Ли Друтман, Яша Мунк. Когато роботите се надигнат: Ще унищожи ли автоматизацията на производството средната класа, а заeдно с нея и демокрацията? Превод от английски език Д. Сербезов

Когато роботите се надигнат

 

Ще унищожи ли автоматизацията на производството средната класа, а заeдно с нея и демокрацията?

 

Ли Друтман, Яша Мунк

 

 

4 Юли 2016 г.

 

В своя труд „Левиатан“ Томас Хобс отбелязва:

 

„Природата създаде хората еднакви, формата на телата им, съзнанието им; даже и понякога едни да изглеждат по-силни от други или пък да са с по-бърз ум от други, като цяло разликата между хората не е толкова значителна, така че един човек да твърди, че има правото върху блага, върху които друг човек няма правото да претендира.“

 

Странната идея, че въпреки наличието на разлики, що се отнася до основните неща, всички хора са равни, е интелектуалната основа, на която се базира неочакваният триумф на демокрацията. Ще оцелее ли обаче обществената вяра в равенството, когато вече не става дума само за хора? Ще може ли демокрацията да процъфтява, когато все повече и повече облаги се получават от все по-силните и все по-умни машини за сметка на нас простосмъртните? И собствениците на машините ще продължат ли да уважават претенциите на хората от по-ниските социални слоеве, след като вече няма да са им нужни, за да им приготвят храна, за да работят в техните фирми или за да воюват за тях?

 

Машините изпълняват все по-добре дейности, за които на хората им се плаща, за да ги вършват. По някои оценки половината от днешните работни места могат да бъдат заети от машини. Даже това да се изпълни и частично, все по-малка част от човечеството ще притежава умения, които да го правят по-продуктивно от машините. Тъй като увеличеното предлагане на работна ръка ще се бори за намален брой работни места, заплащането на труда може драстично да падне. Собствениците на капитал и на имоти, били те физически или интелектуални, ще триумфират. Инвеститорът в рисков капитал Винод Косла предрича: „С намаляването на нуждата от човешки труд и преценка, той ще се обезцени в сравнение с капитала и още повече в сравнение с новите идеи и технологии за усъвършенстване на машините.“

 

Развитите демокрации като тази на САЩ ще бъдат променени от появата на два напълно различни обществени слоя, които нямат почти нищо общо помежду си: една малка висша класа, която основно ще разчита на технологиите, за да задоволява нуждите си, и една по-нископоставена и в същото време по-многобройна класа, която няма да има да предложи нищо кой знае какво на свиващия се трудов пазар.

 

В очакването на такива значими промени е естествено повечето анализи да са фокусирани върху икономическите аспекти. Въпреки това възходът на машините най-вероятно ще има още по значими последици в политическата сфера.

 

При липсваща средна класа, която исторически я е поддържала, демокрацията трудно ще оцелее. Ще дойде моментът, когато дълбокото неравенство ще подкопае подкрепата на елита за демокрация. Той просто ще има прекалено много за губене от политика, която помага на нарастващите маси от бедни. Като се вземе предвид значителния ресурс на елита и неговата намаляваща нужда от работна ръка, той най-вероятно ще натъкми демократичните процеси още повече в своя полза – или съвсем ще се откаже да се прави, че се бори за тях. Без средна класа между богатите и бедните е малко вероятно демократичните институции да оцелеят. Както казва социологът Барингтън Мур „няма ли буржоазия, няма и демокрация“.

 

Тази антидемократична антиутопия може да бъде избегната, ако избраните лидери запазят средната класа чрез някаква форма на преразпределение. Само че колкото повече расте неравенството в едно общество и колкото повече елитът може да загуби от едно такова преразпределение, толкова по-агресивно той ще се опита да блокира всякакви усилия в тази посока. Ако материалните блага, създадени от машините на бъдещето, бъдат от полза за мнозинството от човечеството, някой ще трябва да разреши политическите предизвикателства, идващи с ерата на автоматизацията, преди една малка група икономически елити да се сдобие с прекалено много власт. За да стане така, че всички да се облагодетелстват от  бъдещата автоматизирана икономика, е необходима предвидливост, много добре осъзнат личен интерес и хитро политическо маневриране.  Това са доста големи очаквания особено на фона на днешните политически неравенства.

 

Тези предизвикателства се усложняват и от факта, че никоя от двете господстващи политически партии в САЩ не знае как да подходи към предизвикателствата, които една такава силно автоматизирана икономика поставя пред обществото, намиращо се вече на ръба на непоносимо неравноправие. Едната партия най-вероятно ще реши, че срещу тази автоматизационна революция може да се изправим с реформа в образованието или с повече инвестиции в обучението на американската работна ръка. Другата партия пък смята, че правителството винаги е част от проблема и никога част от решението. Всеки по своя си начин, както демократите така и републиканците, разглеждат уклончиво и назадничево един проблем, за който е нужна далновидна стратегия.

