Милазим Красничи. Принципът на албанския национализъм. Превод от албански език А. Панчев

ПРИНЦИПЪТ НА АЛБАНСКИЯ НАЦИОНАЛИЗЪМ

Албанският национализъм, наблюдаван от гледна точка на природата, функцията и трансформациите, които претърпява от своята поява до днес, показва, че познава един кратък период на утвърждаване и един дълъг период на непрекъсната деградация. Неговата история, неговите цели и драстичните деформации, когато се разглеждат в светлината на стандартните теоретични дефиниции за национализма, днес представят този национализъм като един призрак, който някога е бил живял, докато днес се държи като рухнала сянка, пренебрегнат, неразбираем, разбиран зле и манипулиран, без капка милост от неблагородните наследници на идеолозите на албанския национализъм. Тези, които го изковават и функционализират, като един практически инструмент за формирането на нацията и на националната държава, няма да повярват деградацията на тяхното откритие. Те наистина вярват, че албанският национализъм е способен да изгради нацията и албанската национална държава, защото го изковават в този формат, за да бъде силен и да се справи с предизвикателствата в неговата просвещаваща мисия. Но, вярата на бащите на албанския национализъм, се превърна в една вяра без покритие във времената, които идват след тях, въпреки че във времето, когато действат, той се доказва. Това е времето на национализма като такъв, а и на албанския национализъм, който, въпреки че се ражда с малко закъснение, става конкурентен на национализмите, които го заобикалят.

Кога и къде се ражда албанският национализъм? Общоприето е мнението, че албанският национализъм се ражда със значително закъснение по отношение на другите национализми на балканските народи. Но причините за това закъснение не са в липсата на политически и интелектуални елити. Истината е, че интелектуалните и политическите елити на албанците, естествено част от администрацията на Османската империя, са доста консолидирани и конкурентни с повечето от елитите на другите народи на Балканите. Но, тяхната необходимост да ръководят своя ангажимент в посока на албанския национализъм не се проявява по-рано, понеже албанците, най-малко мюсюлманското мнозинство, е интегрирано в османското общество и чувства сигурност в него. Животът в една голяма империя, в която собствеността, вярата и животът са гарантирани от администрацията на една силна държава, е за дълго време доста удобно. Тук не става дума за някакъв живот в хармония и идилия между албанците и турците, или между албанците и другите, а за сигурността, която предлага държавата със своята сила, и за албанските граждани, които са почти в периферията на империята. Демографският ръст и разширяването на албанците в балканските територии, през вековете на османското владичество, е силен показател за тази сигурност. Достигането на албанските селища до Ниш и до Белград, обхващайки Крушевац, Лесковац и Враня, не може да се реализира без тази сигурност на държавата и без това да се стимулира от нея. Докато продължават тези благоприятни условия, албанците нямат мотив за създаването на една националистическа идеология, която да стане носител на новите искания за една друга държавна формация.

От днешна позиция може да се спекулира, дали това е някакво погрешно поведение или не, дали има обосновано закъснение или не, но тези, които имат уважение към състоянието на нещата в реалността по това време, са наясно, че устройването на албанците в Османската империя създава сигурност по отношение на грабителските претенции на балканските съседи, на сърбите, на гърците и на българите, и това е основната причина за чувството на сигурност в рамките на тази мултиетническа държава. В социален и културен аспект, албанците имат един уважаван статут и са интегрирани в османския обществен, културен и религиозен живот:

 „Скопие е толкова стар и толкова турски, че новите думи, новите вещи, дори новите песни, които идват от Истанбул и Солун, ги смятат за алафранга. (…) Както рибата изобщо не различава водата, и Скопие не различава своя турцизъм, затова, както всички турски градове, нарича себе си само мюсюлмански. Обаче, до себе си имаше албанските братя, на които им казваха арнаути. През последните години на Румелия, албанците се уважаваха от местните и от чужденците. Султан Абдулхамид обичаше албанците, приемаше им оплакванията, уважаваше ги. По това време, тези избрани синове на народа, се третираха в Скопие, както от правителството, така и от народа, с привилегиите, с които се третираха европейците”.[1]

