Борд Ларсен. Къде изчезна традицията на левите яростно да критикуват религията? Превод от норвежки език Д. Сербезов
Изпратено от admin on Вт., 07/01/2016 - 12:20
Къде изчезна традицията на левите яростно да критикуват религията?
Борд Ларсен, историк в Civita
(Civita е норвежки либерален мозъчен тръст, свързан с Организацията на работодателите – бел. прев.)
Има хора, които не разбират, защо норвежките критици на исляма се атакуват от лявото пространство.
Не че ислямът не може да бъде критикуван, включително и от ляво. И някои критици на исляма несъмнено заслужават да бъдат критикувани, независимо дали от ляво или от дясно.
Когато се говори за разликите между културите, възниква дилемата между здравия разум и етиката. Повечето хора в нашата част на света приемат, че светска, толерантна, базирана върху доверие култура е за предпочитане пред култури, които не са такива. Такъв есенциален възглед би могъл обаче да бъде приет като расистки (че те никога не могат да бъдат като нас), което естествено може и да си е така.
Може да се критикува определена политическа идеология или начин на живот, много хора обаче се отдръпват, когато се намесят религията или традиционната култура. С други думи почват да проличават признаци на културен релативизъм в норвежкото общество.
Да разгледаме понятието културен релативизъм
Понятието културен релативизъм е сложно. Просто казано може да се обясни като възприятието, че всички култури са равнопоставени. Човек може да критикува цивилизацията и модерността, но не може да критикува различните култури. Но естествено такова представяне е банално.
Културният релативизъм е в основата си метод, а не идеология
В ранните дни на антропологията хората са пътували до далечни земи за да видят „благородните диваци“ и да ги определят като странни и екзотични. Но от това не се научава много. Ето защо се е появила идеята, че човек не може да разбере чуждата култура, ако не я гледа от нейната си гледна точка, тоест обратното на това, което ние наричаме етноцентризъм.
Затова културният релативизъм не е напълно изчистена идея. Може да се кажа, че до някяква степен културният релативизъм има нормативно измерение, а за някои и идеологическо измерение, тъй като е станало важно да се проявява културна чувствителност. Всичко това е резултат на историческите обстоятелства.
Мерене на черепи
Ранната антропология е била етноцентриска и направо фашистка, наричана в Англия антропология на кожата и костите. Почти всички знаят за измерванията на черепи, които са били правени в Норвегия. През 19-ти и значителна част от 20-ти век расовите теоретици са се вглъбявали в псевдо науките френология и евгеника.
Норвегия даже си е имала свой институт за расова биология в Осло, ръководен от фармацевта Алфред Мьоен.
Избиването на евреите естествено e уплашило Европа. Национализмът и националните държави са били анализирани и дискредитирани. Но в породилия се ентусиазъм се „забрави“, че националната държава всъщност в основата си е либерална идея.
Опустошенията на колониализма в съчетание с постколониалните оценки създадоха новаторска академична общност, която обърна наопаки доста неща. Западната цивилизация и представите за истина бяха буквално деконструирани от философи като Фуко и Дерида.
Пророк на левия радикализъм
В следвоенното време френско-алжирският писател Франц Фанон е щял да стане пророк за радикалните левичари. Голяма част от неговото творчество е сътворено като гневна реакция към бруталния френски колониализъм в Алжир. Веруюто му е, че „човек се пресъздава чрез насилието“.
В увода на книгата на Фанон Осъдените на земята (1967) Жан-Пол Сартр пише за освобождаващото насилие: „Оръжието на войника е доказателство за неговата човешка същност. Защото в началните фази на всеки бунт трябва да се убива. Отнемането на живота на белия човек е два заека с един изстрел: Човек се отървава едновременно и от робовладетеля, и от роба. Резултатът е мъртъв човек и свободен човек“.
Този, който по-добре от всеки друг обяснява какво означава европейският етноцентризъм, е Едуард Саид, който през 1978 г. публикува влиятелния си труд Ориентализмът. Саид смята, и с право, че Западът има стереотипно и колониално отношение към арабския и към мюсюлманския свят. Саид набързо е бил възприет от левите, които вече са гледали на Запада, като на империалистичен и крайно несправедлив.
