Окръжно на МВРИ до българските легации относно „разбойническите изстъпления в Куршумлийско“, София, 3 декември 1917 г.
Изпратено от admin on Пет., 27/11/2015 - 10:05
София, 3 – Декември 1917
Вх. №2642
11.XII.917
дело 3
МИНИСТЕРСТВО
НА
ВЪНШНИТЕ РАБОТИ
И НА
ИЗПОВЕДАНИЯТА
Отделение...Политич.
№ ...1445
Приложения...%
ОКРЪЖНО
До Царските Легации и Консулства
в Странство.
Пролетните разбойнически изстъпления в Куршумлийско, изстъпления които предизвикаха легитимни репресивни мерки от страна на българските власти, продължават да занимават неприятелската нам преса, вдъхновявана от сръбски агитаттори и кружоци в странство, които се стараят да дадат на тия движения, характер на народен бунт против нас. Заключението от такава кампания и агитация е ясно: да се опозори българското име и да се компрометира България, нейното управление и въобще народната ни кауза в странство.
Министерството на Външните Работи и на Изповеданията и други път е имало случай да даде, в общи черти, характеристика на тия изстъпления в Куршумлийско и да изтъкне тяхната действителност. За да изчерпи окончателно данните, които министерството получи впоследствие по въпросът, за неизлишно счита да ги съобщи с настоящето на Царските Представителства в странство, за тяхно сведение. Както се указа от заловени писма и лица, размириците в Куршумлийско са дело на агенти и сподвижници на сръбското дружество „Църна Ръка”. Това бе партията, за създаване на Велика Сърбия чрез престъпления. Какви дела извърши това дружество в последните 5 години и до колко участието му в сгромолясването на Сърбия бе решително, това е известно на всеки, който е следил по отблизу политиката на Сърбия в последните години. Но тая „Църна Ръка” не прекрати своите злодеяния и подир затриването на сръбската държава. Навикнала да си служи с терор и убийства, тя подири условия и сполучи още веднъж да даде възможност на населението на бивша Сърбия да изпита на плещите си нейното безумие и престъпност.
След освобождението на Моравско от неговите племенни угнетители, шумадийските сърби, в тоя край се възцари мир, ред и спокоен живот. Народът се зарадва на свободата. Хиляди войници, които през време на военните действия бяха се предали на нашите войски, бидоха освободени и се разотидоха свободно из селата си, мнозина от тях станаха кметове и бирници на села и всевъзможни чиновници. Може да се каже, че 90% от всички държавни и общински чиновници и служащи в окупираната област бяха местни жители от Моравско. Населението започна своите мирни производителни и търговски работи, и вследствие на високите цени, започна да разбогатява. Започнаха да се отварят и училища.
Новият режим и мирното благоденствие на моравското население уплашиха църноръкците. Те изтръпнаха от злоба, яд и страх, че това население, при тия условия, в много скоро време ще се опомни, ще разбере изкусно оплетеното около него було на сръбската пропаганда, ще се повърне към пресните още за него спомени от борбите и идеалите му от преди 40 години и ще се прилепи с новоизбликнала любов и вяра към своята истинска майка България. А това вече ставаше и продължаваше да става с бързината и силата на оная стихия, каквато е кръвта на едно жизнено и силно племе, като българското.
Опиянени от злобата на лъжливата майка в баснята за Соломона, църноръкците измислиха и решиха, с помощта на терористи да произведат смут в Моравско, да предизвикат строгости от страна на българските власти, да се спъне мирното и благодетелно развитие на страната, та по тоя начин да се всеят чувства на неприязненост и отдалеченост между освободители и освободени. Освен това, тоя смут – надяваха се те – щеше да им даде възможност в мирната конференция, в края на войната, да твърдят, че моравското население е сръбско и че то със сила се противопоставя на българското владение.
Проводници и агенти терористи не бе трудно да се намерят, и такива скоро се намериха; главните бяха: 1/ Коста Печанец, по произход черногорец от Ипек, и по професия стар наемен терорист на сръбската пропаганда в Македония при турците; 2/ Коста Войнович, по произход черногорец от Митровица, а по професия контрабандист на добитък; 3/ Капит. Миленко Влахович, по произхождение черногорец; 4/ Подпоручик Аца Пипер, черногорец от Митровица; 5/ Поп Мита Димитриевич, черногорец от Дяково; и разни други, всички черногорци.
Тия хора, окръжени от цяла група черногорци и албанци, от кол и въже, които нямаха ни мило ни драго в Моравско и можеха без гризене на съвестта си да причинят на моравското население най-големите злини, се появиха през есента на 1916 г. в планинския и горист район на бившата сръбско-турска граница около гр. Куршумли и започнаха своята тъмна терористична дейност.