И от това описание на известния турски писател Яхя Кемал, който е роден и отраснал в Скопие, т.е. и сред албанци, се свидетелства, че те са имали сигурност в Османската империя, когато и където са били и привилегировани. Те ще се разбунтуват срещу Османската империя, когато започват реформите на Танзимата, които точно този статус на сигурност и тази степен на тяхната интеграция, ще предизвикат по драматичен начин. Въпреки това, истинските корени на албанския национализъм са свързани именно с чувството за увеличаваща се заплаха от претенциите на балканските съседи, които печелят предимства пред Високата порта и по този начин се засилват и стават опасни за сигурността на албанците:

 „Широките права, които носят реформите на Танзимата на немюсюлманските елементи на империята, са достатъчна причина за появата на националистическо-сепаратистките тенденции”.[2]

Затова, корените на албанския национализъм трябва да се търсят именно в недоволството на албанското мюсюлманско мнозинство от предимствата, които се дават на балканските християнски общности, които стават фактор и по отношение на албанците мюсюлмани. В тези рамки, най-голямото недоволство е по отношение на гърците и сърбите, нещо, което е казано ясно и в творбата на Сами Фрашъри „Албания каква е била, каква е и каква ще бъде?”:

 „Единствената цел на албанците е да запазят Албания да не се разпокъса от чужденците, да запазят своя език и националност, да устоят на интригите на техните врагове и да спрат разпространението на езиците и на идеите на гърците и на сърбите, които подронват основите и изваждат корените на Албания и албанците”.[3]

Адресирането на притеснението на Сами е свързано и с позицията на албанците в Османската империя, но на първо място, той посочва опасността, която идва от увеличаващото се влияние на гръцкия и сръбския език и идеите, които идват с тях, които авторът ги смята за заплаха за съществуването на Албания и на албанците:

 „Политическата и културната хегемония на Православната патриаршия в Истанбул над православните албанци от Южна Албания, от една страна, и интензивната политическа и културна дейност на Италия, Австрия и Франция върху албанските католици от Северна Албания, от друга страна, религиозното разделение, което съществува сред албанците, насочват към едно политическо разделение. Към тази тенденция се добавят и опитите на сърбите, които тръгват по пътя за създаването на тяхна независима държава с присъединяването на албанските земи. Всички тези развития, взети заедно, вкарват Албания в един много критичен процес, който раздвижи албанските интелектуалци. Първата цел на тази образована класа, с опит в държавната бюрокрация и много добър познавач на албанския характер, традиции и култура, е спасението на Албания от политическата и културната хегемония в религиозен израз на християнските държави и създаването на едно единно културно пространство”.[4]

Затова, коректният прочит на тези мисли е от голяма важност за разбирането природата на албанския национализъм в неговото начало, когато той е ориентиран към мобилизацията на албанците, към една силна съпротива срещу манипулациите с православните и с католиците от страна на някои европейски държави и от заплахата, която представляват особено сръбският и гръцкият национализъм. Без сърдечната оферта на идеолози като Пашко Васа, Сами Фрашъри, Абдюл Фрашъри и др., и като цяло без толерантността на мюсюлманското мнозинство към православните и католическите сънародници, процесите са могли да вземат други посоки, донасяйки и опасността от разделението по религиозна линия. Това нещо днешните псевдонационалисти се опитват да го скрият или най-малкото да го игнорират, защото искат да представят мюсюлманското мнозинство като нетолерантно и пасивно в процеса на създаване на нацията и на албанската държава, а истината е, че именно умереността и проявената толерантност в Призренската лига и по-късно в публицистиката на Националното възраждане, се превръщат в амалгамата на албанското формиране на нацията. Ако тази истина убягва от вниманието, всеки анализ и всяка оценка за албанския национализъм и пътя на формирането на албанската нация, ще бъдат неточни. Пътят на религиозното разделение, подтиквано и от някои от европейските държави, които осъществяват политически намеси в Албания въз основа на Култуспротектората, фактически изолират идеите на Комитета в Истанбул, Призренската лига и проекта на Сами Фрашъри за начина за изграждане на албанската държава. Естествено, делото на Сами има и други слоеве, включително и проблемите на албанците в лоното на Османската империя, но това са последици от факта, че тази империя става все по-неспособна да предлага сигурност на албанците. С една дума, по отношение на Османската империя, албанският национализъм не се ражда като оспорване на нейната легитимност, а като реакция спрямо нейните слабости, където влизат и предимствата, които тя предлага на християните във вреда на мюсюлманите, слабост, която излага албанския народ и най-вече мюсюлманското мнозинство на грабителските претенции на балканските съседи. Естествено, тук влизат и последствията от политиката на реформите на Танзимата, които променят социалния и икономическия статус на албанците:

