Ерик Ян Цюрхер. Младотурците: Рожби на границата? Превод от английски език М. Вълков

МЛАДОТУРЦИТЕ: РОЖБИ НА ГРАНИЦАТА?

 

Ерик Ян Цюрхер

 

 

 

Империи и погранични области

 

Въпреки че историята на европейските континентални империи – Хабсбургската империя, Прусия, Русия и Османската империя – може да бъде разказана от гледна точка на силен имперски център, опитващ се да контролира далечната периферия, също така е вярно, че тази периферия е била изключително важна за определянето на основните характеристики на всяка една от споменатите империи. Примерите са многобройни: Прусия се появява на историческата сцена в най-източната част на германоезичния свят в постоянна конфронтация с балтийското и славянското население. Военните и политическите ѝ традиции са оформени в среда, напълно различна от (и чужда на) жителите на Саксония, Райнланд или Вюртенберг; представите на Русия за света и за себе си се оформят до голяма степен, първо, от еманципацията ѝ от държавите-наследнички на Златната орда, а по-късно от тяхното завладяване. От самото си начало тя е буквално държава на границата между християнството и исляма. Въпреки че корените на хабсбургската сила се намират другаде, все пак не е преувеличено да се каже, че борбата срещу мюсюлманите – османските турци, първо, пред портите на Виена през 1529 и 1683 г. и по-късно – завладяването на Унгария и Северните Балкани, е това, което придава на Хабсбургкста империя нейните отличителни черти, както като „защитник на вярата”, така и като многонародностна държава. По същия начин границата между християнството и исляма е от ключово значение за появата и териториалното разширение на Османската империя през XIV в. От Паул Витек през 30-те години на XX в.[1] до Джемал Кафадар през 90-те[2] всички историци на ранната Османска империя подчертават важността на културния климат на границата. Особено Витек става известен със своята теза (публикувана във „Възходът на Османската империя”), според която етосът на воина за вярата (гази) определя културата на ранните османци. Уилям Макнийл в основополагащия си труд за европейската степна граница[3] подхвърля идеята, че Османската империя е зависима от постоянното разширяване на границите си, с цел да си осигури достатъчно данъчни постъпления, с които да поддържа държавния апарат, и че когато завоеванията спират, последвалата необходимост да се увеличи данъчното облагане на местното население предизвиква обществен безпорядък.

И макар че, следователно, може да се каже, че феноменът „граница” има формативно значение за възникването на тези империи, също така е вярно, че границата играе важна роля и в последните фази на техния упадък. Най-очевидният пример е, разбира се, убийството на ерцхерцог Франц Фердинанд в Сараево на 28 юни 1914 г. Това убийство, продукт на националистическа превъзбуда в хабсбургската периферия, в крайна сметка отприщва хода на събитията, който ще доведе до края и на четирите велики империи – Руската през 1917 г., Австро-унгарската и Германската през 1918 г. и най-накрая – Османската през 1922 г.

В тази статия ще се опитам да покажа, че в заключителното десетилетие на Османската империя точно една група хора от периферията оказва значително влияние върху хода на събитията в последните години на империята, а също така и на насоките на османската и туркста политика след войната.

 

Младотурците

 

Групата хора, които изследваме в настоящата статия, е тази на т. нар. младотурци. Днес „младотурци”, разбира се, се е превърнал в обобщаващ термин за бунтовници против установения ред, но това е най-вече името, използвано в турската историография за групите, които се стремят да възродят Османската империя в края на XIX и началото на XX в. Те виждат основното средство за това възраждане във възстановяването на конституционното и парламентарно управление, въведено в Османската империя през 1876 г., но отменено от все по-авторитарния султан Абдулхамид II през 1878 г., след загубата в голямата война срещу Русия, която довежда руската армия до покрайнините на столицата Истанбул. Сто години след избухването на Френската революция, през 1889 г., група от млади студенти във Военномедицинското училище основават таен комитет, който по-късно ще стане известен като Комитет за единение и прогрес (İttihat ve Terakki Cemiyeti, КЕП) и който се обявява за възстановяване на конституцията и парламента. Основната причина за появата на комитета е преценката, че империята е заплашена от центробежните сили на сепаратисткия национализъм на малцинствата, който може да бъде разпалван и използван от чужди сили, кроящи планове за османски територии. Идеалът на младотурците е „единение на (етническите и религиозните) елементи” (İttihadı Anasır) и те смятат, че това може да бъде постигнато само чрез предоставяне на всички общности на дял в управлението на империята чрез парламентарно представителство.

