Л. Л. Фарар младши. Агресия или безразличие: границите на национализма по време на Балканските войни, 1912-1913 г. Превод от английски език М. Петров

Агресия или безразличие: границите на национализма по време на Балканските войни, 1912-1913 г.

Л. Л. Фарар младши

 

Въведение

 

Избухването на войната на Балканите през 90-те години на XX век съживи интереса към национализма, който дотогава беше омаловажаван от много изследователи като атавистична фаза, през която обществата преминават по пътя си към модернизация. Изведнъж национализмът отново изглеждаше от решаващо значение за западната цивилизация. Поведението на Балканите беше обяснявано с балканската история и по-конкретно с национализма, който беше разглеждан като най-съществената характеристика на Първата и Втората балканска войни.

 

Предишните конфликти имат следствия отвъд употребата им като причини за войните от 90-те години на XX век – „Най-често посочваната причина, подтикнала Европа към война през 1914 г., е национализмът.[*]“[1] Тези събития на Балканите „установяват прецедент през този век за масирана война и етническо прочистване.“[2] Балканските християнски народности в Османската империя са „обладани от естествено желание за политическа свобода и национално единство.“[3] Войната се разглежда като следствие на конфликт между статуквото и „засилващите се националистически чувства.“[4] Така националистическият кипеж от 1912-13 г. изиграва решаваща роля не само за Балканите, но и за света. Национализмът е „един от основните съставни елементи на модерната история.“[5] В последна сметка оценката на национализма е от решаващо значение за нашата система на периодизация, доколкото той бива раглеждан като отличителна черта на модерната история.

 

Всяко обсъждане на едно толкова сложно понятие като национализма изисква точно и открито определение. Настоящето изследване изхожда от: „неопределени и всеобхватни понятия за нация и национализъм, които определят „нацията“ приблизително като етнокултурна група „хора“ и „национализма“ като съсредоточена върху себе си колективна съпротива на чуждо управление с цел да се запази групата и нейната култура.“[6] Накратко национализмът е усилието на нациите/народите да отстояват/разширяват своята власт. За него се съди на първо място по обхвата на подкрепа за нацията и на второ по влиянието му върху овластените, а оттам и върху хода на събитията. От друга страна разглеждаме национализма като ограничен, доколкото ръководителите игнорират, манипулират и/или изфабрикуват общественото мнение като инструмент на своята политика. Това определение е също толкова важно в посочването на това какво национализмът не е, колкото и на това какво е. Така масовото отбранително поведение, свързано с нацията ще наричаме патриотизъм, докато агресивно поведение на елитите, свързано с нацията, можем да наречем кабинетна дипломация.

 

Балканският национализъм

 

Прието е, че Първата и Втора балканска война са причинени от масов, агресивен национализъм, който бива възприеман като движещата сила зад събитията и „стрелката на причинно-следствената връзка.“ Балканите съответно се мислят като пословично възпламеними заради своите „стари омрази.“ Това виждане е оспорено от скорошна критика, която отдава историята на Балканите през XX век повече на специфични обстоятелства и „манипулативни ръководители.“[7] Не е изненадващо, че безкритично приетата мъдрост намира много потвърждения. Балканските войни „предлагат класически пример за действието на силите на национализма.“[8] Емблематично е твърдението на Джордж Кенън, че „най-силният мотивиращ фактор за Балканските войни не е религията, а агресивния национализъм“, това, което Карнегиевата анкета осъжда като „мегаломанията на националния идеал.“[9] Твърди се, че балканските националисти и парламенти са се отнасяли към войната с ентусиазъм и са изразявали „всеобща радост и изблици на народна благодарност.“[10] „Избухването на войната се посреща в балканските страни с поразително обществено одобрение; в съюзните столици и други градове се състояха огромни демонстрации в нейна подкрепа.“[11] Този процес и период биват идеализирани като „национално-романтично-патриотичната атмосфера на годините до Балканските войни.“[12] Вкратце, национализмът се разглежда като повсеместен и се приема като даденост.

 

По-същественото е, че национализмът бива привиждан като влияещ на официалната политика. Имало „народни призиви във София, Атина и Белград“ за „войнствена“ политика.[13] В България изглежда е налице най-явното влияние на народа върху политиката в подкрепа на незабавна война. Дори се възприема идеята за убийството на царя и министър-председателя, ако те се помъчат да избегнат Втората балканска война.[14] Най-поразително е „стремителния и необмислен натиск на общественото мнение, подтикван от привържениците на войната от двете страни, който въвлича държавите във враждебни действия“, довели до „голямо патриотично събрание в София на всички поддръжници на войната в страната.“[15] Българската държава „беше подкрепена от българския народ, който, с малки изключения, беше за войната.“[16] В навечерието на втората война поддръжниците на войната в Румъния оказват огромен натиск върху държавата, съпроводен от патриотичен ентусиазъм и демонстрации срещу Австро-Унгария. Техният момент на слава през лятото на 1913 г. „до такава степен раздвижва румънските националисти, че крал Карол е принуден да се съобрази с вижданията им.“[17] Кралят на Черна Гора Никола I отбива Великите сили в конфликт помежду им, но същевременно е „заложник на яростния национализъм на поданиците си“ и на „сърбофилските им настроения.“[18]

 

Колкото и многобройни да са потвържденията на тази военна истерия, не бива да се подлъгваме от привидностите. Описанията на събитията показват по-скоро нотки на преувеличена националистическа историография, отколкото на трезва преценка. Освен това подкрепата за войната има за свой източник градското малцинство и е слаба сред селското мнозинство. Предвид това, че решенията за война са взети тайно дълго преди избухването й, ентусиазмът е по-скоро последствие, отколкото причина за политиката. По своето естество такъв ентусиазъм е мимолетен, както показва примерът на България при избухването на втората война. При тези обстоятелства „ръководството на българската армия е под огромно напрежение“ и се страхува от бунтове на войниците, на които им е дошло до гуша от война и настояват за демобилизация. Очевидно „българският национализъм за момента е загубил своя плам.“[19] Българската политика се ръководи повече от патриотична отбрана, отколкото от националистическа агресия.

