МЕЛИСА ФАЙНБЪРГ: ДЕПАТОЛОГИЗИРАНЕ НА НАЙ-НОВАТА ИСТОРИЯ НА ИЗТОЧНА ЕВРОПА

МЕЛИСА ФАЙНБЪРГ:

ДЕПАТОЛОГИЗИРАНЕ НА НАЙ-НОВАТА ИСТОРИЯ НА ИЗТОЧНА ЕВРОПА

Интервю с американската историчка Мелиса Файнбърг за новата ѝ книга „Комунизмът в Източна Европа“

Ференц Лацо: Вашата нова книга „Комунизмът в Източна Европа“ започва преди установяването на съветските режими и обхваща събитията до началото на XXI век. Позволете ми да започна нашия разговор, като Ви попитам как виждате някои от основните предизвикателства при написването на такъв общ исторически преглед днес? Има ли може би специфични проблеми с превода, с които по необходимост се сблъсква почти всеки автор, пишещ за американска публика по темата за съветския комунизъм? Второ, как се отнасяте към теорията за тоталитаризма, която днес се радва на господстваща позиция в Източна Европа? В по-общ план, възможно ли е да има някои широко разпространени погрешни схващания, които Вашата книга се опитва да обори?

Мелиса Файнбърг: Това са чудесни основни въпроси, с които да започнем. Едно от нещата, които бих споменала, е, че не го наричам съветски комунизъм, защото страните, за които говоря, не са част от Съветския съюз, въпреки че са му съюзници. Разбира се, без Съветския съюз нямаше да има комунистически режими в Източна Европа. Същевременно държавите в този регион се развиват самостоятелно, а не просто следват съветската политика, и в някои отношения съществуват различия от онова, което се случва в Съветския съюз. Това е нещо, което е важно да се подчертае, особено в американски контекст. Ако го нарека съветски комунизъм, студентите в САЩ биха си помислили, че говоря за Съветския съюз. Всъщност много от американските студенти наистина смятат, че половин Европа просто е била окупирана от Съветския съюз, докато това не е така. Едно от нещата в книгата, които искам да подчертая, е, че източноевропейците влагат свои собствени очаквания, време и усилия в комунизма.

В по-широк план според моя опит американците поне нямат особена представа за това какви са били комунистическите режими и какво са искали да направят. Те са склонни да ги възприемат просто като зло: въобразяват си, че целта им всъщност е била само да потискат хората. Струва ми се поразително, че днес, около тридесет години след падането на Желязната завеса, идеята за комунизма все още се използва като политически епитет в Съединените щати. Само преди около две седмици кандидатурата на една жена, номинирана за ръководен пост в банковия регулатор на Съединените щати, беше отхвърлена, отчасти защото тя бе дамгосана като комунистка. Тя е родена в съветски Казахстан и тъй като имаше идеи да се разреши на Банката на Федералния резерв да обслужва не само банки, но и клиенти/потребители (идеи, които между другото изобщо не са комунистически), това бе един от начините, по които беше охулена, което означава, че нейните идеи бяха сметнати за излизащи извън границите на общоприетото. За много американци комунизмът е просто нещо, което е против всички американски ценности, сякаш равенството не е американска ценност. Едно от нещата, които искам да кажа, е, че не можем да сведем комунистическите общества в Източна Европа само до потисничество. Със сигурност не искам да скривам начините, по които тези общества са били потиснически.

В същото време смятам, че е важно хората да научат какво са правили тези общества и как са променяли живота на своите граждани, да признаят, че те не са били просто наложени отгоре, а че са били активно оформяни и променяни от собствените им граждани, и да научат, че тези режими са имали цели, които не са били свързани просто с потискането на хората. Те са имали идеи за подобряване на живота на хората, независимо дали последните са се осъществили по начина, по който някои са се надявали. Въпреки всичко трябва да признаем, че такива идеи са съществували и са изиграли роля при оформянето на тези режими.