Чувство на срам
Колкото и да е парадоксално, резултатът от писанията на Саид е, че една част от неговите поддръжници са почнали да гледат на арабския свят като на жертва. Нещо, за което самият Саид предупреждава, че целта му никога не е била такава. Резултатът от отказа на идеологията на културния релативизъм да критикува исляма е, че и мюсюлманите не могат да се самокритикуват, тъй като това е нещо възприето от западната хегемония. А пък западната култура не може да критикува други култури, защото такава критика пък е етноцентристка и расистка. Под такава парадигма ислямът е почти недосегаем.
От тук нататък сред основни академични среди доминира представата за вродения в Запада расизъм за сметка на други (Третия свят). Казано накратко, чувството на срам е новата тенденция. И тази тендеция с течение на времето се е настанила на редица обществени и политически позиции.
Какво се атакува?
Освен това се е разпространила и представата, че западните култури, най-вече в рамките на националната държава, са гъвкави и нетрайни конструкции, докато чуждите култури са автентични и „аутсайдери“.
Някои гледат на мюсюлманите като на аутсайдери, жертви, а пък други като на глобална сила. Някой смятат карикатурите на пророка Мохамед като на атака върху онеправданите, а пък други, че е удар върху силните.
Част от лявото пространство, например, си е сменило позицията от това да бъде критичнo към религията и да е поддръжник на международната класова борба, към културализъм (което прави индивидите представители на различни култури). Тук очевидно са намесени власт, история и хегемонии.
Приемливо е да се критикува християнството
Стотици хиляди хора одобряват фотографията на Андрес Серанос Piss Christ (Исус потопен в съд с урина) и го обсъждат върху чаша кафе лате, с придружаващ дискурсионен анализ.
Човек може само да си представи какво щеше да стане ако това се беше случило с мюсюлманския еквивалент. Явно е прието да се смята, че християнството е тъпо, че се основава на суеверия и е архаично, докато подобни обобщения за исляма пораждат недоволство.
Може да се каже, че нито ориентализмът, нито културният релативизъм имат водеща роля в обществения дебат, или пък са ориентировка за повечето хора. Как обаче се формира колективното възприятие за света? Формира се естествено отнякъде, но не e винаги резултат от натрупания опит.
Подялба на отговорността
Френският философ Паскал Брукнер е казал, че цяло едно поколение се е научило да се самобичува (Тиранията на покаянието – есе върху мазохизма на Запада). Брукнер смята, че европейците сами се изолират от историята като поемат отговорността за световните страдания. Така Европа започва да си противоречи.
От една страна тя проявява самоизмъчващо отношение към собствената си цивилизационна история. От друга страна съществува представата, че хората тук създават нов тип цивилизация, основана върху човешките права, социалната държава, диалога и откритостта. Резултатът е, че според Брукнер Европа няма вяра в собствената си култура и история. Иначе казано, имаме вяра в рамката, но не и в самото произведение.
„Всички“ знаят, че това не е така
Същевременно такива истории изобилстват с противоречия. С наведена глава се отдава прекалено голямо значение на собствената култура, настояще и история; като на нещо непреходно в големия глобален контекст. Появи ли се брутален режим или брутална идеология в някоя страна от Третия свят, това бива обяснявано като резултат на сложни зависимости, за които ние в крайна сметка сме виновни. Когато Европа се напада от терористи, не рядко те биват представяни като нещастници, които протестират срещу безсрамното богатство на Запада, външната му политика и алчната му икономика.
Друга гледна точка е, че ние може би не сме виновни, но терористичните атаки и ислямският радикализъм са реакция на нашите успехи – ислямистите разбират, че са в културен упадък, и реагират (ирационално). Какви са тогава тези, които се радикализират и губят своята независимост, способността да различават правилно от неправилно?
Също така се и твърди, че мюсюлманските екстремисти нямат нищо общо с исляма, въпреки че „всички“ знаят, че това не е така. Всички религии имат и добри, и лоши страни.
Заклеймяващо заклеймяване
Причините за появата на екстремизъм и радикализъм са комплексни. Въпреки това е актуално да се разгледа идеологията (или религията), която е в основата, и нейната харизматична същност, а не само да се фокусира върху социално-икономическия и политически контекст.
