филибер Делорм, по-подходящза климата. Обаче използваният материал неизбежно влияе върху формата. Архитектурата на ренесансоваИталия постепенно се аклиматизира.

И в Англия подражаването на Серлио, да кажем,от елизабетинеца Робърт Смайтсън или на Паладиоот Иниго Джоунс, също е свързано с модификации попрактически причини, както и за да се изразят собствени архитектурни идеи. Видоизмененията не винагиотиват достатъчно далеч и често са правени язвителни забележки по повод силно проветривите порталина английските извънградски вили, които следват класическия план, създаден за средиземноморския климат. Обаче сър Хенри Уотън в неговите "Основи наархитектурата" (1624) показва, че добре осъзнава проблема за теченията, а и за значимоетта на комините истръмните покриви, които са много по-важни в Англия, отколкото в Италия.

Изводът не е, че италианските проекта са биливидоизменяни само по утилитарни причини. Да се каже това, означава да се приеме точно грубия функционализъм, които се опитвам да избегла. Видоизмененията стават по различии причини. Едни са очевиднопреднамерени, други - не толкова. В някои случаи отклоненията от италианските модели са резултат от наемането на местни занаятчии, които имат свои собствени традиции и не са в състояние или не желаят даразберат какво точно се иска от тях. Например Шамбор е проектиран за Франсоа 1 от италиански архитект, Доменико да Кортона, но реално е изграден отфренски зидари. Новият град Замошч в Полша е планиран от италианеца Морандо, но плановете отновоса изпълнени от местни майстори. Поразително очебиен пример за конфликта и взаимопроникването наместни традиции и италиански модели може да бъдевидян в архитектурата на Ренесанса в Испания, където, най-малкото в юга, занаятчийските традиции наисляма все още са силни.

Понякога покровителят, който все още държи нещата здраво в ръцете си, изисква промени в италианските проекти поради символни причини, а не по утилитарни съображения. В края на XV в. руският царИван III поръчва на италианец, Аристотиле Фиораванти, да проектира катедралата "Св. Михаил" в Кремъл, но изисква Фиораванти да следва плана на църква от XII в. във Владимир. Противоречивата нагласана царя към Запада е краен случай на една не толкованеобичайна реакция към италианската култура. Следователно, по различии причини откриваме не просто износ на италиански модели навън, а тяхното преустройване и развиването на хибридни форми, коетоследва да бъде охарактеризирано като погрешно разбиране (от италианска гледна точка) или като творческо адаптиране.

Като печатен наръчник за действие при самоизграждането на личноетта, "Придворният" на Кастильоне има статут, не поразличен от този на архитектурните трактати на Серлио и Паладио. Разпространението, преводьт и подражаването на тази книга никазва доста за приемането и усвояването на италианския куртоазен идеал.

Диалогът на Кастильоне е публикуван за първипът през 1528 г. и скоро е преведен на испански и френски, а малко по-късно, през 1561 г., и на английскиезик. Испанският преводач е Хуан Боскан, а английският - сър Томас Хоуби; техният ентусиазъм към италианската култура беше вече разгледан. Хоуби твърди, че се опитва, както той се изразява "да следва самия смисъл и думите на автора, без да бъде подвеждан от фантазията или да пропуска една или другачаст". Обаче по това време английският език не притежава точни еквиваленти за някои от ключовите понятия на Кастильоне, което принуждава Хоуби да изковава нови термини. Cortegiania,KOHTO днес можемда предадем като "кавалерство" била парафразиранакато "занятие и обноски на кавалерите". Известнотопонятие sprezzatura.Bi^ нехайни обноски, е предаденоили чрез "безчестие" (disgracing) или чрез "безразсъдност" (recklessness). Не е ясно - най-малкото за мен -защо Хоуби не използва 'negligence' ("нехайство"), дума, която Чосър употребява преди него и която съответствува на negligentia в собствения образец на Кастильоне - древния римлянин Цицерон. Проблемът,който искам да подчертая все пак, е следният: липсата на английски еквиваленти за ключовите думи наКастильоне подсказва, че разпространението на неговите идеи не е могло да протече гладко, въпреки факта, че дворът като институция е достатъчно познат вАнглия, Франция, Испания и на други места.