 

Намирането на правилния подход за справяне с автоматизацията е както икономическа така и политическа необходимост. Заплашено е не само масовото благоденствие, към което обществото отдавна е привикнало, но и бъдещето на самата демократична система. Писателите фантасти си представят антиутопично бъдеще, в което роботите са се освободили от контрола на своите господари и са заробили човешката раса. От политическа гледна точка по-вероятен сценарий – но не и по-малко страшен – е, че роботите наистина ще покорят хората, но с повелята на тесен крък от човешки господари.

 

За последните няколко деситилетия американската икономика породи увеличаване на неравенството – неравенство, задълбочило се още повече заради последната рецесия. От 2008 г. насам основната част от печалбите в страната отиват в едно избрано малцинство: високообразованите; хората, които работят в областта на финансите; и хората, които са собственици, както на физическа така и на интелектуална собственост. Междувременно заплатите на обикновените граждани продължават да са в застой. За американците, които не притежават високоценени умения, или за тези, които са без елитно образование, е все по-трудно да намерят работа. Работата, която намират, често е на непълно работно време, временна или с ниско заплащане. Безработицата може и да е намаляла, но по-важна е статистиката, според която участието в пазара на труда е на най-ниското си равнище от края на 70-те години. Днес само 62 процента от хората в работоспособна възраст са заети.

 

Днешната икономическа политика частично обяснява тази разлика в богатството: пределните данъчни ставки за тези с най-високи доходи са се понижили, регулацията на финансовите пазари е разпусната, а пък интелектуалната собственост се ползва с прекомерни протекции. Наблюдава се увеличаване на нещо, което политологът Стивън Телес нарича regressive rents – методи, с които икономически успелите използват политиката на правителството, за да ограничат конкуренцията и така да вдигнат цените на услугите си. Структурните фактори обаче също имат своя принос за това неравенство. Ако през последните години сме свидетели на голямо увеличение на разликата в богатството на една малка част и мнозинството, част от обясненията са и в глобализацията, и в намаляването на членството в профсъюзите, и в увеличението на доходите на високо квалифицираните работници.                                 

 

Технологии в областта на роботиката вече започват да изострят ситуацията и тя може да се влоши. През последните години роботите могат да извършват широк спектър от дейности, за които досега на хората им се плаща – при това по-бързо, по-евтино и по-надеждно. През следващите години тези технологии ще се развият в масово производство, което ще ги направи широкодостъпни, и специалистите очакват да станем свидетели на това веригите ресторанти да закупят роботи-готвачи, веригите магазини роботи, които да работят в складовете, фирмите за превоз и такситата да минат към автономно управление на своите коли.

 

Даже и работните места за високо квалифицирани работници, за които досега се смята че не са застрашени от автоматизацията, също могат да бъдат засегнати. Реномирани правни кантори започват да използват софтуер за някои дейности, като например преглед на документи, което преди бе работа на служители във фирмата и даже на скъпо платени завършили право сътрудници. Роботи вече извършват медицински процедури. Университетите изпробват технологии, които скоро могат да заменят хиляди преподаватели с един или няколко супер преподаватели от най-престижните университети, предавани с помощта на технологиите, където и да е по света, и подпомагани с алгоритми за оценяване.

 

През по-голямата част от човешката история беше по-вероятно богатите да бъдат критични към демокрацията. Дали това бяха елитните родове на Атина, родили Сократ и Платон, или британските аристократи, те всички имаха причини да се страхуват от народа. Все пак демокрацията претендира да дава властта на хората. Всички, които се възползваха от преобладаващото огромно неравноправие в притежаването на блага, имаха причина да смятат, че народът неминуемо ще предприеме поземлени реформи, ще въведе много високи данъци върху имуществото и други мерки за препазпределение, когато вземе властта.

 

Обаче от края на 19-ти век в началото само в САЩ и във Великобритания богатите постепенно започнаха да се примиряват с демокрацията. Това отчасти се дължи на факта, че богатите разбраха, че имат нужда от добре образовани работници, за да градят своето благополучие. Можем да намерим и друга причина: на богатите им трябваха граждани, които да заемат своето място в обществото чрез участие в демократичните процеси, и бидейки достойно заплащани за своя труд, да предотвратят бунтове и преврати.

 

Въпреки това не преди края на Втората световна война, тогава когато неравноправието в материално отношение достигна най-ниското си ниво в човешката история, богатите в Северна Америка и Западна Европа станаха категорични привърженици на демокрацията. Оформи се една широка и амбициозна средна класа, коята сега вече бидейки призната, не търсеше радикално преразпределение на благата. До голяма степен средната класа допринасе за запазването на демокрацията, защото тя успокои историческия страх на елита от демокрацията. Но силната подкрепа на елита за демокрация през последните 50 години не означава, че при нужда той няма да загърби демократичните институции, от които се страхуваше от три века насам. Ако средната класа започне да изчезва и искането за преразпределение на благата нарастне, елитът може отново да стане най-гласовитият противник на демокрацията.