 „Албанците, които се бяха научили да не плащат нищо, сега са вкарани в толкова тежки плащания, че не могат да ядат добре. Турците, които са техните господари от петстотин години и повече, не са научили албанците нито на работа, нито на майсторство и знания, а са ги научили да воюват и да грабят, сега, изведнъж, искат да им вземат оръжията и им казват: плащайте! И къде да намерят, горките, за да плащат? Нямат да ядат самите те. Те, албанците, които преди малко време, бяха облечени със златни дрехи и обковани и обвити със сребърни оръжия, те и техните синове днес са голи с по една риза, която няма къде да захапе кучето!”.[5]

Схващането на тежкото състояние като последица от реформите и положението преди тях (когато албанците имат оръжия, обвити със сребро), показва ясно, че албанският национализъм, който се проявява в тази творба, по отношение на Османската империя не е идеологически, а повече с политически, културни и икономически мотиви. Докато, по отношение на опасността от балканските съседи, този национализъм е и идеологически. Тази промяна трябва да се взема предвид, ако искаме да опознаем реално началната природа на албанския национализъм и на неговото влияние за формирането на нацията и на албанската държава.

 „Опитите на албанските интелектуалци, които действат в Истанбул, да изследват албанския език и култура, представлява едно друго измерение на албанската реакция спрямо реформите на Танзимата”.[6]

Иначе, особено концепцията на Сами Фрашъри за нацията, е една напредничава концепция, оценявайки, че няма нищо „по-ценно и по-скъпо от народа”, докато държавата я определя с реализъм като пространство за съществуване и развитие на албанския народ. Национализмът на Сами Фрашъри е строител на хармонията между тези две единици, т.е. между националната структура и политическата такава (така, както е дефинирал национализма много по-късно Ернест Гелнер). Формулата на Сами е: „Бог, Право, Нация, Език, Албания, Албанизъм”. На албанския национализъм, макар и умерен и рационален, му се запазва пространството, в което той е катализаторът за реализацията на тези идеали. Следователно, ясно и по същество, крайната цел на Сами Фрашъри е изграждането на националната държава, равноценна с жизненото пространство, в което живеят албанците, и с великите ценности, които ще бъдат идентифицирани с ценностите на тази държава. Но, без да се увреждат етническите групи, които ще се включат в албанската държава:

 „В границите, които определихме по-горе, Албания има близо 2 000 000 души и дори повече. От тях 200 000 са власи или цинцари в планините на Пинд и са разпространени из много други места: и още толкова могат да бъдат гърците покрай Янина, и славяни в полетата на Манастир и от страна на Косово. И те могат да са албанци, които са забравили своя език и са научили гръцки или славянски в училищата и в църквите”.[7]

Сами не се придържа непременно към принципа, че албанската национална държава да бъде само на албанците, а приема и факта, че в нея живеят и власи, гърци и славяни. Той изглежда сякаш релативизира техния статут (с предположението, че те може да са били албанци, които са забравили езика си), но има чужди изследователи от нашето време, които му дават право, макар че се говори за един по-ранен период, но който запазва същата тенденция и до времето, което описва Сами Фрашъри.

 „Съвместното албано-гръцко и албано-славянско съжителство създава един албански социален слой, който говори и разбира гръцки и славянски. Този социален слой може да се определи като албански социален слой, който загубва все повече своята културна идентичност”.[8]

Сами Фрашъри не предлага нито опцията за асимилация, нито за тяхното прогонване от бъдещата национална държава на албанците. Това е един важен елемент от програмата на албанския национализъм, който в тази точка е различна от сръбските и гръцките националистически програми, които отричат другите етнически идентичности в своята етническа държава или предлагат мерки за тяхната асимилация или прогонване. 