Тоя район бе твърде сгоден за целта, защото е населен с полудиво черногорско население, заселено от Крал Милан през 1885 г. на мястото на българското население, изтребено през време на възстанието от 1876 г. срещу турците, с цел да се постави преграда на постоянните нападения на албанците откъм Митровица и Прищина. За тия полудиви черногорски планинци, скитането из планините и разбойничеството бе любим спорт, даже занятие още от мирно време, и никога в 30 годишния период от заселването им в тая местност до днес тоя край не е бил спокоен и чист от разбойници.
Сърбите трудно намираха хора за чиновници в тоя див край, който минаваше за място на истинско заточение.
На изпечените терористи от „Църната Ръка” не бе трудно да намерят в тая среда хора, които да се присъединят към тях. Разбойниците от сръбско време – разбойници и по инстинкт и по професия, намериха сгоден случай, под булото на някаква идея, да заловят стария си занаят под водителството на терористите.
Задачата на църноръкците се облекчаваше още и от това, че по онова време в цялата окупирана област имаше съвършенно малко наши войски, колкото за носене на гарнизонната служба в големите градове.
Още през зимата на 1916 г. до висшето управление на Областта бяха достигнали най-точни сведения за дейността на появилите се терористи. Обаче строги репресивни мерки не се взеха, защото управлението бе заето с грижи за благоденствието на населението, и, освен това, при съществуващия мир, ред и твърде голяма свобода за един окупиран край във военно време, не се допущаше, че безумието може да отиде до там щото умишлено да се разстрои тоя ред и да се хвърли в нови нещастия едно население, което и без това бе вече преживяло неимоверни страдания.
Възползувани от това, пришелците терористи решиха да направят през Февруарий смут в целия пограничен планински район, като му придадат вид на народен бунт. Планът им бе да слязат от планините сред тероризираното вече от техните убийства население и да го дигнат на сила.
Обаче да се дигне населението бе невъзможно. Като оставим на страна бившите разбойници по професия и по инстинкт, на които тоя бунт откриваше поле за користолюбива дейност и които по тия съображения вече се бяха присъединили към терористите, останалата маса на това полудиво черногорско население не желаеше никакви нови сътресения и на никаква цена не искаше да наруши своя мирен и благоденствен живот и свободата, от каквато не бе се ползувало даже през време на бившия сръбски режим.
Но терористите, които схващаха много добре това настроение, действуваха колкото с терор, толкова и с умелост. За да намерят последователи, те употребиха следните средства:
1/ Понеже по това време българските власти събираха младежите, навършили 20 години, за да образуват работнишки команди за поправка на пътищата и за полските работи в областта, то те разпръснаха мълвата, че българите правят военен набор и че събраните младежи ще се изпратят на южния фронт, да се сражават със своите бащи и братя;
2/ Те разпространиха като положителен факт, че Съглашенската армия на солунския фронт е пробила фронта и достигнала до Скопие и Куманово и, че има заповед от върховната сръбска команда всеки способен за оръжие да се дига на бунт.
3/ Най-могъщото им средство обаче бе терорът. Всеки, който не изпълнеше заповедта на църноръкците да се присъедини към техните банди, биваше заплашван със смърт. Смъртното наказание бе най-обикновеното нещо. Мало и голямо трепереше от страх.
През м. Февруарий терористичните банди напустнаха своите горски скривалища и обявиха бунт. Заедно с присъединилите се към тях професионални горски разбойници, числото им възлизаше на 150-200 души, пръснати в множество малки банди из целия край.
Развивайки нечуван терор над местното население – защото други средства се оказаха не ефикасни – църноръкците успяха да подкарат със своите банди няколко стотици селяни, с които общото им число нарасна до 500-600 души. За да постигнат тоя успех, те обсипаха пътя си с гробове и бесилки на които увисваха мнозина нежелаещи да ги следват. За да се види, до каква степен, бе ужасен тоя безчовечен терор, ще приведем само следния от многото примери, които ще има да тегнат върху имената на църноръкците, до като има живи хора в Куршумлийско.