В изследвания за появата на националсоциализма в Германия в междувоенния период сега историците наблягат много повече на влиянието на идеологията отколкото преди 30 години. Сило Тараку, политолог и председател на Мрежата за равнопоставеност, интегриране и разнообразие, критикува този подход по следния начин: „Тези, които твърдят, че заклеймяването води до терористични атаки, самите те заклеймяват мюсюлманите. Защото това, което те всъщност казват е, че на мюсюлманите им трябва съвсем малко, за да реагират с тероризъм и избиване на мирни граждани.“
Морално равностойни култури
На този феномен е било в своето време обърнато внимание от антрополога Робърт Редфийлд (1897-1958) като Очаквания от нисшия морал. Редфийлд счита, че моралът и етиката са еволюционен процес. Свободният и индустиализиран свят притежава по-развит морал в сравнение с много от „примитивните народи“ (такъв е бил езика през 1950-те години), смята той.
Редфийлд е бил критичен към този бранш на културно-релативистката традиция, който твърди, че всички култури са морално равностойни. Антрополозите са също морални създания, смята Редфийлд, и затова е логически безсмислено да се твърди, че силно репресивните култури могат да претендират да бъдат третирани със същото уважение и толерантност като по-хуманистичните култури.
Според Редфийлд решението е да се намалят претенциите за морал към култури, които нямат същите материални и политически условия за осигуряване на човешки права и развитие като например западните култури: „Не можем да съдим човек от народа Сиронио (племе от боливийската джунгла, живяло изолирано от околния свят), че е оставил болната си жена в джунглата да умре, по същия начин като един американец, който оставя жена си в снежната буря да умре.“
Различни стандарти
Очаквания от нисшия морал не е съвсем безпроблемно в една модерна държава, където критиката към религиите, светските традиции, сатирата, свободата на словото имат силни позиции, и където гражданите живеят с убеждението, че хората трябва да поемат отговорност за своите действия.
Всичко това е довело до големи главоболия за тези, които искат да си изяснят каква трябва да бъде европейската култура. Ние не можем да се откажем от безмилостната си критика към нашите собствени духовници и реакционери и симпатизиращо им обкръжение. Все пак около това се е родило Възраждането.
Но Очакванията от нисшия морал – или желанието за грижовност към малцинствата – парадоксално допринася за това – въпреки че това не е намерението – малцинствата да се изолират още повече, тъй като се счита, че от тях не може да се очаква това, което се очаква от останалите граждани.
Докато не можем да дискутираме или критикуваме исляма безпроблемно, така както критикуваме християнството, ислямът никога няма да бъде съставна част от това, което е „норвежко“, и при всяко положение не би бил част от либералния, светски дискурс. Ще бъде едновременно вътре и отвън общността. Това естествено е противоречие, тъй като ислямът несъмнено днес e част от Норвегия.
Ислямофобски ли са Шарли Ебдо и Юландпостен?
Наскоро излезе книгата Who is Charlie?: Xenophobia and the New Middle Class на френския историк Еманюел Тод от Националния институт за демографски изследвания. В нея той твърди, че Шарли Ебдо са расисти/ислямофоби, и че атентатът през януари 2015 г., при който са убити 12 души, е самоналожен (какви той смята са мотивите зад едновременното нападение на еврейския кошер магазин не е ясно). Тод има минало във Френската комунистическа партия.
Атеантатът срещу Шарли Ебдо естествено имаше отзвук във Франция. Подкрепата, която получиха в седмиците след атентата е вече намаляла, и част от лявото пространство е разделено.
Еманюел Тод се подкрепя от левите. Нeговата книга е бестселър и вече е преведена на английски. Ляво ориентираният автор във вестник Guardian Марк Браун смята на страниците на Socialist Workers Party (International Socialism), че „не е сатира да се нападат потиснатите“, и че Шарли Ебдо и Юландпостен са ислямофобски.
Свободата на словото – свещената крава на колониализма?
По време на Дни на човешките права в Гьотеборг в Швеция (най-голямата конференция за човешки права в Скандинавия, подкрепена от повече от 70 организации), участниците имаха възможност да присъстват на семинара Чарли Ебдо и има ли свободата на словото расистка логика?
