Окръжно на Министерството на народното просвещение за националното възпитание в училищата, 17 октомври 1913 г.

От освобождаването до днес нашата държава се е стремила да създаде потребните за правилния си развой институти и да ги усъвършенствува, за да отговарят на задачите, за които са предназначени. Всички тия институти, каквато специална цел и да имат, не могат да функционират изолирано един от други, а трябва съвокупно да гонят една върховна идея – идеята, която обединява душите на всички членове на държавата. Тая елементарна истина особено важи за един институт, какъвто е училището, предназначено не само да дава знания, а и да втълпи върховната идея на нацията в душата на поколенията, да твори най-висшите морални ценности у един народ. Училището всякога е било огледало на народната душа. Не стига това – нему и се дължала физиономията на нацията и нейното преуспяване. Ако училището покрай своите специални задачи не турне крайъгълен камък на своя духовен градеж и създаването на особен национален тип, култивиране на националните добродетели и обединението на всички членове от нацията около една върховна национална идея – това училище е безпочвено. Неговата функция ще бъде благотворна за обществото и народа само при условие, да бие и в него пулса на народното сърце. В него може да се преподават много необходими знания, може да се проповядват високи етически учения, но като не се влее в тия знания, в тия етически учения и ентусиазмът, любовта към върховната идея на нацията, те не могат да дадат очакваните плодове за културния напредък.

„Народното възпитание – казва бележитият педагог Раин – в разните му форми… има за цел да усили съзнанието на националното единство”.

Нашето училище, неулеснено от традиции, още в зарята на своето възникване, схвана тежненията на народа и заживя с неговия дух. Като най-близка своя цел то турна просветата на масата. И много естествено. Заобиколени с по-просветни и по-напреднали народи, нашите учители и възродители вярваха, че чудото на националния прогрес тия народи са постигнали чрез знанието и науката. Тоя дух в нашите училища се изразяваше в афоризма: „от наука към сполука”. Но те отрано съзряха, че всяко национално училище живее с душата на своята нация. Българинът трябваше да има свое училище, за да не стане грък, сърбин и др. А за да се приберат децата на народа в български училища и да се привържат към тях, почнаха да им  откриват с любовно усърдие душата на българина в миналото, когато българският гений е творял културни ценности не само за себе си, а ги е давал и в наследство и на други славяни. И ето, покрай сухото знание те внасят в живота на училището и върховната идея – дългът към отечеството. Те съзнаха, че са длъжни да култивират у своите сънародници един висок социален инстинкт – привързаност към един национален колективитет. Било със сказки в училището и читалището, било с декламации, било с диалози и представления, колкото и примитивни да са били тия средства, българският учител е гледал на всяка стъпка да възкреси пред своята аудитория свещения образ на отечеството. Ако тогава сме били заобиколени с врагове и враждебно настроени към българското племе народи, днес враговете на българската кауза са по-много и по-силни. Поради това налага ни се длъжност да удвоим нашата работа в борба с враждебно настроените към нас близки и чужди. След освобождението патриотическата тенденция в нашите училища понамалява. Даде се преднина на общото образование; а останалото националистическо веяние в това образование някак си се засенчи от масата на общото знание. От нашата интелигенция се искаше много да знае, за всичко да знае, па макар и малко за родната земя и за съкровищата, що се крият в националния дух на българина. Тая грешка в системата на обучението и възпитанието се съзнаваше и се схващаше от някои фактори по просветното ни дело. Направи се нещо да се поправи грешката. Но това „нещо” до днес си остана тъй незначително, щото образованието продължава да се води пак в духа на безразличното знание. Безгрижието към националното застрашава в известен момент да се развие в пълна апатия към националните интереси.

Опасността от апатия към националното става по-голяма в моменти, когато народа сполети бедствие, което би му разклатило вярата в собствената му мощ и значение сред другите народи. На училището се пада тежката роля да предотврати тая опасност и да събуди потъмнелата временно национална свяст, да влее бодрост и жизненост в тръпналите народни сили. Това ще може да се постигне, само когато знанието се оживотвори с националното съзнание, когато духовният капитал на гражданство и младо поколение се използува за национално-културни цели.

Нещастията съкрушават народи със слабо национално самосъзнание; или да се изразим с думите на Шатов от романа „Бесьi” на Достоевски: загива народ, който няма вяра, че неговият бог е едничък най-прав, най-силен, истински бог. С това не искаме да кажем, че трябва да слепеем пред великото културно наследство, което ни завещаха другите народи, да надценяваме нашето и да загазим в най-грубо самохвалство. Това би било също тъй непоправимо зло, както ако признаехме, че само онова, що иде от вън, е едничко добро и разумно. Нашата цел е, да се укрепим във вярата, че не ни липсуват средства и способности да влезем със свое знаме в борбите на човечеството за културни блага. Ние трябва да си създадем преди всичко вяра в националния гений и да се самоопределим като нация чрез един национален идеал. Най-сетне, ние искаме да се самоопознаем, да се самооткрием като национален тип, та всеки от нас да  се огледа в цялото и да живеем за това цяло.