Подобии наблюдения могат да бъдат направениза френските и испанските преводи. Още по-проясняваща обаче, тъй като е по-далеч от оригинала, е полската версия на "Придворният" - "Dworzanin Polski",публикувана през 1566 г. от Лукаш Гурницки. Това ене толкова превод, колкото парафразиране. Мизансценът например е преместен от двора на Урбино през1508г.в този на Краков през 1550 г., а родите са поетиот полски благородници, като жените са елиминирани на основание, че в Полша те не са достатъчно учени, за да получат роля в такива разговори. Гурницкизаявява също, че ще пропусне разсъжденията на Кастильоне за живописта и скулптурата, защото "ние тукне знаем нищо за тях". Полемиките за най-добратаформа, в която италианецът да пише и говори, са преведени чрез сравнение между различните славянскиезици.

Строго погледнато, "Dworzanin Polski" е ненадежден превод. Но като се имат предвид възгледитеза подражание, изразени в самия трактат "Придворният" - идеята, че ако ние имитираме древните, не имподражаваме, защото те не са подражавали на никого- може да се твърди, че Гурницки е по-верен преводач, отколкото да кажем Хоуби, точно защото е билпомалко верен. Той дава най-доброто от себе си, зада преведе италианската култура с полски изрази. Отстраняването на жените не е произволно, а изразявапропастта между двете култури. То служи като полезно напомняне за социалните пречки (не по-малки отезиковите или климатичните) пред каквото и да е лесно разпространяване на италианските ценности в чужбина.

Същото вършат чуждите нападки срещу Кастильоне или срещу младежите, които се стремят да седържат като неговите герои. Те изразяват една антииталианска реакция, враждебност към това, което е съблазнително да бъде наречено италиански културенимпериализъм, маскирана като защита на искреността. Английският поет Джон Марстън например осмива "абсолютния Кастилио" и неговата "церемониална любезно ст". Във Франция Кастильоне се свързва слицемерието и с "покваряването" на френския език отиталиански думи  процее, която явно дразни критиците, за да ги кара да въвеждат такива нови терминикато "италианизация". Има подобии атаки срещу Макиавели, които също е свързван с лицемерието и по-дозиран отгоре на това в "атеизъм"; както образът на"Макиавел" обяснява в пролога на "Малтийският евреин" от Кристофър Марлоу (ок. 1591 г.):

Религията е за мен детинщина,За грях броя невежество само.

(Прев. Вл. Трендафилов)

Тази враждебна реакция към Макиавели, Кастильоне и други писатели не е само антииталианска, тяе също антикатолическа или, както се изразяват тогава,"антипапистка". Едно от препятствията пред безпроблемното разпространение на италианския Ренесане навън била Реформацията.

Обикновено се смята, че главната разлика между ренесанса на север от Алпите и движението в самата Италия е възходът на "християнския хуманизъм",свързван в частност с Еразъм. Този възглед почивавърху предположението - фалшиво предположение, както показах по-горе в раздел 2 - че Италия е пълна с"езичници" хуманисти, на които северняците могат дабъдат противопоставени. Водачите на италианскотодвижение се занимават с богословие, както и с хуманитарни науки и правят съзнателни усилия да хармонизират предаността си към античността със своетохристиянство, точно както някои от отците на църквата са постъпвали по-рано. В действителност, те могат да бъдат основателно характеризирани като предани на две античности - на отците и на класиците[30]. На север от Алпите хуманистичното движение дори повече се занимава с религиозни изследвания [39;60, гл. 14]. Но така е не защото северняците са билипо-добри християни; разликата е частично резултатот различната институционална база на движението(по-тясно свързана с университетите и дори с манастирите, отколкото е в Италия) и отчасти последицаот епохата, която съвпада с движението за реформана църквата, преди и след Мартин Лутер.

Моделът за северен хуманист е, разбира се, Еразъм, които живее от около 1466 г. до 1536 г.[66]. Еразъм определено се интересува от класиците, но къмЗО-годишна възраст се обръща повече към християнски изследвания. Той отделя доста време на текстологията и превода на Библията (като се връща към оригиналната гръцка версия на Новия завет), а също издава някои от отците на църквата, включително Иероним и 0ри"ген. В някои от произведенията си тойопитва като тях да хармонизира християнските с античните идеи.