 

Изглежда най-потресаващото доказателство за национализъм са зверствата, извършвани от всички страни. Карнегиевата анкета отбелязва, че „войната се води не само от армиите, но и от самите нации… което е причината тези войни да са толкова кръвопролитни… и довеждат до изтребването на населението и разрухата на цели райони.“[20] Някои, например македонците, страдат повече от такива зверства, отколкото от самата война, включително и етнически прочиствания. Зверствата изглежда доказват по неопровержим начин тезата за национализма като причина за войните. В действителност обаче този аргумент страда от някои фундаментални грешки. Множество свидетелства подсказват, че твърдението за устойчив национализъм е може би преувеличено и се дължи по-малко на миналото, отколкото на специфични обстоятелства.[21] Карнегиевата анкетна комисия изразява съмнение дали зверствата са извършвани по заповед на държавните ръководства или от „въоръжени банди от политически съмишленици, действащи полуавтономно под командването на собствени главатари“, които са мотивирани не толкова от национализъм, колкото от местни вражди.[22] Доколкото по-късния разпад на Югославия би могъл в някаква степен да осветли тези събития, той е „история не на „стара омраза“ или вековна борба между етноси и неизбежен конфликт, а на съвсем модерна националистическа истерия, преднамерено предизвикана от медиите.“[23] В надпреварата си за влияние в Македония, държавните ръководства на Сърбия, Гърция и България разпалват етнически вражди и подкрепят зверствата в усилията си за „системна денационализация и асимилация.“[24]

 

Спорно е и твърдението, че националистическите нагласи са извили ръцете на държавните ръководства. Може би най-явният дефект на националистическата теза е правителствената пропаганда, целяща да изфабрикува национализъм. „Гръцката държава и преса, сякаш в общо усилие, се стремят да подготвят общественото мнение.“ Пропагандата на гръцката държава се провежда от пресата, която представя българите като „раса чудовища“ и обществените нагласи са възбудени до висоти на шовинизма, които представят гърците като „избраните мъстители на цивилизацията.“[25] Сръбската държава провежда просветна кампания по история, насочена към подготовката на южно-славянаска държава, доминирана от сърби.[26] „Националистическата преса“ в Сърбия, България и Гърция „вдига шум, който повлича масите“, подкрепяна от „подръжниците на войната и войнствената военна клика.“[27] Така навсякъде из Балканите „новите държави се стремят да вменят национални ценности на населения, които често са били изолирани от процеса на изграждане на нацията.“[28]

 

Същевременно държавните ръководства се стремят да повлияят и на мнението на други населения. Най-активни кампании се провеждат в Македония от гръцката, сръбската и преди всичко българската държава. На този етап се преминава от мирното проникване към открито действие: в отговор на действията на българската държава сръбската и гръцката също започват пропагандна надпревара чрез църкви и училища „за завладяване на умовете на македонците.“ Българската пропаганда включва тайни организации и български бежанци от Македония, които събуждат войнствени настроения в България.[29] Сърбите и черногорците активно се домогват до влияние в Албания с надеждата да я анексират. Сръбското тайно общество „Черна ръка" е основано с цел да събере подкрепа в Македония, а по-късно се опитва да предизвика бунт в Албания, за да се възползва от кризата в Османската империя. Най-заплашителна е агитацията на сърбите сред славяните в Хабсбургската империя, водена от мечтата за „Велика Сърбия.“

 

Като правило тези усилия са колкото амбициозни, толкова и неуспешни. Македонците устояват на външен натиск, установяват свои собствени институции за пропагандна и „очевидно изплагиатстват историческите аргументи“ на българите.[30] Действително има една фина ирония в това как българите бежанци от Македония разбунват духовете в България и изкривяват нейния политически процес в тази посока. Албанците, понятно, се страхуват от сръбската пропаганда и й се противопоставят. Може би най-любопитно е, че „тридесет години прозелитизъм, индоктриниране, терор, въстания и партизанска война от страна на балканските народи не успяват да изкоренят турците от Македония.“[31] Всички тези усилия се спъват в едно основно препятствие – балканските селяни са по-загрижени с местните икономически проблеми, отколкото с грандиозни политически схеми.[32]

 

Ограниченията на национализма са видни и в широко разпространеното отричане на националната чувствителност на другите. Това се показва по най-жесток начин при подялбата на плячката между балканските държави със сключването на Букурещкия договор, който, както обикновено, не взима предвид населението в анексираните територии.[33] Подялбата на Македония между Сърбия и България в навечерието на Първата балканска война е типичен пример. Най-показателни за този антинационалистически импулс са плановете на Сърбия и Черна Гора за анексиране на голяма част от Албания при явно незачитане на желанието на местното население. Крайният резултат е следствие не толкова на национализъм, колкото на военни действия.

 

Действително Балканските войни се разглеждат като установяващи прецедент за този век на масово етническо прочистване в най-лошите му форми. Черногорците се стремят да покръстят, изгонят или убият анексираните албанци. Усилията на гърци и сърби да „погърчат“ и „сърбизират“ македонците се оказват по-тежки, отколкото при Османската империя. Така Сърбия и Гърция се стремят да „денационализират“ българското население в Македония, процес, който сърбите започват по време на втората война, ползвайки „Черната ръка“, за да принудят българите да се наричат сърби и да добият „сръбско национално съзнание“, прекръстват областта на „Стара Сърбия“, но я третират като завладяна територия „управлявана чрез терор“.[34] Сърбия и Гърция търсят „всякакви възможни отстъпки, за да принудят българите македонци да се откажат от своята националност.“[35] Сърбия предлага идеология на „национално единение“ и „доминиращ национален тип“, възприета от мнозинството сръбски политици. В резултат на войната Сърбия всъщност се превръща в мултинационална военизирана държава.[36] Междувременно Сърбия се стреми към „цялостно преобразувание на етническия характер на албанския режим.“[37] Анексирането на част от Македония бива рационализирано като „Стара Сърбия“. Сърби, гърци и българи се стремят да придадат легитимност на претенциите си за Македония, позовавайки се на „национално самосъзнание, етническа идентичност, езикова принадлежност и религиозна вярност.“[38] На практика Сърбия обявява „решително себеутвърждаване“, което да „легитимира нейните териториални придобивки и употребата на въоръжена сила.“[39]