Политическото и религиозното формиране на Сами Фрашъри в Османската империя, която е мултиетнична, поддържаща в сила системата на милетите, и в исляма, който смята всички хора за създания на Бога, го ориентира в тази насока. Следователно, може да се твърди, че независима Албания, според визията на Сами Фрашъри, ще съдържа в себе си и етническите групи, които живеят в тази обединена държава. Дори, може да се каже, че тази цел на неговата програма остава непроменена, защото в днешна Албания, макар неетническа, живеят в мир и равенство същите етнически групи, които ги споменава Сами в неговата творба. Дори по-късно, не се лансира някаква програма за тяхната асимилация или прогонване, нещо, което говори за моралността на албанските програми, които имат непрекъсваема връзка с османската концепция на междуетническата и междурелигиозната толерантност. Ако не беше така, съответно, ако се беше случило, че албанският национализъм да се повлияеше от гръцкия национализъм и да следва логиката на гръцкия национализъм или на сръбския, бихме имали програми за асимилация или прогонване, както ги имат гърците и сърбите, които и ги прилагат тези програми, доколкото могат. Тази ценност, запазена от османското наследство и трансформирана в албанските специфики, днес има и по-голяма стойност, защото е в унисон с доминиращата философия на Европа за толерантност и мирно съвместно съжителство между нациите, етническите групи и религиозните вярвания.

Пашко Васа, няколко години преди Сами Фрашъри, в неговото изследване „La verite sur l’Albanie” („Истината за Албания”), което наименува като историческо и критическо изследване, дава няколко съществени индикации накъде ще се движи албанският национализъм през следващите години. И това изследване на Пашко Васа, както и другото негово изследване „Shqypnia dhe shqiptarët” („Албания и албанците”, 1879), е една разходка из историята, една оценка на пелазгийската древност и на ценностите на албанците. Но, Васа, в изследването „La verite sur l’Albanie” скицира и някои аспекти от албанския политически живот, в обстоятелствата на последиците, които причиняват реформите на Танзимата.

 „Жалко, да промениш системата на управление, която система, хората, натоварени с администрацията на страната не са познавали или не са могли да заменят както трябва с новата система, която имат за задължение да прилагат, донесе хаос в административните структури и причинява объркване в съзнанието на народа. (…) Албания се превърна в мишена на срамната алчност, за иновации без съдържание, за действия без връзка, от това се размъти съзнанието на народа: то се люлее между спомените от миналото, учудването за настоящето и несигурността за бъдещето”.[9]

И идеите на Пашко Васа се въртят около последиците, които причиняват реформите на Танзимата, а не срещу легитимността на османското владичество над Албания. Васа дори твърди, че реформите удрят повече мюсюлманите отколкото християните:

 „Това отчаяно състояние, което тежи върху населението като цяло, каквото е правото да се каже, потиска повече мюсюлманите, отколкото християните…”.[10]

С една дума, идеите на Пашко Васа могат да се обозначат като минималистично националистически. В опит да предложи една алтернатива на това лошо състояние, което причиняват реформите, Пашко Васа предлага един умерен проект, според който Албания трябва да се трансформира в един единствен вилает, да доминира местният елемент в администрацията и да се култивира религиозната хармония:

 „… да се обедини Албания в един единствен вилает, да ѝ се даде на нея един опростен организъм, компактен и силен, да му се даде на местния елемент едно широко участие в публичната администрация и да се създаде един период на обединение, разбирателство и братство за всички вярвания и за всички религии”.[11]

А в различни меморандуми, подписани от него и от други прочути личности от това време, в навечерието на Берлинския конгрес, се подчертава и лоялността към Високата порта: „Албанският народ, вдъхновявайки се от своите традиции и интереси, иска и желае да живее тясно обединен с Империята, под скиптъра на Негово величество султана и не приема при никакво условие да се отдели от нея”.[12]

Следователно, политическата платформа на Пашко Васа, а и на Сами Фрашъри, цели под чадъра на Османската империя да се реализират целите на албанската нация, които най-вече са противоположни с целите на балканските съседи, на сърбите и на гърците. Но това не може да се нарече една османска или филоосманска политика, защото, ако е такава, нямаше да се формира изобщо и нямаше да стане знаме на албанизма. Следователно, проектът на албанския национализъм в този период няма за опция създаването на някаква „Османска Албания”, а административното обединяване на албанските територии, за да ги защитят от аспирациите на съседите и да еволюират след това към една автентична и независима Албания, изцяло европейска.