Нашето учителство всякога се е чувствувало плът от плътта на българския народ. Това то доказа и през току-що прекараната война. Нам се ще да вярваме, че и сега борческият и апостолски дух на нашия учител не се е покрусил от събитията, които преживя България. Силните във вярата си идеалисти и борци се познават в опасни моменти за тържеството на вярата им. Бедствието е разтърсило духа на българина, но не го е умъртвило. Сега е тъкмо момент нашият учител да влее борческата си душа в младото поколение на гражданството. В сърцето на всяко дете, на всеки гражданин бихме желали да се запали по един светилник, който да показва пътя на българския към българския бог; чрез тоя светилник да чете молитвеника на българските светии-герои, та сам да възжелае да стане светия-герой. Ако до сега сме възпитавали борци и герои за подвизи, нека в бедствието да издигнем герои-труженици и мъченици, които с нервите и кръвта си да чертаят бъдащето на своята родина. С такава мисия нека всеки учител да понесе кръста на своя възпитателски дълг. Но тая мисия нека не се свършва само между стените на училището. Нему, на учителя, се налага със своя авторитет и традиционно право да застане на чело на всяко дело за подкрепа на националния дух и да насочи дееспособните граждани към патриотична работа.

Тая велика цел учителството не може да постигне само в един ден, нито само в една година. Ние молим всеки учител да не гледа на себе си като на наемник и надничар, а като на жрец, който е дал обет до живот във всяко време и място да има помислите си обърнати към великото си призвание. Така учителите ще възпитат от себе си един висш тип духовни ръководители, които никога не ще умрат, защото ще оставят безсмъртно наследство, а идните поколения ще заживеят със спомена за техния благороден образ и ще се вдъхновяват от техните дела. В своята професионална работа учителят се ръководи от програмите и наредбите на Министерството на народното просвещение. Но знайно е, че тия програми и наредби са, нищо, без добрата воля на учителя, без неговото въодушевление от желание да даде своя талант и енергия за народното благо. Училището и народът искат неговата душа, неговия борчески темперамент и ентусиазъм за величието на България.

Пред вид на всичко казано, Министерството, пълно с вяра в благородната мисия на учителството и в неговата патриотичност, предлага на учителските съвети да се занимаят със следните въпроси:

1. Каква задача се налага на всеки преподавател, и в кръга на професионалните му занятия и вън от тях, за да допринесе всеки своя дял за възпитанието на силни духом, бодри и фанатично любещи отечеството си младежи и граждани.

2. Според местните условия и нужди учителите да вземат инициативи да се държат сказки, да се нареждат утра и др., на които предмет да бъде славното минало на България, надеждите на всеки българин, вярата в тържеството на правата ни кауза и най-сетне дългът, върховния дълг на всеки български гражданин.

Залисан в делничните борби, погълнат от своите частни интереси, българският гражданин не винаги има възможност сам да подържа у себе си бодър дух за благото на родината. Учителството е длъжно да търси средства, за да подклажда у него тоя дух, да го запазва от униние и апатия, като последица от стекли се временно неблагоприятни обстоятелства.

Министерството от своя страна обмисля начини и средства, за да улесни задачата на учителя в тая насока. За сега, обаче, то обръща вниманието на учителите да използуват за националното възпитание ония дисциплини, които най-често засягат обществения и политически живот на народите.

Учителят по история в това отношение има широко поле за работа. Историята, наистина, се изучава да се даде на учениците познание за развоя на обществените, економически и политически институти на разните народи в разни времена. Но покрай това да не се забравя да се подчертаят усилията на отделните народи да се самоопределят като национални единици. Да не се пропуснат удобните моменти и да се подчертават мотивите, които са докарвали както величието на един народ, така и неговия упадък. С живи бои да се обрисуват ония герои, които, които са поставяли по-високо от тесния егоизъм на съсловие или личен интерес идеала на родината и тяхната готовност да се жертвуват пред олтаря на националния бог. В разказите за героичните борби на народите за национално обединение да повее горещата любов към великата цел на всеки народ, като се направи алюзия за обединителните устреми на нашия народ. Едновременно с преминаване на най-интересните моменти из историята на другите народи, епизодично да се хвърли поглед и върху нашата история, да се припомнят аналогични моменти и в нашите национални борби, да се сближи великото у другите народи с великото у нас, от каквито случаи изобилва напето далечно минало, така и великото, макар и трагично настояще.

Учителят по география също така има много удобни случаи да буди у възпитаниците си гордост, че са синове на „земя-рай”, над която провидението е изсипало толкова благодат, а българският народ е оросил с кръвта на толкова мили борци. На учениците могат да се държат сказки и беседи за богатството на нашата страна, като не се забавят ония земи, които насилнически бяха откъснати от българското тяло. Особено препоръчваме на учителите по география да предприемат екскурзии с учениците, да им открият красотата на българската природа, да им покажат земните богатства на България, да видят широките плодородни ниви, които избуйват всяко лято с буйни посеви, да се насладят от величието на нашите балкани, които са криели в пазвата си толкова юнаци.