Между 1889 и 1896 г. КЕП бавно набира привърженици, основно от средата на османската администрация. Същевременно редица конституционалисти, прогонени от страната или напуснали я доброволно, организират публична кампания в Европа срещу това, което те разглеждат като тиранията на Абдулхамид. Към 1896 г. движението е добило толкова последователи (по времето, когато султан Абдулхамид е в международна изолация поради подстрекаваните от него кървави репресии срещу арменците)[4], че може да си позволи да обмисля завземането на властта. Буквално в навечерието на държавен преврат тайната комитетска мрежа е разкрита от тайната полиция на султана. Последват голям брой арести и през следващото десетилетие младотурското движение в империята е усмирено. Опозицията в чужбина продължава, но е разделена и фракциите отделят толкова време в битки помежду си, колкото и в борбата срещу султана[5].

Положението се променя през 1905 г. Новопристигнали деятели реорганизират емигрантското движение в далеч по-ефективна сила, със структура от клетки и сигурни комуникации, докато през 1906 г. в Солун, независима група от заговорници, някои от които са били членове на КЕП през 1896 г., основат таен комитет, който в рамките на две години успява да привлече важни привърженици сред офицерите в османските гарнизони на Балканите. През юли 1908 г. някои от тези офицери, по заповед на комитета, извеждат войските си в планините и изпращат ултиматуми до двореца. След като нерешителните опити да се потуши бунта се оказват неуспешни, султанът капитулира и конституцията е възстановена на 24 юли.

След революцията КЕП се преобразува в политическа партия, която взема участие в изборите и парламентарните обсъждания, но тайната организация също продължава да съществува и действителната власт остава в ръцете на централния комитет на тази организация. През април 1909 г. контрареволюция в Истанбул отстранява КЕП от властта, но бунтът е потушен за две седмици с помощта на армията. В следващите три години младотурците губят голям дял от подкрепата, с която са се ползвали в страната, и през 1911 г. те фактически са отстранени от управлението, но по време на кризата, предизвикана от поражението в Балканската война от 1912 г., КЕП извършва държавен преврат (през януари 1913 г.). Оттам нататък до края на Първата световна война парламентарното управление е само формалност, а практически Османската империя е еднопартийна диктатура. КЕП използва монопола си във властта, за да проведе важни светски и модернизационни реформи, които предшестват тези на Турската република.

Въпреки тяхното огромно значение в историята на съвременна Турция, социалният, географският и етническият произход на младотурците остава до голяма степен неизследван. В главните трудове, посветени на периода, преобладават генерализациите. Фероз Ахмад ги нарича „долна средна класа”[6] и „новопоявили се професионални класи”[7]; Алън ги определа като „млади офицери”[8], а и Джефри Люис ги разглежда по същия начин[9]. Бърнърд Люис говори за „мюсюлмани турци, главно военни” и „членове на управляващия елит”[10], докато обратно – Станфорд Шо ги определя като „нисша класа” и дори „потисната класа”[11]. Антропологът Ричард Робинсън ги описва като „нови технократи, новосъбудила се интелигенция, западно ориентирани армейски офицери”[12], докато Сина Акшън в заключение сумира общите знаменатели на младотурците като „турци, младежи, членове на управляващата класа, със западно образование и с буржоазен манталитет”[13].

Това, в най-добри случай, са широки обобщения, но те също така са и взаимно противоречиви. Младотурците специалисти ли са или военни? Управляващ елит или потисната класа? Нека направим опит да видим каква е действителността зад тези генерализации. В това начинание не можем да се опрем на данните за редовия състав на Комитета за единение и прогрес. След победата на КЕП в конституционната революция, хиляди, може би дори десетки хиляди, се присъединяват, но ние имаме съвсем малко или нямаме никаква информация за тези членове. Същевременно обаче ръководството на движението е в ръцете на малка група хора, не повече от стотина, за които ние знаем много.