 

Наистина политолозите, които изучават условията, при които демокрацията е осъществима, изтъкват едно прозрение повече от всяко друго. Колкото повече елитът се страхува, че демократичните процеси ще доведат до изземането на неговите богатства, толкова по-вероятно е той да се обърне срещу демокрацията. Както, например, учените Дарън Аджемоглу и Джеймс Робинсън твърдят, елитът преценява дали ползите от приемането на демокрацията са по-големи от цената на потискането на активистите, борещи се за демокрация. Ако демокрацията му позволява да процъфтява, и съпротивата срещу авторитарна власт е силна, той подкрепя демокрацията. Ако пък приемането на демокрация ще му коства значителна част от богатството, и може лесно да се справи със съпротивата срещу авторитарна власт, елитът ще предпочете автокрация.

 

В контекста на автоматизационната революция това е ужасно прозрение. Цената да се толерира демокрацията със сигурност ще се покачи, защото разликата между стандарта на живот на богатите и на обикновените граждани ще продължи да се увеличава. Докато тя се покачва броят на хората, които подкрепят политиката за преразпределение ще расте, а свиващите се редици на богатите ще губят повече от такава политика. И двата фактора ще направят така, че елитът в по-неравностойните общества ще бъде по-нетолерантен в сравнение с този в по-равностойните общества. Вече се появяват първите индикации, че увеличаването на неравноравието в западните държави кара някои членове на тези елити да се настроят срещу демокрацията.

 

В същото време в автоматизираните икономики цената на репресиите най-вероятно ще пада. От историческа гледна точка елитът разчиташе на големи полицейски сили и на значителна армия, но тези институции са скъпи, а и трудно се опазва лоялността им. Както и в другите сектори на икономиката в автоматизираното общество нуждата от хора за осигуряването на сигурността ще намалее. Богатите ще живеят на защитени места, охранявани от дронове и свързани с автоматизирани коли. Междувременно все по-интелигентни технологии за наблюдение ще спомагат да се следят действията на бунтарите. Така несигурността, свързана с умиротворяването на армията, вече е избегната: ето, че не се изисква предаността на офицери от кръв и плът; тя може да бъде постигната само с електричество, метал, машинно масло и подходящо написан код.

 

Няма съмнениe, че  на елита винаги ще му е нужен поне някой, който да извършва физически труд – най-малкото, за да следи какво става. Но тази необходимост ще е малка в сравнение с увеличаващото се предлагане на работна ръка. Със своя обилен ресурс елитът лесно ще може да направи малкото на брой работни места достатъчно привлекателни, за да се предотвратява дезертьорството от тях до степен много по-голяма от тази, която имаше в авторитарните режими преди настъпването на ерата на автоматизацията.

 

Нещата се усложняват още повече, защото не само цената на физическото потискане на инакомислещите пада, но и защото ще е по-малко вероятно произтичащите от това обществени вълнения  да навредят на икономическите интереси на елита. Днес просперитетът на най-богатата прослойка на обществото е силно зависим поне до някаква степен от социалния мир. Тя се нуждае от своя среден ешалон от мениджъри, които да ходят на работа, от секретарките си, които да им правят програмата, както и от чистачи, които да привеждат в представителен вид залите им за срещи. Колкото повече навлиза автоматизацията, толкова по-малка става опасността за елита от обществени вълнения или стачки. Докато може да се разчита на роботите да изпълняват заповедите на своите господари, икономиката ще продължи да функционира даже при наличието на крайно враждебно население.

 

Материалните интереси на богататите американци засега остават до значителна степен обвързани със запазването на политическия ред. Подкрепата за демокрация остава силна даже сред елитите (въпреки че тяхната подкрепа е намаляла значително през последните няколко деситилетия). Но тъй като неравноправието се увеличава, тази споделена инвестиция може да бъде изгубена. В една все по-автоматизирана икономика мнозинството е не само бедно, но от гледна точка на богатите може и без него.

 

Тъй като автоматизацията напредва, цената, която елитът ще плаща, за да подтиска демокрацията, ще пада, докато цената, за да се толерира демокрацията ще расте (тъй като рискът от преразпределяне на богатствата също ще расте). С всеки изминат ден елитите ще имат все по-голям стимул да се противопоставят на демокрацията, вместо да приемат голяма част от тяхното богатство да бъде пренасочено към растящите редици на бедните.

 

В крайна сметка пред обществото стоят два сценария: или политическата система ще намери начин да преразпредели богатствата по начин, който ще запази средната класа, или политическата система ще загуби способността си да преразпределя богатствата, тъй като напълно ще се контролира от елита. СЪщевременно е възможно средната класа, както и стабилната демокрация  да бъде запазена чрез по-равномерното разпределение на богатството.

 

През 2014 г. по време на изказването си пред Гугъл Хилари Клинтън беше попитана дали новите технологии могат значително да увеличат степента на структурната безработица. „Нямам готов отговор“, отговори тя. „Мисля, че на този въпрос няма лесен отговор.“

 

Не е само Клинтън, която няма бърз и лесен отговор. Никой няма. Тези теми едва сега започват да стават част от обществения дискурс и малко политици изглеждат готови да им се противопоставят. Може би това е така, защото политиците признават колко сложни са тези въпроси. Или може би, защото истинските решения оспорват доминиращите в партиите икономически разбирания, което  също обяснява, защо дори и в предизборните периоди, които са привидно обсебени от икономическия упадък на Америка, загубата на работни места в резултат от технологичното развитие все още не е тема на предизборните кампании.