 

Обхватът и формите на балканския национализъм се определят от социалната структура. В едно в огромното си мнозинство селско общество с малка модерна държава, която се изправя срещу селските маси е неизбежно, че „едновременното преследване на изграждането на държавата и на нацията води до значително напрежение между градските и селските сектори.“ Въпреки че държавите хитро използват църквата, училищата и наборната служба, за да постигнат национализацията на селячеството, усилията да бъде преодоляна пропастта остават неуспешни: българската конституция е създадена за селяни от интелектуалци, но не успява да спечели доверието на селяните, които отказват да играят активна роля в политиката.[40]

 

Вкратце, националистическият идеал има слаби корени у дома, тъй като е внесен от Северна Европа от интелектуалци от средната класа и натрапен на едно неграмотно и необразовано селячество. От 1880 до 1920 г. в Гърция, Сърбия и България зависимата от държавата градска прослойка и военни са тези, които подкрепят поглъщането на сънародници от други държави. Подкрепата на селячеството за подобен иредентизъм е ограничена, когато въобще я има. Докато „промотирането на гръцката, сръбската и българската национални мисии се дължи до голяма степен на местните градски (и предимно зависими от държавата) прослойки, този национален дневен ред среща враждебно отношение сред селячеството“, които „не са сред групите, свързани с тази мисия.“ Националистическият дневен ред „среща враждебността на селячеството, но е агресивно преследван от личния състав на балканските войски.“[41]

 

Тези различаващи се перспективи към национализма са отразени и в политическите партии. Консервативните партии и партиите на средната класа в България подкрепят войната, докато партиите на масите – земеделци и социалисти – подкрепят мир, обявяват се „твърдо против една агресивна външна политика“ и против Балканския съюз, но не успяват да предотвратят военното решение или да преодолеят „народния ентусиазъм за такова решение.“ Но именно заплахата на селяните да дезертират довежда България до отчаяното впускане във втората война.[42] Широко разпространените критики на поражението довеждат масите до това да се обърнат към партиите на масите, които са противници на войната и „увеличават влиянието на социалистите в София и в България като цяло.“[43]

 

В опита си да се противопоставят на тези импулси, балканските армии преследват една потайна, но смела националистическа политика. В България, Сърбия и Гърция „възходът на военните офицери до важна група избиратели е тясно свързан с превръщането на въроъжените сили в мащабни и сложни структури, които дават на военните офицери възможност за изкачване в обществената йерархия… на челно място в националния дневен ред… и претърпяват професионализация и увеличаване на армиите към 1912 г.“[44] Армиите са гордостта на балканските държавни елити, най-ефективно средство за централизиране на обществото и „символ на националните аспирации.“[45] Същевременно обаче несигурността на „самите балкански държави и тяхната уязвимост от вътрешнен националистически натиск… [идващи от] офицерския корпус и тайни терористични организации като ВМРО или „Черната ръка“, които са свързани с националните армии.[46] Една взривоопасна смес от сръбски студенти и армейски офицери ламти за война с Австро-Унгария след кризата от 1908 г., въпреки че държавното ръководство и управляващата Радикална партия са против.[47]

 

Друго средство, с което национализмът си служи е терорът. Той сякаш е последно средство, когато официалната политика изглежда не достатъчно националистическа. Сръбските офицери извършват преврат през 1903 г., убиват краля от династия Обренович и връщат на престола по-експанзионистичната династия Караджорджевич, а гръцките военни извършват преврат през 1909 г. Военните играят определена роля в сръбската политика, най-зловеща при противопоставянето между „Черната ръка“ и управляващата Радикална партия. Въпреки че българската армия е по-слабо политизирана, нейното „усилващо се военизиране е съпроводено от икономическа пропаст между офицерите и българското селячество.“[48] Терористичните ВМРО и „Черната ръка“ „постепенно добиват влияние върху съответните правителства… и [са] важни фактори за оформянето на националната политика на своите държави“[49]; членове на ВМРО дори заплашват царя с убийство.[50] Въпреки че иредентизмът не е възприет от селячеството, градската прослойка от българското население вкарва страната във Втората балканска война, а по-късно и в Първата световна война, което ги „превръща в основен прицел на БЗНС, които заемат силни антивоенни позиции.“ Сръбската „Обединение или Смърт“, неформално „Черната ръка“ (1910 г.) отначало си поставя за цел да координира сръбските чети в Македония, но по-късно има остри политически и военни противоречия с държавата относно управлението на Македония.[51]

 

Ролята на балканския национализъм по време на Първата и Втора балканска война следва да бъде определена в няколко области. Показателите са до голяма степен анекдотични и трудни за количествено определяне. Национализмът бива отстояван предимно от градското малцинство. Мащабните пропагандни кампании на държавите, както и терористичната дейност предполагат, че те са възприемали народния национализъм като недостатъчен за целите си. Кампаниите им обаче са в голямата си част неуспешни. Национализмът и общественото мнение въобще са трудни за измерване. Може би най-честният извод би бил шотландската присъда „недоказано“. В крайна сметка обаче привържениците на тезата за значимостта на национализма са тези, които трябва да докажат тезата си, докато за скептиците е достатъчно да повдигат съмнения, за каквито има ясни основания.