В рамките на ръководството можем да разграничим няколко групи. Първата – водачите на опозиционното движение срещу управлението на султан Абдулхамид между 1899 и 1908 г. Тази група включва основателите на движението във Военномедицинското училище през 1899 г. и ранните членове, както и тези младотурци, които продължават с публичната кампания срещу султановата автокрация от Париж, Женева и Кайро. Някои от тях, но не всички, се появяват и във втората група, тази на членовете на Централния комитет на КЕП, който е и най-важният политически орган в Османската империя от конституционната революция от 1908 г. до поражението в Първата световна война десет години по-късно. Третата група е на администраторите или партийните шефове (управители, инспектори, партийни секретари (или „отговорни секретари” според терминологията на КЕП), на които ръководството поверява контрола на провинциите и градовете. Накрая имаме активистите, политизираните армейски офицери, които в крайна сметка дават силата на КЕП чрез своето влияние в армията и които спасяват КЕП всеки пък, когато властта му е застрашена. Някои от тях имат формални постове в комитета и дори в централния комитет, но повечето нямат такива. Предвид това, че турското движение за независимост след Първата световна война, водено от Мустафа Кемал паша (по-късният Ататюрк), е до такава степен доминирано от бивши членове на КЕП, бихме могли също така да включим членовете на ръководството на движението, „Комитетът на представителите” и комисарите на първото Велико народно събрание в Анкара сред водещите кадри на КЕП, чиито произход искаме да изследваме, но за целите на настоящата статия не взимам под внимание тези водачи след Първата световна война.

 

 „Типичният” младотурчин

 

Въз основа на биографиите на младотурските водачи е възможно да очертаем набор от общи характеристики, които в своята съвкупност дават „профила на типичния младотурчин”. Всички те са мъже и мюсюлмани (с изключение на един единствен шабатайски евреин или дьонме)[14] с различен етнически произход: турци, араби, албанци, кюрди или черкези. Социалният им произход е различен (някои са синове на земевладелци или на видни сановници или генерали, но други са синове на дребни чиновници), но е градски и образован, като бащите на повечето са в служба на османската държава. Почти без изключение те са получили образованието си в модерните училища, създадени по европейски образец през втората половина на XIX в.

Младоутрците като цяло заслужават името си: всички са доста млади, когато се присъединяват към движението и дори по времето на конституционната революция (1908 г.) много малко от тях са над 40 години. Самите те също така желаят да са млади. Младостта с присъщите ѝ характеристики като динамизъм, активност и прогресивност е разглеждана от младотурците като много положително качество и то такова, което придава легитимност на действията им. Техният глас е гласът на съвремието.

Ярък пример за това самоосъзнаване като едно ново и младо поколение се съдържа в спомените на младотурския офицер Казим Карабекир, когато той разказва как, заедно с трима приятели, основал тайно общество във военното училище към Генералния щаб през 1904 г. Те възприемат като парола израза  „Jeunes Gens”, вдъхновени от карикатура във френското списание Le Petit Parisien, показващо шпиони, които подслушват и надпис: „Jeunes gens, prenez garde aux choses que vous dites”[15]. В своя класически труд за КЕП Тарик Зафер Туная също отбелязва, че младотурците ценят младостта повече от всичко друго[16]. В това отношение тяхната среда е удивително отличаваща се от традиционната османска ценностна система, в която властта и авторитетът са тясно свързани с възрастта и опита.

Дори и ако всички те са доста млади, все пак има значителни разлики помежду им. Младотурците са смесена група от цивилни и военни, а между цивилните можем да открием лекари, учители и администратори. Отъждествяването на младотурците само с офицерите е очевидно опростенчески подход. Преди 1906 г. цивилните доминират движението и едва между 1906 и 1908 г., с основаването на клетки на КЕП във Втора и Трета османска армия, офицерите се превръщат в най-важния елемент. Впрочем цивилните в ръководството образуват една значително по-възрастна група от офицерите – през 1908 г. средната им възраст е 38 години, докато на военните е 29. В рамките на двете групи, а особено на втората, разликите във възрастта са много малки – с други думи, когато говорим за младотурските офицери, ние имаме пред себе си едно ясно очертаващо се поколение, родено около 1880 г. Разбира се, това са само общи характеристики и са необходими много по-задълбочени бъдещи изследвания, но в настоящата статия аз искам да се съсредоточа върху един аспект от профила на младотурците – географския произход на младотурските водачи и неговото значение.

 

Географски произход

 

Родното място, или по-точно географския произход на семейството, е важен отличителен белег сред младотурците, както всъщност и сред турците до днес. Показателни са многобройните препратки, сочещи произхода на даден човек, които можем да открием в прякорите, широко употребявани до въвеждането на фамилните имена в Турция през 1934 г.: Филеби Хилми (Хилми от Пловдив), Селяники Мустафа Кемал (Мустафа Кемал от Солун), Реснели Ниязи (Ниязи от Ресен) или Родослу Сюлейман. Необходима е обаче и известна предпазливост – тъй като много от младотурците са синове на офицери или чиновници, възможно е родното място да обозначава мястото, в което техните родители са били разпределени към даден момент. Все още не съм в състояние методично да отделя родното място от произхода на семейството, но значението на това разграничение трябва да бъде ясно заявено – по-късният втори президент на републиката Исмет Иньоню е роден в Измир, но произхожда от кюрдско семейство от Малатия, което в турския контекст го превръща в човек от Малатия много повече, отколкото от Измир.