 „Албанските националисти избраха втората стратегия: не въоръжена борба срещу Османската империя, а под „знамето на султана” срещу славяните и гърците. Този избор има ясен етнически мотив, а не е „туркомански фанатизъм”, той е осъзнат и концептиран като саможертва в полза на народа”.[13]

Следователно, този избор не се предлага поради османизма, а по причина на опасността, която заплашва албанците, извън актуалната държавна рамка на Османската империя. Сами Фрашъри идентифицира по визионерски начин кои са приятелите на албанците:

 „Всички народи на Европа, французите, италианците, германците, англичаните и други, всички обичат и уважават нашия народ”.[14]

Сами споменава и австрийците като благожелатели, дори и за руснаците не създава някакъв предразсъдък, въпреки че ги идентифицира като „защитници на славяните”. В годините и десетилетията, които изтичат след този политически проект на Сами Фрашъри, в моменти на големи исторически поврати, се доказа, че той има право, когато идентифицира като приятели италианците, германците, австрийците (които ще играят решителната роля за формирането на Албания през 1912 г.), но и англичаните, които през Втората световна война подпомагат албанското антифашистко движение и най-вече подпомагат освобождаването на Косово през 1999 г. Следователно, стратегическият съюз на албанците със Западна Европа се предлага от Сами Фрашъри и това остава компасът на политическата ориентация на албанците до наши дни. Ако проектът на Сами е мотивиран от османизма, със сигурност щеше да търси приятели в други посоки. Затова, европейската принадлежност на албанците и тяхната стратегическа ориентация към Запада, е политическа, идеологическа и религиозна константа, още от появата на албанския национализъм, като интегриращ  всички тези ценности на албанската нация. По тази причина, търсещите сензация прояви, като тази на Исмаил Кадаре в есето „Европейската идентичност на албанците” (2006), че, уж, тяхната европейска идентичност е минала през големи дилеми и минава през такива и през първото десетилетие на XXI век, е едно хрумване на поета, а не явление, което се случва в реалността. Това е една измислена тема, чудата, продукт на буйната фантазия на автора, ако не и на неговата ислямофобска параноя. По причина на тази представа, той представя и комунизма като неевропейско и антиевропейско проявление, докато фактическата истина е, че комунизмът е продукт на европейската мисъл, ражда се в Европа и в Европа прави своя страшен социален, икономически и културен експеримент. Представянето на комунизма, като извъневропейско явление, може да бъде субект на някоя литературна творба, но не и на рационален теоретичен дебат. Но, поведението на Кадаре в подобни деформации на фактите е известно нещо. Той, и едно злощастно и злокобно събитие, случило се в рамките на анархията, която господства в Албания през 1914 г., го генерализира и посредством един маргинален персонаж, какъвто е хаджи Камил, създава една изцяло заговорническа теория срещу албанските мюсюлмани, като някакви хора, които потенциално са съмнителни, като антиевропейци. Докато истината е, че албанските мюсюлмани, още в началото на Възраждането, са начело на проекта за създаването на една изцяло европейска албанска нация и държава. Естествено, уважавайки и религиозния плурализъм в нея, нещо, което не е само един албански феномен, тъй като и много други нации са съставени от членове на различни религиозни вярвания, което не разваля тяхната национална идентичност. Учудващо е защо ясните уроци на Сами Фрашъри, където между другото се говори и за приятелството на големите европейски народи към европейския албански народ, не се разглеждат по коректен начин от немалко интелектуалци, които живеят през XXI век, между които най-известният е Исмаил Кадаре. На него това му се случва и поради факта, че и в есето „Европейската идентичност на албанците”, своите концепции по наивен начин ги основава на поетическите проекции на Де Рада и на Наим Фрашъри: „Дали са ни лъгали поетите, от Де Рада до Наим Фрашъри, за да помним, че сме тези, които не сме?”[15]

Достатъчна е тази референция, за да се разбере, че светогледът на Кадаре за идентичността на албанците е една останка от романтичните поетически представи на поетите Де Рада и Наим с техните приятели, което ще рече една поетическа фикция. Като такъв, той е въздухарски, неустойчив, некохерентен и невероятен. Но, Кадаре, в този случай, е една от многобройните жертви на вярата, че това, което казват известните албански романтични поети, била историческата истина! Фактически, тези поети и някои като тях, със своите поетически представи, деформират истинската история на албанците, заедно с това и концепцията за нацията. Всеки, който взима поетическите стихове за истинска история, естествено остава измамен. Най-малко, още от Аристотел насам, се знае за разликата между историята и поезията, но има хора, които в своята параноична страст, не успяват да разберат, а още по-малко да спазват, даже тази умна мисъл на Аристотел.

Превел от албански: Антон Панчев. 

Публикувано в: Красничи, М. Албанският национализъм. Скопие-София: Сдружение Балкански научен институт, с. 41-56.

Благодарности към д-р Антон Панчев.