Леора Билски. Политически съдебни процеси

Политически съдебни процеси

            Терминът „политически съдебен процес“ обикновено се свързва с „показни съдебни процеси“ като Московските, организирани от Сталин през 30-те години на миналия век. Такива процеси представляват краен пример за политически репресии и на тях се гледа като на фиктивни съдебни производства, режисирани от властите, за да превърнат конкретни политически кампании в политически спектакъл и/или да елиминират видни личности. В този контекст политическият съдебен процес се приема за „шоу“, в което не юристите, а политиците, са тези, които дърпат конците и определят предварително резултатите от процеса. Тази пейоративна употреба на термина спомага и за обозначаването на режимите, които прибягват до такива техники, като антитеза на либералните демокрации. И все пак, както отбелязва Ото Кирххаймер, най-ефективната употреба на политическите съдебни процеси е именно в рамките на либералните демокрации и в общества, признаващи върховенството на закона. С какво може да се обясни това разминаване между общоприетите схващания и действителната практика на политическите съдебни процеси? Можем ли да разграничим политическия процес от „показния процес“? Трябва ли да продължим да разглеждаме политическите съдебни процеси като нещо, което противоречи на самата същност на либералните демокрации, или трябва да ги приемем като неразделна част от тази система, заслужаващо продължително теоретично проучване?

            В своята основополагаща книга „Политическо правосъдие“ Кирххаймер определя политическите съдебни процеси като случаи, в които „съдът е призован да окаже влияние върху разпределението на политическата власт“ (Kirchheimer 1961). Тази широка дефиниция включва използването на съда от управляващите елити или от външни групи и инакомислещи за постигане на политически цели със съдебни средства. Много автори смятат, че централният фактор в такива съдебни процеси е политическият мотив, който стои зад тях. Свързващата нишка между съдебния процес срещу Сократ за развращаване на атинската младеж (399 г. пр. Хр.); процеса срещу Исус за богохулство и подстрекателство към бунт (30 г. сл. Хр.); процеса срещу Жана д’Арк (1431 г.) за ерес и вещерство; процеса срещу Томас Мор (1534 г.) за това, че, запитан за върховенството на крал Хенри VIII в сферата на религията, е запазил мълчание; срещу Галилео (1633 г.) за еретичната му теория, че Земята се движи около Слънцето, както и много други процеси е, че във всеки случай властимащите са вярвали, че подсъдимият е заплаха за тях (Becker 1971, Belknap 1981). По тази причина наказателният процес срещу политически противник по политически причини е прототип на политическия съдебен процес. Тази широка дефиниция обхваща съдебни процеси, в които обвиняемият пряко е атакувал установения ред чрез действия като държавна измяна или бунт, но също така и съдебни процеси, свързани с обикновени престъпления, при които само личността или мотивът на извършителя показват политическия им характер. Други автори се опитват да прецизират това определение, като разширяват обхвата му до правни процедури, различни от наказателните процеси, като например импийчмънт, изслушвания в Конгреса и комисии за установяване на истината. Предлага се също така определението да бъде разширено, така че да включва съдебни процеси, свързани с по-големи групови конфликти като борбите за етнически, расови или трудови права. Някои изместват акцента от политическите мотиви на властите към политическата идентичност на обвиняемия. Други заключават, че важният фактор, който отличава такива процеси, е не мотивът, а сблъсъкът на конкурентни разкази за идентичността на политическия режим и формата на държавно управление. Независимо от различията си, всички автори по темата са съгласни, че политическите съдебни процеси са неизбежни не само в авторитарните режими, но и в конституционните демокрации, въпреки че това обикновено се отрича. Критично настроени към тези отрицания, те си поставят за цел да ги заменят с честно признаване на съществуването и функцията на политическите процеси и в двата вида режими.