            Нека първоначално да разгледаме първата група, спомената по-горе, а след това тази на основателите и най-ранните членове в периода между основаването на младотурското движение през 1899 г. и неговата забрана през 1896 г. Това е група от 20 души, чиито произход е следният:

 

Истанбул – 2

Балкани – 7 (включително две провинции, загубени през 1878 г.)

Егея – 3 (Родос, Смирна и Крит)

Арабски провинции – 2

Кюрдистан – 2

Кавказ – 4 (всичките от Руската империя)

Анадола – 0

 

От седмината основатели четирима произхождат от Руски Кавказ, един от албанските земи в Западните Балкани и двама от Кюрдистан. Етнически нито един не е османски турчин. Със сигурност не е преувеличено да се каже, че това е много важно. Този факт предполага, че фундаменталните въпроси относно идентичността и лоялността са зададени първо в средите на нетурските общности, а не в тази на етническите турци (но по-късно отколкото сред християнските общности на империята).

Втората група от населението, тази на членовете на Централния комитет (Heyet Merkeziye) между 1908 и 1918 г. се класифицира по следния начин:

 

Истанбул – 4

Балкани – 11

Егея – 4 (Лесбос, Крист, Смирна, Милас)

Арабски провинции – 0

Кюрдистан – 1

Кавказ – 1

Анадола – 4 (без Егейското крайбрежие и Кюрдистан)

 

Групата на най-видните политически активни офицери, които очевидно образуват не толкова стриктно дефинирана категория, колкото тази на членовете на Централния комитет, са с родни места в следните области:

 

Истанбул – 8

Балкани – 11

Егея – 1 (Смирна)

Арабски провинции – 0

Кюрдистан – 0

Кавказ – 0

Анадола – 1

Неизвестно – 5

 

Съставът на групата чиновници от КЕП, които също могат да бъдат смятани за младотурски лидери, все още не е достатъчно ясен, за да бъдат включени те в този статистически преглед.

Когато съберем наедно трите групи лидери, чиито произход отбелязахме в таблиците, картината, която се появява, е пределно ясна. От 66 души, чиито произход ни е известен, 29 или 44% произхождат от Южните Балкани, или според османската терминология – от Румелия. Други 14, или 21%, произхождат от Истанбул, но този брой трябва да бъде анализиран с особено внимание. Съществуват особени причини, поради които да имаш дете, родено в столицата, е носело предимства. Здравеопазването е много по-достъпно там, отколкото на повечето други места и, освен това, родените в Истанбул са освободени от нежеланата военна повинност. Осем души, или 12%, произхождат от егейските острови или крайбрежието. Другите азиатски части на империята, които, взети заедно, представляват огромната част от османските земи, дават не повече от 15% от младотурското ръководство. Руският Кавказ дава 7,5%, но главно сред първото поколение младотурски лидери.

Надмощието на Южните Балкани като произхождение, особено на водачите след 1908 г., военни и граждански, е очевидно. 48% от тях произхождат от тази относително малка част от империята, а 26% други са родени в столицата. 11% идват от егейските острови  и крайбрежие, докато огромните азиатски владение на империята взети заедно дават само 13% от второто поколение водачи. Сред общата категория „Балкани” три области изпъкват: Солун, областта от Монастир (Битоля) до Охрид и областта около Прищина (днешно Косово). Броят на офицерите, произхождащи от западните османски Балкани е особено забележителен: 11 от 21, в сравнение с един от Егея и един от Анадола.