 

Главното обяснение на републиканците за неотдавнашната икономическа стагнация е просто: твърде силно вмешателство на правителството. Високите данъци ограбват иноваторите и предприемачите, лишавайки ги от стимула да стартират бизнеси, които ще открият нови работни места. Прекомерните регулации създават ненужни пречки и подкопават креативността.

 

Разбира се, в тази история има и зрънце истина. Някои правителствени разпоредби действително са или излишни, или контрапродуктивни. Много повече са тези, които са неясни, или пък на човек му излиза прекалено солено, за да се съобразява с тях, отчасти защото те изискват обширна документация и скъпи адвокати. Нещата допълнително се усложняват от влиянието, което корпорациите и големите дарители имат върху законодателната система; влияние, което гарантира, че някои от тези разпоредби защитават установилите се на пазара играчи, а не преследват важните социални цели.

 

И все пак консервативният импулс, противопоставящ се на всяко преразпределение на богатството чрез данъчно облагане, прави консервативното движение неспособно да се бори с основните проблеми, свързани с автоматизационната революция. Вече почти четири десетилетия консерваторите твърдят, че данъците са прекалено високи, че ролята на правителството трябва да бъде по-малка, че пазарите могат да решат всички проблеми. Но сред тези, които са по-добре запознати с автоматизационната революция, нарастващият консенсус е, че е необходима намесата на правителството. Показателно е, че дори авторите на един от последните доклади за автоматизацията от дясноориентирания „Бейкър институт“ признава, че не „бяхме в състояние да намерим решение, базиращо се на свободния пазар. Всички наши предложения включват намесата на правителството.“ И докато неочакваната кандидатура на Доналд Тръмп понякога излиза с риторично предизвикателство към консервативния консенсус, че винаги е по-добре намесата на правителството да е минимална, неговото реално политическо предложение е за екстремно и силно регресивно намаляване на данъците. Той също така говори за връщането на работни места в промишлеността чрез агресивна националистическа търговска политика. Но проблемът е, че сега роботите, а не китайските работници, доминират във фабриките.

 

Дебатът за технологиите, които вече нарушават установените трудови практики, е поучителен. Когато Uber се превърна в политически въпрос, републиканските кандидати за президент побързаха да подкрепят компанията. (С характерна риторична невъздържаност Тед Круз сам се определи за Uber в политиката.) Вместо да гледат на Uber като на заплаха, републиканците като цяло приемат услугата за оптимистичен знак, сочещ възстановяване. Те твърдят, че въпросните технологии овластяват работниците, а не подкопават традиционния им поминък. Не е ли чудесно, питат те, повтаряйки реториката на компанията, че ние създаваме възможности за нашите шофьори да работят колкото искат? И няма ли подобни промени да последват и в други сектори на икономиката? Например, да се позволи на чиновниците в офисите, които сега прекарват дните си в скучни, повтарящи се дейности, да започнат малък бизнес, независимо дали това ще е плетене на шалове, предоставяне на грижи за домашни любимци или масажи, които се поръчват през смартфона.

 

Но в тази история се пропуска, че дори и да няма съществени промени, съществува голяма вероятност да не видим много победители в стремителната надпреварата към икономика, в която работниците ще бъдат наемани най-вече краткосрочно. Докато някои творчески души може наистина да виреят в тази среда, трудно е да се види как това ще доведе до масов просперитет. Ако технологиите доведат до загубата на много работни места, логично много хора ще останат без работа. Ако всички те се впуснат в сферата на услугите и занаятите, предлагането значително ще надхвърли търсенето. За всички онези, които не са особено талантливи, или които просто нямат късмет, ще им бъде много трудно да изкарват надница, с която ще може да се живее. Банките и финансовите институции, които дават на хората заеми да започнат свой собствен бизнес, ще процъфтяват. Ще процъфтяват и собствениците на дигитални платформи, производителите на 3D принтери и може би някои консултанти. Но като цяло, повече хора ще живеят без стабилност или в несигурност, като ще трябва да разчитат все повече на шанс и на късмет, за да генерират поне някакви доходи.

 

Корените на днешната левица са в застъпничеството за бедстващите работници и достойнството на труда. Нейната основна амбиция отдавна не е да освободи човечеството от оковите на наемния труд, а да се почита и достойно възнаграждава трудът. Тази връзка е по-малко ясна в Съединените щати, отколкото е във Великобритания, където Лейбъристката партия буквално възниква като синдикат, или в Германия, където Социалдемократическата партия отдавна е повсеместно свързана с работническата класа. И все пак, американската левица, Демократическата партия, както и по-радикалните проявления като например „Окупирай Уолстрийт“ са движения, отдадени на това на хората да им се плаща справедливо за труда. Основна им аудитория по думите, както на Бил Клинтън така и на Барак Обама, са онези американци, които „работят усилено и спазват законите“, или по думите на Елизабет Уорън, хората, които „са успели по трудния начин... от трудолюбиви семейства на американската средната класа, която създаде възможности за деца като мен.“