 

Балканските държави

 

Алтернатива на национализма като основно обяснение на Балканските войни може да бъде открита в политиката на балканските държави и Великите сили. Това не бива да ни изненадва, тъй като международните отношения през този период съвсем открито се водят според принципите на кабинетната дипломация, която възлага почти цялата отговорност за външната политика на малка група държавни мъже. Разглеждането на Балканските войни от тази перспектива би могло да ни даде ново разбиране за тях.

 

Замисълът на Балканските войни може най-непосредствено да бъде проследен до българо-сръбските преговори за съюз. Балканските страни се страхуват, че Австро-Унгария ще се опита да получи европейски мандат да окупира Македония или Албания, както е направила с Босна и Херцеговина. Те са загрижени да предотвратят „разширяването на властта на Хабсбургите (sic) на полуострова.“[52] Новината за война на Италия срещу Турция през септември 1911 г. и възможността за облага от упадъка на Османската империя вдъхват нов живот на идеята за Балкански съюз. Сърбия се надява, че впоследствие България ще се присъедини в разчленяването на Хабсбургската империя. С цел да предотвратят конфликти помежду си, както и да преследват действително общи интереси, те тушират своите конкурентни аспирации в Македония със съюз помежду си (13 март 1912 г.), който разпределя Северна Македония на Сърбия, спорна зона, оставена за арбитраж на руския цар, а Източна Македония – на България. България прави компромис с надежда за територии в Тракия и дори Константинопол, докато Сърбия планира придобивки на Адриатика, по-конкретно Албания, въпреки отсъствието на сърби там. Гърция се присъединява към съюза без да се уточняват териториални претенции, тъй като не успява да се споразумее с България. Затова Сърбия и Гърция сключват тайно споразумение. Когато текстът на българо-сръбския съюз е показан от руския външен министър Сазонов на френския премиер Поанкаре, последният правилно отбелязва, че „това е споразумение за война.“[53]

 

Балканските държави бързо потвърждават това наблюдение и се възползват от необичайното за тях единодушие. През октомври Черна Гора, България, Гърция и Сърбия нападат и побеждават Турция навсякъде в Европа. Събитията са определени повече от хазарта на войната и разпределението на силите, отколкото от любезностите на национализма: България и Гърция са най-близо до Османската империя, поради което са им отредени по-тежки боеве, докато задачата на Сърбия и Черна Гора е по-лека, тъй като те са по-далеч от османците. Австро-Унгария лишава Сърбия от пристанище на Адриатика като установява Албания като независима държава и спечелва силна подкрепа.[54] Опасността от конфликт между Великите сили отпада, когато Сърбия е осведомена, че Русия няма да обяви война заради Албания.

 

Непосредствено след сключването на мир с Турция през май 1913 г. разбирателството между съюзниците бива нарушено, тъй като Сърбия, търсейки компенсация за Албания, взима цяла Македония, а Гърция окупира Одрин [очевидно техническа грешка - става дума вероятно за Солун - Бел. ред.], докато България води бойни действия с Османската империя. Страхувайки се от разформироването на армията си и търсейки „съразмерност“ заради изнасянето на най-тежките боеве, България се впуска в отчаяна атака срещу Гърция и Сърбия, към които се присъединява и Румъния. Воюващите страни сключват мирно споразумение в Букурещ, с което България прави значителни отстъпки и получава само 400 000 нови поданици, докато Сърбия и Гърция получават по милион и половина.[55] Установявайки крехък „баланс на силите на Балканите“, Букурещкият мирен договор не е предложен на Великите сили за одобрение. Сазонов се оплаква, че балканските държави „ми се изплъзнаха.“[56] Лозунгът „Балканите за балканските народи“, за който съобщава журналиста Лев Троцки изглежда осъществен.[57]

 

Въпреки привидностите, войните се ръководят не толкова от националистически съображения или съобразяване с народната воля, колкото по традиционните методи на държавна политика, а именно война и дипломатически боричкания за компенсации и компромиси. В действителност двете големи победителки – Гърция и Сърбия, се сдобиват с повече граждани от други националности, отколкото когато и да било в миналото и заприличват повече на Османската империя. Нещо повече, балканските държави може и да са добили повече независимост от Великите сили, но и повече се уподобяват на тях в политиката си.

 

Тази процедура е известна като „кабинетна дипломация“ или „стара дипломация“ в контраст на „новата“, по-отворена дипломация, която се свързва с Уилсън и Ленин. Тя изхожда от предпоставката, че държавата (а не нацията) е основната единица на международните отношения. Всички подобни постъпки остават забулени в секретност от взора както на техните собствени населения и парламенти, така и на чужди правителства. Кабинетна дипломация се води от владетели и държавници, посочвани от средите на един осведомен и посветен елит. Междудържавните отношения са една деликатна система, устроена според квазинютоновски закони. На първо място – баланса на силите.[58] Войната и мирът са неотделими елементи и изборът между тях се прави въз основа на държавен интерес.

 

Така национализмът е подчинен на държавната власт. При своя „едноличен режим“ българският цар Фердинанд държи политиката си в тайна дори и от собствения си кабинет.[59] Организирането на Балканския съюз тъне в секретност: „Балканската коалиция е … последователност от тайни споразумения, договорени в тайна кореспонденция и консултации на четири очи между премиерите, които се допитват единствено до суверените си.“[60]

 

Балканските държави спазват класическата традиция на държавния интерес. В съответствие с нея „всяка държава е в готовност да се присъедини към всеки, който изглежда има най-голяма вероятност да удовлетвори националните амбиции.“[61] Балканският съюз е „дипломатическа сделка въз основа на най-одобряваната реална политика.“[62] Действително „идеята за „Велика Сърбия“, „Велика България“, „Велика Гърция“ и аспирациите на балканските страни към териториално разширение и хегемония неизбежно довеждат до братоубийствена междусъюзническа война.“[63] Балканските страни „се съревновават… за сфери на влияние и разширяване на своята територия… с тези, които възприемат като политически противници.“[64] Сърбия обявява „неотменно експанзионистична национална програма“, която „неизбежно се сблъсква с тези на другите страни и води до насилствена асимилация.“[65]