Не смятам, че тоталитаризмът е особено полезно понятие, и мисля, че много хора, които го използват, са склонни да виждат властта в обществото само по един начин, а именно – отгоре надолу, т.е. общество, в което хората имат много малко власт или възможност да определят собствения си живот. Комунистическите общества със сигурност са имали различни видове ограничения, които са стеснявали свободата на хората. В същото време можем да кажем, че всички общества имат свои собствени ограничения и затова едно от нещата, които исках да направя, беше да не разглеждам комунистическа Източна Европа като уникално рестриктивна, а да насърча читателите на книгата да мислят за историческите специфики, които оказват влияние върху това, което комунизмът е потискал, но и онова, което е разрешавал. За мен думата „тоталитаризъм“ не позволява това да се разбере ясно, така че всъщност до последната глава на книгата не използвам тази дума. Сложих я в края като начин да кажа, че някои хора и особено хората в Източна Европа са искали да погледнат на миналото си през тази призма. В този смисъл книгата всъщност дефинира какво е тоталитаризъм, но едва след като читателите вече са прочели за историята на Източна Европа, защото моето усещане беше, че така те ще могат да решат сами за себе си. Исках да дам възможност на хората да прочетат книгата, без да подвеждат историята под този етикет, и след това сами да решат дали искат да я поставят в тази графа или не.

Попитахте и за други погрешни схващания, на които бих искал да обърна внимание. Мисля, че едно от тях е идеята, че тъй като комунистическите режими в Източна Европа са били диктатури, правителствата са били толкова силни, че са отнели възможността на хората да мислят или действат независимо и по този начин последните не са могли по никакъв начин да участват в обществените процеси. Съществува идеята, че хората не са имали никаква политическа власт. При комунизма хората не са имали същия вид политическа свобода, каквато имат при демокрацията. Те са можели да гласуват, но са можели да гласуват само за определени хора. Въпреки това бих желала читателите да мислят за политическата власт по-широко. Не е вярно, че хората при комунизма не са могли да действат, със сигурност са можели да протестират и в книгата има много примери за това.

Но има и други форми на политическа власт, включително силата на обществените очаквания. Едно от нещата, които искам да изтъкна в книгата, е, че особено в края на 60-те и през 70-те и 80-те години на миналия век натискът на обществените очаквания беше нещо, което комунистическите режими наистина не можеха да пренебрегнат. Те създадоха очаквания за повишаващ се стандарт на живот, на които след това трябваше да се опитат да отговорят, и това ги постави под огромен натиск. И тук също смятам, че графата „тоталитаризъм“ всъщност не ни позволява да се замислим върху този вид натиск.

Друго погрешно схващане, на което исках да обърна внимание, поне по начина, по който хората мислят за това от американска гледна точка, е, че по време на комунизма сякаш не е имало забавления – че това е било монотонно, скучно и сиво общество, в което някак си всички забавления са били премахнати. Популярната култура е основна тема в книгата, тъй като не можем да разберем как хората могат да имат приятни спомени от детството си по време на социализма, ако не признаем факта, че те са живели своя живот и са имали добри преживявания дори в недемократичен, авторитарен режим.

Ференц Лацо: Книгата Ви много добре представя някои от основните парадокси на комунистическите или съветските режими в Източна Европа. Показвате как тези режими успяват да намалят неравенството, като едновременно с това произвеждат дефицит; как отнемат политическите права, като същевременно предефинират основните нужди на хората като техни права; как управляват централно планирана икономика, която е дълбоко преплетена с голяма, неформална част от икономиката и с черния пазар; как предлагат на обществото консуматорска сделка, но също така продължават да го наблюдават и следят все повече; или как членовете на обществото откликват на егалитарната реторика на тези режими, но същевременно са много загрижени да постигнат по-висок стандарт на живот за себе си. Предполагам, че най-общият начин да задам следващия си въпрос би бил: какво прави тези режими и общества толкова сложни и парадоксални? И какви подходи и методи могат да използват историците, за да разберат как са се проявявали тези сложни и парадоксални явления? Твърдите също така, че в Източна Европа няма съгласие за това как да се интегрира опитът от съветския комунизъм в националните истории. Мога ли да попитам във връзка с тези въпроси какви са според Вас потенциално ползотворните начини за интегриране на този опит в националните исторически наративи?