 

Тъй като синдикатите все още играят важна роля в Демократическата коалиция, демократите са склонни да гледат на неравенството от страната на работниците. Голяма част от тяхното мислене често се корени в идеалите на работниците от фабриките в средата на 20-ти век, и присъщите конфликти между трудещите се и мениджърите. Някои специфични решения са заменени  с нови, след като демократите приемат изискванията на глобализираната икономика от последните няколко десетилетия, но основната им стратегия си остава същата. Демократите искат да подобрят живота на работниците, като изискват повече от работодателите: повече облаги, по-високи заплати (например борбата за минималната работна заплата), по-добри условия на труд и др. Администрацията на Обама, например, посвети много енергия, за да може на повече служители да им се заплаща за извънреден труд, и да е по-трудно за работодателите да наемат работниците като изпълнители.

 

Няма съмнение, че демократите в по-голяма степен от републиканците подкрепят социалните програми. Но много от тези програми са насочени да помагат на хора, които вече работят, като например Данъчен кредит за трудов доход, или хората пак да започнат работа - например, чрез програмите за преквалификация.

 

Взети заедно несъмнено тези мерки направиха много за подобряване на материалното състояние на американските работници. Но от друга страна протекциите за работниците значително увеличават цената на работната ръка. Трудно е да не се съгласим с твърдението, че 15 долара на час е разумна надница за работниците във веригите за бързо хранене. Но в ерата на автоматизацията също така е и трудно да се пренебрегне възможността, че високата минимална надница ускорява прехода към автоматизацията на неквалифицирания труд. В сектора за бързо хранене например са заети повече от два милиона сервитьори, три милиона готвачи и значителна част от над трите милиона касиери в страната, според материал във вестник Washington Post. Когато цената на роботите пада и цената на работната ръка се вдига, все повече вериги за бързо хранене ще изберат машини, а не работници да им вършат работата.

 

Секторът за бързо хранене едва ли е единственият случай. По изчисление на Проект за закон за национална заетост 42% от всички трудещи заработват по-малко от 15 долара на час. Повечето от тях извършват монотонна работа, за която не се изисква никаква квалификация, и това означава, че скоро може да ги сполети съдбата на операторите на асансьори. Дилемата, която това поставя пред левите, е реална: ниските заплати оставят работниците да живеят в бедност, високите заплати водят до загуба на работни места. Докато главната икономическа цел на демократите остане достойно платените работни места, положението на безизходица ще си остане.

 

Вместо да признаят колко фундаментално предизвикателство представлява революцията на автоматизацията, демократите са по-склонни да представят падащите заплати просто като резултат от липса на умения или на образование. Те изглежда смятат, че само ако работниците могат да се обучат по-добре или да посещават университети, това ще им вдигне заплатите. Като се рециклира познатият постулат, че „доразвиването на уменията и способностите на тези работници... представлява отлична възможност да се вдигнат техните заплати и да се увеличи продуктивността и конкурентноспособността на работодателите“ администрацията на Обама създаде нещо, което се нарича „Инициатива за подобряване на уменията“. Позовавайки се на същата реторика, Хилъри Клинтън сега предлага да се изхарчат допълнително 350 милиона долара, за да може повече хора да получат университетско образование.

 

Отговорът на левите за възхода на роботите се очаква да бъде нещо подобно. В бъдеще тези, които имат уменията да управляват машините или да се занимават с творческа дейност на високо равнище, ще се справят. Ако повече хора се обучат за тези дейности, икономиката ще процъфтява. Според тях образованието е ключът, като за предпочитане са техническите специалности.

 

Подобна аргументация е толкова погрешна, колкото е и проста. Дори ако политиците можеха да разработят и въведат работещи програми, които да подкрепят образованието за много хора, не е много ясно какъв резултат ще даде това. Има много причини. Една от тях е дългият времеви интервал между инвестирането в образованието и получаването на дивиденти. Както Лари Самърс (амер. икономист, професор в Харвадския университет – бел. прев.) отбелязва, две трети от работната сила през 2030 г. днес вече са завършили училище. Но в икономика с все по-малко работни места не е много ясно колко успешни ще бъдат програмите за образование и обучение. Останалите работни места за високо квалифицирани кадри ще бъдат ограничени за тези, които имат до известна степен естествена дарба, правеща ги подходящи за съответната работа, и колкото повече хора  искат да заемат въпросните работни места, толкова по-трудно ще им е да договарят условията за своя труд. В един момент следващият преквалифициран да пише код работник може просто да измести един току що завършил университета от същата програма за преквалификация. Даже ако всички американци се обучат да извършват дейности, които роботите все още не могат да извършват, съвкупният ефект вероятно ще бъде незначителен. Ако общият брой на тези дейности е малък, разпределянето на умения сред масите няма да може да предоврати масова безработица.

 

В статия във Форин афеърс през 2012 г., Франсис Фукуяма отбелязва, че е изминало доста време

 

„откакто някой в лявото пространство може, първо да направи ясен анализ на това какво става със структурата на развитите общества, когато те претърпяват икономически промени, и второ, да изработи точен реалистичен план, в който да има поне някаква надежда средната класа да бъде защитена“.