            Защо терминът „политически съдебен процес“ предизвиква такава тревога и широко разпространено отричане? Тъй като правото има склонност да стабилизира статуквото, не е изненадващо, че винаги има хора, които се чувстват оправдани да пренебрегнат закона, за да осъществят драстични и необходими промени. Това е особено вярно за безправните групи, които са възпрепятствани да участват ефективно във важни институционални решения, засягащи живота им (Hakman 1972, Fletcher 1995). Когато властите дават под съд хората, оспорващи основното разпределение на ценностите в обществото, а особено онези, които са готови да пренебрегнат съществуващите закони за тази цел, резултатът е политически съдебен процес. Въпреки че политически съдебни процеси се провеждат редовно в демократичните общества, употребата на термина се натъква на широка съпротива поради асоциирането му с понятието „показни процеси“, при които или обвиненията са така „инсценирани“, че да прикрият политическата мотивация на обвинителя, или самото изслушване не отговаря на минималните стандарти за безпристрастност и независимост на съда. По тази причина авторите се опитват да разграничат различни видове политически съдебни процеси. Едната класификация прокарва разграничение между политически мотивиран съдебен процес, политически предрешен съдебен процес и съдебен процес с важни политически последици (Friedman 1970). Друга разграничава политическите „съдебни процеси“ (с недостатъчно гаранции за справедлив съдебен процес) от „политическия“ съдебен процес (такъв маскиран като наказателен процес) и от политическия съдебен процес (т.е. политически мотивиран) (Becker 1971). Тези опити за класификация се оказват неуспешни поради огромните исторически различия и широкото разпространение на политическите съдебни процеси в много различни режими. Авторите идентифицират различни характеристики на политическите съдебни процеси, но нито една от тях не се оказва достатъчно и необходимо условие. Литературата е до голяма степен описателна, като не успява да прецени съвместимостта на политическите процеси с либералните ценности и по този начин да преодолее негативните конотации, които терминът предизвиква. За да се отговори на този въпрос, е необходимо да се разкрие скритият двигател на политическите съдебни процеси – тяхната легитимираща функция – и нейната връзка с демокрацията.

            Съдебната система предлага на властимащите примамлива възможност да навредят на враговете си, да опетнят имиджа им и да ги изолират от потенциални съюзници, като ги обявят за престъпници. Това изкушение става особено силно в демокрации, които ограничават управляващия елит да прибягва до по-директни средства за репресия. Това, което отличава политическите съдебни процеси от другите политически средства, е тяхната легитимираща функция, т.е. способността им да превърнат политическия противник в обвиняем за престъпление и по този начин да укрепят легитимността на управляващите. Тази функция обаче може да бъде изпълнена само ако обществото възприема процеса като даващ на обвиняемия „шанс за победа“. В конституционните демокрации тази „шанс за победа“ обикновено се гарантира от относителната автономия на съдиите и принуждаващата сила на върховенството на закона (Kirchheimer 1961). Нещо повече, тези гаранции внасят елемент на несигурност в съдебния процес и насърчават политическите обвиняеми да го използват, за да разкрият нелегитимността на политиката или ценностната система, прокарвана от властите. Всъщност от процеса срещу Сократ (399 г. пр. Хр.) до процеса срещу „Чикагската седморка“ (1969 г.), винаги е имало подсъдими, които са използвали ограничения форум, предоставен им от политическия съдебен процес, за да изразят своите опозиционни възгледи. Някои от тях се държат предизвикателно, обявявайки правото си да извършат престъплението (Соломон Тейлерян през 1921 г. – в знак на протест срещу избиването на арменците от турците, д-р Джак Кеворкян – застъпник на евтаназията – през 1999 г.), или изобщо отказват да спазват традиционните правила на поведение в съдебната зала (делото срещу Боби Сийл – Черните пантери през 1969 г., Клаус Барби – нацизмът и режимът на Виши във Франция през 1987 г.). Други играят по правилата, за да получат оправдателна присъда, която да потвърди твърдението им, че са преследвани заради политическите си убеждения (д-р Спок – войната във Виетнам през 1968 г.). Вникването в тази легитимираща функция и елемента на несигурност, който тя внася в политическите процеси в демократичните режими, разкрива присъщото напрежение между политиката и правосъдието. Това превръща политическите съдебни процеси в интересно поле на изследване от 60-те години на миналия век насам.