Мелиса Файнбърг: Не съм сигурна, че комунистическите режими всъщност са по-парадоксални от капиталистическите, просто мисля, че те функционираха по различен начин. Катрин Вердери в своето есе „Какво беше социализмът и какво следва?”, публикувано за пръв път през 1993 г., заявява, че и двете системи, комунистическата и капиталистическата, са в известен смисъл еднакво рационални или ирационални, просто имат свои собствени рационалности и ирационалности. Не че тези режими са непременно различни, но трябва да се опитаме да ги разберем според собствената им логика, а не винаги да ги мерим с някакъв друг аршин. Също така смятам, че трябва да обърнем внимание на двете страни на тези парадокси. От една страна, това бяха режими, които искаха да насадят някакъв егалитарен етос, а от друга, поне към края насърчаваха един вид консуматорско общество. Трябва да мислим за тези две несъвместими идеи едновременно и да разглеждаме всяка от тях като еднакво валидна, а не непременно да отсъждаме дали тези системи са добри или лоши. Струва ми, че тук историците наистина могат да се оплетат, особено поради политиката около тези режими и начина, по който хората искат да ги запомнят. Вместо това трябва да помислим как са функционирали тези системи и въздействието им върху живота на хората.

Що се отнася до втория въпрос, първото нещо, което трябва да кажа, е, че в тази книга не се фокусирам върху националните истории. Разглеждам Източна Европа като регион и привеждам конкретни държави като примери, а понякога говоря за нещо конкретно, което се е случило в една или друга държава. Но не подхождам към всяка страна поотделно, както това се правеше в предишни книги по темата. Избрах такъв подход заради моята аудитория. Написах книгата за читатели като моите студенти, които никога не са били в тези страни и не знаят нищо за тях. Не смятам, че подходът „държава по държава“, който се прилагаше, когато аз бях студентка, опитвайки се да мисля за това какво се случва в България и какво в Румъния, има голям смисъл за повечето от моите студенти. Може би щеше да е така, да речем, през 80-те години на миналия век, по времето когато това беше съвременна действителност.

Що се отнася до интегрирането на комунистическия период, мисля, че най-добрият начин да се направи това не е в книга като тази, която написах, която е основно за периода на комунизма, а да се мисли за приемствеността и прекъсванията от междувоенния период и след това. Един пример, който бих могла да взема от собствения си опит на историчка на пола, е примерът с движенията за равенство между половете и съпротивата срещу тях. Едно от нещата, които виждаме в комунистическа Източна Европа през 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век, е по-консервативна семейна политика като реакция на егалитаризма на половете от сталинския период, като се набляга много повече на ролята на жените като майки в противовес на работнички, с цел да се  позволи на жените да си вземат отпуск от работа, за да се грижат за децата. А от друга страна, в някои случаи се ограничава достъпа до аборти и други неща.

Не е изненадващо, че виждаме това да се случва през 60-те и 70-те години на ХХ в., ако се замислим как по подобен начин през 30-те години на ХХ в. националистически и католически активисти се противопоставят на правата, предоставени на жените през 20-те години на века. След Първата световна война много жени в региона получават право на глас или за пръв път достъп до висше образование, както и нови позиции в света на труда. Виждаме същото. Анализът на тези видове приемственост ни позволява да видим, че онова, което се е случило при социализма, не е просто външно отклонение. Това не са режими, които някак си са дошли отвън като летяща чиния и просто са взели властта. Те също така са част от по-дългосрочни тенденции и не представляват просто радикално скъсване със случилото се преди или след това.

Ференц Лацо: Показвате как преди 1989 г. многократно са били отправяни искания за по-нататъшна демократизация на системата и че когато става дума за икономическо мислене, идеята за демократизация все повече се свързва с идеите за дерегулация. Това доведе до доста голямо разминаване – идеалистичните очаквания около 1989 г. се сблъскаха с опита от неолибералното преструктуриране, когато, както пишете, някои просперираха, но много пострадаха. По какъв начин посткомунистическата трансформация беше оформена от фактори от периода преди 1989 г. и как образът на Запада с неговото материално изобилие, за който хората мечтаеха, се съчетаваше с действителното функциониране на новия икономически ред, основаващ се на толкова различни принципи и логика от съветските? Как тази голяма историческа трансформация и адаптация бе преживяна от хората и как тя се отрази на тяхното ежедневие?

Мелиса Файнбърг: Една от целите ми в тази книга беше да разгледам разказа за този период по малко по-различен начин, защото смятам, че повечето от съществуващите изследвания или са били написани, в някои случаи преди 1989 г., или малко след това са били преработени, така че имат тенденция към известна триумфална телеология, дори ако в края има малка уговорка, че може би не всичко се е получило, както е било планирано. Усещах, че е време да помисля за комунистическия период и неговия край по нов начин, защото сега, около тридесет години по-късно, със сигурност виждаме, че 1989 г. не е била непременно славно начало. Наистина беше преход, но за много хора това беше преход към нещо, което ги тласна към нов живот в несигурност от онова, което преди 1989 г. беше равносилно на някаква стабилност. Дори и да са получили определен вид свобода, за мен беше много важно да разкажа и тези истории.