 

Бащи на турския национализъм

 

Малко по-различен модел се появява, когато разгледаме една особена категория сред младотурците – тези, които като писатели и учители, допринасят за появата на турския национализъм. Ако разгледаме тази група, която се състои от Мехмет Зия Гьок Алп (1876-1924 г.), Текин Алп (истинско име: Мойше Коен, 1883-1961 г.), Юсуф Акчура (1876-1933 г.), Хюсеинзаде Али Туран (1864-1941 г.), Ахмет Агаоглу (1869-1939 г.) и Мехмет Емил Юрдакул (1869-1944 г.), прави впечатление едно забележително явление – нито един то тях не идва от област със значително османотурско мнозинство. Четирима от тях са родени в Руската империя (един в Казан, останалите в района на Кавказ), един в отчасти турско, отчасти кюрдско семейство в Кюрдистан и един в еврейско семейство в Македония. Изглежда, че във всеки един от тези случаи, тяхното осъзнаване на проблемите на националната идентичност е заострено от факта, че са израснали в смесени региони, където турците са малцинство (Гьок Алп и Текин Алп) или където турците са под руско владичество (останалите). Това може би не е изненадващо. Както видяхме в случая на основателите на КЕП, младите интелектуалци, принадлежащи към мюсюлманските общности, извън господстващата османотурска, са по-чувствителни към проблемите на идентичността и политическата лоялност.

Турският национализъм (в противоположност на османския патриотизъм на ранните младотурци и османо-мюсюлманския протонационализъм на КЕП след 1906 г.)[17] се засилва в годините на Първата световна война, но си остава идеология на едно малцинство. Той се превръща в господстваща идеология, поддържана от държавата, чак след основаването на Турската република през 1923 г. Следователно може да се каже, че съществуват два различни начина, по които периферията оказва влияние върху оформянето на съвременна Турция. Идеологически – турската национална държава е продукт на агитацията от страна на интелектуалци, които идват или от мюсюлманските гранични области на Русия, или от етнически смесените провинции на Османската империя. Политически – ранната република е едновременно създадена и управлявана от бивши младотурци – офицери и чиновници, несъразмерно голям брой от които идват от балканските провинции, които вече не са турски. Следователно появата на Турската република може да бъде разглеждана като интересен пример за начина, по който периферията определя хода на събитията в центъра.

 

Наследството на границата

 

След като установихме, дори въз основна на този доста бегъл преглед, че корените на младотурското ръководство са в етнически смесения район на Южните Балкани, трябва да се запитаме как този произход е повлиял на техния светоглед и на политиката им.

Несъмнено е вярно, че съществува един доловим и много типичен младотурски манталитет и светоглед. Отчасти той няма нищо общо с техния географски произход. Западната им ориентация, техният секуларизъм, материализъм и елитистките и авторитарни възгледи, които придобиват от популярния позитивизъм, имат своите корени в тяхното образование в модерните училища на империята, в извънкласните четения и, особено сред първото поколение младотурци, в опита, който придобиват по време на престоя си в Европа[18]. Но някои от общите им характеристики са свързани с региона, в който прекарват своята младост и юношество.

Животът в градските центрове на Южните Балкани кара това поколение ясно да осъзнае увеличаващото се несъответствие между християнската буржоазия, от една страна, и мюсюлманската средна клас, от друга. Това несъответствие е видимо в образованието, където по-добрите училища принадлежат както на немюсюлманските общности, така и на европейските мисионерски организации. Тези училища са толкова привлекателни в края на века, че мюсюлманите също започват да изпращат децата си в тях (въпреки че те винаги остават малцинство). Несъответствието става все по-видимо също и в стопанската област. Модерните сектори на икономиката с железопътните линии, тютюневите фабрики, пивоварните и земеделските стопанства, ориентирани към износ, банките, хотелите и магазините са почти изключително притежание на немюсюлманските общности и чуждестранни инвеститори. Отчасти поради по-добри умения и отчасти поради етнически предразсъдъци, всички работни места от управленските постове до квалифицираните работници са в ръцете на немюсюлмани. Синовете на мюсюлманската средна класа, които търсят работа извън традиционния сектор на еснафа (дребни търговци и занаятчии), все по-често попадат в държавната администрация (която се разраства 30 пъти през XIX в.) и офицерския корпус. По този начин те изпадат в парадоксално положение: те са представители на властта и престижа на държавата, но същевременно живеят в относителна бедност, а заплатите често се бавят с месеци, ако не и с години. Виждат със собствените си очи безсилието на държавата, която са научени да почитат, пред представителите на чуждите държави и османските християни, които попадат под дипломатическата защита на последните. В Македония по-специално, след Мюрцщегското споразумение между Австрия и Русия от 1903 г., ерозията на османската власт и суверенитет може ясно да бъде доловена, като жандармерията е поставена под командването на италианец, подпомаган от европейски офицери от всяка една от Великите сили.

