Главният редактор на в. „Утро“ Стефан Танев за посрещането на съветския футболен отбор Спартак–Москва в София, 6 август 1940 г.

            […]

                Още от четири часа после обяд из улиците, които водят към Божурище започва да се тълпи народ. Множеството расте постепенно. Мнозина държат цветя, предимно червени. Определена публика. Това са все обитатели на крайни квартали, на предградията. Няма елегантни дами. Различни по възрасти, ако и младежта да преобладава. Не липсват и старци. Не са малко и жените. Небето се намусило. Чувства се, че иде дъжд. Никой не мърда. Часът е около шест. Над столицата се извиват две стоманени птици. На аероплани е забранено да летят над града. Изглежда, че всичко е било наредено, уговорено. Масите знаят, че това са съветски апарати. И да не знаят, виждат го по знаците и от всички страни се трупа все повече народ. Червените на София имат великолепна организация. Не е позната, но от това, което наблюдавам, чувства се. Чуваш да шепнат: „Другарите идат“, „Ето ги нашите над София“.

            Апаратите поемат пак към аеродрума. Вали дъжд. Пеш и на велосипеди, и там се е струпало значително множество. Във всеки случай няколко пъти по-голямо, отколкото, когато изпращахме или посрещахме от Залцбург министър-председателя и министър Попов. И много по-голямо, отколкото когато и да било, въпреки проливния дъжд. Точат се велосипеди един след друг. Повечето младежи, но прави впечатление и един старец, който едва върти започналите да се вкостеняват вече крака. Има повече от шестдесет и пет години.

            На плаца официалните личности. На шосета маса автомобили, по-малко, отколкото при заминаването на министрите, но повече от когато и да било друг път. Слизат. Приветствия. Букети. Тук са Лавришчев, Омарчевски, депутатът Батембергски, председател на БНСФ, представител на кмета, Каров, началник на отделението за физическо възпитание, като представител на министър-председателя и пр. Такова описание ще намерите във всички столични вестници с утрешна дата. Това, което те не дават, това искам да отбележа.

            Официалното посрещане е приключено. Гости и посрещачи се качват в колите. Потеглят първите от тях. Това са тия на полицаи, на журналисти. От двете страни колоездачи, които напъват всички сили, да се доберат по-скоро до София. Да посрещнат там за втори път. Вали проливен дъжд. Никой не му обръща внимание. Изминават първите коли неколкостотин метра. След тях никой. Всички коли с ДТ – дипломатическо тяло, остават на шосето, пред аеродрума. Не мърдат. Спират и ония, които са избързали. Връща се и редакционната кола. Пет… десет минути, дипломатическите коли стоят на шосето и не мърдат. Продължава да вали. Насядалите в тях – това са гости и членове на полпредството, разговарят помежду си. Всички са в недоумение. И всички чакат. Такситата се въртят и всеки няколко минути отделязват нови два лева. Продължава да вали, но се вижда, че скоро ще престане. Още десет минути. Дъждът престава, дипломатическите коли потеглят. След тях безкраен кортеж. В първите коли полицаи, облечени цивилно, в първата дипломатическа кола съветският полпред Лавришчев с някои от гостите. След последната дипломатическа кола колата на „Утро“.

            Минават моста там, където се отделя шосето за Банкя. Ето и вече първите постройки от квартала зад Захарна фабрика. В тях не е останал нито един обитател. Всички са наизлезли на шосето. Посрещат гостите с цветя. Дъжд от цветя се сипе върху колите им. „Ура” „Да живее спортът!“ Ръце се вдигат напред в спортен поздрав, с изправена длан. Знаменита режисура! При минаването на всяка от дипломатическите коли пръстите на всяка ръка се затварят в юмрук, за да се отворят веднага след минаването й. Спортният поздрав се превръща в червен поздрав, издадена напред ръка, свита в юмрук. Спортен и червен, спортен и червен, поздравите се меняват със светкавична бързина. А полицията спокойно шествува пред и след дипломатическите коли.

            Колкото повече се наближава градът, толкова и посрещачите стават по-многобройни. Дипломатическите коли, водени от полицията, се спускат по нанадолнището след Захарната фабрика. Ето ги пред училището „Трайко Китанчев“. Оттук трябва да завият вдясно и след малко да потеглят по „Цар Симеон“. А там е струпана от часове грамадна маса народ. Стражарят по движението дава знак на колите да  потеглят направо, по „Свети Кирил и Методий“. Полицейските коли тръгват. Улицата пред тях е празна. София е изпълнила „Цар Симеон“. Потеглят след тях и дипломатическите коли. А след тях последната дипломатическа кола и редакционната кола от училището из една странична уличка се вмъква колата на Пантев, директора на полицията. Сигурен съм, че в тоя момент се усмихва в колата си. Успял е да изиграе всички.

            Минават първата напречна улица. От двете страни празни тротоари. А вдясно се вижда хилядното множество по „Цар Симеон“. Ето и втората напречна. Полицейските коли продължават. Първата от дипломатическите коли, тая със съветския полпред, с Лавришчев, завива надясно, оставя полицейските коли да продължат. След тях и всички останали дипломатически коли. И тая на Пантев, нашата и всички, които се нижат след тях. Пак завой, сега вляво, завой прави колата на Лавричшев, завой правят всички след нея. Ето ги, шествуват вече по „Цар Симеон“.

            Не, аз се отказвам да описва подробно това посрещане. София никога не е виждала такова посрещане. Дори при посещението на крал Александър не се бяха стекли такива маси. Пълен ред. Няма нужда от полиция. Масите сами поддържат реда. Не бих могъл да дам описание на лицата. Сияят. Неописуем възторг. „Ура“ и „Да живее спортът“. И протегнати напред ръце, които при минаването на всяка дипломатическа кола се свиват в юмрук. И цветя, цветя… Дъжд от цветя. Обрали са сякаш всички градини на покрайнините. И като че ли за ирония сипят цветя и върху колата на Пантев. Протегнати и към него ръце, издадени напред, с изпъната длан. И реват: „Ура“; „Ура“; „Да живее спортът!“

            Какво може да направи. Усмихва се и отговаря на поздравите.

            Ето ги вече на „Мария Луиза“ и оттам на площад „Бански“. Улиците са задръстени. Нито едно знаме, но сякаш виждаш във всяка ръка невидимо да се размахва червено знаме. Колите не могат да продължат. На няколко места спират. Протегнатите в спортен поздрав ръце се свиват в юмруци и спират до самите прозорци на дипломатическите коли. Движат се вече бавно, като мравки. Площад „Бански“. Никога, откак съществува София, тоя площад не е виждал толкова много народ. И никога, може би само по време на изпращане софийските войски преди Балканската война, не съм виждал такъв ентусиазъм, такива светнали лица. И такова „ура“. Народният порой увлича всичко. Влачи го със себе си. Всичко. Ето полицейското началство. Не мога да позная по формата какво. Началник на участък или помощник на такъв. И той е вдигнал ръка в спортен поздрав, и той реве с цяло гърло: „Ура“; „Ура“.

Източник: Танев, Ст. Дневник. София: Издателска компания „K & М“, 2005, 305-308.