Попитахте за образа на Запада в Източна Европа и мисля, че там има интересна приемственост. Въпреки че много източноевропейци през 80-те години на ХХ век в зависимост от страната, в която са се намирали, са имали контакти със Запада и са могли да отидат там например на почивка, преди 1989 г. имаше тенденция Западът да не се възприема като такъв, какъвто е в действителност, а само като идеал за всичко, което обществото, в което се намираш, не е, да го възприемаш като въплъщение на всички твои надежди и мечти, почти като магическо решение на проблемите на собственото ти общество. В този смисъл Западът се отъждествяваше с нещо, което никога не може да бъде постигнато.

След 1989 г. за някои хора това продължи. Мисля, че съществуваше идеята, че щом комунизмът падне, Изтокът ще стане Запад, така че човек да има достъп до този идеал. Но за много хора Западът си остана нещо недостижимо и те откриха, че вместо да станат част от него, има нови форми на разделение, и мисля, че това се наблюдава и днес. Не съм политолог, но ми се струва очевидно, че едно от нещата, които движат обществената подкрепа за популистките партии в Унгария и Полша, е възмущението от този Запад, който така и не дойде, а вместо това сякаш идва, само за да експлоатира. Струва ми се, че това е неочаквана последица и че вместо да остане идеал, Западът се превърна в нещо, срещу което да се негодува, и започна да се разглежда не като решение на проблемите на хората, а като тяхна причина.

Ференц Лацо: Един от забележителните моменти в книгата Ви (Вие също обърнахте внимание на това малко по-рано днес) е, че консервативният обрат в политиката на половете започва да се разгръща много преди 1989 г. Повторното утвърждаване на т.нар. традиционни роли на половете и пронаталистичните политики стават доста разпространени още по времето на късния социализъм. Завършвате книгата, като наблягате на ролята, която мобилизацията срещу това, което яростните ѝ критици наричат „джендър идеология“, играе днес в общества, които са несигурни за бъдещето си и в които силно присъстват страхове от загуба на националната идентичност. Бихте ли коментирали джендър режима при комунистическите режими и след това? Бихте ли казали може би, че това, което виждаме днес в страни като Полша или Унгария, са радикални версии на онова, което започна по време на късния социализъм по отношение на преутвърждаването на патриархата?

Мелиса Файнбърг: Първо трябва да кажа, че всичко в тази книга е синтез и идеята, че има консервативен обрат в джендър идеологията при социализма, не е моя идея. Надграждам работата на доста други учени, които пишат за това. Но от трудовете на тези учени става ясно, че наистина има подчертан консервативен обрат през периода, който наричаме късен социализъм. Независимо от това също така е вярно, че при комунизма този консерватизъм е свързан с определени ограничения. Въпреки че определено има нов акцент върху майчинството, жените също са смятани и за работнички, така че алтернативата майчинството вместо работа не е нещо, което се наблюдава в комунистическия период. Нито пък на младите жени им се пречи да получат образование, защото трябва да се възприемат просто като майки. Също така наблюдаваме различни форми на либерализация на сексуалните нрави през периода на комунизма, не толкова по отношение на хомосексуалността, въпреки че хомосексуалността е декриминализирана по време на комунистическия период, но не е склонна да се разглежда много положително в популярната култура или да има някаква видимост там. Но по отношение на лекото разхлабване на традиционния брак, а оттам и приемането на предбрачните връзки и на развода, това са проблеми, по отношение на които не виждаме много голям консервативен обрат преди 1989 г. Има консервативен обрат в определени отношения, но не и в други, и е важно да осъзнаем това.

Съвсем ясно е, че този вид консервативна джендър идеология е друг вид приемственост от комунистическия период до днес. Това, разбира се, е иронично, защото най-силните гласове днес, които бълват антиджендър или анти-ЛГБТ идеология, са тези, които се смятат за най-антикомунистически и мисля, че те не биха искали да мислят за такава приемственост. Въпреки това не можем да разглеждаме този факт просто като обикновена приемственост, защото обстоятелствата също са се променили.