 

Преследването на териториална и човешка плячка от страна на балканските държави действа напълно независимо от националистически съображения. Въпреки че твърдят обратното в Албания и особено в Македония, те са „движени преди всичко от блянове за величие“.[66] „Експанзионистичният уклон на балканските държави достига своята кулминация в Балканските войни от 1912-1913 г.“[67] Тези държави „лелеят оставащите европейски територии на Османската империя, защото разширението би им помогнало икономически и защото хората там се надяват или се смята, че се надяват да се присъединят, за да избегнат рушащата се власт на султана.“[68] Централният въпрос в Македония са „експанзионистките амбиции“ на съседите й, които се стремят не само да придобият територия, но и да се отърват от конкурентни или вражески етнически групи, поне културно или статистически. По същия начин и етническите съображения на албанците са игнорирани от сръбското „предложено увеличаване на територията на Албания, което, въпреки че номинално е за сметка на Турция, е почти изцяло за сметка на Албания. Уверени в неосведомеността или незаинтересуваността на Западна Европа, Сърбия и Черна Гора предлагат да лишат Албания от всичко характерно албанско.“[69] Британският външен министър Грей улавя противоречието: „Войната започна като „освободителна война“, превърна се във война за анексиране и завърши като война на изтребление.“ Букурещкият договор е „наложен в противоречие с принципите на безпристрастност, етнография и опит и мнимият стремеж към баланс на силите на Балканите не взима предвид силите на обществените нагласи и действителния развой на събитията“; освен това той „ни най-малко не се основава на желанията на народите, а единствено на политическа договорка между държавите, които печелят от него – Румъния, Сърбия и Гърция – и налага омиротворяване със сила.“[70]

 

Върховното потвърждение на властта е войната. Балканските армии са нарастнали бързо и мобилизират около 725 хиляди войника във войната от 1912 г. Офицерската класа се превръща във важна група избиратели, организирайки въоръжените сили в по-значими институции. С произход от издигащи се прослойки, те са сред водещите усилията за изграждане на държава. Във всички балкански държави съществуват „привърженици на войната“ и „военна клика“, най-изявени сред които са „Черната ръка“ в Сърбия. По същество балканските държави са възприели „европейския етос, който разглежда войната и силата като необходими елементи на международната система.“[71]

 

От решаващо значение за кабинетната дипломация са съюзите. По начало такива се сключват по-скоро против общ враг, отколкото между приятели. Балканският съюз не прави изключение, бидейки сключен по-скоро срещу Османската и Хабсбургската империи, отколкото заради общи цели. Османската империя е изкусителна мишена за все по-силните балкански държави, чиито ръководства са подтикнати към действие не само от собствените си териториални амбиции, но и от обоснованата омраза на техните народи към вековния османски потисник. Гръко-българският съюз е постигнат чрез простото отричане на несъвместимите претенции на двете страни в Македония с цел да бъде разгромена Османската империя, преди да успее да се съвземе.[72]

 

Преговори за съюз са провеждани, но неуспешно, докато предстоящият срив на империята не предоставя необходимата за компромис примамка, събира вековните врагове Гърция и България и насърчава съдаването на Балканския съюз, „най-голямото чудо на европейската дипломация.“[73] Поанкаре дори предполага, че новият Балкански съюз би могъл действително да се превърне една нова Велика Сила. Договорката обаче е фундаментално опортюнистична: Игнатиев, руският военен аташе в Париж отбелязва, че „не бива да си правим илюзии относно искреността и стабилността на [Балканският съюз]. Щом приключи борбата с турците, той неизбежно ще се разпадне, противоборствата отново ще изплуват и ще минат много години докато на Балканския полуостров бъде построен нещо стабилно“. Така взаимно доверие или каквото и да било виждане за някаква Балканска федерация така и не възникват. Дори по време на сръбско-бъгарските преговори сръбският премиер Пашич няма доверие на българския цар Фердинанд и победата над империята не оставя нищо, което да крепи съюза.[74]

 

Образуването на съюзи се определя от логиката на преговорите. Националните цели са мащабни, почти безкрайни, но се налага да бъдат подлагани на осакатяващи преговори. Така според сърбите „недоволството на България от Сърбия е причинено… само и единствено от това, че те виждат Сърбия като главно препятствие пред осъществяването на техните аспирации… Македонският въпрос да бъде чисто български въпрос.“[75] Силата обаче е крайна и речникът на преговорите включва компроми, отстъпки, компенсации и съизмеримост. В преговорите със Сърбия България настоява за „съизмеримост“ за това, че е изнесла по-голямата част от боя с Османската империя. Сърбия претендира за „компенсация“ за албанската територия, която й е отказана. Всяка отстъпка представлява компромис с дипломатическите цели, превръщайки идеалистичните мечти в открито „плячкосване“ при Втората балканска война.

 

Войните показват, че балканските държави съставляват държавна система, аналогична на тази на Великите сили. Балканската система е флуидна – съюзите се сключват и разтрогват според вижданията за държавен интерес. Повтарящите се търкания говорят за лоша политика спрямо съседите, т.е. противопоставяне със съседите и приятелство със съседите на лошия съсед. Подобно на Великите сили, балканската система се ръководи от баланса на силите. „Въпросът вече не е етически; дори не става въпрос за осъществяването на „велики идеи“ за сметка на Османската империя; съвсем явно става дума за баланс на силите между балканските държави.“[76] Румънският крал Карол говори за „баланс на балканските сили.“[77] Съществува безпокойство от хегемонията на една държава. Критиците на Фердинанд му приписват „мечта за установяване на българско господство на Балканите“ и желание да превърне Балканския съюз в инструмент за свеждането на съюзниците на България до „статут на васали.“[78]

 

Великите Сили

 