 

За съжаление той е прав за провала на левите да приемат факта, че старите им решения вече не важат, и че последствията вероятно ще са сериозни.

 

Политиците, както и техните основни спонсори, са част от малцинството от населението, което притежава уменията, капитала и връзките да се възползва от забележителната производителност в настъпващия век на автоматизацията. Те силно ще желаят да запазят тези печалби за себе си. Така че не е учудващо, че те никак не са съгласни с идеята да има значително преразпределение, и се притесняват, че въпросът все още не е сериозна част от политическите дискусии.

 

Един малък дял от заможния елит обаче е започнал да подкрепя идеята за по-значително преразпределение. Някои негови представители са мотивирани от реални опасения за това какво общество ни очаква ако още по-голяма част от американците са бедни. Те осъзнават, че демокрациите с всеобщо избирателно право са стабилни само в условията на значителното благосъстояние на средната класа. От това следва, че демокрацията и автоматизационната революция може наистина да са несъвместими. За да оцелее в автоматизационната ера, демокрацията ще трябва да ограничи избирателното право на по-голямата част от населението. Единствената алтернатива е да се пресъздадат икономическите условия за масово благосъстояние, нещо което винаги е поддържало системата с помощта на все по-активно преразпределение.

 

Друга част от елита са по-загрижени за своя личен интерес, както те го възприемат, отколкото за това в какъв тип общество искат да живеят. Ник Ханауер, самопровъзгласил се „супер много милионер“ поддържа тезата, че просветеният личен интерес на елита може да бъде ефикасно защитен само със значително преразпределение. „Нашето общество с ускорени темпове се превръща от капиталитическо във феодално“, пише той. „Ако политиката ни не се промени радикално, средната класа ще изчезне, и ще се върнем в края на 18-ти век във Франция. Преди революцията.“ За да се избегне революционна атака върху притежанието на богатите, Ханауер предлага те да гледат по-далновидно и доброволно да споделят една значителна част от богатството си. „Хора събудете се. Това няма да продължи дълго така.“

 

Загриженост за дългосрочните последствия от крайното неравенство също убеждава и някои либертарианци, като изследователите Марк Зволински и Чарлс Мъри, да защитават идеята за преразпределение. Те се страхуват, че популисткият гняв от повсеместното крайно обедняване в крайна сметка може да доведе до масови искания държавата да поеме още по-активна роля в икономиката или даже до това капиталистическата система напълно да се срине. Затова те са за форми на преразпределение, които ще ограничат експанзиията на държавата, и ще омекотят народния натиск държавата да обуздава капитализма. Позовавайки се на отрицателения данък върху доходите на Милтън Фридман и дори на дивидентът за граждани на Томас Пейн, те защитават идеята за универсален основен доход. Те смятат, че най-доброто решение е да се прехвърлят пари на бедните по начин, който свежда до минимум участието на държавата в икономиката, и после те да решат как да ги похарчат.

 

Преразпределение е наистина наложително. И въпреки че все още не е ясно кои са най-подходящите механизми това да стане – дали някаква форма на универсално гарантирани доходи или държавно осигурявани социални програми, осигуряването на достоен живот, от който хората се нуждаят, трябва да не покрива само препитанието. За да се води достоен живот, хората имат нужда от достъп до материални и образователни средства, с помощта на които да са в състояние сами да изградят смислен живот за себе си. За да им се помогне в това начинание, политиците трябва значително да разширят достъпа до изкуство, образование и други културни дейности.

 

В същото време не са без основание притесненията (които се споделят от много консерватори) за опасностите от прекалено централизираната власт. Затова голяма част от тези пари би трябвало да се разпределят по градове, региони и недържавни играчи като, например, доброволни сдружения. Градове и граждани, области и неправителствени организации трябва да имат възможност да експериментират. И като комбинират обществените програми, които се управляват на местно ниво, хората ще могат да решават как да се харчат парите и да играят по-активна роля в своите общини.

 

Всичко това несъмнено ще изисква да се взимат високи данъци от собствениците на капитали и на оборудване. Извършването на тези плащания естествено създава рискове, най-очевидният от които може би е, че една щедра социална система с високи данъци ще засили сред по-голямата част от населението нежеланието да работи. Това обаче няма да бъде голям проблем. Много хора все пак ще искат да работят заради престижа и целенасочеността, които се свързват с ограничените възможности за работа в автоматизираната икономика. Прогресивните трудови политики биха могли да увеличат разпределянето на работа, като се дава възможност на повече хора да работят почасово или на непълно работно време, като да им оставя достатъчно свободно време. Понеже търсенето на човешки труд при всички случаи бързо ще се свие в автоматизираната икономика по-скоро ще бъде от полза, а не проблем, че голяма част от населението ще реши изобщо да не работи.