Има една нова книга на Агнешка Граф и Елжбета Королчук, която току-що излезе от печат, озаглавена „Антиджендър политиката в епохата на популизма“ и една от тезите на авторките, е, че това, което се случва днес, също така е и реакция на неравенствата, създадени от неолибералните реформи, проведени след 1989 г., чрез която хората се мобилизират за по-голям контрол над живота си. И един от начините да се направи това е чрез засилен фокус върху неща като права на родителите и идеята, че родителите трябва да могат да контролират образованието на децата си и да ги предпазват от предполагаемо лоши идеи за пола или ЛГБТ хората. Това отчасти обяснява откъде анти-джендър движението получава част от силата си. Определено смятам, че това не е просто продължение на случващото се по време на комунизма, но също така по някакъв начин е и реакция на онова, което се случи след комунизма. Има всякакви начини, по които можем да мислим за него. Струва ми се, че за много хора в антиджендър движението в Източна Европа идеята за равенство между половете и сякаш още повече за равенството на ЛГБТ хората се смята за западен диктат. Те се приравняват на налагането на западните ценности, навлезели в живота им след 1989 г., въведени от същите елити, за които смятат, че са завзели властта и са ги тласнали до ръба, така че там може и да има друг вид синергия.

Ференц Лацо: В края на книгата правите няколко важни наблюдения, едно от които е, че перспективата за един по-глобален светоглед западна с преориентирането към Европа и Запада след 1989 г. Нека може би да приключим нашия разговор с разглеждането на този въпрос. Как гледате на връзката между така лелеяното „завръщане към Европа“ от годините на прехода и възхода на консерватизма, национализма и популизма през последните години? Забелязва ли се появата на по-глобални подходи в изследването на Източна Европа и ако е така, бихте ли коментирали техните перспективи и потенциал?

Мелиса Файнбърг: Идеята за завръщане към Европа очевидно може да означава много неща, но със сигурност от днешна гледна точка можем да видим как тя винаги е била по някакъв начин свързана с идеята за бяла християнска Европа и това завръщане към Европа определено означаваше прекъсване на връзките с небелите и нехристиянски части на света, с което мисля, че хората имаха предвид не само Азия и Африка, но всъщност и самия Съветски съюз. Когато говорехте, аз си мислех за класическото есе на Милан Кундера „Трагедията на Централна Европа“, в което той се оплаква от факта, че това, което вижда като истински европейски столици – Прага, Варшава и Будапеща, по някакъв начин е било вероломно откъснато от Европа от онова, което нарича азиатски варварски орди.

Идеята за завръщане в Европа означаваше завръщане не само към някакъв вид цивилизация, но можеше да означава и противопоставяне на този чужд, но много расово кодиран „останал свят“. Така че завръщането в Европа е претенция за връзки с европейскост, която в много отношения е свързана с представата за бял цвят на кожата и недопускане на хората, които не сa възприемани като такива.

Виждаме всякакви гласове в Източна Европа днес, които говорят, че искат да защитят християнска Европа от цветнокожи и мюсюлмански натрапници. Това със сигурност не е нещо, което е било толкова видимо през 1989 г., но поглеждайки назад, може да видите корените му там и това е само една от тези траектории, които можем да очертаем.

Другата част от въпроса Ви относно глобалните подходи към изучаването на Източна Европа според мен наистина е една от най-позитивните насоки, на които сме свидетели в тази област, а и в момента се извършват много интересни изследвания по въпроса. Ако можех да напиша тази книга отново, бих искала да наблегна повече на това. Когато започнах книгата, имаше много хора, които работеха по тази тема, но не толкова много бяха публикували нещо. Това са трудове, които фактически сега започват да се появяват и затова действително мога само да се позовавам на тях на различни места.

Едно от нещата, които историците от региона все повече ще трябва да правят, е да мислят за Източна Европа в по-глобална рамка и да изследват не само специфичните връзки между източноевропейците и други части на света, но и да видят как Източна Европа се вписва в по-големи глобални тенденции. A това може да изисква още по-радикално пренаписване на историческия разказ, отколкото сякаш успях да постигна точно в тази книга, но навярно във второто издание ще продължа в тази насока.

Публикувано в Review of Democracy, 5 януари 2022 г. Превод: М. Вълков

Източник: https://revdem.ceu.edu/2022/01/05/feinberg-de-pathologizing-the-recent-history-of-eastern-europe/