Учителят по български език има това предимство, че му е дадена възможност да запознае ученика непосредно с душата на българина чрез собственото му слово. Българската реч сама по себе крие красоти, за които с толкова любов покойният Пенчо Славейков говори в статията си „Нашата народна песен”. Ние бихме желали не само учениците, а и гражданите да научат наизуст стихотворението „Български език” от Иван Вазов, което е великолепна ода на българската реч.

Да се изучават и най-хубавите патриотични и социални стихотворения, каквито нашите поети са оставили в наследство на поколенията. Не е ли обидно за националната ни гордост, че нашите ученици напущат училището, без да са занесли със себе в живота по по-хубавите творения от тоя род, за да въодушевяват в тях наследниците и близките? А колко дивни перли от нашата поезия за красотата на българската природа, за българското небе, за хубостта на нашите балкани, долини и усои остават чужди за толкова поколения!

Съкровища от тоя род съдържа и прозата от българските писатели. Чудните описания на българската природа се преминават като откъслеци за урок. Това не стига. Дайте на децата произведения, в които се разкрива българската душа. Четете им описания и спомени за миналите борби и за дивни подвизи от току-що прекараната война. Подчертавайте чутовния български героизъм, не надутия, а истинския, в който говори действителният дух на българина. Откривайте този героизъм не само сред гърма на топовете и пушките, а и в мирния, скромния творчески труд на българина. Да се разкрият благородните национални качества и да се призовават младите да следват примера на старите ветерани от мирно и военно време.

Не пренебрегвайте и народната песен, тая поезия, която и до днес е още единствената художествена кърмачка на българския селянин. Чрез нея ще се вгледате в творческата мощ на колективния национален гений, ще се запознаят учениците с тъгите и радостите на народа в семейството, на полето, пред огнището и в интимните отношения между близки.

В уроците по гражданско учение да се изтъкне, че нашите политически учреждения със своята либералност и демократизъм гарантират свободата и всестранното развитие на всички граждани.

Учителят по рисуване също има възможност да дава на учениците модели с национален мотив. Особено декоративните модели могат да бъдат подбрани главно с национални мотиви. Нашите ученици трябва да се запознаят с художествения вкус на българина в тая област.

В упражненията по гимнастика също така да не се забравят българските хора и танци. Други народи разпространяват на запад тоя отрасъл на творчеството си като ценно национално достояние. Ние, обаче, не показахме на младите пластичното изкуство на българина.

Учителят по музика има възможност да пълни душата на младежите със звукове от национални мотиви. Има вече доста много обработени народни песни, които могат да се изучават хорово. Също така не е лишено нашето музикално изкуство и от патриотични песни. Факт е, че нашите ученици се бавят с чужди и не дотам отбрани песни, поради това, че не знаят свои.

Най-сетне ще упоменем още някои средства, които ще спомогнат да почуствува всеки българин национални дух в нашите училища.

У нас съществуват юнашки дружества. Те са полезни огнища за сплотяване на българските граждани, за развитие на физическата им мощ и за подържане на национални чувства. Увличайте учениците в редовете на тия дружества, като се постараете да създадете отделни ученически юнашки легиони. В стройни редове, наред с възрастните юнаци, дори наред с войската, ако тя присъствува, в дни на национални тържества да манифестират българска издържливост, бодрост, дисциплина и боева мощ.

Особено ще бъде великолепна тая манифестация от всички ученици в общонационалните празници, като Св. Кирил и Методи, 19 февруарий и др. У нас почти че забравиха да празнуват тия дни, като ги взимат за дни на обикновена почивка. Дълг се налага на училището всяка година да превърне тия дати и местните народни празници в патриотически тържества, да увлече в тях и гражданството, да се въскресят заспалите или съвсем забравени спомени от великите дни на националните борби, особено ония от сегашната война.

И не само в тия редки тържествени дни да се повръщат мислите на учащите към миналото. Всяко училище на свои средства да си набави картини с портретите на българи с историческо име; да се окачат по коридорите картини с историческо съдържание из нашата история; картини с изгледи от българската природа и с етнографски характер; образите на бележитите герои и учители, загинали през възстанията и миналата война.

Ето тия са на кратко първите стъпки, които Министерството препоръчва да вземат нашите училища, за да станат те истински разсадници на национална култура, на национални огнища.

На българския народ тепърва предстои да използува уроците от миналото, да се покаже, че не само има ентусиазъм към своето, но и умелост и мъдрост да запази това свое в най-критични моменти. И трябва да бързаме, да превърнем и нощите на ден, за да бъдем всички готови като един човек да браним свещените права на българския народ.

Учителят нека да бъде бодър и готов за своя пост, та когато настъпят съдбоносни дни за България, да каже с гордост:

„Аз изпълних до край дълга си към моята родина”.

Източник: Материали за изучаването на учебното дело в България. Книга IV. Нашето просветно дело през време на войните (1913-1919). Под ред. на В. Йорданов. София: Държавна печатница, 1925, 26-33.