 

            1. Политическите съдебни процеси в прехода към демокрация

 

            Политическите съдебни процеси са най-забележими в преходното време между различни режими, особено когато новият демократичен режим се сблъсква с престъпленията на стария режим. Всъщност първите опити за сериозно разглеждане на съвместимостта на политическите съдебни процеси с либерално-демократичните ценности се появяват в литературата за прехода към демокрация. За разлика от военната революция, която поддържа властта си с груба сила, демократичните режими са привърженици на върховенството на закона и са склонни да се справят със злините на предишния режим с помощта на правни средства. Въпреки това, ангажиментът на новия режим към върховенството на закона го кара да осъзнае и опасностите от използването на закони с обратна сила (ex post facto) и да прибегне към „правото на победителя“. В такива моменти различните очаквания от правото – да накаже виновните, да установи истината за стария режим и да укрепи помирението в обществото – сякаш претоварват правната система и я тласкат в противоположни посоки. Нещо повече, ориентираната към бъдещето насока на създателите на демокрацията, които са загрижени за ефективността на прехода, често влиза в противоречие с ориентираната към миналото насока на съдебните производства и техния тесен фокус върху индивидуалната вина (Osiel 1997, Nino 1991, Teitel 1997). По тези причини съдебните процеси на прехода извеждат на преден план сблъсъка между политиката и правосъдието. След Втората световна война се развиват два основни подхода към проблема: наказателни процеси, служещи за пример и назидание, и комисии за установяване на истината, и двата от които могат да се разглеждат като своеобразни политически съдебни процеси и са били обект на задълбочени теоретични изследвания.

            След края на Втората световна война съюзниците създават международен военен трибунал в Нюрнберг (1945 г.), който да съди лидерите на нацисткия режим. За пръв път в историята лидерите на победена държава са подведени под наказателна отговорност от международен трибунал за военни престъпления, престъпления срещу мира и престъпления срещу човечеството. Обвинението, използвано в процеса – заговор за водене на агресивна война – позволява на обвинението да разкаже един общ исторически разказ. Може ли очевидната политическа цел да се използва съдът за преподаване на урок по история (чрез закони с обратна сила (ex post facto) и съдии на победителите) да се съчетае с изискванията на либерализма? Сблъсквайки се с тази дилема, Джудит Шклар прави първия сериозен опит да съчетае наследството на либерализма с политическите съдебни процеси, протичащи в прехода към демокрация (Shklar 1964). Едно легалистко разбиране на либерализма може да оправдае Нюрнбергските процеси само на високата цена на пълното отричане на техния политически характер, твърди тя. Според нея процесуалните гаранции за обвиняемите биха могли да гарантират единствено, че процесът няма да се превърне в показен процес, но това само по себе си не би могло да оправдае отклоняването от основни либерални изисквания като независима съдебна власт, редовен съд, неретроактивни закони и др. Парадоксално, но Шклар стига до заключението, че политическият диктат за създаване на демокрация оправдава отклонението от строгия легализъм в Нюрнбергския процес. С други думи, единствено честното признаване на политическите аспекти на съдебните процеси, техният образователен и символичен принос за изграждането на демокрацията в следвоенна Германия може да ги оправдае. По-късните автори приемат консеквенциалисткия подход на Шклар към правосъдието в преходен период, но ограничават приложимостта му до процеси, които гарантират процесуалните права на обвиняемите (Osiel 1997).

            Съвсем различен опит за разглеждане на престъпленията на нацисткия режим е направен в процеса срещу Адолф Айхман (1961 г.). Този път не международната общност, а израелски съд се заема да съди една от централните фигури в административното избиване на евреите. Политическият характер на процеса проличава, наред с другото, от това, че той се основава на партикуларисткия закон за „престъпления срещу еврейския народ“. По същия начин силното разчитане на показанията на жертвите за техните страдания (а чрез тях и на разказа за еврейския Холокост) влиза в противоречие с либералното изискване процесът да се съсредоточи върху доказването на деянията на обвиняемия. Хана Аренд и други автори критикуват израелската прокуратура за това, че политизира процеса по този начин (Arendt 1963, Segev 1993, Lahav 1992). Други смятат, че решението произтича от общата дилема на политическите съдебни процеси как да се намери баланс между необходимостта да се установи истината за един тираничен режим, необходимостта да се даде гласност на жертвите и необходимостта да се установи вината на обвиняемите (Bilsky 2001).