Ако балканските държави действат без непременно да се съобразяват с балканския национализъм, Великите сили са още по-сдържани. Никоя Велика сила не иска срив на Османската империя или война между Велики сили. След спънките във войната с Япония (1904 г.) и революцията (1905 г.), Русия е особено загрижена да избегне война. Действително тя първоначално се опитва да насърчи сближаване между Османската империя и Балканския съюз[79], а впоследствие се присъединява към Австро-Унгария в искането й Балканският съюз да не нарушава статуквото през октомври 1912 г.[80] С тези си действия Австро-Унгария и Русия избират да запазят полезната Османска империя вместо да освободят своите християнски братя по религия и „славянска кръв.“

 

Надеждите на руснаците са нееднозначни. От една страна нейните ръководители се стремят да спрат Австро-Унгарския „Drang nach Suden.“[81] Външният министър Сазонов приветства Балканския съюз като препятствие пред Австро-Унгария и Германия: „Това е чудесно! Петстотин хиляди щика, които да пазят Балканите – това би преградило окончателно пътя на немско проникване, австрийско нахлуване.“[82] „Страхът от австрийските амбиции като цяло определя руската външна политика в годините 1909-14. За да попречи на всякакво австрийско настъпление на юг, от декември 1908 г. руското правителство призовава Белград и София към сближаване.“[83] Но докато Русия възприема Съюза като отбранителна, за Австро-Унгария тя неизбежно изглежда нападателна: „Със създаването на балканската система от съюзи, Руската империя зае положение на безпрецедентно господство на Балканите“, точно както и Втората балканска война „почти унищожи нейния престиж и влияние“на Балканите.[84] Към 1914 г. „в Русия започва да натежава мнението, че Русия трябва да разшири влиянието си в Югоизточна Европа.“[85] От решаващо значение за Русия е бъдещето на проливите: „страхът да бъде притисната при Проливите е господстващ мотив в руската политика“, а министър-председателят Коковцов заявява, че „на Босфора могат да са само турците или ние.“[86] Колкото и нежелателни да са руските цели обаче, те не представляват необходимо условие за статута на Русия като Велика сила: „За Русия няма въпрос от пряка важност“ на Балканите, освен „престижа и дипломатическото влияние“, които са желателни, но „не жизненоважни за една Велика сила.“ Вкратце, „Русия, за разлика от Австрия, не е заплашена от събитията на Блканите през 1912-13.“[87]

 

Ръководството на Австро-Унгария е още по-объркано, колебаейки се между тревога и агресия в съперничеството си с Русия за господство на Балканите. Заплахата от руско господство на Балканите (било то посредством Съюза като „ангел-пазител на славяните“ или една „Велика Сърбия“) е най-голямата причина за трвога“ за Австро-Унгария.[88] Тя се страхува от „възхода на националните държави“, но е решена да разшири влиянието на империята на Балканите, както са направили при Босненската криза.[89] Въпреки че Виена вижда политиката си като дефанзивна, от гледната точка на Сърбия и Русия, тя неизбежно изглежда нападателна.[90] Австро-Унгарските амбиции на Балканите са сравнявани с аспирациите на другите европейски сили в Африка.[91] За Австро-Унгария обаче събитията на Балканите изглеждат заплашителни: Сърбия „със своите придобивки в Централните Балкани, пресича пътя на Австрия към Солун“, с което, според външния министър Берхтолд „поставя под въпрос бъдещето на Австрия.“[92] Вилхелм II се колебае между видения за тевтонско-славянски Армагедон и страховете от руска хегемония над Балканите посредством Балканския съюз.[93]

 

Събитията на Балканите обаче се определят от по-непосредствени цели. Великите сили се стремят да избегнат австро-руски сблъсък и да запазят контрол над събитията, свиквайки посланическа конференция в Лондон (декември 1912 г.). Опасността от война е избегната, когато Австро-Унгария не се намесва срещу разширената Сърбия през октомври, а Русия отказва подкрепа за сръбските аспирации в Албания. Постигайки съгласие за локализирането и решаването на споровете (като този за Албания), за Великите сили не е трудно да наложат волята си над балканските държави.

 

Въпреки демонстрираната от тях независимост и опасно поведение, балканските държави биват възприемани от Силите като инструменти, оценявани според тяхната полезност. Сазонов се отнася към Съюза със симпатия: „тези народи, които ние създадохме“[94] се конституираха в Съюза, който да „защитава Балканите.“[95] Славянското братство понякога се появява в официалната политика и неофициалната руска подкрепа, но по-забележима е неговата ненадеждност. Установяването на независима Албания от страна на Австро-Унгария е класическа реална политика, като иронията в случая е, че Австро-Унгария, архипротивника на националните държави, се оказва неин застъпник. Руският отказ от подкрепа за сръбските желания за адриатическо пристанище показват зависимостта на Сърбия.

 

Със самостоятелното обявяване на войни и сключване на мир, балканските държави оставят впечатление за независимост. Действително „това е първият случай, в който малките държави извоюват позиция дотолкова независима от Силите, та да действат съвсем без тях, а и да въвличат [Силите] след себе си.[96] Но, макар да предпочитат да уредят въпросите без Великите сили, не е реалистично балканските държави да очакват самостоятелно да диктуват условия на турците.[97] Когато балканските държави се сблъскват с бруталната реалност на системата на Великите сили и Силите съгласуват политиките си, малките държави са принудени да се съобразят.