 

Ясно е, че има още много да се мисли какви начини на преразпределение ще запазят една базирана на широка основа средна класа в силно автоматизираната икономика. Въпреки това самият начин в крайна сметка е много по-малко значим проблем от политическото предизвикателство. Наистина трудната задача е не как да се проектира бъдещата социална система, а какви да бъдат политическите движения в индустриалната епоха, и докато тъкмо започваме да разбираме политическите реалности в икономиката на услугите, да приемем, че за автоматизационната епоха ще е нужна радикално увеличена форма на социална система за средната класа.

 

Засега повечето политици, както от ляво така и от дясно продължават да вярват, че техните избиратели ще запазят средната класа в същия мащаб, по който тя е била създадена първоначално: с помощта на икономика базирана на масов труд, която генерира бързо растящите заплати. Но за да се помогне на средната класа, и на демокрацията да оцелее, политиците ще трябва да признаят, че разкриването на работни места не може повече да бъде основният инструмент, нито пък главната цел на икономическата политика. Абсолютно наложително е преразпределение в значителен мащаб.

 

Но докато преразпределението е икономически възможно, то не е съвсем ясно дали ще бъде направено навреме и основанията за песимизъм са особено сериозни за Съединените щати.

 

Първата и най-значима причина, поради която Америка може да има особени затруднения да се адаптира, е свързана с финансирането на предизборните кампании. От все повече емпирични изследвания става ясно, че богатите донори имат изключително голяма власт, както в избора на своите кандидати така и в изхода на реалните резултати от политиката. В американската избирателна система, финансирана от частни компании, в която финансирането от супербогатите не се ограничава, малка групичка от много богати донори може да играе ролята на гарант, и реално да лиши от права всеки един политик, който заплашва интересите им. И тъй като елитът ще бъде силно засегнат от всяко едно преразпределение, той има силни материални стимули да предотврати всякакво преразпределение. Същевременно той има и силни психологически стимули да убеди себе си (и политиците, които подбира), че хората могат да се адаптират към променящите се икономически условия чрез малки корекции.

 

Друга причина е, че американците са по-малко склонни от европейските си колеги да се обръщат към държавата за решаване на своите икономически проблеми. Това недоверие към правителството е довело до увеличаване на аутсорсинга и съкращаване на държавната администрация, с което всъщност е осакатен капацитетът на държавата да се намесва мащабно, а това е необходимо, за може последната да се изправи срещу предизвикателствата на автоматизацията. Още по-лошо: въпросното недоверие е ограничило възможноста на политиците да изградят свой собствен екип от експерти, като все по-често то ги принуждава да разчитат на политическите ресурси, предоставени им от частния сектор. Обстоятелство, което може да накара политиците да се придържат към сегашните бизнес политики, които вече не са годни да се справят с много по-фундаменталното предизвикателство, което стои пред нас през следващите десетилетия.

 

И накрая, понеже Америка има повече право на вето, отколкото всяка друга развита демокрация, това благоприятства приемствеността, а не промените, и все по-влошаващото се статукво, а не крайно необходимото прилагане на нови политики. Като цяло картинката не е добра. В блокираната двупартийна система, осакатена от многото лобисти, които нямат никакъв стимул да приемат мащабно преразпределение, вероятността нещо значимо да се случи изглежда наистина малка. Политическите предизвикателства на автоматизационната революция не са само огромни. Тревожен е фактът, че те са такива с каквито на американската политическа система ще и бъде особено трудно да се справи.

 

Ако песимистичните прогнози за икономическите последици от автоматизацията се сбъднат, бъдещето изглежда мрачно. Дори това да е така, някаква надежда остава. Демокрациите в края на краищата се оказаха изненадващо устойчиви. Във време на икономически кризи лидерите са склонни да се окопават около себе си, и да настояват за все по-чиста форма на своята идеология. Но ако кризата продължи достатъчно дълго, тяхната идеологическа твърдост може да отсъпи на изненадваща гъвкавост, особено ако общественото мнение го изисква. В ерата на Голямата депресия Рузвелт оспорва общоприетото мнение (дори и в собствената му партия), че пазарите могат да се самокоригират и революционизира ролята на държавата в икономиката. В стагфлацията от седемдестте години Никсън за ужас на много републиканци налага контрол върху цените и заплатите.

 

Тенденциите в общественото мнение сочат, че основите за такава идеологическата гъвкавост растат. Тъй като не са много американците, чиито стандарт на живот се подобрява, а по-голямата част стават все по-бедни, обществото е обзето от дълбока тревога за икономиката. При подходящи обстоятелства тази тревожност може да бъде насочена към подкрепа за вида на преразпределение, която ерата на автоматизация ще наложи. В действителност много по-голяма част от избирателите вече подкрепят по-високи данъци за богатите и повече социални привилегии за обикновените граждани, отколкото предполага реториката на политиците. Ако хората можеха да решават, голямото мнозинство би гласувало за по-мащабно преразпределение.

 

Освен това, въпреки че обещанието да се създадат повече работни места все още доминира съвременната политика, гражданите със сигурност са готови за бъдеще, в което те няма да е необходимо да се трудят. Днешното поколение политици говорят за създаване на нови работни места, обществените проучвания обаче показват, че повечето американци не харесват работата си. В едно неотдавнашно проучване на Галъп, близо 90 на сто от работниците се определят като „неангажирани от“ или „целенасочено неангажиращи се със“ своята работа. А един политик, който се застъпва за внедряването на роботи, и обещава комбинация от щедри социални помощи и радикално съкратена работна седмица, или дори само универсален основен доход, може бързо да се сдобие със значителна подкрепа.