            Тази дилема се усложнява, когато бившият авторитарен режим запазва властта си и се противопоставя на всякакви опити за изправяне на съд на негови бивши служители. Аржентина остава единствената страна в Южна Америка, която е повдигнала обвинения на офицери и ги съди на публични процеси за ролята им в репресиите, извършени по време на бившия режим. Политическият характер на тези съдебни процеси е очевиден в решението да се преследват само организаторите и извършителите на най-тежките престъпления, както и в по-големия приоритет, който се отдава на значението на изучаването на злините на авторитарното минало, отколкото на наказателното преследване на всяко лице, вземало участие в тях. Обосновката за такова селективно съдебно преследване отново се дава в контекста на консеквенционализма – до каква степен процесът служи за укрепване на зараждащата се демокрация (Nino 1991). Основната дилема, която възниква при подобни съдебни процеси в преходен период, е разпадането на общия дискурс, което подкопава легитимността на процеса за някои сегменти на обществото. Така например решението на аржентинския съд да ограничи доказателствата само до доказване на деянията на обвиняемите, без да позволи те да бъдат поставени в рамките на по-широкия исторически разказ за предполагаема отбранителна война на режима срещу нападенията на партизаните, е сметнато за политическо решение и подкопава легитимността на процеса в очите на военните (Osiel 1997).

            Успоредно с тези усилия за изправяне пред съда на лидери на бивши авторитарни режими за груби нарушения на правата на човека се развива и институцията на комисиите за установяване на истината, създадени от национални или международни организации. Комисиите за установяване на истината намаляват напрежението, което възниква при съдебните процеси в преходния период, като разделят различните функции за установяване на истината за миналото, за установяване на индивидуалната вина и за даване на гласност на жертвите. Комисията за истина и помирение в Южна Африка например е разделена на Комитет за нарушенията на правата на човека (показания на жертвите), Комитет за амнистия (показания на извършителите) и Комитет за обезщетение и реабилитация. Във всеки комитет се използват различни процедури (Закон от 1995 г.). Освен това даването на индивидуална амнистия се поставя в зависимост от предоставянето на пълни сведения за извършените престъпления (Minow 1998). Комисиите за установяване на истината се оказват много по-ефективни от съдебните заседания в предоставянето на драматична и театрална среда за изграждането на новата официална история, тъй като разказите на жертвите рядко се прекъсват от адвокати, а за извършителите на престъпления съществуват стимули да разкажат за участието си в репресиите. В действителност в няколко държави заседанията на комисията се излъчват ежедневно, а в други окончателният доклад, озаглавен „Никога повече“, се превръща в бестселър (Бразилия, Аржентина). Комисиите за установяване на истината ни представят един вид политически съдебен процес, в който балансът между политика и правосъдие е постигнат по начин по-съвместим с опасенията на либералните демокрации.

 

            2. Политически съдебни процеси в утвърдените демокрации

 

            Политическият характер на правосъдието в периоди на преход се дължи на факта, че не съществуват всеобхватни правни норми, които да се приемат за легитимни едновременно и от стария, и от новия режим. Нещо повече, в тези случаи съдебните процеси в преобладаващата си част изпълняват социални и политически функции, различни от установяването на индивидуална вина. Както видяхме, либералните учени са склонни да признаят политическия характер на такива процеси и да го оправдаят, но не разпростират теориите си върху съдебни процеси в установени демокрации. Общото мнение е, че в нормални времена правото трябва да се стреми да държи политиката вън от съдебната зала, така че всеки политически съдебен процес се възприема като нарушение на принципите на правовата държава (което може да се нарече „патологична теза“). Това разграничение обаче не успява да обясни поразителните прилики между ситуациите на преход и периодите, в които се наблюдава значително нарастване на броя на политическите съдебни процеси в демократичните общества.

          В Съединените щати политическите съдебни процеси са се случвали винаги, когато статуквото е било оспорвано, обикновено в периоди на социални и политически промени, отприщени от такива сили като война, икономически конфликт или расови безредици (Belknap 1981). Например десетилетието, започнало с ескалацията на войната във Виетнам през 1965 г., води до епидемия от политически процеси, чиято кулминация е процесът срещу „Чикагската седморка“ (1969-1970 г.). Това дело представлява микрокосмос на американското политическо правосъдие от епохата, тъй като е насочено срещу представители на основните антивоенни групи, младежката контракултура и Партията на черните пантери, които смятат, че войната е незаконна, и се опитват да мобилизират обществеността срещу нея. Въпреки че обвиненията са ясно политически (заговор за пресичане на щатските граници с цел подбуждане към бунт), процесът демонстрира и способността на защитата да политизира процеса и да го превърне във форум за социален протест, като не спазва установените норми за поведение в съдебна зала и осмива съдията (Ely 1981). В съдебни процеси като този се проявява същото разпадане на общия дискурс, както в политическите съдебни процеси по време на прехода към демокрация.