 

Великите сили обаче си сътрудничат не без сериозна опасност от конфликт. Русия и Австо-Унгария играят „игра на силова политика с военни приготовления, частични мобилизации, струпване на войски“[98], говорене за война и разработване на по-дългосрочни военни стратегии.[99] Въпреки това, както се изразява Поанкаре, призовавайки за преговори на 31 октомври 1912 г. „Великите сили са загрижени преди всичко за запазването на мира в Европа.“[100] На Лондонската конференция на посланиците през ноември 1912 г. те заявяват правото си да уреждат спорни въпроси. Русия изоставя сръбските аспирации за адриатическо пристанище и албанска буферна държава, докато Австро-Унгария приема разширената Сърбия. Така Силите съживяват Европейския концерт, т.е. един консенсус, който те налагат на балканските държави.[101]

 

Въпреки че Великите сили са въвлечени в балканските събития, основната им грижа е политиката на съюзи. Антантата е подложена на напрежение за първи път по време на босненската криза (1908 г.), когато Франция не подкрепя Русия срещу Австро-Унгария и Германия в необходимата степен, а след това и при Втората мароканска криза (1911 г.), когато Русия е сдържана в подкрепата си за Франция и Великобритания срещу Германия. Поанкаре е решен да осигури бъдеща руска подкрепа, обещавайки френска подкрепа, ако „Германия се намеси и по свой почин предизвика прилагането на casus foederis.“ Междувременно Берлин гарантира, че „Австро-Унгария може безусловно да разчита на подкрепата на Германия.“[102] Следвайки принципите на кабинетната дипломация, Великите сили, даже и докато се опитват да укрепят собствените си съюзи, се стремят да привлекат съюзници от вражеския лагер, макар и без успех.[103] Същевременно необходимостта от укрепването на съюзите не пречи да се оказва натиск върху съюзниците, както показва Германия, с удържането на заплахите на Австро-Унгария към Сърбия през юли 1913 г. по време на Втората балканска война и съмнението си в славянаката заплаха.[104]

 

Държавниците използват национализма като удобен инструмент за политиките си. Поанкаре казва на Сазонов, че френското обществено мнение не би позволило на правителството да „предприеме военни действия заради чисто балкански въпроси“, но би могло, ако се намеси Германия.[105] Така и „Сазонов дори смята, че е полезно противниците на Русия да повярват, че Външно Министерство се намира в затруднено положение и трябва постоянно да се бори с натиска на общественото мнение.“[106]

 

Кабинетната дипломация често се възползва от национализма. „Спорадичната подкрепа на Русия за балканските християни е мотивирана като цяло от собствените й интереси.“[107] Сазонов „въпреки че е слабо загрижен за самите сърби и ги изоставя в критични моменти, все пак в други моменти ги насърчава и подкрепя като преден страж на славянството на Балканите и като коз в една бъдеща война с Австрия.“ Той брутално предупреждава сръбския министър-председател Пашич през есента на 1913 г., че трябва да се изтегли от Албания или рискува дипломатически разгром от Австро-Унгария.[108] В действителност първоначалната руска подкрепа за сръбските претенции е до голяма степен блъф, тъй като сърбите и преди са били предупреждавани от Сазонов.[109] Сазонов гледа балканските народи през призмата на тяхната полезност за Русия: „За нас е важно… да постигнем укрепване на независимостта… на народите, които създадохме, които са наши естествени съюзници в Европа.“[110] Британският пълномощен министър в Белград отбелязва, че „Сървия [sic] практически е руска провинция“, която, доколкото му е известно, никога не е действала „противно на нарежданията на руския министър.“[111] Трудно бихме намерили по-явна проява на сръбското раболепие пред Русия от подчинението на Пашич в края на ноември 1912 г. по въпроса за адриатическото пристанище: „Оставяме този въпрос за уреждане от страна на Великите сили, когато уредят и другите въпроси, които ще възникнат след сключването на мир.“[112] От своя страна Сазонов не се колебае през май 1913 г. да замени подкрепата си с надутост: „сръбската обетована зема се намира в територията на сегашна Австро-Унгария“, а не в районите, спорвани с България и Сърбия следва да се подготви за „неизбежната битка на бъдещето.“[113]

 

Русия е типичен пример за отношенията между национализъм и кабинетна дипломация. Въпреки че правителството решава да не информира пресата и става по-потайно, „общественото мнение несъмнено оказва влияние върху формулирането и провеждането на руската външна политика“ през годините преди войната. Въпреки че „нито Сазонов, нито заместник външният министър Нератов се допитват сериозно до водачите на общественото мнение, те все пак се колебаят да следват политики, противни на октобристите, кадетите и умерената десница.“ Не трябва обаче и да се преувеличава влиянието на пресата върху балканската политика на Сазонов през 1912 г. Въпреки че някои виждат Сазонов като „представителен за руското обществено мнение“, Неклюдов, директор на пресслужбата на външното министерство и Сазонов са „съвсем способни и да не обръщат внимание на пресата.“[114] Руската политика не се определя на първо място от общественото мнение, а по-скоро от некомпетентността, с която тази „хаотична политика“ бива формулирана, предимно от променящото се лично влияние на група князе и посланици.[115]

 

Панславизмът играе противоречива роля в официалната руска политика. Сръбските военни успехи може би довеждат това двете да се слеят. И явното влияние на Русия върху Балканския съюз събужда надежди за засилваща се „славянска солидарност“ и обща кауза на „славянството“ при Проливите.[116] Войската изглежда има панславистки уклон, особено по време на прославянските демонстрации на 6 април 1913 г., в които офицерите може би са изиграли важна роля. През 1912-13 г. прославянските настроения „засилват вече съществуващата във висшето командване тенденция за подкрепа на решително отстояване на руската сила“ и през зимата на 1912-13 г. висшите офицери „са решени да отклонят всякакви опити от страна на Австрия за препречване на исканията на славяните.“ Сазонов е критикуван от обичайно проправителствените Октобристка и Националистическа партии за неговото „изоставяне на интересите на славяните.“[117] Първоначално той устоява на натиска за война и се опива да се възползва от него, но към началото на ноември 1912 г. „протестът на пресата е толкова настоятелен, особено в подкрепа на сръбските искания за адриатическо пристанище“, че Сазонов дори се оплаква на пресата за нейните критики.[118]

 

Има обаче и някои насрещни течения. Въпреки засилването на националистическия и прославянски ентусиазъм, „е трудно да се установи със сигурност, доколко той е дълбок.“ Въпреки всичките „приказки за неославизма и страховете, които той предисвиква по света, … сред образованото петербургско общество интересът към него и Балканите е несъществен.“[119] Октобристкият лидер Милюков защитава Сазонов срещу „сръбския шовинизъм.“ Неклюдов бива уволнен незабавно, когато уверява кореспондентите, че руската намеса на Балканите е „неизбежна“, че „общественото мнение ще принуди правителството да се намеси и че е невъзможно руското държавно ръководство да не помогне на балканските държави да спечелят територии.“[120] На практика Сазонов възприема общественото мнение като средство, което не взима насериозно. По една ирония Русия най-много се доближава до война по време на балканските конфликти с братска славянска България заради Одрин и Проливите.