В нея беше решено, че свободата на словото е свещената крава на колониализма, с която Западът „млатят по главата цветнокожите“, и да се хвалят антимюсюлманските идеолози е почти толкова тъпо, колкото и да се хвалят мюсюлманските терористи.
Антимюсюлманските идеолози са редакцията на Шарли Ебдо, която беше почти напълно избита: „Равнопоставянето на жертвите на терора и извършителите бе посрешнато с бурни овации“, с тъга беше отбелязано от датския всекидневник Berlinske.
Тривиало обяснение
Тези слабости напомнят малко на това, което Майкъл Хулебек описва в своята книга Подчинение. В нея левицата (и накрая и части от десницата) се озовава на страната на ислямистите, опасявайки се да не остане в полза на крайната десница.
Но може би обяснението е по-тривиално? Знае се, че някой критици на исляма са заплашени и се укриват. Рисковано е да се публикуват карикатури на пророка Мохамед. Така иначе безмилостно критичната към религията левица, изглежда жалка в тази ситуация и подвива опашка пред лошите. По-достойно е да се вземе страната на слабия отколкото да изглеждаш страхлив и безпринципен.
Следователно може да се отчете, че подкрепата за Шарли Ебдо е широка из Европа, и реакции като гореспоменатата са малко или повече изолирани. Въпреки това те сочат едно възможно бъдещо развитие, където противопоставянето между мнозинството и малцинството се задълбочава и принципите могат да бъдат изоставени в полза на мира и стабилността. Като алтернатива на това (и дано да бъде така) крайният мултикултурализъм ще бъде най-сетне отхвърлен като решение на многокултурната действителност.
Разделена левица
Лявото пространство естествени не е хомогенно по въпросите за културализма и имиграцията. Също както и дясното не е. Социалдемокрацията е традиционно възприемала светски и критичен подход към религията. Имиграционният поток беше увеличен по инициатива на Работническата партия и профсъюзите. Позицията на Хадя Таджик (бивш министър на културата от Работническата партия, от пакистански произход) е, че религиозните традиции не бива да пречат на личните свободи.
В ляво на Работническата партия има едно крило, което смята, че социалната държава трябва да е в рамките на националната държава, като е критично към религиите и набляга на универсализма, и друго крило, което е за по-силен културно-релативен подход.
Класическата, базирана на профсъюзното мислене левица е критична към имиграционния натиск върху работния пазар и нивото на заплатите. Позицията на вестник Класова борба по въпросите на имиграцията е по-близка до тази на Партията на регионите и Работническата партия, отколкото тази на Социалистическата лява партия. Социално-икономическите възражения срещу силен имиграционен поток изглежда се следват и от културни възражения, като например как се гледа на носенето на хиджаб.
Криворазбрана толерантност
Бившият лидер на Социалистическа младеж, Андреас Халзе, отправи ясни критики към своите леви колеги: „Koгато човек в името на мултикултурализма или толерантността прави изключения за определени религиозни групи, то това е криворазбрана толерантност. Социалистическата лява партия трябва да престане с това...“
На конгреса на Социалистическата лява партия през 2013 г. Халзе призова да се забрани насенето на хиджаб в полицията и съдебната система, да се забрани обрязването на момчетата, както и да се отнеме държавната подкрепа за младежки организации, които дискриминират жените и хомосексуалистите. Това накара лидера на Етническа равнопоставеност в партията Гюлай Кютал да определи предложението на Халзе като „ислямофобско“. Други счетоха, че Халзе и Социалистическата младеж активно работят срещу левите в партията.
Класически либерални дилеми
Много от гореспоменатите въпроси съдържат в себе си класически либерални дилеми, като например противоречието между властта и свободата. Въпросът тук е дали левите ще посмеят да критикуват насилствените практики сред малцинствата.
Отговорът е да, но под условие. Част от левицата се е отдалечила от традицията да се критикува религията, нещо така характерно за нея. Някои биха нарекли това културна чуствителност, други биха го счели за липса на солидарност към тези, които са притиснати между традиционната си култура и останалата част от обществото.
Превод: Димитър Сербезов