Мемоарите на младотурците много ярко ни показват колко наясно са те с увеличаващите се различия между мюсюлмани и немюсюлмани. Родени в традиционни мюсюлмански квартали те гледат с възхита вилите на гръцките или арменските индустриалци, построени по протежението на новите булеварди, изпълнени с трамваи и улично осветление. Този контраст определя тяхната преданост и когато тайният комитет, който ще извърши конституционната революция от 1908 г., е основан в Солун през 1906 г., той приема с готовност в редовете си мюсюлмани, а немюсюлмани – само по изключение и след внимателно проучване. Младотурците изповядват пламенен османско-мюсюлмански национализъм, който определя „другия” най-вече в религиозни термини. В последващите години, най-вече в периода между избухването на Балканската война през 1912 и края на турската борба за независимост през 1922 г., разделението между мюсюлмани и немюсюлмани ще бъде най-важният политически въпрос и ще доведе до трагедиите с прогонването на мюсюлманите от Балканите и на гръкоправославните от Анадола, както и до целокупното клане на арменците в Османската империя.

Повечето от офицерите-младотурци също служат на Балканите – в Трета армия на запад и Втора армия по̀ на изток. Те са въвлечени в постоянни малки битки срещу сръбски, български и гръцки партизански формирования и срещу албанските кланове и племена. В тази атмосфера те си вадят поуки, както в положителен смисъл, така и в отрицателен. Отрицателен, защото непосредствените им впечатления от дейността на балканските християнски националисти им оставят малко илюзии за лоялността на християнските общности и положителен, тъй като се научават да водят партизанска война от сръбските чети и българските комити – уроци, които младотурците по-късно през 1911-1912 г. ще използват срещу италианците в Северна Африка и като цяло в десетилетието след 1912 г.

През 1912-1913 г. младотурците – офицери и чиновници, които са родени преди тридесетина година в балканските провинции, загубват бащините си домове. В много случаи семействата им са принудени да бягат и стават бежанци (мухаджири) в това, което е останало от Османската империя. Може би изненадващо, но този факт не води до появата на силен иредентизъм или реваншизъм сред младотурците. Той ги принуждава да приемат Анадола, която за мнозина от тях е напълно непозната страна, като новата им родина. Повишава се интересът към населението и културата на Анадола, изразен в научни изследвания и статии в пресата. Същевременно чувството, че не бива да се позволява случилото се никога отново да се повтори, че Анадола не бива да последва съдбата на Балканите и в буквалния смисъл е „последната крепост на турците”, със сигурност оказва голямо влияние върху решението да се предприеме цялостно изтребление на арменците и прогонването на гръкоправославните. Арменските учени обикновено търсят обяснението за преследването на арменците през 1915-1916 г. в пантюркистките блянове на младотурското ръководство, но всъщност то е много повече свързано с опита от етническите войни на Балканите и в Кавказ. Все пак поне четвърт от жителите на Анадола през 1915 г. са или самите те мюсюлмански бежанци (мухаджири), или деца на бежанци.

Както знаем, младотурците успяват да превърнат Анадола в своето ново отечество. Под водачеството на Мустафа Кемал паша те правят следващата крачка и през 1923 г. основават Турската република със столица Анкара. Хората от Балканите, с общо минало в Комитета за единение и прогрес, съставляват една много важна част от ръководството на новата република и със себе си те пренасят балканското наследство в новата столица в сърцевината на анадолската степ.  Наред с национализма, модернизацията, или по точно „да бъдеш съвременен” (muasır) е основният принцип в кемалистката програма. Обикновено кемалистите са разглеждани като имитатори на Запада, които следват модела на Париж или Лондон. Макар че догонването на най-напредналите западни нации със сигурност е открито декларираната цел на кемалистите, не трябва да губим от поглед факта, че в конкретните условия начинът на живот, който доближава най-много техния идеал и на който те се опитват да подражават, е този на буржоазията от градските центрове на Балканите. Крайбрежните булеварди, парковете, чайните градини, кината и вилите, които те строят във всеки анадолски град през 30-те години на XX в., в действителност приличат повече на модерните градски части на Солун, Букурещ или София, отколкото на френските или английските първообрази.

Налице е и носталгия. Имената на магазините и ресторантите са свидетелство за това и по време на среднощните запои, обичайно явление в президентската резиденция на Кемал Ататюрк през 30-те години, нищо не трогва президента и неговите приятели така силно, както пеенето и свиренето на народни песни, спомен от Османска Македония.

 

Превод: Мартин Вълков

Източник: http://allturkey.am/wp-content/uploads/2013/03/The-Young-Turks-%E2%80%93-Children-of-the-Borderlands.pdf