 

По една случайност разполагаме с осветляваща информация относно оценката на държавното ръководство за общественото мнение относно национализма. На декемврийското си заседанието през 1912 г. руският министерски съвет обсъжда продължаващия натиск от страна на Австро-Унгария върху Сърбия, но признава, че „въоръжените сили не са достатъчно подготвени и вътрешното състояние на страната е далеч от патриотичното въодушевление, което би позволило да се разчита на мощен подем на националния дух.“[121] По едно любопитно съвпадение немското правителство достига до същия извод по същото време. По време на среща на 8 декември 1912 г. те преценяват, че германският народ е недостаъчно възбуден и трябва да бъде мобилизиран посредством правителствена кампания в пресата (което не е направено).[122] Населенията и на двете страни съвсем не са агресивни, а безразлични.

 

Онова, което Балканските войни най-ясно показват, е маргиналната роля на национализма в политиката на Великите сили. Те виждат слаб национализъм у дома и изпитват минимален интерес към балканския национализъм. Основната им грижа по време на кризата е преследването на техните интереси чрез запазването на мира помежду им. С хладнокръвна прямота Грей признава пред Камарата на общините на 7 април 1913 г., че главното е „постигнато в последния момент, за да бъде запазен мирът между Великите сили“ и на 12 август 1913 г. той заявява, че „основната цел е да бъде запазено разбирателството между самите Велики сили.“[123] Година по-късно те няма да имат същия късмет.

 

Заключение

 

Според приетото мнение Балканските войни от 1912-13 г. са класически пример за национализъм. Привидно потвърждавайки репутацията на Балканите като район на насилие и фракционерство, войните изглежда обръщат наблюдението на Сантаяна с главата надолу: онези, които помнят историята, са осъдени да я преживеят отново. Национализмът изглежда повсеместен и с голямо влияние върху държавната политика. Един скептичен прочит обаче разгражда това впечатление. Усилията на държавите за фабрикуване на национализъм у дома и легитимиране на териториалните анексации предизвикват съмнения относно силата на национализма и на двете места. Обществената структура показва бездна между градското агресивно малцинство от средната класа и селското, късогледо, безразлично мнозинство, което не се вълнува от чуждата нему национална идея. Това разделение е отразено от националистическите и консервативни партии на средната класа от една страна и социалистическите и земеделски - от друга. Терорът разкрива раздразнението на националистите, както от умереността на техните собствени правителства, така и от липсата на реакция сред завладяното население към пропагандата на завоевателя. Военната истерия е по-скоро отговор, отколкото причина за конфликта, замислян от балканските държавни ръководства дълго преди това. Подобно на най-известното народно въодушевление за войната през август 1914 г., балканските вълнения в действителност са мимолетни и ограничени предимно до градската младеж от средната класа и от мъжки пол.

 

Този ограничен национализъм би могъл да бъде определен и още по-точно. Разглеждането на войните през призмата на политиките на балканските държави показва, че национализмът се определя от традиционната кабинетна дипломация. Решаващото съображение при взимането на решения не е националистическият натиск, а дипломатическата възможност, предоставена от Итало-османската война и едновременната заплаха от намеса на Великите сили на Балканите. Ръководствата на балканските държави бързо скалъпват Балканския съюз, съблюдавайки принципите на кабинетната дипломация.

 

Балканската дипломация е ограничена още повече от дългата сянка на Великите сили. Първоначалното впечатление за независимост на балканските страни бива скоро разсеяно от налагането на съгласуваните искания на Великите сили. Предизвиканите от двете балкански войни промени биват приети само в случаите, когато са съвместими с интересите на Великите сили. Така например Сърбия запазва завоюваното от нея, защото Австро-Унгария избира да не го оспорва пред риска за война с Русия, а се отказва от Албания, защото Русия не е склонна да рискува война с Австро-Унгария. Двете Велики сили временно отлагат своите амбиции на Балканите, за да запазят тези дребни успехи и да се занимаят с по-важната за тях политика на съюзи. Примерът с формирането на руската политика показва, че националистическите нагласи (особено панславизмът) понякога оказват своето влияние, но като цяло са подчинени на строго дипломатически съображения, преди всичко отлагането на войната и подържането на съюзите й. Най-показателно е едновременното признание както от руските, така и от немските ръководители на народното безразличие.

 

Това тълкуване на Балканските войни има широки следствия. Ако тези предполагаеми класически примери за национализъм бъдат развенчани, то това би важало с още по-голяма сила за по-малко значими случаи. Особено трескавите усилия за изфабрикуване на национализъм както у дома, така и в чужбина предполагат, че той нито е бил широкоразпространен, нито дълбоко вкоренен. Осъзнаването на не дотам същественото значение на национализма потвърждава значението на традиционните държавни техники и ролята на водачите над масите. Подобно на други идеологии, национализмът понякога служи като дрехата, с която да бъде прикрита голата власт. Накрая показването на преувеличеното значение, приписвано на национализма, поставя под въпрос нашата система на историческа периодизация, която се уповава на определени характеристики (империализъм, капитализъм, социализъм, евнтуално тоталитаризъм, както и национализъм), за да придаде на модерната епоха нейния отличителен характер.

 

Източник: Farrar, L. L., Jr. The Limits of Nationalism during the Balkan Wars, 1912-1913. - East European Quarterly, Volume: 37. Issue: 3, Fall 2003.

Превод: Мартин Петров

 

БЕЛЕЖКИ