 

Освен това, както лявото така и дясното пространство има традиции да предприеме алтернативни политически ходове, и това дава надежда, че може да има повече идеологическа гъвкавост в американската политика, отколкото изглежда. Привързаността на лявото към труда, например, има дълга история и е с дълбоки корени. Въпреки това работата е все пак повече средство, а не цел на нейните твърди избиратели. В своето начало, в началото на 19-ти век, лявото или е осъждало индустриалното общество или е гледало на него като на необходим етап в пътя към едно изобилстващо от материални блага бъдеще. Лудитите са нападнали машините, социалистите-утопици са си въобразявали общности, където няма да има нужда хората да се трудят, и дори традиционните работнически движения все още пазят обещанието, че нуждата да се работи в крайна сметка ще изчезне. Карл Маркс не само прогнозира, че държавата в крайна сметка ще изчезне, но и също необходимостта от истинска работа. Светът, в който човек може да ловува сутринта, да ходи на риба следобед и да критикува всичко вечерта, е във всяко едно отношение светът на автоматизацията.

 

Но точно както отменянето на държавността отиде във все по-далечно бъдеще при комунистическите режими, така стана и с идеята за  изчезването от нуждата да се работи във въображението на левите в глобален мащаб. Тъй като избирателите на левите от векове прекарват голяма част от времето си на работното място, и тъй като тази работа често е къртовска, съвсем естествено е, че левите имат за цел не само да подобрят трудовите условия, но и да се промени самата трудова дейност, така че тя да има смисъл и достойнство. По този начин движението, което в началото си радикално е критикувало деградацията на човешкия дух като резултат от принудителната работа в капиталистическата икономика, бавно се превърна в едно движение, отдадено на това да се увеличи броя на хората, които работят в капиталистическата икономика.

 

През последните десетилетия, след като избирателната маса на левите намалява, и застоят в жизнения стандарт поражда все по-силен гняв срещу техните традиционни решения, лявото започва да губи подкрепа сред по-бедните избиратели. На него му липсва дългосрочна визия, която да обедини масите, докато политическите му методи, дори когато са разумни, са твърде технократски, за да вдъхновят преданост. Ето защо автоматизационната революция не е само голямо предизвикателство, но и реална възможност за левите. Надеждата никога да не се налага да се работи, винаги е била до някаква степен мечта на обикновените хора. Ако левите успеят да се превърнат в сила, която да освободи обикновените хора от необходимостта да работят, а не само да обещават политики, които незначително ще подобрят работните условия и възнаграждение, те могат да възвърнат част от изгубената си жизненост.

 

Десните също имат различни традиции, на които могат да разчитат да се справят с ерата на автоматизацията. Главният приоритет на консерваторите в САЩ първоначално беше да се осигури политическа, а не икономическа свобода. Консерваторите отдавна се страхуват, че потисничеството може да доведе до това хората да загубят правото си да управляват, и то ще бъде бързо последвано от посегателства върху правото на индивида да мисли, говори и вярва в каквото си поиска. По време на Студената война, тъй като демокрациите бяха ангажирани в екзистенциална борба с комунистическите режими, намесата на държавата в икономиката започна да изглежда като най-голямата заплаха за тази свобода. Много републиканци сега вярват, че пътят към крепостничеството, започва с държавно регулиране и преразпределение. В годините след като комунизмът престана да е надвиснала заплаха, тази икономическа теза получи още по-голяма реализация, отчасти защото тя служи на интересите на икономическия елит, включително и на богатите дарители на Републиканската партия.

 

И все пак, както и левицата, американската десница може да даде реален принос при посрещането на автоматизационната ера като избере една алтернативна интерпретация на собствената си традиция. Нейните икономически възгледи се зараждат като средство за осигуряване на политическа свобода, а не като самоцел. Като се отчете, че липсата на икономическо преразпределение сега представлява по-голяма заплаха за оцеляването на самоуправлението и на индивидуалните права, отколкото прекалената правителствена намеса, тя може накрая да приеме някои форми на преразпределение като необходима цена за запазването на политическата свобода.

 

Америка я очаква икономическо бъдеще много по-различно от близкото й  минало. Досега тя не успя да разбере какви ще бъдат политическите последици. В едно ключово отношение обаче идващата епоха на роботите не е чак толкова различна от днешния свят: дали ще се окаже добро или лошо място за повечето човешки същества зависи в крайна сметка не толкова от материалните условия на живота, а от съответните политически решения.

 

Ли Друтман е старши сътрудник  в програмата за политически реформи към „Нова Америка“ и автор на „Бизнесът в Америка е лобизмът“. Яша Мунк е преподавател по политология в Харвардския университет  и сътрудник в „Нова Америка“. В момента пише книга за кризата на либералната демокрация.

 

Източник: The National Interest

Благодарности: П. Калоянчев