В с. Тулари, затънтено от непроходимите планини край бившата сръбско-турска граница, бандите на Поп Мита Димитриевич и на Капитан Миленко Влахович се опитали да подкарат със себе си способните за оръжие. Последните отказали. Тогава с една зверска жестокост, тия кръволоци извадили вън от селото всички мъже и публично заклали 80 души, като нахвърлили труповете им в един дол. По после през лятото, в разни времена, бидоха убити в това село от разбойниците, пак защото е отказало да им се съдействува, още 40 души, или всичко в селото от тях са убити 120 души. А нека се има пред вид, че, според имеющите се данни, това село през течение на цялата досегашна война включително и балканските, е дало в убити и ранени не повече от 30-40 души. Сравнението между цифрите е достатъчно, за да ни покаже, до какви чудовищни размери бе тикан терорът на църноръкците.
Така попълнени с тероризирани селяни, бандите се спустнаха в няколко групи по планините и заеха малките балкански градчета Куршумли и Прокупле и селото Лебане. В тия пунктове квартирували по 1-2 взвода наши опълченци, които получили заповед да ги напуснат. Целта на терористите, със заемането на тия пунктове, бе да направят по възможност повече шум около своето дребно и престъпно дело, с което се изпълняваше една част от тяхната програма.
Но и при всичкия си бесен терор, разбойниците не прекараха дълго време в илюзии. Радостта им не трая повече от 4-5 дни. Наши пехотни дружини, които по това време случайно се превозваха по линията София-Ниш-Скопие, спряха своя маршрут и в няколко дни ги разгониха, като увлечените на сила селяни се разотидоха успокоени из селата си, а пришелците отново се оттеглиха по планинските местности.
През цялото лято на 1917 г. тия разбойници се криха из планините. Дейността им се заключаваше единствено в тероризиране на населението за храна, за пари и в лично отмъщение. Те заплашваха със смърт всеки чиновник или общински служащ, местен жител, който оставаше верен на своя дълг; те заплашваха със смърт всеки насила отвлечен от тях местен жител, който, възнегодувал от престъпността на действията им, слизаше от планините, за да се предаде доброволно на властите и да заживее отново мирен и свободен живот в селото си. През цялото време, те не нападнаха даже отделен наш войник, защото техните малки разбойнишки групи не бяха способни да се борят освен срещу безоръжното местно население.
За по голям външен ефект, те се именуваха с громки титули и чинове, като шефове на комитети, коменданти на отряди /които не съществуват/, четоводи и пр. Но всичко това бе само за вид. Централният комитет на К. Печанец няма друго изражение от обикновения щемпел и печат, който той носи със себе си. Всеки, който водеше на прехрана и за грабеж между населението 2-3 разбойника, именуваше себе си четоводец. Даже, имаше четоводи без чети. Например, четата на Душан Касапчето дълго време – доде да се предаде доброволно – се представляваше само от любовницата му Савка, която го следваше в авантюрите му.
Трудно бе за войските ни да унищожат напълно тия вечно бродещи планински разбойници. Обаче в това нам помогна отчаянието на местното население, а тъй също и самите четници, именно ония от тях, които не бяха пришелци а местни жители, насила подкарани от четите. На местното население се дадоха за самозащита пушки от българските военни складове, организираха се контра-чети, към които се присъединиха местни жители и много от самите четници и, благодарение на тяхното енергично и вярно действие, сега четничеството почти не съществува. Из планините още продължават да се крият пришелците от Черна-Гора и Албания, групирани около Печянец, Войнович и Влахович, всеки от които разполага непосредствено с по около 10-15 души. На 15 и 17 Октомврий, най-силната чета – тая на Войнович, която тогава броеше 40 души – биде нападната от един взвод, воден от сърбина Коста Вучкевич и съставен наполовина от наши войници и наполовина от бивши четници на самия Войнович, и бе избита почти цялата му чета, а сам той с нощно облекло и 4 четници успя да избяга. В тоя бой падна убита и метресата му Даница, която го придружаваше във всичките му скитания.
С такива дела се занимаваха хората и агентите на сръбската „Църна Ръка” в куршумлийско и тия именно техни дела съставляват движението, което така безскрупулно и без стеснение се експлоатира от нашите врагове и се представлява като бунт против установената власт. Колкото и да не се боят тези врагове от опровергаване на техните твърдения, колкото и да не се боят от контрола на измислиците и изопачаванията си, истината се установява постоянно и си пробива път между добросъвестните хора.
Настоящето съобщение е дадено и на българския печат.
ГЛАВЕН СЕКРЕТАР-СЪВЕТНИК: /п./ Ал. Златанов
НАЧАЛНИК НА ОТДЕЛЕНИЕТО,
ЛЕГАЦИОНЕН СЪВЕТНИК: /п./ Д-р Радев
Източник: ЦДА, ф. 304К, оп. 1, а.е. 1575, л. 49-52.