В диалога "Набожен пир" (1522), единият от говорещите описва Цицерон като "божествено вдъхновен", докато другият се позовава на християнските чувства на Сократ, което кара третия да заяви, че той"едва ли може да помогне с възклицанието - "Св. Сократе, моли се за нас!". Напрежението обаче остава,както разкрива друг, още по-известен диалог на Ера-зъм. Това е "Цицеронианец" (1528), чисто заглавие при-помня греховния сън на Иероним. Протагонистътткадиалога, някои си Носопон, иска да нише на латинскисъщо като Цицерон. Другият участник възразява, четова е невъзможно, ако не се възстанови Рим на Ци-церон, като по този начин подчертава парадокса наподражанието (като подражаваме на древните в единпроменен свят, ние всъщност не им подражаваме) иилюстрира ренесансовото чувство за миналото, но-вата чувствителност към анахронизма [49]. Главнататема на диалога обаче е, че Цицерон не може да бъдеподражаван, защото е бил езичник. Единият участниккритикува латинския енос за Рождество Христово, пи-сан от италианския поет Якопо Санадзаро на основа-ние, че трябва да се разработва свещения предмет в един по-малко класицизиращ, по-малко вергилиански стил. Историята е разказана заради едно слово предЮлий II, което сравнява папата с езическия бог Юпитер. Идеята за италианския езически хуманизъм отвежда най-малкото до Еразъм. Въпреки всичко, тя е основана на погрешно разбиране и погрешна осведоменост. Съвременни проучвания за проповедите в папския параклис не са успели да открият словото, срещукоето Еразъм възразява.

Началото на XVI в. е най-важният момент на взаимодействие между хуманистичното движение и религиозните изследвания. През 1508 г. се основава "триезичен" колеж в Алкала (Испания) за изучаване на трите езика на библията - еврейски, гръцки и латински[43]. Испанският хуманист Хуан Луис Вивес издава Августин и защищава изучаването в училище на ранните християнски писатели, а не езическите. Във Франция теологът Жак Льофевр д'Етапл учи гръцки език,за да изследва Новия завет и неоплатоничните писатели в оригинал. В Германия големият познавач надревната еврейска култура Йохан Райхлин бил единот групата хуманисти с теологични интереси. В Лондон приятелят на Еразъм Джон Колет включва раннохристиянски писатели като Лактанций и поетътЮвенк в програмата на своето ново училище в СейнтПол [60, гл. 15]. В Кембридж професорът по гръцкиезик Джон Чийк превежда великия проповедник и епископ на Константинопол Иоан Златоуст, както и античния гръцки трагик Еврипид. Свързването между хуманизъм и теология е всвоя апогей през първите две десетилетия на XVI в.,преди отлъчването на Лутер от църквата и неговияконфликт с Еразъм, но не изчезва и покъсно. Това,което наблюдаваме, може да бъде по-добре описанокато адаптирането на хуманистичните идеи и умениякъм новите обстоятелства. Когато хуманизмът се определя, както обичайно се прави, от гледна точка на"достойнството на човека", Лутер се разглежда катоантихуманист, защото (за разлика от Еразъм) не вярва в свободната воля. Обаче той не е враг на хуманизма в смисъла на studia humanitatis. Лутер има класическо образование и симпатизира на научното възраждане на античното познание, което в неговите представи е насъ'рчавано от Бог като подготовка за реформата на църквата. Той подкрепя Филин Меланхтон вусилията му да предостави на университета във Витенберг една хуманистична програма.

Цвингли е даже по-близък до хуманистите от Лутер и смята, че някои от добродетелните езичници,като Сократ, са били спасени. Калвин е по-противоречив - подозрителен е към това, което нарича lessciences humaines.c други думи хуманитарните науки,като към "празно любопитство". Самият той обаче гие изучавал в младоетта си и е редактирал текст от римския философ Сенека, а даже в зрелостта си не отхвърля изцяло Цицерон и Платон.

Освен това, в католическа Европа връзката между религиозните изследвания и хуманистичното движение надживява Реформацията. Тя надживява даже Трентския събор, въпреки че хуманистите претърпяват голямо поражение на събора, в началото на 1560-те години, при опита им да заменят Вулгатата (официалната латинска версия на Библията) с нов преводот оригиналния гръцки и еврейски език. ИзвестниятИндекс на забранените книги, утвърден от Трентскиясъбор, включва произведения на Еразъм, което е друго поражение за хуманистите. От друга страна, той незасяга античната литература, която остава важна частот програмата на католическите класически гимназии- в частност на йезуитските.