      Социалните сътресения и политическите съдебни процеси в края на 60-те години на ХХ в. повлияват върху развитието на радикални теории за правото (Gordon 1982). Учени от областта на критичните правни изследвания, критичната расова теория и феминистките правни изследвания започват да поставят под съмнение правдоподобността на либералния идеал за отделяне на правото от политиката. За тези учени самият опит да се очертаят границите на категорията „политически съдебни процеси“ скрива начина, по който политиката навлиза във всеки съдебен процес и във всеки клон на правото. Те твърдят, че либералното упование в съществуването на политически съдебни процеси като отделна юридическа категория често служи за легитимиране на статуквото. Критическата теория разбира политиката не в тесния смисъл на понятието (мотив на властите, самоличност на обвиняемия и т.н.), а като хегемонна идеология, която оформя тълкуването на правото, като същевременно го представя за неутрално. Основният принос на критическите трудове за разбирането на политическите съдебни процеси е отхвърлянето на „патологичната теза“ за връзката между правото и политиката и систематичните им усилия да разкрият идеологическите структури, които оформят различните клонове на правото (Kelman 1987, Kairys 1982). Тази широка дефиниция на политическите съдебни процеси обаче има своите недостатъци, тъй като вече не изисква систематично изследване на уникалните характеристики на класическите политически съдебни процеси и измества вниманието на учените от съдебната драма и социалното възприемане на съдебния процес към тълкуването на закона от апелативния съд.

     Други учени, все още привърженици на либералната рамка, идентифицират нова форма на политически съдебен процес, възникнала през 80-те и 90-те години на ХХ в. Докато при стария политически съдебен процес управляващите органи избират определени лица да бъдат изправени пред съд като въплъщение на опозицията, която държавата иска да елиминира, при новия политически съдебен процес част от обществото превръща съдебния процес в политически, като се идентифицира с жертвите (които не са формална страна в процеса) или с обвиняемия. В тези случаи държавата не възнамерява да провежда политически съдебен процес и има много малък контрол върху неговото политизиране (Fletcher 1995). Хората, мобилизирани около тези процеси, обикновено са външни групи, които протестират срещу своята маргинализация от правните и политическите институции на държавата. Примери за това са известните съдебни процеси за изнасилване и процеси срещу жени, убили при самозащита съпрузите си насилници. В тези случаи групата на жените се идентифицира с жертвата и политизира процеса. Процесът срещу Родни Кинг и този срещу О Джей Симпсън също се превръщат в политически процеси, в които афроамериканските общности се мобилизират, за да протестират срещу правосъдието на белите в Америка. Изследването на тези съдебни процеси обръща особено внимание на ролята на медиите в тези случаи.

    Фокусът върху груповите конфликти и върху наративните и реторичните аспекти на политическите съдебни процеси в съществуващите демокрации дава на учените ключ към разбирането на тяхната динамика от плуралистична гледна точка. Известните процеси срещу Сократ, Исус, Драйфус и други са примери за несправедливо преследвани герои, но те могат да се разглеждат и като важни пресечни точки в живота на държавата, където конфликтните ценности на обществото се развиват в определена посока не само и дори не главно чрез компетентното тълкуване на закона, а чрез човешката драма в съдебната зала и около нея. В тези съдебни процеси социалният конфликт се трансформира в конкуриращи се разкази, които привличат вниманието на обществото и предлагат възможност за колективна саморефлексия. Чрез основен преглед на съперничещи си ценности и лоялности те подлагат на публично обсъждане основните противоречия в обществото (Christenson 1999). От тази гледна точка можем да видим как политическите съдебни процеси, макар и да застрашават върховенството на закона, в същото време могат да допринесат за развитието на едно по-критично и демократично общество.

 

 

            Библиография

 

            Arendt H 1963, 1964 Eichmann in Jerusalem, A Report on the Banality of Evil. Penguin Books, New York

            Barrett W P 1931 The Trial of Jeanne d’Arc. George Routledge & Sons, London

            Becker T L (ed.) 1971 Political Trials. Bobbs-Merrill, New York

            Belknap M R 1981 American Political Trials. Greenwood Press, Westport, CT

            Bilsky L 1999 Political Trials: A History of Misrecognition. Unpublished manuscript

            Bilsky L 2001 Between justice and politics: The competition of storytellers in the Eichmann trial. In: Aschheim S (ed.) Hannah Arendt in Jerusalem. University of California Press