Обикновено се казва, че йезуитите подкрепят буквата, но не и духа на хуманизма; само че тази интерпретация се основава до голяма степен върху дискредитирания възглед, че "истинските" хуманисти са посъщество езичници и светски хора. Иезуитската адаптация на класическата традиция за потребностите накатолическите възпитаници от XVJ в. се различава вдетайлите, но не и в основните измерения от по-ранните опити на Еразъм и Колет. Тя не е толкова различна от даже учебните програми, изработени от ранните хуманистични учители като Виторино да Фелтре иГуарино да Верона. Главната разлика между хуманистичните и йезуитските учители била, че първата група отхвърля средновековната философия, докато втората я приема.

Точно както част от духовенствОТО се опитва дакомбинира методите на хуманизма с тези на средновековната философия, така откриваме благородници,опитващи се да слеят хуманизма с мисловните нагласи и ценности на една военна аристокрация, така чеисториците трябваше да измислят хибридния термин"учено рицарство" или "рицарски хуманизъм", за даопишат тази комбинация, независимо дали се отнасяза дворовете на Северна Италия (като Ферара на Ариосто), за Бургундия от XV в. или за Англия при Тюдорите [44]. Граф Балдасаре Кастильоне, авторът на"Придворният", и сър Филин Сидни проповядват ипрактикуват не само новите ценности, свързани с Ренесанса, но сыцо и традиционните добродетели на средновековното рицарство - умение във военното дело,рицарство и галантност. Съчетаването на старо и ново е особено поразително при така наречения "Турнир по случай възкачването на престола" по време нацаруването на кралица Елизабет, в който- рицарите,включително Сидни, украсяват своите снаряжения сренесансови емблеми, но се бият в кьсен средновековен стил, като по такъв начин разиграват на живо рицарския хуманизъм, намерил литературното си изражение в "Кралицата на феите" [40].

Пример след пример подтикват към обобщението, че (както много други опити за обновление иливъзобновяване) хуманистичното движение става всепо-малко радикално и по-малко характерно, колкотопо-голям успех постига. Историята на политическатамисъл би потвърдила подобен извод. Хуманистичното движение възниква в средата на градовете-дьржави в Северна и Централна Италия, като я оформя ибива оформено от нея. Наистина един учен твърди, чев хода на флорентинската "битка за свобода" противхерцога на Милане около 1400 г. гражданите се обръщат, или осъзнават, специфично ренесансовите ценности, изразявани от техния канцлер -хуманиста Леонардо Бруни. [25, гл. 26 и 42]. Флоренция, най-тясносвързаната с хуманизма държава, остава до 1530 г. република, най-малкото по име, макар трудовете на Макиавели и Гуичардини да показват, че старото доверие в разума и в човека бива разклатено, когато флорентинците се оказват неспособни да отблъснат войските на френския крал Шарл VIII при нахлуването мув Италия през 1494 г. [29]. Във Флоренция и в другирепублики, особено Венеция и Генуа (които запазваттази форма на управление до към края на XVIII в.), зауправляващите класи и за хуманистите, свързани с тях,не било трудно да се отъждествяват с мъжете, управлявали древните републики на Атина и Рим, и особено с Цицерон, които съчетава родите на политик, оратор и философ. Това хуманистично републиканствоили "граждански хуманизъм", както често е наричан,притежава известна привлекателност за някои от свободните градове в Германия и Швейцария. Това важинапример за Базел през XVI в. или за Нюремберг, където градските съвети включват хора като ВилибалдПиркхаймер, приятел на Дюрер и преводач на гръцкикласици като Плутарх и Лукиан. Еразъм, които идваот Ротердам, един от повече или по-малко независимите градове на Холандия, симпатизира на републиките и често критикува князете, които, казва той, с право могат да бъдат сравнени с орли, защото тази птица е ненаситна, граблива и кръвожадна (може би си емислил за император Максимилиан и последните муопити да изстиска повече дапъци от Нидерландия).

От друга страна, в останалата част на Европанорма е била монархията, а примерите на античнитеили модерните италиански републики не са много уместни. Такъв е светът на така наречения "ренесансовкняз". Терминът е удобен, но за съжаление също е внякаква степей неясен. Ако историците описват император Карл V например, или Франсоа 1, или ХенриVIII по този начин, те може би искат да кажат, че тезивладетели се интересуват от хуманизма или от изкуствата, или че управляват по нов начин (може би свързан с културните промени на епохата), или просто, чеживеят в периода, които наричаме "Ренесанс" в единтвърде неясен смисъл. И тримата владетели проявяват интерес към новите движения в изкуството. Карлпоръчва картини от Тициан, Хенри VIII наема Холбайн, докато Франсоа, както видяхме, кани италиански художници в двора си и строи със замах в Шамбори Фонтенбло. Кралекото покровителство над учени,особено над "кралеките лектори" по гръцки и еврейски език, било изключително важно за утвърждаванетона хуманизма във Франция [38]. Обаче историците сатвърде скептични към традиционното твърдение, четези монарси са управлявали по нов, "ренесансов" начин, и са склонни да подчертават оцеляването на късносредновековните традиции на администриране.

Същностната връзка между политиката и разпространението на Ренесанса е доста особена. Политическата култура на Северна Европа помага да се определи какво е взето от класическата традиция или отсъвременна Италия, а също как е интерпретирано. Например значимостта му за обществата отвъд Алпите,както и собствените литературни достоинства, правят "Придворният" на Кастильоне толкова популяренизвън Италия. Въпреки че Макиавели служи на флорентинската република и пише своите "Разсъждения"върху ранната история на Рим за наставление на своите съграждани, извън Италия той е бил по-известен- или по-прочут - с неговата малка книжка със съветикъм князете. Томас Мор можё би е бил вдъхновен данапише своята "Утопия" от примера на Платоновата"Държавата", но професионално се занимава с проблемите на кралската власт в Англия при управлението на Хенри VIII [42, 71]. Каквото и да си мисли заорлите, Еразъм също пише книга за "Възпитанието нахристиянския княз" заради младия император КарлV, като между другото му казва следното - ако открие, че не може да управлява без несправедливост илибез разрушаване на религията, то трябва да се оттегли. Еразъм може 6и е имал предвид класически прецедент - на римския император Диоклециан. Съденобило обаче на неговото внушение да стане позлободневно, отколкото той си е представял. През 1555 г. Карл се оттегля, вследствие на гражданска война в империята му, в която религиозните проблеми - протестантството срещу католицизма - играят важна роля.Човек се чуди дали императорът си е мислил за съвета, даден му от Еразъм преди 40 години.

Дворцовият проповедник на Карл - испанскиятмонах Антонио де Гуевара, също се включва в хуманистичното движение и оформя своите поучения катотрактат, наречен "Слънчев часовник за князе", в който широко заимства от римския моралист Сенека иизлага пред Карл примера на император Марк Аврелий. Произведението на Гуевара, често препечатванои превеждано на английски, френски и други езици, еизвестен пример за ренесансов неостоицизъм. Друг подобен е трактатът "За твърдостта", публикуван от фламандския хуманизъм Юстус Липсиус през 1584 г. [45].Това, което привлича читателите от XVI в. в гръцкитеи римски стоици, в частност Сенека, е техният съветда се запазва спокойствие на духа или "твърдост" напук на тиранията, смъртта или онова, което Хамлетнарича "дъжда от камъни и от стрели на злобната съдба".' Както едно посвещение върху английски портрет от XVI в. казва:

По-твърдо от скала посред бушуващо мореНи опасност, ни страх не трогват вярното сърце.