            Boyle J (ed.) 1994 Critical Legal Studies. New York University Press, New York

            Christenson R 1999 Political Trials, Gordian Knots in the Law. Transaction Publishers, New Brunswick, Canada

            Conot R 1983 Justice at Nuremberg. Harper & Row, New York

            Cover R M 1983 The Supreme Court, 1982 Term–Foreword: nomos and narrative. Harvard Law Review 97: 4-70

            De Brito A B 1997 Human Rights and Democratization in Latin America: Uruguay and Chile. Oxford University Press, Oxford, UK

            Dorsen N, Friedman L (eds.) 1974 Disorder in the Court, Report of the Association of the Bar of City of New York, Special Committee on Courtroom Conduct. Pantheon Books, New York

            Du Plessis L 1994 Amnesty and transition in South Africa. In: Boraine A, Levy J, Scheffer R (eds.) Dealing with the Past: Truth and Reconciliation in South Africa. IDASA, Capetown, South Africa

            Ely J W 1981 The Chicago conspiracy case. In: Belknap M R (ed.) American Political Trials. Greenwood Press, Westort, CT

            Fletcher G F 1995 With Justice for Some, Victim's Rights in Criminal Trials. Addison-Wesley, Reading, UK

            Friedman L 1970 Political power and legal legitimacy: A short history of political trials. Antioch Review 30: 157-71

            Gagne P 1998 Battered Women's Justice. Twayne, New York

            Gordon R W1982 Some critical theories of law and their critics. In: Kairys (ed.) The Politics of Law. Basics Books, New York

            Hakman N 1972 Political trials in the legal order: A political scientist's perspective. Journal of Public Law 21: 73-26

            Hariman R (ed.) 1990 Popular Trials, Rhetoric, Mass Media and the Law. The University of Alabama Press, Tuscaloosa, AL

            Harris W R 1954 Tyranny on Trial, The Trial of the Major German War Criminals at the End of World War 2 at Nuremberg, Germany, 1945-1946. Southern Methodist University Press, Dallas, TX

            Hesse C, PostR(eds.) 1999 Human Rights in Political Transition. Zone Books, New York

            Kairys D (ed.) 1982 The Politics of Law, A Progressive Critique. Basic Books, New York

            Kelman M 1987 A Guide to Critical Legal Studies. Harvard University Press, Cambridge

            Kirchheimer O 1955 Politics and justice. Social Research 22: 377-398

            Kirchheimer O1961 Political Justice, The Use of Legal Procedure for Political Ends. Princeton University Press, Princeton, NJ

            Lahav P 1992 The Eichmann trial, the Jewish question and the American-Jewish intelligentsia. Boston University Law Review 72: 555-575

            MacKinnon C A 1989 Toward A Feminist Theory of the State. Harvard University Press, Cambridge, MA

            Minow M 1998 Between Vengeance and Forgiveness, Facing History after Genocide and Mass Violence. Beacon Press, Boston

            Nino C S 1991 The duty to punish past abuses of human rights put into context: The case of Argentina. Yale Law Journal 100: 2619-640

            Nino C S 1996 Radical Evil on Trial. Yale University Press, New Haven

            Orentlicher D F 1991 Settling accounts: The duty to prosecute human rights violations of a prior regime. Yale Law Journal 100: 2537-615

            Osiel M 1997 Mass Atrocity, Collective Memory and the Law. Transaction Publishers, New Brunswick, Canada

            Segev T 1993 The Seventh Million: The Israelis and the Holocaust. Hill and Wang, New York

            Shklar J N 1964 Legalism, Law, Morals and Political Trials. Harvard University Press, Cambridge, MA

            Stone I F 1989 The Trial of Socrates. Doubleday, New York

            Teitel R 1997 Transitional jurisprudence: The role of law in political transformation. The Yale Law Journal 106: 2009-80

            Zalaquett J 1988 Confronting human rights violations by former governments: Principals applicable and political constraints. In: Henkin A (ed.) State Crimes: Punishment or Pardon. Aspen Institute, Queenstown, MD, 23-71

 

 

Л. Билски

 

Леора Билски. Политически съдебни процеси: Статия в Международната енциклопедия на социалните и поведенческите науки

Източник: Leora Bilsky, “Political Trials,” in Neil J. Smelser and Paul Baltes (eds.), International Encyclopedia of the Social and Behavioral Sciences, vol. 17 (Amsterdam: Elsevier, 2001).

 

Превод: М. Вълков