Шекспир. Хамлет. 3:1. Превод В. Петров. В подобен стил Памела - героинята в пасторалния романс "Аркадия" от Сидни, според описаниетостой твърдо, "подобно скала насред морето, блъскана от вълни и ветрове, и все пак непоклатима". Пасивната по същество добродетел на твърдостта е по-подходяща за поданиците на някой монарх, отколкотоза политически активните граждани на републиката.Както и при стоицизма, възкресяването на римскотоправо - правоте на римската империя, а не на по-ранната република - става особено важно в монархиитеотвъд Алпите. Римско право се изучава през средновековието, по-специално в университета на Болоня.През XV и XVI в. обаче учените все повече осъзнаватвръзката между това право и обществото, което го епородило, както и промените в правната система стечение на времето. Редица италиански хуманисти проявяват интерес към древните правни текстове, но отгледна точка на юристите те са дилетанти. Реалнитеприноси са дело на хора, които са толкова компетентни в правоте, колкото и в хуманитарните науки. Оттрите водещи фигури в преизтълкуването на римското право през ранния XVI в. само един, Андреа Алчиати, е италианец, а и той прекарва голяма част от живота си като преподавател във Франция - в университетите на Авиньон и Бурже. Гийом Бюде е парижанин, докато приятелят на Еразъм Улрих Цасиус произхожда от германския град Констанц. Ако първитехуманисти, които проучват римското право, са италианци, то в дългосрочен план най-големи приноси имат французите [41]. Това било съвсем закономерно, тъйкато, подобно на римските императори, френските монарси претендират да бъдат "абсолютни", с други думи да стоят над законите, а именно един римски юристе заявил, че "което се нрави на владетеля, има силатана закон".

Друга твърде различна облает, в която северняците или западноевропейците по общо мнение надминават техните италиански учители, е тази на художествената проза. При комедията е било твърде трудно да се напише нещо по-добро от Ариосто и Аретино; в епоса - да се надмине Ариосто (което било целта на Спенсър с "Кралицата на феите"); в пасторала -да се надхвърли постигнатото от "Аминта" на Тасоили "Пастирът Фидо" (1585) от Джан Батиста Гуарини, романтична пиеса за верен любовник, на коятомного се подражава в цяла Европа на границата между двата века. В белетристиката (ще бъде погрешнода използваме съвременния термин "роман") италианците от Бокачо до Бандело са майстори на късатаформа, но развитието на жанра в нещо по-амбициозно се извършва извън Италия. Великите майстори нановата форма са, разбира се, Рабле с неговите "Пантагрюел" (1532), "Гаргантюа" (1534) и "Трета книга"(1546) и Сервантес с "Дон Кихот" (в две части, 1605 и1615), но и относително по-дребни фигури създаваттворби с високи качества, от "Аркадия" на сър ФилипСидни (първоначално написана ок. 1580) до анонимната испанска книга "Ласарильо от Тормес" (1554), която разбива конвенцията като разказва историятана един професионален просяк и мошеник от гледната точка на този негероичен герой [46, част 4].

Тези белетристични творби дължат много на класическата античност - на комическите диалози на Лукиан, на гръцките романеи като "Дафнис и Хлоя" ипреди всичко на късна^а латинска художествена проза - на "Златното магаре" от Апулей и на "Сатирикон" от Петроний. Те са донякъде задължени на средновековния романс и в частност на ироническата преработка на романса, извършена от Ариосто. Създаденото от Рабле и Сервантес обаче реално е без прецедент. Една от най-важните нови черти в творбите и надвамата е значимоетта на пародията, по-специалнона пародията на рицарския романс. Главна тема в романсите е търсенето на Граала, героите на Рабле отдруга страна предприемат едно антитърсене на "Оракула на Божествената Бакбук", който приема формата на бутилка. Колкото до Дон Кихот, описан в първата страница като страстен читател на рицарски романеи, приключенията му са комично транспониранена историите за странствуващи рицари, с които е пълнаглавата му. И даете истории се занимават с отношението на фикцията към реалността, с проблема за интерпретацията. В пролога на "Гаргантюа" авторът (някой си "Метр Алкофрибас", според заглавната страница) твърди, че комичната история има сериозен смисъл, въпреки че впоследствие размива въпроса катосе присмива над хората, които откриват алегорични значения в поемите на Омир. Сервантес също заявява, че не измислил историята, а само е преразказалтова, което е открил у някакъв арабски историк, самият Дон Кихот от своя страна разиграва проблемитена интерпретацията чрез упорството си да се отнасякъм обичайния живот като към рицарски романс [48,64,73,74].

Предполага се, че това иронично самосъзнаниее поощрявано от възхода на печатната книга и че именно появата на "печатната култура" обяснява главнитеразлики между ренесансовите и средновековните писатели. Наистина понякога се твърди, че без книгопечатането изобщо е нямало да има Ренесанс [89]. Проблемът е важен, въпреки че е лесно да бъде преувеличен или интерпретиран погрешно. Доколкото изобретяването на печатането с подвижни букви води началото си от средата на XV в., ясно е, че то не може даповлияе върху ранния Ренесанс, върху идеите на Петрарка и Алберти, върху живописта на Джото и Мазачо, върху архитектурата и перспективата на Брунелески. Също толкова ясно е, че така нареченото "разпръскване" на Ренесанса е значително улеснено от новата технология. Що се отнася до новите форми в архитектурата, важността на печатните трактати (Витрувий, Серлио, Паладио и т. н.) беше вече подчертана. От друга страна, модното увлечение по любовната лирика на Петрарка в аристократичните кръговепрез XVI в. е почти немислимо (най-малкото в тозимащаб) без присъствието на елегантните малки томчета, които могат да бъдат видени в ръцете на младимъже и жени в множество живописни портрети от тази еноха [47]. Най-очебийна от всички е връзката между възраждането на античността и наличието на отпечатани класически автори.

Решителна роля в движението за възраждане наантичността играят група ученипечатари в Италия,Франция, Холандия, Швейцария и другаде, които действуват като посредници между хуманистичните учени и образованата публика. Голямата слава, на коятосе радва Еразъм приживе, е немислима без помощтана печатането и печатари като Алдо Мануцио от Венеция или Амербах и Фробен от Базел, които той изброява сред приятелите си. Някои от тези печатари сами са учени. Например Алдо изучава хуманитарни науки във Ферара и неговите елегантни издания на гръцки текстове в оригинал изразяват личен ентусиазъмкъм класиците.

Мястото на книгопечатането в Ренесанса обачее много по-голямо от това на агент по разпространението, колкото и важна да е тази функция. Трудно е даси представим как текстологията на хуманистите, разгледана по-горе, би могла да се развие, докато нямасредства за съхраняване и разпространяване на поправките към текстовете. Някои обобщават, че ако Каролингският ренесанс и ренесансът на XII в. угасватсравнително бързо, а Ренесансът трае толкова дълго,то успехът му трябва да бъде отдален в голяма степенна книгопечатането [89]. Налице е очебиен паралел с историята на ересите. Реформацията успява там, където средновековните ереси се провалят, защото разполага с масово произвеждани средства за пропаганда на новите идеи.

Разбира се Реформацията не се разпространявасамо печатно, но и чрез устното слово, а същото може да бъде казано и за Ренесанса. Малки, но влиятелни кръжоци като Академия Платоника във Флоренция или дворцовата академия на Анри III във Франция припомнят значението на оралността в ученатакултура. Диалогът, една от най-важните литературниформи от този период (да си спомним за "Непринудени разговори" на Еразъм, "Утопия" на Мор и т. н.)често е моделиран въз основа на реални дискусии, астилът му съчетава литературните елементи с това,което се нарича "орален остатък". Трудно е да се кажедали оралността е асимилирана от печатането или обратно. Освен това някои от литературните шедьоврина Ренесанса чернят вдъхновение от традиционнатанародна култура, която е устна.

"Възхвала на глупоетта" от Еразъм например заиметва от една популярна традиция за празниците наглупаци, както и от св. Павел и класическата сатирична традиция. Специално Санчо Панса в "Дон Кихот"принадлежи към известна народна комическа традиция. "Панса" означава "търбух" и Санчовата закръгленост напомня за фигурата на Карнавала, докато неговият висок слаб господар наподобява Поста. Другакарнавална фигура от главата до петите (или, тъй като петите му не се виждат, от главата до шкембето) еФалстаф и изоставянето му от принц Хал може да сесравни с "Изпитанието на Карнавала", с което празничният сезон често завършва. Още поцялостно карнавален е "Гаргантюа и Пантагрюел" от Рабле - гигантите, мошеникът Панюрж, акцентирането върху пируването, пиенето и дефекацията, комедията на насилието и употребата на хиперболичния език на клоуните [74]. Това не означава, че Рабле не е бил народенписател - той е учен, лекар, начетен в гръцката и римска литература, а неговата книга е пълна с алюзии,които са били неразбираеми за занаятчията от Лион,където книгата му първоначално е публикувана, илиза местните селяни. Всъщност той заема от народната култура за своите собствени цели - например за даосмее традиционната учена култура на тесногръдитетеолози от Сорбоната. Употребата на народни формиза разрушителни цели била особено характерна за Късния Ренесанс, фазата на разпадането, която ще разгледаме в следващия раздел.